Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (21)

20.

Фин Райън, все още напълно облечена, лежеше на леглото в хотелската стая, заслушана в звуците на спящия град. С Хилтс бяха карали без прекъсване от Веноза дотук, с изключение на краткото отбиване, за да хапнат набързо в едно крайпътно ресторантче. Пътуването трая малко по-малко от осем часа. Прекараха още час и половина в сляпо кръжене из основания преди две хиляди години метрополис и накрая зарязаха колата, както им се стори, на последното свободно място за паркиране в пренаселения град. После вървяха пеша, докато не намериха един относително евтин хотел, който даваше стаи без резервации на гости без багаж.

Стаите се оказаха с размерите на килери под стрехите на най-горния етаж с изглед към прашната улица, а не към двора на хотела с наскоро обновена градина и ресторант. И двамата бяха твърде уморени, за да ядат, затова само си пожелаха лека нощ и се прибраха в стаите си. Само че сънят не идваше. Глождеше я тревога и дори топлият нощен въздух й се струваше натежал от очакване. Копнееше за една вана, но се чувстваше някак уязвима при мисълта да се съблече и да се гмурне в приятната топлина. Не можеше да отпъди картините от стари филми на Алфред Хичкок, които я преследваха като рояк пчели.

През отворения прозорец се чуваше далечният шум от трафика, а по-близо — ехото от почукването на високи токчета по калдъръма и висок женски смях. Някой каза нещо и жената отново се изсмя, а мъжът с нея подсвирна подигравателно. Изведнъж я стресна пронизителното изпищяване на влакова свирка, което проряза нощния въздух. То дойде от исполинската, груба Централна гара, едно от каменните чудовища на Мусолини само на няколко пресечки от хотела, тромаво доказателство от бял гранит на клишето, че ако не друго, то поне Дучето е накарал италианските влакове да се движат по разписание.

Милано беше по-малко и значително по-грохнало копие на Париж и подобно на него се славеше като град почти без небостъргачи. Скелетата по сградите бяха постоянна гледка. Тук беше роден фашизмът; тук „Тайната вечеря“ на Леонардо и Дан Браун беше показвана срещу долар и половина на минута и пак тук фашизмът накрая беше умрял на Пиацале „Лорето“ с обесването на Бенито Мусолини пред погледите на половин дузина войници. Градът беше люлка на най-изтънчената италианска мода, на най-крайната италианска политика и на най-добре въоръжената полиция за борба с безредиците. Неговата дуомо, катедрала, беше третата по големина църква в цялата християнска общност, но истинската религия на Милано бе футболът, на второ място след преследването на парите. Градът беше твърде дързък и индустриализиран, за да очарова, и огромните бедняшки квартали и задушаващият смог безспорно не отговаряха на мечтите на средностатистическия читател на „Ню Йорк Таймс“ за ваканция в Тоскана.

Фин скочи, когато вратата на стаята й се отвори с трясък и Хилтс се появи с разкопчана до кръста риза, разрошена коса и напрегнат поглед.

— Включи телевизора!

— Какво има?

— Просто пусни проклетия телевизор!

Фин взе дистанционното от нощното шкафче и натисна бутона за включване. Екранът светна на Си Ен Ен, последния канал, на който беше превключила, преди да се опита да заспи. Показваха прогнозата за времето над Източна Европа. В Прага валеше.

— Не този! Превключи! — изрева Хилтс.

Влезе в стаята и затвори вратата. Фин се подчини и запревключва каналите.

— Ето този! Задръж!

Беше шести канал, Телеломбардия, местните новини. Добре облечена, тъмнокоса жена четеше новините със сериозно изражение, застанала по средата на футуристичен декор, който наподобяваше на хромирано скеле. Показаха черно-бяла снимка на двама усмихнати мъже на средна възраст, единият от които изглеждаше смътно познат.

— Увеличи го! Какво казват?

— Успокой се и ще ти кажа — отвърна Фин и увеличи звука с дистанционното. Заслуша се. Водещата продължи с новината. Фин превеждаше на Хилтс и едновременно си обуваше маратонките, без да откъсва очи от екрана.

— На тази снимка е с приятеля си Алберто Оливети. Вергадора беше известен и обичан член на академичното общество и изтъкнат историк. Новината за внезапната му насилствена смърт от ръцете на членове на терористичната групировка „Трета позиция“, потресе хората във Веноза, селска общност, където той се бе установил…

Студийният декор се смени с идилични карти на хълмове и лозя от филмотеката на телевизията, после още кадри от самия град и накрая от вилата сред тополите под светлината на прожекторите и полицаите, ограждащи местопрестъплението с полицейска лента. После мигащите светлини на полицейските коли заеха трескаво сцената. Тази картина бе изненадващо заменена от две зърнисти черно-бели снимки, които ясно показваха Хилтс и Фин, заснети отвисоко как стоят пред вратата на вилата.

— Тези снимки, свалени от записите на охранителните камери на равин Вергадора, показват неговите нападатели малко преди възрастният професор да бъде убит в своята библиотека…

— Не видях камера — възкликна Фин, шокирана и ужасена от видяното.

— Те са го убили — промълви Хилтс, загледан в екрана — и сега натопяват нас.

— Те?

— Адамсън и приятелчетата му.

— Сигурно се шегуваш!

— Мислиш, че е съвпадение?!

— Камерата ни е заснела. Станало е недоразумение — предположи Фин. — Трябва да отидем в полицията и да им обясним.

— Откъде са взели информацията, че сме членове на „Трета позиция“?

— Кои са те?

— Италианската Ал Кайда. Накиснати сме.

— Това е грешка.

— Не е грешка! Вергадора е мъртъв. Щом съобщават, че са били „Трета позиция“, значи е убит по жесток начин. Любимото им оръжие е рязана пушка, lupara. Това не са бойскаути, Фин. Това са главорези. Тези хора са решени да ни очистят.

— Но защо са убили Вергадора?

— Защото очевидно според тях е било наложително и го лепват на нас, превръщат ни в прокажени. С това обвинение над главите ни, не можем да се обърнем за помощ към никого.

— Ти какво предлагаш?

— Веднага да се омитаме! Бързо. Трябва да се прегрупираме.

— Щом имат лицата ни на запис, вероятно вече разполагат с описание на колата. Може би и номера.

— Тогава гарата.

В този момент завиха две сирени и се чу свистенето на гуми. Фин скочи от леглото и изтича до прозореца. Долу тъмната улица гъмжеше от синьо-белите полицейски коли. Един черно-бял бус спря зад тях с трясък и от него изскочиха шестима полицаи от специалните части с маскировъчни жилетки, черни шлемове и широки униформени панталони. Бяха въоръжени с автоматични пушки „Берета“ и пушки „Бенели“ с къса цев.

— СИСДЕ — промърмори Хилтс, надничайки зад рамото й. Хвана я за китката и я издърпа от прозореца.

— Какви са?

Той я задърпа към вратата.

— Италианската тайна полиция, хайде!

— Дрехите ми! Нещата ми!

— Няма време!

Тя едва успя да грабне портфейла и часовника от нощното шкафче, преди Хилтс да я избута в тесния коридор. Отляво имаше две стаи, три отдясно, същия брой отсреща в коридора и в средата малък стар асансьор с решетка. Механизмът му заскърца.

— Идват!

Отляво Фин видя светеща табела, червени букви на бял фон: ESITO. Изход.

— Насам! — Тя го задърпа наляво.

След три минути те бяха там. Изскочиха през пневматичната врата. Шест етажа по-долу обути в ботуши крака затропаха по стълбището и се разнесоха викове.

— Su! Su!^[1] — Викове на груби гласове.

Бяха в капан. Асансьорът и стълбището бяха блокирани.

— Дали да не се предадем?

— Тези момчета носят автоматични пушки и първо стрелят, после питат.

— Там — посочи Фин. — Покривът. — Имаше подвижна стълба към капандура на тавана под стълбището. Под тях тропотът на ботуши наближи.

Хилтс скочи, хвана долната пречка на стълбата и силно я дръпна. Тя се спусна със скърцане и ги заля с люспи от блажна боя. Хилтс първи се изкачи и заудря с юмрук по капандурата. Тя се отвори и той се измъкна през нея, после подаде ръка на Фин.

Миг по-късно тя стоеше на покрива, а Хилтс измъкна стълбата и затръшна капандурата. Летният въздух беше горещ и тежък, небето тъмно и безлунно. Беше черно като в рог, с изключение на осветлението от улицата.

— Бързо ще се сетят къде сме, когато заварят стаите празни.

— А сега накъде? — попита Фин.

— Където и да е, само не тук.

 

 

Милано, подобно на много други европейски градове, е започнал съществуването си зад крепостни стени, между които пространството винаги е било кът. Морави, задни дворове, алеи за коли и гаражи просто не е имало. Рим е първият град с жилищни сгради през първи век, а Милано не след дълго го последвал. През Ренесанса градът вече живеел натясно, но старите навици умират трудно. Дори извън стените на Стария град хората били гъсто населени, новите сгради се залепвали за старите, така че цели улици и квартали се сливали в една стена от долепени постройки с общо лице към улицата и общи задни дворове или въздушни пасажи, понякога свързани, друг път не.

Хотел „Караваджо“ се намираше на ъгъла на подобна редица от сгради в квартал „Брера“, някога известен като миланския Монмартър, но отдавна напуснат от художниците авангардисти, дизайнерите и музикантите, на които дължеше славата си. Сградите около „Караваджо“ граничеха на север с виа „Марангони“, виа „Локатели“ на юг и виа „Витор Писани“ откъм гърба.

Сърцевината на тази разнородна редица от сгради се състоеше предимно от въздушни пасажи, без достъп до тях, освен един ресторант в офис сградата на виа „Витор Писани“, който използваше някогашната конюшня за площ за хранене на открито през летните месеци, и „Караваджо“ с обновеното си наскоро кафене и частна градина в задния двор. Почти без изключение сградите образуваха единичен квадрат от зидария, с обща стена по протежение на улицата, а разстоянията между тях бяха запълнени с тухли или камъни, които разделяха един покрив от друг.

Фин и Хилтс тръгнаха надясно по плоския покрив, покрит с насмолена хартия. В края на хотела се прехвърлиха през преградата и стъпиха на покрива на съседната сграда. Върху нея имаше асансьорна кабинка и няколко отдушника, но единствената капандура беше здраво залостена отвътре.

— Още минута и се превръщаме лесни мишени — отбеляза Хилтс. — Трябва да намерим начин да слезем. — Хвана Фин за ръката и се затичаха по втория покрив, прескочиха подпорната стена към третия и претичаха през него.

Хилтс се насочи към една вътрешна шахта, но без успех. Тук беше Европа, където противопожарните изходи бяха изключение, а не правило.

Шахтата представляваше черна дупка, пронизвана от снопове светлина от прозорците, гледащи към нея. Фин съгледа застланата с боклуци настилка отдолу. Дори да имаше начин да слязат долу, изход не се виждаше. Те се обърнаха и се втурнаха към следващата сграда. Тя бе по-ниска с цял етаж от сградата, върху която се намираха.

— Ще трябва да скочим — рече Хилтс.

Фин само кимна.

Без да спира, тя приклекна на ръба и се прехвърли от два метра височина на покрива на съседната сграда. Хилтс я последва и те бързо стигнаха до следващата ниска стена, разделяща сградите. Там спряха като заковани. Между тях имаше един метър разстояние. Фин погледна надолу. По някаква причина разстоянието между двете сгради беше оставено празно и тя се досети защо. Едно време отпадните води са текли свободно от задната част на сградата по улицата, като са се сливали с така наречените канали за дъждовна вода. Нуждата от отворен улей отпаднала и следващите собственици на сградата използвали пространството, за да прокарват през него всички жици и тръби надолу по стените, някои съвременни, като дебелите електрически кабели и тесните телефонни и телевизионни жици, други стари и износени като оловните стрехи, улуците и старомодните водосточни тръби.

— Ще успеем. — Хилтс прецени с поглед разстоянието.

— Защо да не слезем? — предложи Фин. — Всеки миг ще ни забележат.

— Може да намерим отворена капандура на следващия покрив — отговори Хилтс и погледна към тесния процеп между сградите. — И какво точно предлагаш? Не виждам нищо подобно на стълба.

— Спускане в комин — отвърна Фин. — Без проблем.

— Какво е спускане в комин?

— Опираш си гърба в едната стена, а краката в отсрещната на височината на коленете. Поставяш длани на отсрещната стена с палците надолу за опора. Пускаш първо единия, после другия крак, после плъзгаш гърба. Един вид ходиш по стената, като оказваш съпротивление, за да не паднеш.

— Явно имаш опит.

— Да, алпинизмът беше сред хобитата ми в училище. В Кълъмбъс се катерех на изкуствена стена през зимата и по скалите през лятото. Забавно е.

— Сигурно — рече скептично Хилтс, загледан в пропастта между сградите.

— Мисля, че нямаме голям избор.

— Обясни ми го отново.

— По-добре да ти покажа.

Фин седна на ръба, после бавно плъзна гърба си надолу с опрени здраво в отсрещната стена стъпала. Когато тялото й слезе под ръба, тя протегна ръце и опря длани в отсрещната стена. Вече нищо не я държеше, освен напрежението в гърба и коленете. Тя се плъзна леко и слезе трийсет-четирийсет сантиметра надолу.

— Това е лудост — промърмори Хилтс и седна на ръба. Зае същата позиция, затаявайки дъх. Тъкмо главата му се скри под ръба на покрива и сноп светлина на фенерче обходи покрива. — Боже, боже — мълвеше той, докато се плъзгаше в зейналата бездна с опънато като пружина тяло, а от челото му капеше пот. Залепи гръб о стената зад себе си и опря с всичка сила крака в предната стена, провесен над нищото, крепен единствено от силата на отчаянието. После сантиметър по кошмарен сантиметър, стъпало по кошмарно стъпало бавно се спусна надолу.