Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (6)

5.

Караха през димната завеса на мръсния въздух по Корниш ел Нил, после се отдалечиха от реката и остров Рода и поеха по широката и почти безлюдна магистрала „Салах Салим“. Отдясно се ширеха пусто сметище и изоставени сгради; отляво се виждаше „Телал Зеном“ — тежко пострадал от силното земетресение през 1992 квартал. Приличаше на постна версия на „Блейд“. Покривите бяха свързани с тежки електрически кабели, подобни на дебели черни змии, а от минаретата висяха телевизионни антени.

Напуснаха „Салах Салим“ при изхода за Ал Кадирая и намалиха скоростта, докато се придвижваха все по-навътре в сложната плетеница от пътища и алеи, в рушащия се вонящ некрополис. Миг по-късно Фин загуби всякаква ориентация сред морето от гробници и надгробни камъни.

Спряха. Пред тях се издигаше широка кръгла джамия от бял камък, в който бяха изсечени капковидни прозорци. От едната й страна, върху покрива на голяма гробница с дебели стени, бе построено нещо като барака от щайги и кашони, приличаща по-скоро на кокошарник, отколкото на жилище, годно за обитаване. Фин слезе от мотора и си свали каската. Изведнъж й запари на очите. Тук замърсяването на въздуха беше още по-осезаемо и по-непоносимо заради гъстия лепкав облак от сивкавобял прах, който веднага се полепи по носа и устата й. Хилтс бръкна в чантичката на кръста си и й подаде една хирургическа маска. Тя си я сложи с благодарност.

Хилтс извади втора за себе си.

— Да живееш в Кайро е равносилно да изпушваш по кутия и половина цигари на ден.

— „Кемъл“?

— Много смешно. Не сваляй маската. — Той закопча каската си за задния кош за багаж, после и тази на Фин.

Тълпа деца, все момчета, различни по ръст и възраст, ги наобиколи. Гледаха мълчаливо двамата американци.

— Какво искат? — попита Фин.

— Всичко, което имаш — отвърна Хилтс. — Просяци са.

Само че тези хлапета не бяха сбирщината от невинни дрипльовци с протегнати ръчички като по филмите. Това беше дива глутница от вълчета с черни очи, които ненавиждаха всеки, притежаващ нещо повече от тях, а това на практика означаваше всички останали. Едното, най-високото, носеше мърляво кепе, скъсани къси панталони и избеляла розова тениска с надпис „Аз съм късметлия“. Тънък слой сивкав прах бе полепнал по него, както по всичко наоколо. Бе мушнал едната си ръка дълбоко в джоба на късите гащи. В другата държеше камък с големината на юмрук.

— Шу исмак? — попита Хилтс и пристъпи напред.

— Бакир — отвърна момчето, премервайки тежестта на камъка.

— Чудно — промърмори Хилтс.

— Какво?

— Казва се Бакир. На арабски означава „разкъсвам“.

— В беда ли сме?

— Винаги мога да го оставя да те отвлече и да си плюя на петите.

— Питам сериозно! — настоя Фин.

— И аз отговарям сериозно — отвърна Хилтс, но се виждаше как се подсмихва под маската.

Той бръкна в джоба на джинсите си и подхвърли две монети на момчето, една подир друга. То улови и двете, но се наложи да хвърли камъка, за да ги хване. Хилтс му заговори на арабски и момчето кимна.

— Шукран — изрече Хилтс и се поклони едва забележимо. — Означава „благодаря“ — поясни за Фин. — Полезна думичка. Саадни също!

— Какво значи „садний“? — поинтересува се Фин, затруднена да я произнесе.

— Помощ!

Хилтс отвори торбата, закрепена напреки коша, и извади два еднакви, доста употребявани фотоапарата „Никон F3“. Наметна ги на рамо, хвана Фин за лакътя и я поведе далеч от тълпата момчета, които бяха наобиколили мотора.

— Ще оставиш мотора там? — не можеше да повярва Фин.

— Дадох му петдесет пиастра. Това са почти десет цента. Обещах му пет паунда, ако го наглежда, докато се върнем. Това е около долар. Повече отколкото ще изкара цял ден на улицата, освен ако не е сарик — джебчия, който тараши туристите.

— И му имаш доверие?

— Стреснах го здравата. Знае чий е моторът.

— Чий е?

— На една приятелка, тя търгува с мотори в Замалек — големия остров сред Нил, вижда се от балкона ти в хотела. Тя има шестима братя.

— Кои са братята й? — поинтересува се Фин, която вече се догаждаше накъде върви разговорът.

— Буколои — поясни Хилтс. — Бандити. Най-влиятелната банда престъпници в Кайро.

— Бандити. Звучи романтично.

— Зависи как ще го погледнеш. В Египет няма много голяма престъпност, ако не броим жертвите на катастрофи, но Кайро е главна спирка по пътя на хероина от Югоизточна Азия към Европа и Щатите. Оттук минава пътят на диамантите от Сиера Леоне към Антверпен. Нигерийците използват Кайро като основна перачница на пари. Пиратството на софтуер е почти седемдесет процента. За капак тук процъфтява индустрия за контрабанден износ на артефакти за милиард долара на година, да не говорим за петдесетте хиляди джебчии и стоте хиляди крадци на дребно.

— Значи нашият приятел Бакир знае кои са тези буколои?

— Нищо чудно да работи за тях. Родителите му най-вероятно са погребални търговци, ако изобщо има родители.

— Какво е погребален търговец?

— Човек, който плячкосва гробове. Това са днешните осквернители на гробове. Понякога портиер, ченге или съсед научава, че някой е умрял и се свързва с погребален търговец. Банда деца като Бакир отиват в дома на покойника и отмъкват всичко, понякога още преди най-близкият роднина да е бил уведомен. Повечето от дрехите, които се продават в сука, тукашните пазари, са съблечени от мъртъвци.

— Потресаващо!

— Мюсюлманите имат по-близки отношения със своите мъртви от християните. Те тачат предците си, дори ги обичат. Не се опитват да ги погребат и да ги забравят. Да не споменаваме, че това е и практично.

Спряха се край нещо като сергия, направена от вързан между два кипариса съдран парцал. Забулена жена клечеше в прахта пред купчина дрехи. Хилтс си размени две-три думи с нея, после я снима. Клекна и си избра обточена с овча кожа риза, която изглеждаше почти нова. Попита жената за цената.

— Един паунд — поясни той на Фин. — Двайсет цента. Мога да направя бартер и да я взема на половин цена.

Фин помириса ризата. Долови противна сладникава миризма.

— Дали това, което предполагам, е вярно?

— Понякога минават ден-два, докато се доберат до мъртвеца. Вероятно е носил тази риза, когато е починал.

— Размерът не ти отговаря — отбеляза Фин.

Хилтс остави ризата на земята и те продължиха по-навътре в лабиринта. Тълпите ставаха все по-плътни с всяка крачка, вихрушките от прашни стълбчета почти ги заслепяваха, а непрестанната глъч тормозеше слуха им.

Имаше купчини от счупени играчки, строшени дистанционни, стари пластмасови кутии, пишещи машини, видеоплеъри и нащърбени тасове. По-големите търговци за дрехи втора употреба бяха натрупали стоката си върху мърляви найлони. Почти всичко изглеждаше американско, а хората обсаждаха купчините с дрехи като мухи, вдигаха и оглеждаха блузи, бельо, панталони, вратовръзки, къси панталони, тениски и чорапи, пазаряха се за цената, понякога купуваха, но по-често продължаваха нататък.

— Нали си виждала онези огромни кошове за употребявани дрехи, каквито се срещат в някои квартали, обикновено край големите магазини? — попита Хилтс и Фин кимна. — Ето тук попадат накрая дрехите. Така наречените благотворителни организации, на които си мислиш, че даряваш дрехи, ги продават на тон на търговци от Третия свят, а пък те ги продават на хора като тези тук.

Един дрипав мъж, седнал на столче без облегалка пред подредените пред него обувки, извика на изненадващо добър английски с пълен глас, за да надвика несекващата врява:

— Госпожице! Американката! Джулия Робъртс! Имам обувки за вас.

Фин се поспря. Всички обувки бяха мъжки. Търговецът й подаде една. Приличаше на модел от шейсетте — велурен ботуш с цип, дванайсети размер. Другият липсваше.

— Няма му го еша — отбеляза тя.

Търговецът протегна друга обувка. Много по-малка мокасина.

— И двете са черни — усмихна се мъжът и откри зъби с цвят на мокър цигарен филтър.

— Но са от различни модели.

— Предлагам ви сделка. Половин цена за единия — изкикоти се пишман търговецът. — Обичам ви, госпожице Джулия Робъртс! — провикна се след тях.

Свиха зад ъгъла и минаха по една къса уличка, която водеше до главния път между измазаните с хоросан гробници и редиците от изправени саркофази.

— Пазарът на животни — обясни Хилтс. — Грозна картина понякога.

Внезапен порив на вятъра накара Фин да присвие очи, за да се предпази от прашната вихрушка. Тя примигна, прочисти гърлото си, отново примигна, а очите й се насълзиха. Подуши пазара, преди да го види: сладникавата противна миризма на смърт и карантия надвиваше вездесъщата воня от разлагащите се боклуци и нечистотиите, които плуваха в плитките канали. Пазарът можеше да се чуе — оглушителен хор от блеещи овце и кози, грухтящи прасета и кукуригащи петли. Кучетата лаеха, а маймуните кряскаха.

Една жена, понесла голям син контейнер, на който пишеше „Уол Март“^[1], се блъсна във Фин. Тя надникна да види стоката на жената и едва не повърна. Вътре беше пълно с животинска карантия, плуваща в чорба от кръв и други течности. Отстрани забеляза огромна клетка със стотици пустинни костенурки, нахвърляни една върху друга. Животните на дъното бяха премазани от тежестта на горните.

Близо до тях имаше аквариум със змии, някои с дебелината на детска ръка, застинали, омаломощени от жегата, маранята и шума, откъснати от естествената им среда по долното течение Нил. Малко по-нататък, в дъното на тясна уличка Фин забеляза група деца да си играят на някаква игра с подскачане около едно плашило, закрепено за избуяли плевели. Плашилото беше облечено с тъмносин кадифен смокинг и дрипави раирани панталони. Главата му беше увенчана с перука от раста, а върху нея се крепеше стара шапка от туид. Когато се вгледа, Фин с ужас откри, че дрехите висяха върху изсъхнал труп, завързан с тел около метален прът, а мръснокафявият скелет на създанието все още се крепеше благодарение на наподобяващите кожени върви сухожилия и мускули. Лицето на плашилото беше черно и гниеше. Фин отвърна поглед.

— Добре ли си? — попита Хилтс.

Фин преглътна надигащата се жлъчка в гърлото, сетне кимна.

— Нищо ми няма.

Отвъд пазара за месо, в двор, заграден от три скромни гробници, бяха изложени препарирани някои от същите животни, които видяха преди малко. Изглеждаха зловещо със стъклените си кукленски очи, озъбени заплашително и с настръхнала козина, странни хибриди от гъски с лисичи уши, кучета с маймунски глави, шарени папагали с разперени орлови криле.

— Кой купува такива неща?

— В огромен град като този се намират купувачи за всичко — отбеляза Хилтс и повдигна рамене. После се усмихна широко. — Ню Йорк с пирамиди.

Тълпата ги буташе напред като дървесни отломъци при прилив, но Хилтс успя да измъкне Фин настрани.

— А сега накъде? — попита Фин.

— Натам — посочи той.

В дъното на уличката се виждаше пространство с още купища стока, предимно военно снаряжение — противогази, празни минохвъргачни мини, отдавна излезли от употреба далекомери, поне сто чифта пустинни ботуши от Втората световна война, метални бидони от бензин, дори малко оръдие с пръснато дуло — останка от отдавна забравена битка.

Хилтс се шмугна в една тясна алея пред Фин и за момент се разделиха. Един почернял от слънцето просяк с побеляла коса изскочи пред нея, олюлявайки се на розовия си изкуствен крак, протегна ръка и закрещя в лицето й на неразбираем арабски с изкривено от гняв лице. Тя отстъпи назад, но нямаше накъде да мръдне, тълпата я тласкаше надолу към един още по-тесен отсек. Внезапно Хилтс изчезна и тя се оказа сама.