Пол Кристофър
Евангелието на Луцифер (23)

22.

Фин мина през високия трийсет метра вход на миланската централна гара, като се мъчеше да мисли на френски, стар номер от писмените изпити в гимназията. За беда обаче без резултат. Вместо това в главата й звучеше носовият глас на професора й по история в Нюйоркския университет, който обясняваше, че английската дума „лайно“^[1] произлиза от британската пехота по време на Наполеоновите войни, когато войниците не можели да произнасят френската дума за „жаба“ — grenouille — затова използвали галската дума за „крастава жаба“, която била crapaud, достатъчно близка зоологически за обикновения английски пешак. По някаква причина историята се бе загнездила в паметта й и точно в този момент умът на Фин не можеше да роди друга френска дума, с изключение може би на oui и non. Опитвайки се да не изпадне в паника на път към долното ниво, тя мина през голямата зала с размерите на футболно игрище.

Вътрешността на гарата беше нелогично и ненужно голяма, особено като се имаше предвид фашисткият й произход, режим, който се славеше с желязната си ефективност. Крайъгълният камък на гигантската сграда бил поставен през 1906, когато Италия все още била монархия. През 1912 архитектът Стакини вече бил откраднал плановете на Бърнам Юниън Стейшън във Вашингтон, окръг Колумбия, и просто удвоил мащаба. Двайсет години по-късно гарата била открита с тържествен парад от черни ризи, които марширували наперено през същия този огромен свод, през който Фин току-що бе минала. Цялата гара, в това число двайсет и петте платформи и цилиндричните сводове от желязо и стъкло, беше дълга триста трийсет и пет метра и заемаше площ от малко над двеста и десет хиляди квадратни метра. Седемдесет и пет години след откриването й гарата приютяваше какво ли не: от цигански банди, които се мушеха из тълпите, до няколкостотин професионални джебчии, два пъти повече бездомници, триста и двайсет хиляди пътници, преминаващи всеки ден, магазин на „Гучи“, два „Макдоналдс“-а и бюро за коли под наем. Тук се продаваха билети по всяко време на денонощието. Между първия „Макдоналдс“ и гишето за билети четирима мъже на различна възраст се опитаха да заговорят Фин, всеки от които засвидетелстваше мъжествеността си, като се опитваше да я почерпи с питие, кафе или хотелска стая. Думата „crapaud“ се оказа по-полезна, отколкото предполагаше. По пътя към гишето забеляза десетина полицаи в сини униформи, проверяващи сравнително рехавата нощна тълпа, всички държаха листове хартия. Хилтс имаше право: търсеха ги. Изведнъж изпита благодарност за лошата си подстрижка, боядисването на косата и новите дрехи. Не й излизаха от ума оставените в хотела паспорти и липсата на какъвто и да е документ за самоличност, който да потвърди внезапното й превъплъщение в Селин Морисет, сензационната канадска певческа кръстоска.

— Crapaud е добре — прошепна си, застанала на късата опашка пред гишето.

Прегледа таблото с разписанието за най-скорошните отпътувания и видя, че няма кой знае какъв избор. Когато й дойде редът, си поръча билет на английски с акцент, който трябваше да мине за френско-канадски. Когато се отдалечи от гишето, се размина с Хилтс, както се бяха разбрали.

— Лион, девети вагон, купе „Д“, осми перон — изрече полугласно, като се разминаваха, без да го поглежда.

Хилтс се нареди на опашката, а Фин продължи напред. Влакът тръгваше след десет минути. Движеше се бавно с поглед, вперен във входа за перона. Там стояха четирима униформени полицаи и двама цивилни, които говореха по радиостанции. Не проверяваха документите на хората, но цивилните полицаи оглеждаха пътниците. Хилтс явно отново беше прав, защото обръщаха специално внимание на по-младите двойки.

С билета в ръка Фин се запъти към двамата полицаи с радиостанции, дишаше дълбоко и не се оглеждаше. Минеше ли между двамата мъже от двете страни на входа, пътят й за отстъпление щеше да бъде отрязан. Помисли си колко ли дълго щеше да издържи самоличността й на Селин Морисет при полицейските разпити. Не за дълго, беше наясно, и в края на краищата, какъв щеше да бъде смисълът? Свършено беше, ако я заловяха. Помисли си как би реагирала майка й в Кълъмбъс. Една банална лятна работа се бе превърнала в crapaud. Странно, но се замисли за Хилтс. Той беше от типа мъже, които майка й наричаше разбойници, но всеки път го изричаше с копнеж и се усмихваше. Според майка й съпругът й бил такъв.

— Scusi, signorina, parla Italiano?^[2]

— Pardon?^[3] — Замръзна. Тя беше френскоговорещата канадка Дион. Не, Селин. Crapaud.

— Parla Italiano, signorina?^[4]

— Je ne comprends pas.^[5] — Туй то! Стигна дъното. В главата й не бе останала нито една сричка на френски и устата й беше пресъхнала като на стола на зъболекаря.

По-едрият от двамата мъже пристъпи и запречи пътя й. С периферното си зрение тя видя знака за девети перон и дестинацията на композицията с бели букви на черен фон.

— Signorina, per quanto tempo sei stato in viaggio?

Ченгето я питаше от колко време е в града. Разбираше всяка дума, дори с неговия силен милански акцент. Ала трябваше да се прави, че нищичко не отбира. Не говореше италиански, защото не беше Файона Катрин Райън, млада изкуствоведка, убийца и бегълка. Тя беше Селин Морисет, безгрижната френска канадка на нейната възраст, която обикаляше Италия за двайсет долара на ден и пътуваше с нощните влакове, за да спестява от нощувки в хотели.

— Signorina, per favore…

И тогава, изневиделица и като по чудо той се върна, допълнен с онзи особен носов говор като кажун^[6], прекалил със стероидите, който винаги се долавяше в гласа на Селин Дион при разговорите й с Лари Кинг. Фин избълва порой от думи, повечето свързани с Реймон и ученическото гостуване, колко вълнуващо е било, някой и друг наизустен урок, стих и дума от учебника „Premieres Annees de francais“. Тя удави цивилния милански полицай в него, изстрелвайки думите като картечница с отвратителен акцент. Изглежда се получи. Най-накрая Фин изчерпа репертоара за Реймон и новата му приятелка Елен затова млъкна и се усмихна. Едрият мъж се обърна към партньора си.

— Esse up po’ di fuori — изсумтя, което означаваше, че Фин е откачалка.

Усмивката й стана още по-широка. Размаха билета.

— Канадка? — предположи първото ченге.

Тя го удостои с най-бунтарския си възмутен поглед.

— Non, je suis Quebecoise!^[7] — Засмя се, размаха билета и продължи: — S’il vous plait, messieurs! Mon train est en depart a ce moment!^[8] — Самата истина. Влакът за Лион наду предупредително свирка. Последно повикване.

Пуснаха я да мине. Тя стигна до влака, показа билета на кондуктора и се качи. Нощният влак беше от по-бавните и стари модели, които бавно бяха измествани от високоскоростните с носове като куршуми Ти Джи Ви-та. Откри купето си, празно засега, и въздъхна с облекчение. След половин минута свирката изпищя отново и верен на обещанието на Мусолини, влакът тръгна точно по разписание.

Почти всички влакове в Европа са електрически, затова при потегляне го няма онова придръпване, характерно за североамериканските дизели; влакът неусетно започна да се движи, набирайки постепенно скорост през индустриалната част на Милано. Малкото купе остана празно и Фин си отдъхна. Явно планът бе проработил, ако Хилтс беше успял да се качи на влака.

— Свободно ли е мястото? — Хилтс влезе в купето и плъзна вратата зад себе си, после седна срещу нея.

— Успя — усмихна се радостно тя.

Той не изглеждаше толкова щастлив.

— Бадир също.

— Кой?

— Бадир. Един от стюардите на разкопките на Адамсън. Наблюдаваше двете ченгета на входа. Проследи ме до влака.

— Сигурен ли си?

— Много добър физиономист съм. Той не е стюард и вероятно никога не е бил. Той е мутра.

— Смяташ, че ни преследва?

— Едва ли е на влака с терористични цели и съм убеден, че е сам. Мисля, че са го пратили на гарата за всеки случай, ако се появим, и така стана. Той ни следи.

— С мобилен телефон.

— Без съмнение.

— Прецакани сме.

— Със сигурност.

— Какво ще правим сега?

— Ще слезем от влака, преди да са повикали подкрепления.

— Къде?

— Кажи ми отново за къде, по дяволите, пътувахме?

— Лион.

— Международна линия или вътрешна?

— Това не е влак стрела, от старите е и най-вероятно е вътрешна линия. — Тя повдигна рамене. — Не съм сигурна. Има ли някакво значение?

— Донякъде. Затова не исках да пътуваме директно за Швейцария. Те не са в Европейския съюз, неутрални са и все още проверяват паспортите. Понякога минават на проверка по купетата и на бързите влакове, но вероятността е по-малка, ако сме на вътрешна линия.

— Все някога ще опрем до паспортите.

— Нека се престорим на Скарлет О’Хара и да мислим за това утре — предложи Хилтс. — Засега трябва само да се отървем от либийския ни приятел Бадир.