Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (28)

III

— Това е всичко — завърши Инглиш. — Какво ще кажеш?

Край извади кърпичката си и избърса обляното си в пот чело.

— Лошо, Ник — отговори той със сподавен глас.

— Няма що, добър евфемизъм! — провикна се Леон от фотьойла си. — Лошо, казвате. Много по-ужасно, драги мой. Това е катастрофа.

— Ти не се справи със задачата, Ед — каза сухо Инглиш. — Казах ти да следиш този подлец. Бях те предупредил, че ще се опита да ми изиграе някой номер.

— Не се нервирай — отговори Леон. — Следихме го. Наех двама при Блейк, а те си разбират от работата. На Краун Корт има само два изхода и двата са охранявани. Аз бях в твоя апартамент и всеки половин час подслушвах на вратата му. Той си беше вкъщи и радиото свиреше.

— Но той е убил Жюли и Хари!

— Сигурен ли си, че не се е излъгала?

— Абсолютно. Описанието, което ми даде, съвпада напълно с Шерман.

Край се намеси:

— Там ли е в момента?

— Там трябва да е. Когато госпожица Маршъл ми се обади, оставих Бърт и Харун на постовете им. Ако Шерман е излязъл, те ще го знаят.

Инглиш се отправи към телефона, набра номера на Шерман, изчака известно време и затвори.

— Не отговаря.

— Това не доказва, че го няма — каза Леон.

— Остава ни само едно — намеси се Край. — Идвате с мен в полицията и ще разкажем всичко на комисаря.

Инглиш се усмихна саркастично:

— Може да бъдеш сигурен, че ще е очарован. Също и Рийз! А кметът? Нима си въобразяваш, че ще ми повярват? По никой начин!

— Прав е — взе думата Леон. — Не трябва да се предава.

— Напротив, трябва да го направи на всяка цена! — изрева Край и се обърна към Инглиш. — Не разбираш ли? Това е единственият ти шанс да се отървеш!

Инглиш поклати глава:

— Ако ме спипат, нямам никакви шансове да се измъкна, Сам. Имам твърде много врагове.

— Но това е абсурдно! — избухна Край. — Ако избягаш, подписваш смъртната си присъда! Остави ме да те защитавам, Ник. Гарантирам ти, че това ще бъде епоха в историята на юриспруденцията.

— Като седне на електрическия стол — намеси се Леон — изобщо няма да се интересува от историята на юриспруденцията. Не се бъркайте в това, Край. Вие, адвокатите, все искате да се изправите пред някой съд. Борбата ще водим ние, но не в съдебната зала. Ако не постигнем нищо, тогава ще дойде и вашият ред.

— Отлично — потвърди Инглиш.

— Но не разбираш ли? — извика Край и удари с юмрук по масата. — Ако сега изчезнеш, ми връзваш ръцете и краката при евентуалната бъдеща защита.

— Чуй го — вметна Ед саркастично. — Затънал до шията, а още приказва.

— Затваряй си устата! — изрева Край яростно. — Знам какво говоря. Ник, изслушай ме. Идваш с мен в полицията и ме оставяш да говоря аз. Повтарям ти, това е единственият ти шанс.

— В никакъв случай — отговори Инглиш. — Ако успея да спипам Шерман, ще изтръгна от него признания, дори ако трябва да го кълцам на парченца!

— Това е вече приказка — зарадва се Леон. — Аз ще ти го намеря, а ти ще го кълцаш.

Край си скубеше косите от отчаяние.

— Не го слушай, Ник. Той е луд. За Бога, послушай мен. Аз съм най-добрият адвокат в областта и ти казвам да не се криеш. Мислиш ли, че щях да те посъветвам да се предадеш, ако не бях убеден, че това е най-добрият начин да се отървеш?

Инглиш се засмя:

— Успокой се, Сам. Съветът ти действително е резонен, но не забравяй в какво положение се намирам. Имам твърде много врагове. Рийз само търси удобен случай, за да ме унищожи. Ако отида в затвора, с Бомон е свършено, а това е пределно ясно на окръжния прокурор. Невъзможно е, Сам. Даже и ти не би могъл да спечелиш това дело. Имам само една възможност: да намеря Шерман и да го принудя да си признае.

Сам се приготви да възрази, но успя да се овладее и започна да обикаля в кръг. Беше бледен, а погледът му гореше.

— Знам в какво положение си — каза накрая той, — но въпреки всичко те съветвам да се предадеш. Остави на мен грижата да те защитавам. В противен случай си загубен. Даже и да намериш Шерман, дори и да го признае, това с нищо няма да ти помогне. Пред съда ще отрече всичко и тогава какво ще правиш? Тезата е, че ти си невинна жертва на предварително нагласена измама. Като тръгнем от това, известно е, че невинният не бяга. Остави ме да убедя съдебните заседатели, че си невинен.

— Това няма да е достатъчно. Съжалявам, Сам, но съм принуден да се скрия. Заедно с Ед ще открием Шерман и ще се заемем с него.

Край дълго гледа Инглиш и накрая повдигна рамене:

— Добре, но не забравяй, че съм те предупредил. На процеса ще направя всичко, което е по силите ми, но ти отказваш да улесниш задачата ми.

— Бихте ли ми услужили с носната си кърпичка? — вметна Леон. — Чувствувам, че ще се разплача.

— Предупредил съм те — продължи Край, без да обръща внимание на заяждането. — След това взе пардесюто и шапката си: — Ако имаш нужда от мен, Ник, знаеш къде да ме намериш. Желая ти успех.

Инглиш се приближи и му стисна ръката:

— Не се нервирай, Сам. Досега винаги съм се справял и считам, че това е единствено правилният начин на действие.

— Ще видим. Къде смяташ да се скриеш? Не можеш да излезеш оттук, без да бъдеш разпознат. В този град всички те познават.

— Не се безпокой за мен, ще се оправя. Довиждане, Сам. Ще се видим на процеса.

След заминаването на Край Инглиш си наля чаша уиски и отпи. Лицето му беше бледо и напрегнато.

— Знаеш ли, Ед, той има право — заразхожда се той из стаята. — Ако не намерим Шерман, загубен съм.

— Ще го намерим и ще го накараме да проговори.

Инглиш погледна към часовника над камината.

— Нямаше да е лошо Лоиз да побърза — каза той и отново седна. — Вече четиридесет и пет минути откак е тръгнала.

Леон протегна дългите си крака към огъня.

— Къде отиде?

— Да търси Корин. Не го казах на Край, но имам чувството, че тя работи за Шерман. Ако се срещна с нея, вероятно ще я накарам да си признае. Може да ни е много полезна за разобличаването на Шерман. Ако Корин свидетелствува на процеса, Шерман няма да е очарован.

— Да се надяваме, че и той няма да стигне до същото заключение — каза небрежно Леон, докато вадеше пакет цигари от джоба си.

Инглиш се вдигна и се вцепени:

— Какво каза?

Изненадан от реакцията на Инглиш, Леон вдигна очи:

— Казах, че се надявам Шерман да не си даде сметка, че можем да използуваме Корин като свидетел срещу него. В противен случай свършено е с бедното момиче.

Инглиш стана. Изразът на лицето му накара Леон да напусне фотьойла си.

— Какво ти става? — попита той.

— Сигурно съм полудял! — извика Инглиш. — Оставих Лоиз да отиде…

— Е, и? Какво те притеснява?

— Ами ако Шерман е там? Ако попадне на него?

— Какво те кара да мислиш, че е там? Не се вълнувай толкова. Има голяма вероятност да…

— Малко е вероятно! — пресече го Инглиш. — Не трябваше да я оставям да тръгне. Онзи е маниак-убиец. Отивам да видя какво се е случило с Лоиз.

— Стоп, за минута! — заповяда Леон. — Няма да мърдаш оттук. Забрави ли, че ченгетата те издирват? Да не си въобразяваш, че ще стигнеш далеч? Аз ще отида. Освен това е възможно Лоиз да се прибере преди моето завръщане.

— Идвам с теб!

— А ако тя се върне с Корин и не намери никого? Бъди разумен, Ник.

Инглиш се поколеба, но накрая вдигна рамене:

— Прав си. Хайде, тръгвай, де. В името Господне, побързай!

— Не се тревожи — отговори Леон, грабна шапката и палтото си и излетя от стаята.

Навън продължаваше да се лее проливен дъжд и Леон се затича към колата си, шляпайки из локвите.

Трябваше да прекоси целия град, за да стигне до булевард „Лоурънс“. По улиците имаше множество патрулни коли и той предположи, че издирват Инглиш.

С опакото на ръката избърса потта от челото си и помисли: „Каква ситуация! Ник Инглиш да се крие!“ Беше невероятно. Въпреки могъществото, парите и връзките си Ник Инглиш беше преследван като най-долен разбойник.

Булевард „Лоурънс“ беше спокоен и пуст. Леон спря колата по-далеч от жилището на Корин.

Прозорецът на салона светеше. Той натисна звънеца, почака малко и отново звънна. Никой не му отговори. Къщата беше потънала в тишина.

Внимателно натисна дръжката на входната врата, но тя беше заключена. Опита се да погледне през прозореца на салона, но пердетата бяха спуснати. Тогава заобиколи къщата и отзад забеляза препълнена боклукчийска кофа и голяма каса, пълна с празни бутилки от коняк. Натисна дръжката на сервизната врата и тя се отвори пред него.

Направи крачка напред и се озова в малка кухня. Кракът му срещна някакъв предмет и звукът от удара проехтя в тишината. Леон изруга, извади малко фенерче от джоба си и го запали.

В кухнята цареше неописуем безпорядък. Купчина мръсни чинии затрупваше масата, а подът беше покрит с брашно, трохи и прах. В един ъгъл бяха натрупани още празни конячени бутилки. Стаята миришеше на вкиснало и Леон се намръщи.

Той отвори вратата и пое по един тъмен коридор. Скоро стигна до салона, отвори вратата и се огледа.

Салонът беше празен. Пред камината с угасващия огън беше съборено и разляно шише коняк. До него — счупена чаша.

Той забеляза нещо бяло на дивана, едва подаващо се изпод възглавниците. Оказа се дамска кърпичка с избродирани инициали „Л. М.“

Поклати глава. Изглежда Лоиз е успяла да убеди Корин да тръгне с нея и са забравили да угасят осветлението.

Потърси с очи телефон, за да се обади на Инглиш и да пита дали Лоиз се е прибрала, когато погледът му се спря на съборената бутилка от коняк. „Нима Корин е била пияна? — запита се той. — Толкова ли я изненадало позвъняването на Лоиз, че е съборила бутилката? Малко е вероятно.“

Той се насочи към хола.

Видя срещу себе си вратата и я отвори. Стаята беше тъмна. Намери с опипване ключа и запали осветлението.

Спалнята пред него се оказа също толкова мръсна, колкото и кухнята. Върху паркета се търкаляше домашен халат от розова коприна. Върху леглото бяха разхвърляни чорапи, бельо и едно кожено палто. Тоалетката беше засипана с пудра и огледалото се нуждаеше от почистване. Някой беше съборил шише с лосион за ръце и бялото му, кремообразно съдържание беше плъзнало по паркета.

Леон се намръщи и вдигна рамене. Тъкмо се готвеше да угаси, когато изведнъж спря и присви очи.

Вниманието му беше привлечено от вратата срещу него. Беше полуотворена. Един червен шнур, закачен на закачалката, минаваше над нея и изчезваше от другата страна.

Шнурът беше опънат. Много опънат, като че ли на него висеше голям товар.

Леон прескочи спалнята и натисна вратата. Някакъв обемист предмет тежко издумка от другата страна.

Със свито сърце Леон влезе в синьо-бялата баня.

Беше почти сигурен какво ще намери, но при вида на изкривеното лице на Корин Инглиш стомахът му се сви. Тя висеше в гротескна поза зад вратата. С приповдигнати колене, кукленската й фигура беше издута и подпухнала, и белите й зъби стискаха езика. Червеният копринен шнур се беше впил дълбоко в плътта на врата й и вкочанените й китки бяха свити като нокти на хищник, като че ли се беше опитвала да отблъсне някого в агонията си.

Леон докосна ръцете й. Още не беше съвсем изстинала. Блед и с изопнати черти той отстъпи назад.

Замисли се, без да гледа трупа, след което бързо се насочи към салона.

Сега мислеше за Лоиз. Преди убийството ли е дошла или е намерила Корин мъртва?

Леон усети как потта се стича по челото му. Ако уведомеше Инглиш, последния щеше да напусне скривалището си. Нищо нямаше да го спре, още повече при мисълта, че Лоиз може да е в ръцете на Шерман.

Леон избърса лицето си с кърпичка. По всичко личеше, че Шерман вероятно е отвлякъл Лоиз. Поколеба се за миг какво да предприеме и реши като начало да провери дали Лоиз не беше се прибрала вкъщи. В крайна сметка тревогата можеше да се окаже фалшива.

Намери телефона на Лоиз в указателя и го набра.

Изчака търпеливо, слушайки сигналите на апарата. Накрая се чу прещракване и един мъжки глас запита:

— Кой е?

Леон изтръпна. Това не беше гласът на Инглиш.

— Уестсайд 57794 ли е? — предпазливо попита той.

— Да. Кой се обажда?

Леон вече беше сигурен, че това не е Инглиш.

— Бих желал да говоря с госпожица Маршъл.

— Не е вкъщи. Кой се обажда?

— А Вие кой сте и какво търсите у госпожица Маршъл, след като нея я няма вкъщи? — запита Леон с пресипнал глас.

— Тук е лейтенант Морили от Криминалния отдел — изкрещя гласът. — Стига шеги. Кой сте вие?

Леон усети тръпка по целия си гръб. „Морили! Успял ли е Инглиш да избяга?“

Той побърза да затвори.