Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (37)

Епилог

Фин стоеше на горната палуба на „Фрийдъм ъф Сийс“, облегната на перилата и съзерцаваше копринените зелени води на Карибско море, порени от сто петдесет и осем тонната маса на морския съд. Огромният плавателен съд можеше да се нарече кораб само благодарение на факта, че имаше относително заострен край, който можеше да се сметне за нос.

Знаеше, че е старомодна, но в представите й корабите трябваше да предизвикват чувството за плаване и приключения, не просто да си качен на огромен многотонен къс с изкуствени скали за катерене, машини за предизвикване на вълни за сърф и мол с бутици. Корабът дори имаше собствена телевизионна станция, която излъчваше редовни предавания, осветляващи те какъв точно процент бакшиш да оставяш на персонала.

Фин имаше спомени от трансатлантическо плаване с родителите си на „Кралица Елизабет Втора“ и не беше особено впечатлена от кораб, проектиран като кутия за зърнени закуски, притежаващ маркетинговия стил на универсален магазин. Ако този кораб някога се сблъскаше с айсберг, нямаше да потъне, а щеше да се разглоби на парчета като лего.

И все пак това беше единственият начин да осъществи замисленото, а и беше предлог да посетят Лойд Терко, Тъкър Ноа и Лиман Милс в Холабак Кей, преди да отплават за Насау, тъй като „Фрийдъм“ правеше дебютна обиколка на островите след пускането му на вода. В момента се намираха точно над Езика на океана. Фин се питаше колко ли хора разтоварват кредитните си карти на борда, без да имат ни най-малка представа за дълбочината на водата под металната обшивка на големия бял кораб. От трикилометровото потъване в небитието ги деляха по-малко от два метра финландски алуминий и стоманени обшивки.

Тя се загледа в ширналите се синьо-зелени води и се замисли за обраслия с водорасли и корали призрак на „Акоста Стар“, полегнал на дъното някъде съвсем наблизо, скрит под океанските вълни със своите тайни и мъртъвци. Щеше ли „Фрийдъм ъф Сийс“ да свърши по подобен начин, погребан в морето? Едва ли. След няколко години глупавите му екстри щяха да остареят и ще станат икономически неизгодни и тогава щяха да го дадат за скрап на плажа в Аланг на брега на Индийския океан — огромно и ужасно гробище за непотребни кораби.

За момент, под галещия карибски бриз, тя се замисли за Деверо, баща си и горкия стар Артър Симпсън, намерен мъртъв в канавка в една опасна и мръсна част от Насау, където възрастни бели мъже нямаха работа. Бил с прерязано гърло, портфейлът и часовникът му били откраднати, но Фин беше почти сигурна, че е станал жертва на главорезите на Адамсън.

Нищо не се чу за изчезването и кончината на Адамсън, освен един пресбюлетин, в който се съобщаваше, че бизнесменът милиардер е изчезнал по време на пясъчна буря на разкопки в Либийската пустиня. Никъде не се споменаваше евангелието на Луцифер, нито участието на Фин и Хилтс в откриването му. Според приятеля й Майкъл Валънтайн в Ню Йорк търсенето им заради смъртта на Вергадора в Италия било прекратено и признато за грешка. Хилтс, разбира се, беше твърдо убеден, че връзките на Мики Сърцето в Италия бяха причината за реабилитацията.

— Хей! — Хилтс се присъедини към нея на палубата. — Готова ли си?

— Почти — кимна с усмивка тя.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита я приятелят й със загрижено изражение на красивото си лице. Очите му бяха скрити зад кехлибарените стъкла на очилата, но се виждаше, че е смръщил вежди. — Става дума за изключително ценен исторически артефакт.

— Деверо беше прав — тихо промълви тя. — В чиито и ръце да попадне Евангелието или част от него, все ще бъде в погрешни ръце. — Зад нея едно дванайсетгодишно момиче с бански от две части се опитваше да се покатери на сърф върху изкуствено предизвикана вълна в басейна. Звукът беше като от пералня. — Някои тайни трябва завинаги да си останат тайни, а някои загадки трябва да останат неразгадани.

— Тогава защо ти го даде? — попита Хилтс.

— За да имам право на избор. Да ми даде шанс да постъпя правилно — сви рамене тя. — А може би да остави на друг да вземе най-трудното решение.

— Което означава, че ти си последният Пазител — каза Хилтс.

Фин извади от чантата си свитъка, увит в кожата, завързан със златната верижка. Подържа го за миг в ръка, после с един замах хвърли вързопчето, колкото можа по-надалеч. Двамата проследиха полета му в свежия утринен въздух, преди да потъне в изумрудените води на морето и да изчезне под вълните.

— Вече не — промълви тя накрая. — Вече не.