Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (4)

3.

В „Да Марио“ се набиваха на очи старинните лампи, обзавеждането от тъмно дърво и наредените бутилки кианти^[1] с оплетено около тях лико. Сервитьорите, египтяни до мозъка на костите, обикаляха с огромни мелнички за пипер и го предлагаха на гостите към всяко ястие. Някой в тъмния ъгъл пееше „Ке сера, сера“, акомпанирайки си с дванайсетструнна испанска китара. Хилтс режеше методично парченца от обилно поръсената си с пипер огромна порция лазаня, а Фин си боцваше от малката салата. Бяха си поръчали бутилка кианти. Хилтс се бе преоблякъл в къси панталони и обикновена червена тениска, а Фин носеше джинси и суитчър с логото на Нюйоркския университет, за да се предпази от ледения повей на климатика.

Фин сложи в уста хапка от салатата и поклати глава.

— Първото ми ядене в Египет и какво? Същото мога да си поръчам без проблем на Мълбъри стрийт^[2].

— Може да прескочим до някоя местна гостилница и да ти вземем вкусна бамя, или шакшукат бийд искандарани, ако предпочиташ нещо леко, но ще прекараш следващите няколко дни в тоалетната, грубо казано. — Той отпи глътка от виното и продължи да поглъща настървено лазанята. — Първото правило за Египет е никога не пий от водата им. Второто, не яж от храната им.

— Толкова ли е лоша?

— Проблемът не е във вкуса, а в аклиматизацията. Тук готвят с чешмяна вода. Това, което е във водата, е и в храната. Местните са свикнали с определени микроорганизми. Ти не си. Елементарно.

— Ами на разкопките?

Той сви рамене.

— Най-вероятно ще ти е доста лошо първите дни. Освен това водата ще се преварява. Ще свикнеш.

— Баща ми е пропуснал да ме предупреди за тази подробност от живота на археолога.

— Ти си дъщеря на Л. А. Райън?

— Да. Познаваше ли го?

— Чувал съм за него. Изследвал съм неговия обект в Мексико.

— В Юкатан? Спомням си единствено паяците, големи колкото чиния.

— Да. Кинтана Ро^[3]. Чан Санта Круз^[4]. Тогава за първи път се използваха инфрачервени лъчи за земемерни снимки. Сложен полет беше.

— Ти наистина си бил навсякъде.

Той се усмихна.

— Обикалям насам-натам. — Повдигна рамене и отпи още една глътка от виното. — Такава ми е работата.

— Какво мислиш за сегашната?

— Експедицията? — Отново сви рамене. — Знам, че Ролф Адамсън е малко чалнат…

— Чела съм единствено статията, която публикуваха за него преди време в „Нюзуик“. Само това намерих в библиотеката на университета.

— Ексцентричен милиардер отшелник?

— Питам се доколко всичко това е вярно — замислено рече Фин. — Изкарваха го кръстоска между Бил Гейтс, Стивън Спилбърг и Хауърд Хюз^[5].

— И за цвят щипка от онзи тип, собственика на „Вирджиния рекърдс“. Околосветски полети с балон, експедиции до Южния полюс и други такива.

— Авантюрист с интереси в археологията — вметна Фин. — Готов да даде един милион долара за разкопки в пустинята. Явно е много запален.

— Мои източници са убедени, че му е влязъл някакъв бръмбар в главата.

— Кои са твоите източници и какъв бръмбар точно?

— Една дама от разкопките под негово ръководство в Израел. Накрая му отнели разрешителното. Причината била една от онези фалшиви костници, които се срещат толкова често. Опитал се да изнесе контрабандно една от страната и го хванали. Оказала се от фалшивите, но това не променя намерението. Науми ли си нещо, го получава, без да се интересува дали е законно, или не, и колко ще му струва.

— Е, за какъв бръмбар говорим?

— Щом си чела статията в „Нюзуик“, знаеш кой е бил дядо му.

— Някакъв известен евангелист през двайсетте.

— Скайлър Гранд. „Великата армия на последния Божи час на спасение“. Има книги за него. Първият радиоевангелист на Калифорния. Ей Би Ен — Ейнджъл Бродкастинг Нетуърк. Спечелил милиони, вложил ги в портокалови горички и изкарал още много милиони. После си загубил радиолиценза, защото упорито се говорело, че бил прикрит нацист. Самоубил се в деня на Пърл Харбър. Адамсън от години се опитва да го реабилитира. Да очисти името му и да възроди теориите му.

— Това какво общо има с разкопките?

— Освен другото Скайлър Гранд бил любител археолог. Вярвал в псевдонаучните теории на нацистите за висшата раса, като я смесвал с всякакви други неща, в това число Свещения граал. Тръбял ревностно, че един от учениците на Христос бил занесъл Граала в Америка.

— Казаха ми, че ще разкопаваме останките на стар коптски манастир^[6] в оазиса Ал Куфра.

— Така е. Италианците са копали там в края на трийсетте. Един тип на име Педраци. И те търсели манастира.

Фин се усмихна.

— Какво точно ми спестяваш от истината?

— Официално това са разкопки на коптски манастир, но със сигурност знам, че Лучио Педраци е търсил гробницата на определен коптски монах. Човек на име Didymus. И на иврит, и на гръцки името му означава едно и също — „Близнакът“. Повече е известен като апостол Тома, или Тома Неверни. Явно Педраци е разполагал с доказателство, че след разпъването на кръста, Тома е потеглил на запад в пустинята, а не на изток към Индия.

— Звучи малко като сюжет за Индиана Джоунс.

— Педраци е работил за Италианската археологическа мисия на Мусолини в Либия. Има още една легенда, според която въпросният монах изобщо не бил Тома, а самият Христос, неизвестно как изчезнал от гробницата си с помощта на римски легионер. Педраци се опитвал да докаже, че римският войник бил член на така наречения Изчезнал легион. Когато Христос починал години по-късно, Легионът взел останките му. Пренесли ги в някакъв изоставен град в пустинята. Според Мусолини това му давало някакво преимущество над Ватикана. Щура работа! Педраци изчезнал безследно при една пясъчна буря и оттогава никой не го видял.

Фин гледаше скептично.

— Все още не разбирам какво общо има това с Ролф Адамсън.

— Предполага се, че легионерът пренесъл костите за съхранение в Америка, което съвсем отговаря на псевдонаучните теории за древни пирамиди в Канзас и египетски галери, плаващи по течението на Мисисипи. Все пак, как би могъл един средностатистически червенокож да построи онези огромни погребални могили, нали така? Расистки брътвежи на болен мозък, но много хора им вярват.

— И ти смяташ, че Адамсън е сред тях?

— Мисля, че Адамсън плаща стоката. Аз съм прагматик. Работа трудно се намира. — Замълча и отпи от виното, после остави чашата и се облегна назад. — Ами ти?

— Както каза, работа не се намира лесно. — Тя си поигра с чашата. — Освен това приключението не е за изпускане.

— Приключенията явно са ти страст.

— Защо смяташ така?

— Не се стеснявай. Колко жени на име Фин Райън, дъщери на известния археолог Лиман Райън, познаваш? Нямаше вестник миналата година, който да не писа за твоите приключения в подземията на Ню Йорк.

— Не бях само аз.

— Не, само ти, незаконният син на папата и внукът на Мики Хартс, големият нюйоркски гангстер от добрите стари времена. Да не споменаваме големият брой трупове и заграбените произведения на изкуството на стойност милиарди долари. А сега се появяваш тук. И като заговорихме, как точно получи работата?

— Препоръчаха ме.

— Кой? Младият Мики Хартс?

Фин се наежи.

— Казва се Майкъл Валънтайн и е антиквар, а не гангстер. Мафията вече не съществува.

Хилтс се разсмя.

— Кой ти го каза? Господин Валънтайн? — Той поклати глава. — Нали знаеш приказката за дявола: че най-хитрият му ход бил да убеди света, че не съществува. Много ловко. Всички говорят за руснаците, японците и хонконгските триади, но никой вече не говори за мафията.

Фин понечи да продължи спора, ала видя палавата искрица в очите на Хилтс.

— Занасяш ме!

— Не съвсем. Майкъл е и мой приятел. Помоли ме да те наглеждам. Някои от хората, с които работи Ролф, не му допадат особено.

— Познаваш Майкъл? — Усещаше как гневът се надига в нея. С Майкъл бяха любовници за кратко, но не й харесваше да я смятат за неспособна да се справя сама.

— Помагали сме си взаимно.

— Нямам нужда от бавачка, господин Хилтс.

— Нямам намерение да се превръщам в такава, госпожице Райън. Майкъл просто ме помоли да ти пазя гърба. Нищо повече.

— Това също е излишно.

— Пустинята е огромна, Фин. Аз самият имам нужда от приятел в тази експедиция. — Протегна ръка през масата. — Мир?

Фин се поколеба за миг, после сви рамене. Ценеше независимостта, но беше изпитала на свой гръб истината, че понякога числеността е преимущество. Един приятел повече в непозната страна нямаше да навреди. Прие протегнатата ръка.

— Мир. — Отново се захвана със салатата, тъй като Хилтс почти беше привършил яденето си. — И така, кога ще се срещнем с нашия благодетел?

— Той вече е на мястото. Чакаме последното попълнение на групата и вдругиден ще ви закарам със самолета до Ал Куфра.

— Кой е загадъчният гост?

— Един французин на име Лавал. Специалист по коптски надписи от „Екол Библик“ в Ерусалим.

— Свещеник?

— Монах.

— Може да стане интересно.

— Много интересно даже — кимна Хилтс. — Имало е монах от същото училище в експедицията на Педраци през трийсетте. Мъж на име Дево. Бил с Педраци, когато изчезнал. Много вероятно този Лавал да се интересува от нещо повече от драсканиците по стените.

Фин се разсмя.

— Откъде знаеш тези неща?

— Обичам да знам с кого ще работя и имам доста време за четене при дългите полети. — Изви закачливо едната си вежда. — Освен това съм запален по теориите за световни конспирации. Дай ми загадка и веднага ще я свържа с изчезването на Джими Хофа^[7] и убийството на Кенеди.

— Кога ще пристигне загадъчният монах?

— Утре привечер.

— Предполагам, че мога да се направя на туристка за един ден.

— Работя по фоторепортаж за „Нешънъл джиографик травълър“. Защо не дойдеш с мен?

— Къде ще ходиш?

— В Града на мъртвите. Най-оживеното гробище на света. Ще ти хареса!