Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (16)

15.

Машината бързо намали скорост, когато Хилтс ограничи притока на гориво и спусна задкрилките. Той насочи самолета по посока на вятъра и го закова на място, като остави двигателя да поработи цели две минути, преди да го изключи. Витлото се завъртя и спря, вече се чуваше само шумът от вятъра, който шибаше корпуса и поклащаше крилата. Точно пред тях, на половин стадион разстояние, се извисяваше широката част на висока скала, цялата в цепнатини и пукнатини, а проходът на каньона беше изсечен в сенките точно отляво.

— Никога няма да речеш, че тук има нещо — промърмори Хилтс.

— Може би наистина няма — усъмни се Фин.

— Да бе — възрази Хилтс, — идват тук всеки ден с килимчетата си за йога, за да медитират и изпуснат парата.

— Голям циник сте, господин Хилтс.

— Цинизъм е другото име на реализма. — Хилтс отключи вратата с горни панти и голямо стъкло и я вдигна към крилото. Мушна се през отвора и излезе под изгарящите лъчи на слънцето.

Фин излезе от своята страна, после заобиколи самолета и отиде при Хилтс.

— Според теб колко време имаме?

— Никога не тръгват преди два следобед, а дотук с хамъра имат поне един час път. Така че разполагаме с поне час и половина.

— Щеше да е от полза да знаехме какво търсим.

— Следите на хамъра водят право в този каньон.

— Ами нашите следи? Ако ги видят?

— Самолетът тежи по-малко от тон. Хамърът тежи четири пъти повече. — Той посочи с ръка. — Виж коловозите. Гумите са пропукали горния спечен слой и са оставили следа, която сигурно може да се види от космическа совалка. Това не е най-щадящото околната среда превозно средство и се вижда, че са били тук пет-шест пъти. Нашата следа е едва забележима.

— Циничен и самоуверен.

— Престани да се тревожиш. Няма да разберат, че сме идвали. — Мина под крилото на самолета, мушна се вътре и излезе с две манерки и един стар никон, какъвто носеше в Града на мъртвите. — За всеки случай, ако открием нещо — обясни.

Подаде й едната манерка и тя я преметна през рамо. Двамата поеха по дълбоките коловози, които бележеха следата на Адамсън и спътниците му в пустинния каньон.

— Не е само хамърът — забеляза Фин, взряна в спечената камениста почва. — Има още едни следи, по-стари, едва се виждат.

— Пустините не са толкова безлюдни, колкото мислят хората — отвърна Хилтс. — Още преди войната този район е бил нещо като централна гара. Британци, французи, археолози, петролни геолози. Италианците са били тук още по-рано… Грациани е опънал хиляди километри бодлива тел, за да хваща бунтовниците сенуси, Багнолд е проучвал района, а после и ШОПД.

— ШОПД?

— Широкообхватната пустинна дружина, така наречените Пустинни плъхове. Малки въоръжени отряди, изпращани в пустинята да нападат постоянно германците и италианците.

— Мислех, че такива работи са ставали само на север.

Хилт се наведе и разрови с пръсти пясъка. Показа се дъното на малка тенекиена кутия. Още си личеше синьо-белият надпис и отварачката беше запазена. Той я подаде на Фин.

— Осолено говеждо „Суифт“ — прочете тя.

— Преди да се появи Адамсън, оттук са минали англичаните. Военни.

— Защо точно тук?

— Близо сме до три граници — на Судан, Египет и наричаната преди Френска екваториална Африка. По онова време тези места са били от стратегическа важност, особено ако наблизо е имало воден източник. Може би „вади“, дере, в което се събира вода в един от по-големите каньони. — Той поклати глава. — Странно как нещата се променят с времето. Също като Нормандия: сега само няколко плажа на френския бряг, а преди шейсет години съдбата на света се е решавала там.

— По нищо не личи тук да се е решавала нечия съдба.

— Не се знае — отвърна Хилтс.

Продължиха да се придвижват напред, докато не стигнаха до входа на каньона. Отворът беше едва на четири-пет метра от тях, едната страна на скалите беше силно изпъкнала и на практика го скриваше, така че само при ярка слънчева светлина би могъл да бъде забелязан. Фин и Хилтс навлязоха в каньона с клаустрофобично надвиснали скали, скоро той започна да се стеснява и следите от хамъра свършваха на половин метър в стеснението.

— Не са първите посетители. — Хилтс кимна към няколкото позаличени от времето следи. — Това място е било известно и на други преди доста време.

След трийсет метра каньонът внезапно правеше рязък завой надясно, изправяше се и после се стесняваше още повече. Фин забеляза по ронливите стени следи от броните на камиони. Веднага след правия участък каньонът завиваше, този път наляво.

На стотина метра по-нататък тесният ръкав се разширяваше в малка закътана долчинка. Хилтс и Фин замръзнаха на място, загледани в сцената, разиграла се години, преди да се родят.

— Мили боже, какво е станало тук? — прошепна Фин и вдигна ръка да заслони очите си.

Долчинката представляваше картина на ужаса. Хилтс вдигна фотоапарата и започна да снима.

Точно пред мястото, където бяха застанали, имаше останки от някаква военна машина, отворен камион върху гигантски гуми, ако размерът на джантите и огромните издути калници бяха показател. Самите гуми липсваха, бяха се разпаднали много отдавна. В камиона е имало трима — шофьорът, картечарят до него и мъжът, който е обслужвал тежкото противотанковото оръдие отзад. Останките от тримата все още бяха вътре. Мумифицираното тяло на шофьора беше облегнато на седалката, черепът му бе озъбен в зловеща усмивка, все още покрит с парчета кожа. Орбитите на очите бяха запълнени със спечена мръсотия и пясък от над половинвековните пясъчни бури. Картечарят представляваше сгърчена торба кости върху напуканата кожена седалка до шофьора, крепен единствено от дрипавите останки на униформата. Полусферата на старата каска беше килната върху безглавия гръбнак. Третият член на екипажа вероятно беше живял малко по-дълго от другарите си; останките му бяха свити край задната врата на машината с наведена глава; пергаментовите пръчки на ръцете му прегръщаха зеещата кухина на изсъхналия му гръден кош, сякаш се опитваха да го предпазят през вечността от ледения дъх на смъртта.

Хилтс се приближи и прокара длан отстрани на машината. Металът беше осеян с малки кратери от куршуми, можеше да пъхнеш пръст в дупките. Вероятно петдесет и пети калибър. Лека картечница. Камионът беше надупчен като решето.

— Италиански — установи фотографът, като се наведе да разгледа избелялото обозначение на военната част. — Сто и трета Моторизирана разузнавателна рота. „Сахариане“, така са наричали тези камиони. Може да се каже, че това е първото превозно средство, специално пригодено за пустинята. — Той се изправи.

— Кой ги е застрелял? — попита Фин.

— Те — отвърна Хилтс и посочи.

На стотина метра по-надолу в долината имаше втора сцена, състояща се от два камиона и един по-малък, подобен на джип, набързо издигнат лагер, в който се виждаха скелетите на няколко малки палатки в полукръг около изкопана дупка за лагерен огън, изоставени германски консерви и малък окоп. Джипът вероятно беше понесъл пряк удар от противотанковото оръдие на италианците. Беше взривен и обгорял, без предно стъкло, с потънали в пясъка джанти. Другите два по-големи камиона бяха в по-добро състояние, без гуми, но камуфлажната боя все още се виждаше.

Хилтс се приближи до камионите и призрачните останки от лагера и направи още снимки, като обърна специално внимание на обозначенията върху машините и старата екипировка, разхвърляна из лагера.

— Червени и черни райета с бял скорпион. Гвардейска част, Пустинните плъхове. Камионът е тритонен британски шевролет.

— Откъде знаеш такива неща?

— Като дете сглобявах модели. Имаше даже телевизионен сериал за тези момчета, казваше се „Патрулът на плъховете“, гледах повторенията. Играеше Кристофър Джордж, ако го помниш. Нещо като второразредна версия на Джордж Пепард.

— Не.

— Толкова за кариерата му.

— Няма тела — забеляза Фин, докато оглеждаше лагера. — Би трябвало да има трупове.

Хилтс се обърна към италианския камион. Веднага видя, че куршумите, убили тричленния екипаж, вероятно не бяха дошли откъм лагера. Първо, камионите и изгорелият джип бяха обърнати в погрешна посока и второ, картечниците на британските машини бяха твърде тежки; големи викърси и браунинги, както и дори още по-голямото противотанково оръдие „Бойс“ отзад на втория камион. Хилтс погледна нагоре към назъбените скали, ограждащи долината, и разбра.

— Било е засада — заяви най-после и подритна с върха на обувката си една смачкана метална кутия от бензол на „Шел“. — Чули са, че италианците идват, изкачили са се на скалите и са ги причакали. Затова не са успели да влязат по-навътре в долината. Застреляли са ги от високото.

Фин обиколи лагера, като от време на време се навеждаше, за да разгледа отблизо някоя ръждясала част от екипировката или друг избелял предмет.

— Два камиона и този джип. Колко души ли са били?

— Трудно е да се каже, може би дванайсет, но ако съдя по трите палатки, по-вероятно да са били шестима — по двама във всяка. Недостатъчно. Може би са загубили неколцина.

— Шестима на трима и не са победили?

— Кой е казал, че са загубили?

— Камионите. Защо са ги изоставили? Може би са останали без гориво и без вода?

Хилтс поклати глава.

— Тези отряди са били доста предвидливи. Навсякъде са имали складове за гориво и винаги са си оставяли достатъчно, за да стигнат до следващия склад или да се приберат в най-близката база. Освен това всички камиони имат кондензатори за радиаторите. Водата не е била проблем.

— Едно е сигурно, нещо се е случило. — Фин бавно се обърна на триста и осемдесет градуса. — Интересна малка загадка, но едва ли е причината за екскурзиите на Адамсън.

— И аз се съмнявам — съгласи се Хилтс.

— Трябва да продължим да търсим — предложи Фин. — И да не забравяме да следим колко време ни остава.

Вече бе минал почти половин час.

Хилтс надникна в останките на палатките и се покатери на камионите. Скочи от каросерията на втората машина и отиде при Фин, която беше слязла в тесния плитък окоп зад натрупаните чували с пясък, обърнати към входа на каньона.

— Откри ли нещо?

— Консерви — още осолено говеждо — кондензирано мляко и нещо, което изглежда като странен „Бъркинсток“, печка, направена от десетгалонна тенекия с пробити дупки и това. — Тя му подаде останките от някогашната черна барета. Отпред беше закачена потъмняла и надраскана от пясъка значка.

— Скорпион в кръг. — Той кимна. — Non Vi Sed Arte. Не чрез сила, а чрез хитрост. Това е барета и значка на ШОПД. — Подаде й ръка да излезе от окопа.

— Какво изобщо са търсили италианците в този каньон? Как са го открили? — попита Фин, докато крачеха из лагера и продължаваха да разглеждат.

— Предполагам по същия начин като нас — отвърна Хилтс. — Проследили са следите на камионите на ШОПД.

— Добре, защо тогава британците са дошли?

— Търсели са място за лагеруване.

— Или са следвали нечии други следи.

— Едва ли ще разберем — заключи Хилтс и се спря. На половината път, до дясната стена на долината видя разбит самолет. — Какво, по дяволите…?

Старият биплан явно се бе опитал да се приземи, но е загубил контрол при захода и се е ударил в скалата, преди да падне. Защитната броня на двигателя се бе разкъсала и раздробила витлото, а долното крило беше смачкано и разкъсано. Останало бе само малко парче от горната част и няколко подпори. Колесниците бяха изчезнали. С течение на времето пустинята си беше казала думата и платът, покриващ корпуса, беше станал на парцали. Останките не носеха никакви белези за национална принадлежност.

— Може това да са търсели англичаните — предположи Фин, загледана в разбития самолет. Вратата му висеше отворена и можеше да се надникне в пилотската кабина. Предното стъкло беше пукнато, но цяло.

— Може би това търси и Адамсън — допусна Хилтс. Той се покатери по скалата към останките, като търсеше хватки в пясъчника.

— Защо Адамсън ще се интересува от някакъв стар самолет?

— Защото Лучио Педраци е бил пилот. Той е един от първите археолози, правили въздушни огледи и е пилотирал същия самолет като този — „Уейко Ю Ай Си“.

— Звучи като американски самолет.

— Американски е — потвърди Хилтс. — Уилям Рандолф Хърст^[1] е летял на такъв. Онзи от „Гражданинът Кейн“. Бил е популярен по целия свят. — Накрая стигна до самолета, хвана се за една от пречките на крилото и надникна в пилотската кабина.

Фин го последва. Имаше две единични седалки, кожата беше изгнила, стърчаха само пружините, У-образното командно управление и двете бакелитови кормила, едно за пилота и второ за помощник-пилота. Задната част беше разширена и превърната в товарна зона.

Вътре нямаше нищо, освен едно странно скеле под формата на куб от споен алуминий. В средата на куба имаше устройство, което приличаше на опростен модел на детски жироскоп. Основата на куба беше свързана с корпуса.

— Стойка за фотоапарат?

Хилтс кимна.

— „Багли“ или може би „К-5“. Само че фотоапаратът липсва.

— Адамсън?

— Нищо чудно.

— Мислех, че Педраци е търсел нашия коптски манастир.

— Може да е търсел и нещо друго.

— Кога точно е изчезнал? — попита Фин, загледана в празната пилотска кабина.

— През 1938.

— По време на пясъчна буря?

Хилтс кимна.

— Така се говори.

— Сам ли е бил?

— Всъщност, не. С него е бил един французин, Пиер Дево.

— Той какъв е бил?

— Археолог. Монах, също като Лавал. Трябвало е да преведе арамейските^[2] надписи.

— От „Екол Библик“? Ерусалимският институт?

— Не знам точно — отговори Хилтс. — Вероятно.

Фин се замисли за Артър Симпсън, онзи от хотелската й стая, който познаваше баща й. Човекът, който е бил британски шпионин. Човекът, чийто баща също е бил археолог. Три поколения, ровещи в едно и също минало.

— Интересно съвпадение, как мислиш?

— След шейсет години? — Фотографът направи недоверчива физиономия. — Едва ли — намръщи се той. — Накъде биеш?

— Не знам още, но тук със сигурност липсват телата. Няма следа от Педраци, нито от французина. Също като английските войници. Странно.

— Това не е научна фантастика. Или са тръгнали нанякъде и са умрели в пустинята, или все още са тук.

— Къде?

Хилтс огледа долината. Накрая кимна на себе си.

— Какво? — попита Фин.

— Педраци е излетял от старото италианско летище в Ал Куфра. Според дневниците той и Дево са се отправили да довършат наблюдението на някаква скална формация покрай границата с Френска екваториална Африка. Прогнозите са предвещавали ясно и слънчево време. Идеално за летене, но два часа по-късно, което е почти вярно, изневиделица се извила страшна пясъчна буря.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж — посочи той към земята. — Какво виждаш?

— Нищо.

— Вгледай се по-отблизо.

Тя се взря и след миг ги видя. Отново следи, различни от другите. Две дълги линии на разстояние метър и осемдесет — два с много по-тясна линия между тях. Следите свършваха в далечината в дъното на оградената долина. Фин отново засенчи с ръка очи срещу изгарящото слънце. Задуха горещ вятър и вдигна прах и боклуци във въздуха. Усещаше ги в ноздрите и в косата си.

— „Уейко“ е самолет с колесник на опашката, както и вилгата, с която дойдохме. Оставя същите следи.

— Не схващам. Как може следите да са ето там, а самолетът да се е разбил тук?

— Защото тези следи са от предишни идвания — обясни Хилтс. — Педраци е бил тук и преди.

— Значи изобщо не са летели с цел наблюдение.

— Не, което означава, че са открили нещо и са искали да го запазят в тайна.

— Но тук няма нищо.

— Трябва да има. Педраци, изчезналите войници, катастрофиралия самолет — твърде много съвпадения за някакво си безименно пресъхнало речно корито насред пустошта. А сега Адамсън и приятелите му.

— Е, какво търсим? — зачуди се Фин.

— На първо хрумване, бих казал пещера — отвърна Хилтс и погледна към скалните стени, — но в това няма много смисъл — замълча, — освен ако…

— Освен ако какво?

— Това тук е пясъчник. Пещерите обикновено се образуват под въздействието на водата във варовици. Тук отдавна не е имало вода.

— Е, какво мислиш?

— Мисля за Кумран^[3].

— Свитъците от Мъртво море? — смръщи вежди Фин. — Написани са от есеите…

— Есеите^[4] или коптите, в момента няма значение… но пещерите в Кумран са използвани с основната цел да се крият ръкописите от хора, които искали да ги унищожат и те са били изкуствени… дупки, издълбани в камъка. Когато хората, които скрили ръкописите, напуснали Кумран, те покрили входовете с камъни.

— Казваш, че тук са сторили същото?

— Педраци е намерил нещо, а войниците трябва да са все някъде. Предположението не е за пренебрегване.

— Какво търсим? — попита отново Фин.

— Козирка, сянка, която не изглежда естествено, нещо с твърде правилна, геометрична форма.

— Хубаво, но твърде мъгляво — пошегува се Фин и се усмихна.

— Толкова мога.

Започнаха търсенето.

Фин първа го забеляза: съчетание от трите белега. На половината разстояние до най-далечния скат на каньона стърчеше козирка от по-тъмен пясъчник, а точно под нея нещо, което приличаше на пречупена вертикална сянка с прекалено правилни форми, за да е дело на природата. Изкатериха се по ската и стигнаха до почти невидима тераса, едва шейсет сантиметра широка, с тесен вход на пещера, зазидан и покрит с пясък преди много време. Преди стотици години тук е протичала някаква сеизмична активност и стената от кирпич беше напукана и в единия край, където се виждаше отвор, се бе срутила. По-късно пясъчна буря или малко срутване от козирката отново беше замаскирало и почти запречило входа.

Запотени, Фин и Хилтс застанаха пред дупката в скалата и надзърнаха.

— Не се вижда нищо — каза Хилтс.

— Да влезем. — Фин нямаше търпение да продължат навътре.

Хилтс сложи ръка на рамото й.

— Почакай. Пещерите в пустинята нерядко си имат обитатели.

— Какви?

Хилтс се хвана с една ръка за козирката, а с другата за рамото на Фин за опора и ритна с крак древната зидария, която блокираше входа. При повторния ритник голямо парче от стената се срути навътре и вдигна облак прах. Чу се светкавичен шум от хиляди крачета, като шумолене на сухи листа, после стотици белезникави ракообразни сенки изпълзяха от пещерата и защракаха и задраскаха по ботушите на Фин. Тя отскочи назад с вик и едва не падна от корниза, докато почти двусантиметровите създания притичаха покрай нея и изчезнаха.

— L. quinquestriatus — поясни Хилтс. — Смъртоносен скорпион. Един от най-отровните. През деня обичат да се спотайват на прохладни, тъмни места. Нощем излизат да ловуват.

Фин кимна мълчаливо и стисна зъби. Ужасяваше я дори само споменът от шума, който предизвикаха. Тя застана на почетно разстояние от отвора.

— А сега какво?

— Влизаме — обяви той. — Срутването на стената ги е разгонило.

— Ами ако има останали вътре?

— Стъпчи ги.

Ухилен, Хилтс наведе глава и влезе в пещерата. Фин преглътна с мъка и го последва.

Срутената зидария освободи пътя на светлината. Първоначално тук е имало малка вдлъбнатина под козирка, предлагаща отмора от палещите лъчи на слънцето. Неясно кога в миналото с помощта на древни сечива е била разширена във формата на пещ. Някога тайно хранилище на древна библиотека като пещерите в Кумран по бреговете на Мъртво море, в по-ново време нишата е била превърната в крипта. Пет мумифицирани трупа, все още с парцаливите останки от униформите на ШОПД, се бяха свили в ъгъла. Двама се бяха сгърчили в безпомощни ембрионални пози. Един изглеждаше като замръзнал в поза за пълзене, отпуснат върху подобен на олтар камък. Друг беше седнал с подпрян на стената гръб, а петият лежеше ничком, полузатрупан от падналите тухли, слабата му жилеста ръка стискаше нещо, което се оказа зеленясал меден цилиндър. Капакът на цилиндъра липсваше, а вътре нямаше нищо. Дъното на пещерата представляваше купчина от пясък, останала след срутване в далечното минало.

— Липсващите войници — промълви Хилтс. Той се наведе и започна да претърсва униформата на изсъхналия труп с медния съд. — Внимавай с амунициите. Някои може още да се задействат. — Из цялата пещера бяха разпръснати оръжия, стари пушки „Енфийлд“, огромни картечници „Люис“, „Томпсън“ и пет-шест гранати „Милс“.

— Чудя се как са умрели — рече Фин. — Изглежда, смъртта ги е сполетяла изневиделица.

Хилтс помести крака на изсъхналия труп, който претърсваше, и отдолу се показаха сухите черупки на няколко създания като онези, прелазили по ботушите на Фин.

— Разбунили са гнездо на скорпиони, може би стотици. Само едно жилване е достатъчно, за да те убие. Тях сигурно са ги ужилили много повече пъти. Не особено приятен начин да си отидеш. — Той вдигна рамене. — Не са имали време да реагират.

Хилтс измъкна стар портфейл от вътрешния джоб на войнишката рубашка и го отвори. Пергаментовите остатъци от вътрешните органи на мъжа се стелеха като прах в кухината под ребрата му.

— Нещо интересно? — попита Фин.

— Сметка от бара на хотел „Шепърд“, членска карта за клуб „Виктори“. Пропуск за библиотека „Хадън“, Кеймбридж. — Той продължи да рови из портфейла. — Ето я личната му карта. Професор Джордж Покък, отдел Стратегически операции, Грей Пиларс, Кайро. Там е бил щабът, ако не се лъжа.

— „Хадън“ е библиотеката на Археологическия факултет на Кеймбридж. Там баща ми се запознал с майка ми.

— Работещите за отдел Стратегически операции са били шпиони — обясни той. — Този мъж изобщо не е бил пустинен плъх.

— Археолог и шпионин, изпратен да намери Педраци?

— Така изглежда.

Хилтс пусна портфейла в работната си куртка, направи няколко снимки, после се изправи и отиде в дъното на пещерата. Фин бе обзета от чувство на непреодолима клаустрофобия, отиде до входа и погледна към долината. Нищо не беше помръднало и нищо не се беше променило във военната панорама, разгърната долу, освен вихрушките пясък, носени на талази от усилващия се вятър, който бе започнал да стене през каньона. Небето горе бе загубило ослепителното си металическо синьо и бе придобило грозен жълтеникав оттенък като на стара синина. Времето се променяше. Тя се обърна да каже на Хилтс и видя, че той е разровил нещо. Потисна лекото безпокойство и се върна в дъното на пещерата, без да откъсва очи от пода за признаци на движение. Видя, че Хилтс е разчистил около голям каменен саркофаг и сега се виждаха капакът и едната му стена. Беше с правоъгълна форма, с височина около метър и двайсет, широчина малко под метър и дължина около метър и осемдесет, обърнат с предната част към входа. В камъка беше изсечено нещо, наподобяващо главата на Медуза с коса от гърчещи се преплетени змии. Около главата, подобно на надпис на монета, имаше едва забележими букви, почти заличени от времето.

— Не мога да го прочета — викна Хилтс.

Фин отвъртя капачката на манерката си, изля малко вода в шепата си и намокри надписа. Буквите потъмняха и ясно се откроиха.

Хилт ги прочете на глас:

— „Hie Latito Lux Excito — Vox Luciferus.“ — Той поклати глава. — Жалко, че в училище не съм учил латински.

— Аз учих — обяви Фин. — Родителите ми държаха. Смятаха, че няма нищо по-добро от класическото образование. Върши работа при разчитането на надписи върху стари сгради от историческа важност.

— И какво пише?

— „Тук тайно е положен Носителят на светлината: Слово на Луцифер.“

— Шегуваш се — не повярва Хилтс.

— Non ioco est — отговори тя. — Няма шега.

— Луцифер като всеизвестния Луцифер ли?

— Луцифер е било доста разпространено име в древен Рим. Преди няколко хиляди години не е имало такова негативно значение.

— Значи тук е погребан римлянин на име Луцифер?

— Според думите му.

— Да видим.

Хилтс използва и двете си ръце, за да разчисти пясъка от капака на саркофага.

— Ще го отворим ли?

— След като толкова много хора са си дали труда да открият това нещо, каквото и да е то, поне може да му хвърлим един поглед.

— Ами Адамсън и приятелчетата му? — попита загрижено Фин.

Хилтс си провери часовника.

— Имаме още половин час поне. Вероятно ще сме се махнали много преди това.

След около пет минути беше почистил пясъка от капака на каменната кутия, после извади един двайсет и пет сантиметров щик от изоставена пушка „Енфийлд“ и го наби в процепа между тежкия капак и саркофага. Бавно го завъртя и капакът се отмести леко от едната страна. Лъхна ги застоял, прашен въздух. Двамата заедно приплъзнаха капака на саркофага и го оставиха да падне на пода. Надникнаха вътре едновременно.

В тежкия каменен ковчег беше натъпкано свитото тяло на мъж, облечен с бледозелени панталони, дълга закопчана куртка в същия цвят и тежки ботуши. Лицето му бе с кафеникав пергаментов оттенък, но с изключение на липсващото ухо, общо взето бе непокътнато. Върху орловия му нос стояха накривени очила с телени рамки. Ухото липсваше, защото в дясното слепоочие имаше дупка, в която можеше да се пъхне юмрук. Липсваше и част от челюстта, откривайки ред жълти зъби. Езикът се бе свил до черна буца. Между краката на естествено мумифицирания труп стоеше медна урна като тази, която стискаше мъртвецът край входа на пещерата. Фин бръкна и извади малкия съд. Този също беше празен. Хилтс започва да пребърква джобовете на куртката с медни копчета, с която беше облечен мъртвецът.

— Прилича на униформа — рече Фин.

— Униформа е — потвърди Хилтс. — Италиански пустинни войски. Няма отличителни знаци, нито чин.

— Носи пръстен — забеляза Фин. Повдигна със страх дясната ръка. Златната халка все още блестеше върху изсъхналия показалец. Тя падна в дланта й. — Има гравиран герб.

— На бас, че това е Педраци. Чакай!

— Откри ли нещо?

— Бил е пушач — изсумтя Хилтс. — Ракът на белите дробове е щял да го умори, ако не са го били простреляли в главата. — Той й подхвърли малка табакера. Още се виждаше емайлираната рисунка на полегнала жена и името Фатима.

Нещо едва доловимо, по-скоро усещане за вибрация, отколкото звук, се чу в далечната и постепенно надви воя на вятъра.

— Какво е това? — попита притеснено Фин.

Хилтс прекъсна претърсването и се заслуша напрегнато.

— Мамка му! — За първи път Фин го чу да ругае.

— Какво?

— Хеликоптер.

— Адамсън?

— Във всички случаи е военен. — Той изтича до входа и надникна.

Фин стори същото. Не виждаше нищо, освен облаците пясък и старите камиони в долината. Звукът се засили, сега вече плътно боботене.

Хилтс кимна с мрачно изражение.

— Руски. „Мил-24“. Това е онзи плужек с баретата.

— Полковник Насиф.

— Сигурно.

— Какво прави той тук?

— Съмнявам се, че ще се открие възможност да попитаме.

— Какво правим тогава?

— Бягаме.