Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фин Райън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lucifer Gospel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Пол Кристофър. Евангелието на Луцифер

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-585-946-5

История

  1. — Добавяне

8.

Тя сънува смъртта на Бакир и се събуди в стаята си. Тънките пердета над балконската врата се полюшваха с тих звук като призрачни криле. Лежеше в тъмното и слушаше далечните звуци на града и трафика край Корниш ел Нил. На колко смърт и гибел бе свидетел Нил, откак течеше по тези земи на път към Александрия и морето?

Пердетата зашепнаха отново и тя се поизправи, като подръпна чаршафа над раменете си заради студа. Провери фосфоресциращия циферблат на часовника. Три часа. Спомни си една песен, която баща й изсвири веднъж за майка й на старото пиано в ъгъла на дневната на Коледа, когато беше малка. Тя я чу само веднъж, но споменът беше жив и ярък като любовта, подтикнала баща й да я запее:

„Три часът сутринта е,

в танци измина нощта.

Слънцето скоро ще изгрее,

танцувай този валс последен с мен.

Тази мелодия е така омайна,

сякаш написана само за нас.

Мога да танцувам безкрайно,

завинаги, мила, с теб.“

Далеч от смъртта и поречието на Нил. Изведнъж, както си лежеше, усети, че не е сама в стаята. Някаква сянка помръдна и като напрегна очи, сянката в ъгъла придоби очертания — силует на мъж. Той прочисти гърлото си и драсна клечка кибрит, чийто пламък освети кръгло, лъщящо от пот лице с очила. Около шейсетгодишен, с оредяла коса с цвета на никотин. Имаше бърнести устни и малка брадичка. Фин долови острата миризма на силен тютюн. Сети се за Хилтс с малкия черен пистолет, но той се намираше няколко етажа по-надолу. Погледна нощното шкафче. Портфейл, ключове и фотоапарат за еднократна употреба, който така и не използва. Нищо, което даже и бегло да наподобява някакво оръжие. Да не говорим, че спеше гола. Тя опря гръб в тапицираната табла на леглото и дръпна чаршафа още по-нагоре. Как, по дяволите, бе влязъл? Като всички хотели в днешно време и в „Хилтън“ използваха електронни карти.

— Подкупих камериерката. Всички имат универсални ключове — поясни глас от тъмното, сякаш прочел мислите й. Пламъчето на цигарата просветваше и се отразяваше в очилата с телени рамки. — Ако прекараш достатъчно време в Египет, ще разбереш, че всеки в тази страна може да бъде подкупен. — Акцентът на мъжа, някога британски, доста се бе отдалечил от първоначалното си звучене през дългите години в емиграция. — Знаете ли, има няколко вида бакшиш. Например този, даден на просяк, с който даващият подаяние си осигурява Божията милост. После…

Фин го прекъсна.

— Ще ми кажете ли какво правите в спалнята ми, а после и кой сте?

— Не се представих. Извинете. Казвам се Симпсън. Артър Симпсън. Бих ви дал визитка, но съм ги свършил. — Той дръпна силно от вонящата цигара, кръстоса крака и изтърси пепелта в маншета на панталона си. — Аз съм гид, така да се каже. Обиколки на Хеопсовата пирамида и Сфинкса, преводач на германци и шведи, дешифрирам йероглифи на стари дами от Ъпър Тутинг[1].

Фин се взираше в полумрака. Звучеше като чудат монолог на Джон Клийзи от стар епизод на „Монти Пайтън“[2].

— Все още не сте ми обяснили защо сте в стаята ми?

Симсън тихо се засмя.

— Вашето целомъдрие не е застрашено, госпожице Райън. Уверявам ви. Твърде стар съм за подобно нещо.

— Това не е отговор — отсече Фин.

— Не е отговор — въздъхна Симпсън. — Уви, просто излагане на фактите. — Той замълча и дръпна дълбоко от цигарата.

Фин видя, че е доста по-стар, отколкото й се бе сторило първоначално. Пълнотата му прикриваше нездравия тен и тъмните кръгове под очите. Устните му бяха напукани и сухи, по брадичката му бе набола еднодневна сива четина.

Накрая продума:

— Всъщност, госпожице Райън, дошъл съм, за да ви предупредя.

— За какво?

Симпсън отново смени темата.

— Знаете ли, че познавах баща ви?

— Какво говорите?

— Бяхме заедно в Кеймбридж.

Фин го погледна. Информацията, че баща й бе прекарал известно време в Кеймбридж със стипендия, за да пише следдипломната си работа, не можеше да се получи току-така. От друга страна, не беше държавна тайна.

— Никога не е споменавал името ви.

— Две години делихме един сет.

— Сет?

— Стаи в Магдалийн. Апартамент. Неразбираем университетски жаргон. Може да получиш научна степен в тази област. Семиотика, семантика, някаква подобна безсмислица.

— Защо не карате по същество, за да си тръгнете най-накрая?

— Да, разбира се. Добре. Както споменах, познавах баща ви и той ме познаваше, което ни доближава до същината. Няма да е грешка, ако кажа, че бяхме колеги.

— Били сте археолог?

— Боже мили, не! Бях шпионин.

Фин придърпа чаршафа още по-нагоре. Фактът, че баща й бе работил за ЦРУ под прикритието на професията си на археолог, не бе всеизвестен.

— Това какво общо има с баща ми?

— Оставете скромността, скъпа. Не ви отива, нито отдава дължимото на паметта на баща ви. Знаете много добре с какво се занимаваше, докато обикаляше джунглите по света.

— Хайде! Какво искахте да ми кажете? — нетърпеливо го прекъсна Фин.

Симпсън загаси цигарата в пепелника, веднага извади смачкан пакет и запали следващата с очукана стара запалка „Ронсън“. Капачето щракна глухо и той заговори.

Фин слушаше.

Бележки

[1] Квартал в Лондон. — Б.ред.

[2] Телевизионен сериал, излъчван от 1969 до 1974 г. — Б.ред.