Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (34)

33.

Адамсън беше облечен с бели дочени панталони, синя дънкова риза и черни мокасини на босо. Седеше в дъното на просторния и богато декориран салон в един от големите бежови кожени фотьойли, пръснати из помещението. В едната ръка държеше чаша с чисто малцово уиски, а в другата — медальона на Луцифер. До него, в дънки и харвардска тениска, стоеше Жан-Батист Лавал, мнимият експерт по коптски надписи. Фин и Хилтс, облечени в дълги пухкави халати с избродирани отдясно на гърдите надписи „Римляни XII“, седяха на едно от продълговатите кожени канапета, подредени около преградите. Адамсън посочи към халатите с ръката, в която държеше медальона.

— Предполагам разбирате символиката на името? — попита той.

Фин заговори, преди Хилтс да успее да си отвори устата:

— Разбира се — отвърна кротко. — Идва от Библията. Послание на апостол Павел до римляните, дванайсета глава, деветнайсети стих: „Защото писано е: Отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“.

Адамсън беше впечатлен.

— Отлично, госпожице Райън. Нямах представа, че произхождате от толкова религиозно семейство.

— Не. Просто родителите ми имаха прилично образование.

— Всъщност, това е „Римляни XII“ втори, ако искам да бъда точен — изрече с усмивка Адамсън. — Дядо ми притежаваше първия. Петнайсет и половина метрова яхта „Боинг Бридждек“. Обичаше да прескача до Кей Сал Банк с Джо Кенеди и кардинал Спелман на риболов на път за Хавана.

— Вашият дядо. Говорите за Скайлър Гранд, смахнатия радиоевангелист? — намеси се Хилтс.

Фин се запита доколко беше разумно да предизвикваш по този начин мъж с пушка, подпряна до стола му.

— Точно така, господин Хилтс.

— Не ми прилича на този Скайлър Гранд, когото знам — уточни Хилтс.

— Там е работата, господин Хилтс, че вие нищо не знаете за него. Малцина го познаваха истински. Той беше много сложна личност.

— Беше луд — равно изрече Хилтс.

— Несъмнено — усмихна се Адамсън. — Беше си смахнат, но в патриотизма му нямаше нищо ненормално. Вярваше, че Америка е най-великата нация и мисията й е да попречи на безбожния комунизъм да завладее планетата и да просвети държавите с ценностите на истинската демокрация.

— Тези приказки са малко овехтели — прекъсна го Хилтс. — Всички, които пееха тази песен, са мъртви и погребани, от Сталин, та чак до Ричард Никсън.

— Имената се менят, но не и враговете — отвърна Адамсън. — Америка за сетен път се препъва и се нуждае от силен лидер патриот, който да я спаси. Вярващ човек. Свят човек.

— Откъде ли ми хрумна, че този човек сте вие? — промърмори Хилтс.

— Госпожице Райън, господин Хилтс, знаете ли какво е култура на изтреблението?

— Чингис хан, Атила. Варварството като култура — предположи Фин.

— Осама бин Ладен — добави Хилтс.

— Повечето хора намират идеята за отблъскваща. Смятат, че варварин означава човек, който не е просветен. Но не е така. Около нас има много култури на изтреблението, но ние сме твърде суетни, изолационисти в мисленето си, за да ги видим. Няма начин ислямът и християнството мирно да съществуват заедно. И двете са култури на изтреблението. Култури, които убиват враговете си като начин на живот. Хитлер го знаеше, но му липсваше далновидност. Ако беше обявил война на единствения си истински враг — комунизма — щеше да завладее половината свят и да доживее до дълбока старост. Пророкът е казал „да се изтребват“ неверниците, а християнската догма ни учи да „ударим“ антихриста. Няма средно положение. Това е кръстоносен поход. Накрая единият от двата светогледа трябва да надделее. А ние губим, като отказваме да го признаем. Вече нямаме най-високия стандарт на живот. Работниците в Канада и в държави като Бруней изкарват по-високи надници. Продължителността на живота в Корея е по-голяма. Населението на Куба е по-грамотно. Прогресът се е превърнал в мръсна дума, а нашият президент би искал да ни възприема като безполови пуритани. Превърнали сме се в нация от търсачи на изкупителна жертва, чието разбиране за култура се покрива с реалити предаванията, които са всичко друго, но не и култура. Имам намерение да сложа край на всичко това и евангелието на Луцифер ще ми помогне да го сторя.

— Вие сте не по-малко луд от дядо си — изръмжа Хилтс.

— Защо ми се струва, че вие двамата сте лудите? — мрачно изрече Фин. — Задава се ураган, а вие бистрите политиката.

Дървената палуба под краката й се накланяше напред-назад, а отвън воят на вятъра се усилваше с всяка секунда. Беше достатъчно тъмно, за да се запалят лампите в голямото помещение с ниски тавани. Дъждът драскаше шумно по продълговатите овални прозорци. Цялата лодка подскачаше и се дърпаше от веригата, с която беше закотвена, с нос, вдигнат високо срещу вятъра.

— Не се тревожете за урагана, госпожице Райън. Засега метеоролозите го класифицират като тропическа буря. Дори не са я кръстили. Ала се опасявам, че така или инак вие няма да я преживеете. А що се отнася до мен и спътниците ми, мощността на тази лодка й позволява да се движи с осемдесет километра в час, изпреварвайки вятъра и така ще сторим веднага щом се отървем от вас.

— Е, къде е неговото място в картинката? — Хилтс кимна към Лавал.

— Не е ваша работа — троснато произнесе французинът.

— Брат Лавал е йезуит — поясни Адамсън, — което означава, че преди всичко е човек на логиката. Брат Лавал вече не служи на църквата. Той работи за мен.

— Е, Лавал, предполагам, че това означава, че Мамон^[1] е по-убедителен от Бога.

— Много остроумно, господин Хилтс — отвърна монахът. — Може би трябва да си потърсите работа като екшън герой.

— Как ни открихте? — намеси се Фин. — Не може да сте ни проследили.

— Така е. Проследихме вашия приятел господин Симпсън.

— Запознах се с него едва в Кайро — възрази Фин.

— Симпсън е причината да ви наемем, госпожице Райън — обясни Адамсън. — Симпсън е част от тази история от самото начало. — Той се засмя. — Още отпреди самото начало, всъщност.

— Това пък какво означава?

— Слуховете за евангелие, написано от Христос, съществуват почти от времето на разпятието му — започна Адамсън. — А подобни слухове винаги са имали политическа стойност. Дядо ми много добре го разбираше. В края на двайсетте, когато Ватиканът е изпитвал сериозни финансови трудности, дядо ми, наред с много други, им се притекъл на помощ. В замяна му дали информация за евангелието на Луцифер. Историята е дълга и сега нямам нито времето, нито желанието да ви я разказвам, достатъчно е да кажа, че впоследствие били замесени и правителства. Италианското на Мусолини, нашето и британското, които в общи линии държали юздите на властта в Близкия Изток по онова време.

— Симпсън.

— Симпсън — кимна Адамсън. — Ако евангелието на Луцифер се беше появило по това време, щеше да промени баланса на силите точно преди Втората световна война. Щеше да спъне нововъведената система за данъци на Ватикана и щеше да вкара Америка във войната поне една година по-рано, ако не и две.

— Минало-заминало — подметна Хилтс.

— Не съвсем. Когато Деверо се появил отново през 1959 с новини за евангелието, Студената война била в разгара си. Разкритието за съществуването на евангелието и местонахождението му в Съединените щати щяло да окаже огромно влияние. Не е нужно да ви припомням, че Джак Кенеди беше католик.

— Папата е убил Кенеди? — изсмя се Хилтс. — Ново двайсет!

— Нищо чудно вярата му да е допринесла за смъртта му.

— Според вас това изгубено евангелие все още е от такава важност?

— Нашето правителство е смятало така, госпожице Райън. Дево е намерил смъртта си на „Акоста Стар“ заради него.

— Керцнер, канадецът? — Фин си припомни теорията на Лиман Милс.

— Баща ви беше отговорникът му, госпожице Райън. Керцнер работеше за ЦРУ. Истинското му име беше Джоузеф Търнър. Разбира се, не беше канадец, но по това време Дево беше американски университетски професор, а правомощията на управлението не включваха избиването на собствените им хора, както много добре знаете, господин Хилтс. Поне тогава така е било. Задачата му била да разбере какво продава Дево на епископа и ако трябва, да ги убие, за да не го допусне, което и сторил. А сега е ваш ред.

— Ние нищо не открихме — обясни Фин.

— Тепърва ще видим. — Адамсън отпи малка глътка от чашата. — Не че това има значение за вас.

На прага на голямата каюта се появиха двама едри здравеняци в тъмни дрехи.

— Какво ще правите с нас? — попита Фин.

— Аз нищо. Господ ще се погрижи, госпожице Райън.

 

 

Когато ги изведоха на задната палуба на яхтата, поройният дъжд беше станал като пелена, която обгръщаше всичко в мрак. Океанът около лодката вреше, огромна маса от накъсани пенести участъци и гигантски прииждащи вълни изчезваха в мократа завеса на дъжда, за да се разбият с тътен в невидимата далечина. Небето над тях представляваше черна, търкаляща се маса от полудели облаци.

— Халатите, ако обичате — прикани ги Адамсън.

Мъжете ги съблякоха и Фин и Хилтс останаха по бански костюми. Нямаше следа от водолазните им жилетки, нито от останалата екипировка. Гумената лодка беше изчезнала, както и хидропланът.

— Следвайте звука от разбиващите се вълни. Те ще ви отведат до Кей Лобос — извиси глас Адамсън, за да надвика бурята. — Книга на пророк Михей, трета глава, трети стих: „Ядете плътта на Моя народ и дерете от тях кожата им, а костите им чупете и трошете като в гърне, и плътта — като в котел“. Това ще стори с вас кораловият риф и ако това не свърши работа, най-високата точка на острова е четири метра над морското равнище. По време на последните пет-шест урагана в този район височината на вълните е два пъти по толкова. Вие двамата ще загинете при природно бедствие.

— Защо го правите? — попита треперещата Фин. — Имате медальона. Без него не разполагаме с никакво доказателство. Имате това, което искахте.

— Нужно ми е само мълчанието ви, както на баща ви бе нужно мълчанието на Дево, а на Дево — мълчанието на Педраци. Тайната на евангелието на Луцифер не може да бъде споделяна. — Той размаха пушката. — Надолу към платформата за плуване.

Фин погледна през ръба. Четири стъпала по-долу широк трамплин от тиково дърво стърчеше отзад на яхтата. Бурното море се пенеше около него, а отвъд тях вълните се заплитаха в адско кълбо. Нямаха никакъв шанс да оцелеят, щом се озовяха зад борда.

— Ами ако откажем? Тогава какво? — попита Хилтс.

— Тогава ще свърша работата на Господ вместо него и ще ви пръсна мозъците. — Адамсън вдигна пушката. — Баракудите няма да възразят срещу кръвта, нито акулите. Ваша воля. — Той отново размаха оръжието. — Тръгвайте!

Хилтс хвана Фин за китката и я дръпна към себе си.

— Когато скочим, не се опитвай да останеш с мен и да ми помагаш, ако видиш, че съм в беда. Пази себе си и забрави всичко останало. — Той се обърна, показа среден пръст на Адамсън и стъпи на трамплина. За секунди вълната го подкоси и погълна.

Фин слезе след него, стъпи на дъската и си пое дълбоко въздух. Чернотата я погълна.

Първата от огромните вълни я повлече надолу под водата в един-единствен вледеняващ миг на абсолютен ужас. Като дете веднъж я повлече подводно течение в топлите води край Канкун^[2], но силните ръце на зоркия й баща мигновено я измъкнаха. Сега нямаше кой да я спаси. Смъртоносната вълна я стисна във водния си юмрук и я задърпа безмилостно към дъното.

След цяла вечност тя успя да се освободи от страшната прегръдка на вълната и задавено си пое дъх на пресекулки, като плюеше солена вода. Следващата вълна я затегли напред и надолу и тя едва успя да напълни дробовете си с въздух, преди потопът да я погълне. За втори път водната маса я затисна и я захвърли към рифа. Грубият пясък и коралите режеха кожата й и с невероятни усилия тя се пребори с течението за още една глътка въздух на повърхността.

Третата вълна я поде, но този път вместо корали срещна само пясък на полегатото дъно и почти не се наложи да плува, за да стигне повърхността. Препъна се и се хвърли с последни сили напред, като залиташе заради стремителния отлив на водата, чиято сила я подкоси. Запълзя, отново се изправи на крака и се втурна отчаяно напред, защото с някакво далечно кътче от разума си знаеше, че още една вълна със силата на първата можеше да отнеме живота й, когато спасението и оцеляването бяха толкова мамещо близо.

Тя се запрепъва отново в коварния пясък, който засмукваше петите й и почти успя да я препъне. Направи крачка, после още една, заслепена от шибащия косо дъжд. Напред, отвъд мократа плажна ивица се виждаше по-тъмната линия на дърветата — кокосови палми с извити от фучащия вятър и пороя стволове, лапите на бурята брулеха и разбиваха неузрелите им плодове в земята като гюлета. Фин си поемаше дъх със свистене, краката й тежаха като оловни, но поне вече не беше в плен на побеснелите вълни, които се разбиваха зад нея с оглушителен гръм.

С мъка се изкачи по пясъчната дюна и най-сетне се добра до равно място над изхвърлените водорасли, обърна се към морето и се отпусна изтощена на колене. Презрамките на банския й бяха скъсани. Все още не беше на себе си от уплаха, но заплака от облекчение, взряна във виещия кошмар на набиращия сила ураган. Беше жива.

През дъждовната пелена прозираше надигащата се, накъсана линия от пенливо бяло, която бележеше рифа, но нищо повече. Верен на думата си, Адамсън беше изпреварил вятъра и бе изчезнал. Изведнъж почувства докосване по рамото и се обърна с вик. Отстъпи, сърцето й беше се качило в гърлото. Беше Хилтс, с разцепено, обляно в кръв чело, с прилепнала коса, ухилен като умопобъркан. Той също беше оцелял.

— Неволя дом не избира: спиш, с когото падне! — извика радостно в ухото й.

— За какво говориш?

— Не само Адамсън може да цитира разни неща! — извика той. — Какво ще кажеш за:

„Дванайсет лакти под водата

гробът на баща ти скрит е;

чист корал са му ребрата,

бисер бял са му очите —

стана тялото му клето

скъпоценност в морето!“^[3]

— Библията? — попита Фин.

— Шекспир — ухили се Хилтс. — Госпожица Слин по английски в девети клас. „Бурята“. Трябваше да науча цялата проклета пиеса. За първи път ми влиза в употреба. — Той си пое дълбоко дъх, после издиша бавно. — Хайде. Дори Калибан^[4] знаеше как да излезе от бурята.