Джеймс Хадли Чейс
Ще заровя мъртвеца си сам (11)

V

От входа на ресторанта Инглиш забеляза сенатора, седнал сам на една маса в ъгъла. На слабото му лице беше изписано нетърпение и раздразнение.

Сенаторът Хенри Бомон беше шестдесет и пет годишен, дребен, сух и слаб. Набразденото му от бръчки лице имаше цвета на стар восък с пронизващи стоманеносиви очи.

Надарен с несломима амбиция, той се надяваше, че един ден ще стане и президент. Навремето беше започнал като мияч на бутилки в една закусвалня и беше особено горд от това. В резултат на заслугите му по време на войната му беше поверен важен пост в администрацията на Управлението на пътищата. По това време беше срещнал Ник Инглиш, който се опитваше да пробие с жироскопа си. Бомон го беше представил на достатъчно влиятелни хора. Благодарение на тези връзки Инглиш беше успял да открие финансиране на изобретението си.

Когато се настани в Есекс сити, Инглиш си спомни за Бомон и му предложи финансовата си поддръжка, за да се кандидатира за областен съдия. Бомон сграбчи представилата му се възможност и благодарение на парите на Инглиш беше избран.

След шест месеца предстояха нови избори и Инглиш знаеше за страховете на Бомон във връзка с възможните резултати, защото твърде силната опозиция не беше сложила оръжие.

Сенаторът се повдигна от стола си, за да го поздрави.

— Вече си мислех, че изобщо няма да дойдете — каза той с рязък, повишен глас.

— Задържаха ме — отговори Инглиш сухо. — Какво ще поръчаме?

Докато сенаторът избираше менюто, метр д’отелът подаде един плик на Инглиш:

— Това съобщение се получи за Вас преди десетина минути, господин Инглиш — прошепна той.

Инглиш поблагодари с глава, поръча си полусурова пържола със зелен грах и бутилка бордо, след което отвори плика.

„Всичко е наред. Корин се справи блестящо. Заключението е: Самоубийство в резултат на нервна криза. Няма от какво да се боим.

Сам“

Инглиш мушна плика в джоба си и лека усмивка озари лицето му.

Когато метр д’отелът се отдалечи, сенаторът попита:

— Каква е тази история с брат Ви? Какви ги е забъркал пак, за Бога?

— Вече няколко месеца Рой беше на границата на психически срив. Предупредих го, че работи прекалено много. Накрая нервите му не издържали и той взел най-лесното решение.

Сенаторът изръмжа и лицето му поруменя:

— На друг ги разправяй тия — отговори той тихо, но с ожесточение в гласа. — Рой и един ден през живота си не е работил сериозно. Говори се за шантаж…

Инглиш повдигна рамене и отговори небрежно:

— Не съм изненадан от подобни приказки. Твърде много хора биха били очаровани, ако могат да раздухат някой скандал. Не се притеснявайте. Рой се е самоубил, защото е имал проблеми в работата. Нищо повече.

— Наистина ли? — възкликна Бомон, навеждайки се напред, като изгледа Инглиш с яростен поглед. — Говори се, че се е опитал да шантажира някаква жена, в резултат на което са щели да му отнемат разрешителното. Това вярно ли е?

— Абсолютно вярно, но всеки, който го каже публично, рискува да бъде подведен под отговорност за клевета от мен.

Бомон се отпусна назад. На лицето му се изписа възхищение:

— А, така ли стоят нещата?

Инглиш потвърди:

— Полицейският комисар е започнал следствието. Аз говорих с него. Той няма да му даде ход. Няма за какво да се безпокоите, Бомон.

Сервитьорът донесе поръчките. Бомон изчака да се отдалечи и продължи:

— Може би аз няма за какво да се безпокоя, но нещата при Вас не стоят така. Това може да провали начинанието Ви с болницата.

Инглиш се захвана с пържолата си и вдигна очи:

— Защо мислите така? Ако онези типове от Комисията си представят, че ще се отърват от мен, много се лъжат.

— Слушайте, Ник, бъдете разумен — каза раздразнено сенаторът. — Не можете да се измъкнете така. Плъзнали са неприятни слухове. Нали ги знаете онези от Комисията? Ако им кажа, че искате да дадете името си на болницата, направо ще получат инфаркт.

— В такъв случай, изчакайте да се уталожат нещата и тогава им го предложете. След няколко седмици всичко ще е спокойно.

— Но събранието за името на болницата е след една седмица.

— Убедете ги да отложат събранието — каза Инглиш, като вдигна чашата си. — Бордото е великолепно. Трябва да го опитате, вместо да се наливате само с това уиски.

— Не ми трябва вашето Бордо! — възкликна сенаторът и се размърда неспокойно на стола си. — Събранието не може да бъде отложено. Знаете го не по-зле от мен.

— Но ще бъде отложено. Кой построи болницата? Кой я финансира? Как да го разбирам това… събранието не може да бъде отложено? Аз казвам, че ще бъде отложено и можете да им го предадете от мое име.

Бомон разхлаби яката си:

— Добре, ще видя какво може да се направи. Но предупреждавам Ви, Ник, ще бъде трудна работа. Рийз, окръжният прокурор и всички от комисията не могат да Ви понасят. Ако им се отдаде случай да Ви направят мръсно, изобщо няма да се замислят и тогава край на болницата и всичките Ви добри планове!

Инглиш отмести чинията, извади кутията си с пури и предложи на Бомон:

— Не се безпокойте за мен, Бомон — отговори той спокойно. — Достатъчно съм голям и мога да се защитя сам.

— Може би, но нали разбирате, аз съм така свързан с Вас, че ако Ви си случи нещо, и аз изгърмявам. Не мога да си позволя да поема подобен риск.

— Какво Ви става? Страх ли Ви е?

Бомон повдигна рамене:

— Наричайте го както Ви харесва. Трябва да съм предпазлив. Убеден ли сте, че сте уредили тази работа със самоубийството?

— Тази да, но има и нещо друго, от което утре ще гръмнат вестниците. Рой е имал секретарка на име Мери Севит. Снощи тя също се е самоубила.

Очите на Бомон изскочиха от орбитите си:

— Боже Господи! Тя пък защо?

Инглиш се усмихна кисело:

— Може би и тя е била преуморена.

— Нима си въобразявате, че някой ще се хване на това? Имало ли е нещо между тях? Това класическо двойно самоубийство ли е?

— И така може да се нарече, но няма доказателства. С малко повече късмет никой няма да направи връзката между момичето и Рой. Морили е на моя страна. Тази сутрин ми измъкна пет хиляди долара.

— Дали сте пет хиляди долара на Морили! Ами ако каже на главния комисар? Това може да е и капан, Ник! Подкупът на държавен служител е нещо много страшно! Ще бъдат очаровани да Ви го лепнат. Тогава ще я вапцаме!

— Не бъди такъв песимист — отговори сухо Инглиш. — Морили нищо няма да каже. Той е амбициозен и знае много добре, че като е на моя страна, ще постигне нещо. Във всеки случай аз му платих в дребни банкноти, чийто произход не може да се докаже.

Той избута стола си:

— Трябва да се връщам в офиса си. Не се притеснявайте. Всичко ще се оправи.

Бомон стана:

— Но защо все пак са се самоубили тези двамата? Все трябва да има някаква причина.

Инглиш плати и даде голям бакшиш на келнера.

— Разбира се, че трябва да има някаква причина — отсече той. — И аз имам намерение да я открия.