Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (24)

23.

Фин и Хилтс седяха във вагон-ресторанта на приспивно потракващия влак, който напредваше през алпийския мрак. Фин пиеше кафе без захар, докато Хилтс държеше бутилка фанта грозде. Марко, барманът, хъркаше на столчето си зад бара с кръстосани ръце и отметната назад глава. Бадир, който палеше цигара от цигара и отпиваше от студения чай с лимон, седеше в другия край на вагона и се правеше, че чете „Жур де Франс“. Беше почти два през нощта и те бяха единствените посетители във вагон-ресторанта, с изключение на една стара жена, заспала дълбоко над плетката си, а пластмасовата чаша с аперитив вибрираше леко на кръглата маса пред нея.

— Къде сме? — попита Хилтс и отпи от фантата. Намръщи се от неописуемата сладост на безалкохолното. Фин го беше пробвала за майтап. Имаше вкус на течна дъвка.

— Стюардът в спалния вагон каза, че сме на границата — отвърна тихо Фин. — Мястото се казва Бардонекия. Влизаме в тунела „Фрежу“ след около три минути. Тунелът е границата, след него навлизаме във Франция. Зимно курортно градче — Модан.

— Ще спираме ли?

— Петминутен престой, за да се качи новата смяна.

— Ще го използваме и тогава ще се отървем от него.

— Как?

— Ще видиш.

Миг по-късно влакът се плъзна в тунела, светлините примигнаха и угаснаха. В тъмното Хилтс се изправи, хвана Фин за ръката и я поведе към техния спален вагон. Почти в същия миг чуха как Бадир скочи на крака. Хилтс отвори вратата към следващия вагон и оглушителният шум от тракането на колелата по релсите ги връхлетя. Вместо да се прехвърли на следващия вагон Хилтс бутна Фин в кабинката на тоалетната и затвори вратата. Блъсна я миризма на дезинфектант и течен сапун. Беше тъмно като в рог. Чуха тежката врата да се отваря повторно, когато Бадир мина в следващия спален вагон, после стана тихо.

— Хайде! — прошепна Хилтс. Изведе Фин от тоалетната и се върнаха във вагон-ресторанта, а после тръгнаха натам, откъдето бяха дошли. Все още цареше непрогледна тъмнина, но над главите им лампичките примигваха предупредително. — Побързай!

Върнаха се в спалния вагон преди вагон-ресторанта. Коридорът водеше наляво. Зад ъгъла Фин видя, че вагонът беше копие на техния: коридор отдясно с прозорци, десетина купета отляво, всяко с различен брой легла, от двуместно купе като тяхното до купе осем, където от двете страни имаше по четири легла на етажи с не повече от трийсет сантиметра между носа ти и горното легло. Движеха се по коридора, когато сините нощни лампички на тавана запримигваха отново. Вратите на купетата бяха затворени. В края на вагона видяха, че вратата на осмо купе е отворена, което означаваше, че вероятно е празно.

— Влез тук! — прошепна Хилтс.

Фин влезе и спусна завесата на долното легло отдясно. Преди да се мушне вътре, завесата на горното легло се открехна и се показа ръка в пижама, която държеше заек, досущ като истински. Заекът проговори на английски с театрален френски акцент:

— Бонжур, мон ами, аз съм Анри. Ще ловим ли риба аз и ти? — Анри завъртя очи и издаде зловещ сатанински смях като някакъв космат Ханибал Лектър.

— Какво, по дяволите, е това? — попита зад нея Хилтс.

Зад заека се показа лице — момченце с разрошена тъмна коса, големи умни очи и палец в устата. То извади палеца от устата си и ръгна заека в гърдите. Кратка пауза и отново заговори с френски акцент: „Бонжур, мон ами, аз съм Анри. Ще ловим ли риба аз и ти?“.

Момченцето остави заека и избърса мокрия си палец от пижамата.

— Казвам се Хари и съм на почивка с мама и татко, те спят в съседното купе, така че да не сте посмели да ми направите нещо. Заекът ми се казва Анри. Харесва ли ви? На мен много ми харесва. Във Франция ли сме вече? А какво е Франция?

Фин задържа пръст на устните си.

— Шшш — прошепна и се усмихна на момченцето.

То не й отвърна със същото.

— Няма пък! Не сте ми родители! Не съм длъжен да правя каквото кажете. — Хари мушна отново пръст в корема на Анри и зайчето повтори въпроса си.

Хилтс се наведе иззад рамото на Фин.

— Не съм ти нито майка, нито баща, но ако не млъкнеш и не легнеш да спиш, ще откъсна главата на глупавия ти заек и ще го опържа за закуска, разбра ли?

Момченцето и заекът се оттеглиха тихомълком зад завесата, която се затвори с шумолене. Хилтс посочи с жест към долното легло на отсрещната страна. Фин се мушна вътре, Хилтс след нея. Обърна се с гръб към стената, за да може да гледа през цепнатината между завесите. От другия край на купето се чуваше приглушено подсмърчане.

— Не беше нужно да си толкова груб с него! — прошепна Фин.

— Но свърши работа, нали? — оправда се Хилтс. — Освен това този заек е перверзник.

Изведнъж Хилтс се дръпна навътре и притисна Фин към стената. Той пусна изцяло завесата. В спалното място беше тъмно като в пещера. Фин усещаше стоманените мускули по гърба на фотографа до гърдите си и се чудеше дали той усеща биенето на сърцето й. Чу вратата на купето да се отваря. Знаеше, че ако е майката на момчето, с Хилтс бяха обречени. Настъпи тишина, а после се разнесе глас:

— Бонжур, мон ами, аз съм Анри. Ще ловим ли риба аз и ти?

Фин се вцепени, чудейки се дали Бадир е въоръжен. Чу се шепот, после отново тишина. Минаха няколко секунди, преди Фин да чуе отварянето, после затварянето на вратата. Влакът намали скорост. В тъмното Фин усети как Хилтс се измъкна от леглото. Тя го последва. Фотографът отвори плъзгащата се врата и надникна навън. На синкавото осветление Фин видя, че Анри ги зяпа между завесите. Хилтс се обърна към нея.

— Чисто е — прошепна. — Изглежда му се измъкнахме. — Той излезе от купето.

Фин погали Анри между ушите.

— Добре се справи, зайо — рече и се усмихна.

Анри мълчеше.

Фин тръгна след Хилтс. Той отвори вратата в края на вагона и я пусна да мине в малкото пространство между двата вагона.

— Мисля, че той е някъде пред нас — промърмори Хилтс.

Фин кимна и Хилтс отвори вратата на вагона. Скочи от влака, без да спуска късата стълбичка, после се огледа в двете посоки. Доволен, махна на Фин и тя също скочи на бетонния перон. Побиха я тръпки. Тук, високо в планината, дори през лятото нощите бяха студени. Тя потисна напиращото кихане. Цъфтящи треви. Въздухът беше наситен с полени.

— Не го виждам — тихо рече Хилтс.

Фин огледа перона. Край локомотива се мержелееха някакви фигури. Екипажите се сменяха. На перона нямаше други хора. Виждаше се гарата, продълговата постройка в алпийски стил с каменни основи. Зад нея на около стотина метра се издигаше модерна сграда на десетина етажа. Вероятно хотел. Зад нея се извисяваха огромните тъмни зъбери на От Мориен, планинска верига, която бележеше границата между Франция и Италия в южния край на някога безславната линия Мажино, безкрайно скъпа и напълно безполезна верига от укрепления, които трябваше да предпазват Франция от врагове преди жестокото отрезвяване през Втората световна война.

— Накъде? — попита Фин.

— Натам. — Хилтс посочи към близкия край на сградата и те се затичаха, като се криеха в сенките и спираха, за да огледат перона отново.

Все още нямаше следа от Бадир или някой друг.

Свирката изпищя, влакът помръдна и потегли.

— Успяхме — възкликна ликуващо Фин.

Тъкмо го изрече и една фигура се появи на отворената врата на спалния вагон, приклекна и скочи от влака, който започваше да набира скорост.

— Де тоя късмет — въздъхна Хилтс.

— Ами сега?

— Да намерим някакво превозно средство, с което да се измъкнем.

Промъкнаха се зад сградата и до пътя видяха друга железопътна линия. Фин забеляза втора гара и хотелски комплекс зад нея. Отдясно на гарата имаше паркинг с пет-шест коли. Хилтс надникна иззад ъгъла, после се обърна към Фин.

— Тръгна в другата посока. Хайде!

Обърнаха се и се затичаха по бетонната платформа, минаха по мокрия хлъзгав чакъл между релсите и ги прескочиха. Скриха се в другия край на платформата. Хилтс изчака един безкраен момент, после провери дали Бадир не е по петите им.

— Все още ни следа от него. Може да сме извадили късмет.

— Дишай спокойно.

Тръгнаха полуприведени към паркинга покрай тъмната сграда на гарата. Хилтс ходеше от кола на кола и проверяваше през прозорците. Фин избра място с добра видимост и застана на пост. Имаше няколко стълба с лампи, но половината бяха с изпочупени крушки, така че целият перон тънеше в мрак. В сравнение с него хотелът от другата страна на пътя светеше като маяк. Над входа му имаше неонов надпис: Хотел „Олимпик“.

Изведнъж си представи аромата на „Джак и Бени“, евтино ресторантче близо до кампуса на Държавния университет Охайо в Кълъмбъс. Закуска. Идеално приготвени бекон и яйца — рохко сварени яйца, хрупкав бекон, пържени картофки, филийка със сладко от ягоди и кафе. Стомахът й изкурка. Не си спомняше кога за последно беше яла. Някъде по пътя между вилата на стареца и Милано.

Хилтс се върна.

— Какво му има на това място? Всички коли са с аларми. Ако отворя някоя ще събудим целия квартал.

Фин чу хрущене от стъпки по чакъла и един глас се обади от тъмното:

— Дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

Тя се вцепени. От сенките се показа човек. Бадир, въоръжен с малка автоматична пушка.

— Отстъпете назад, извън светлината.

— Ами ако не го направим? — попита Хилтс.

— Тогава ще ви застрелям.

— Някой ще чуе изстрела.

— Вие обаче ще сте мъртви. За вас ще е все едно дали някой е чул, или не — Бадир се усмихна.

— Защо правиш това?

— Защото ми плащат.

— Адамсън ли? — попита Хилтс.

— Натам. — Бадир посочи с пушката. — Назад.

— Майната ти!

Една кола влезе в паркинга и за миг фаровете й осветиха трите фигури. Бадир отпусна ръка и скри пушката до тялото си, после отстъпи в сянката. Хилтс и Фин не помръднаха. Колата паркира на едно свободно място. Двигателят спря, фаровете угаснаха и една ниска, дундеста фигура слезе от нея. Мъжът заключи церемониално колата, после се запъти към Фин и Хилтс. Дори от тези няколко крачки, които ги деляха с Бадир, Фин го чуваше как задържа дъха си и знаеше, че дребосъкът с колата е обречен. Той продължи напред и небрежно вдигна ръка като за поздрав. В следващия миг я насочи към сянката и от протегнатата му ръка изригна ярък пламък, последван от тих пукот, сякаш някой спука надут хартиен плик. Първото припламване беше застъпено от второ. Фин чу звук като от спукана гума и Бадир падна в осветеното място. Точно над гърбицата на носа му имаше малка кръгла дупка, а дясното му око представляваше кървава пихтия. Дундестият дребосък отви заглушителя от своя „Стечкин Ей Пи Си“ и го пусна в джоба на старото си сако от туид.

— Би ли го донесъл до багажника, ако обичаш? — помоли учтиво Артър Симпсън. — Твърде стар съм да мъкна трупове. Отразява се зле на лумбагото ми. Какво? — Той се усмихна и в очите му припламнаха искрици зад дебелите стъкла на телените очила.

Фин впери поглед в Бадир. Късоглед или не, стреляше удивително точно, дори в тъмното.

— По-добре първо се представете — проговори Хилтс.

— Ти по-добре помисли, млади приятелю. Едва ли искаш да те заварят с трупа на либийски главорез в краката. Местната жандармерия вероятно ще има някои неудобни въпроси към двама бегълци от закона, търсени за убийство.

— Казва се Симпсън — намеси се Фин — и има право.

— Ти го познаваш?

— Запознахме се в Кайро.

— Добри приятели имаш!

— Мисля, че ви бях от полза — рече в своя защита Симпсън.

Хилтс го изгледа продължително, после се наведе и хвана Бадир под мишниците. Фин го вдигна за краката. Довлякоха го до колата на Симпсън, с нищо неотличаващ се „Мерцедес 240Д“ от деветдесетте. Симпсън отвори багажника и отстъпи.

— Внимавайте да не нацапа постелката.

— Ваша ли е колата? — попита Хилтс.

С Фин наместиха трупа на Бадир, а Симпсън затвори багажника.

— Откраднах я пред хотела — обясни белокосият мъж. — Явно точно навреме.

Той мина откъм шофьорската страна и се настани зад волана. Фин седна до него, а Хилтс отзад.

— Откъде знаехте, че ще сме тук? — попита Хилтс, като затвори вратата.

— Следя ви, откакто напуснахте Веноза — призна Симпсън. Запали двигателя, включи на задна и обърна. Спря, включи на първа и безшумно се изнесе от паркинга, после зави наляво и мина покрай хотела, откъдето беше откраднал колата. — Забелязах приятелчето в багажника да ви дебне на гарата в Милано и се залепих за него. Реших, че може да ви потрябва помощта ми.

Караха през пустата долина, обгърнати от нощния мрак. След няколко минути напуснаха магистралата и поеха по тесен второкласен път, който се виеше нагоре през надвисналите планини.

— Къде отиваме, ако ми позволите да попитам? — поинтересува се Хилтс.

— Нагоре — отговори Симпсън — и обратно.

През следващите двайсет минути фаровете на мерцедеса осветяваха тесен, настлан с чакъл път, и скали от едната страна, нисък парапет и тъмна пропаст от другата. Най-сетне стигнаха някакво разширение на пътя, подобно на малко плато на планинския склон и отначало Фин си помисли, че е наблюдателна площадка за туристи.

— Къде сме сега? — попита с раздразнение Хилтс, когато отбиха от пътя.

— По средата към Ле Сарасин — отговори Симпсън с отлично френско произношение. — Планината.

Светлината от фаровете се плъзна по странна постройка с формата на луковица, издигната в самия склон на планината. От двете страни на издутината от бетон имаше стени от реден камък, а по средата голяма стоманена врата, надупчена с огромни нитове. Постройката явно беше много стара, изветрелият цимент беше потъмнял и напукан, фасадата се ронеше, а вратата бе ръждясала.

— Какво е това? — попита Фин.

— Техническото наименование е un gros ouvrage — голямо укрепление. Подземен форт, който, грубо пресметнато, побира триста и петдесет души. Това е главният вход. Ако се вгледате, ще видите останките от теснолинейка, с която са докарвали амунициите и продоволствието. В скалата са прокопани няколко километра тунели и бункери. Оттук са държали на прицел всеки, който е влизал в долината. Отзад има маршрут, катерачите го наричат Обсерваторията. Името му приляга. Бил е предназначен за преден предупредителен пост при евентуално нападение на италианците. — Симпсън поклати глава. — Което, разбира се, никога не се случило. Мусолини имаше много качества, но му липсваше гръбнак.

— Гръбнак? — повтори Хилтс.

— Кураж — поясни Симпсън. — Онова, на което вие, янките, му викате яки топки.

Шишкото с туидено сако внезапно отби мерцедеса и врътна ключа. Остави само фаровете, насочени право в желязната врата с нитовете.

— Защо не оставим нашия приятел в багажника? — попита Хилтс.

— В днешни дни наистина стана много трудно да се отървеш от труп — въздъхна възрастният мъж. Протегна се и извади фенерче от жабката, после слезе от колата. Фин и Хилтс слязоха след него и отидоха при багажника. — Ври от полиция, камери навсякъде, качествен контрол в месокомбинатите. Човек не може да се уедини! — Симпсън отвори багажника и погледна Бадир. — От съдебна медицина ще си уплътнят цял ден, като го открият. Не е като едно време. По Сена и Шпрее се носеха трупове и никой не им обръщаше внимание.

С общи усилия Фин и Хилтс извадиха трупа от колата и под ръководството на Симпсън го замъкнаха до голямата метална врата. Вратата всъщност беше полуоткрехната и не беше трудно да се отвори. Вече вътре, Хилтс огледа с фенерчето. С изключение на бетонния под, цялото преддверие беше обковано с желязо и нитове като входната врата. Приличаше на търбуха на боен кораб.

— Надолу по стълбите — нареди Симпсън и посочи с фенерчето.

В дъното на помещението с размери шест на шест метра видяха голям асансьор с клетка като миньорските. До него имаше вита стълба. Симпсън слезе пръв, за да освети пътя на Фин и Хилтс, които пухтяха под тежестта на трупа.

— Мислите, че ще го открият тук? — Хилтс се задъхваше. — Та кой, по дяволите, знае, че това място изобщо го има?

— О, боже! Хиляди знаят. Запалените на тема бункери, военни, инженери.

— Запалени на тема бункери?

— Като запалените по видеоигрите или хората, които чертаят схеми на живота на серийните убийци в интернет, а после ги обсъждат. Маниаци. Цял куп са, правят поклонения до стари подземни съоръжения по целия свят. Организират обиколки.

— Откъде знаете? — попита Фин. — Или може би сте един от тях?

— Всъщност, не за първи път съм тук — призна Симпсън.

Стигнаха до следващото ниво. Представляваше дълъг тунел с нисък таван с разклонения наляво и надясно. Подобно на горното помещение и той бе укрепен с железни плочи. Имаше релси на теснолинейка, а бетонният под беше осеян с боклуци — кутии от заведения за бързо хранене, от бира и счупени бутилки. Някой си бе стъкмил нещо като бар в ъгъла, а в срещуположния край имаше стар матрак.

— Преди войната съм идвал съм тук с Бернал и Соли Цукерман.

— Бернал? — попита Хилтс. — Соли Цукерман?

С Фин пуснаха Бадир и тялото тупна тежко върху матрака. Фин потръпна и изтри длани от джинсите си. Желязната стая беше студена и проветрива, идеалната гробница.

— Джон Бернал. Той ме вербува за шпионин в Кеймбридж. Освен това ми преподаваше физика. Соли Цукерман беше експерт по анатомия на приматите в Оксфорд. Странна двойка.

— Какво са правели един анатом по приматите от Оксфорд и физик от Кеймбридж в стар бункер във Франция? — поинтересува се Фин.

— Взривявали са маймуни да видят какво ще стане — отвърна Симпсън. Сложи си гумени ръкавици и започна да покрива тялото на Бадир с боклуци. — Беше през 1938. Двамата работеха по проекти за убежища от въздушни нападения за Военното министерство. Мисля, че Бернал имаше контакти и с руски агенти. Имаше също вземане-даване с местните птици, старата му лисица! Аз им бях помощник — техният млад послушник, така да се каже.

— Какви задачи изпълнявахте? — попита Хилтс.

— Всъщност, аз взривявах маймуните — отвърна Симпсън и хвърли една картонена кутия върху осакатеното лице на мъжа. — Залагах експлозивите и други такива. Мръсна работа. Мозъците на маймуните се пръскаха на парченца. — Той огледа Бадир. Трупът почти не се виждаше от боклуците. Симпсън кимна. — Така е добре. Да се надяваме, че плъховете ще ни помогнат и ще забавят малко идентифицирането му. — Белокосият мъж хвърли поглед на двамата си другари. — Предполагам, че не сте се сетили да си вземете паспортите при бягството ви от Милано?

— Не — призна Хилтс. — Малко бързахме.

— Не се тревожи, млади приятелю. Познавам един човек в Екс ле Бен, който ще ви снабди с нови.