Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (36)

35.

Кумран

Нова двойка патрулиращи израелски изтребители прелетя над руините на Кумран и Алегра и Давид проследиха с поглед отдалечаването им — две следи горещи газове, разнасящи се над границата с Йордания.

— Как се вписва ДНК моделът в известното за есеите? — попита младата жена, решена да научи колкото може повече за втория елемент от свитъка.

— Онези макети в Светилището на книгата са направени по диаграми, открити в кумранската библиотека. Вашият професор Росели от „Ка Гранда“ е започвал по-задълбочени проучвания, когато са го застреляли. Добре ли го познаваш?

— Отлично — тъжно потвърди тя. — Беше ми научен ръководител.

— Съжалявам. Тук нямаше много репортажи за случая, но Йоси беше съкрушен. Навремето сподели с мен, че според него някой не желае Росели да се доближи до истината. Той говореше ли много за теориите си за произхода на ДНК?

— Беше доста предпазлив. Мисля, че някой го е предупредил, обаче винаги имаше време за Франсиз Крик. Чела съм неговата книга и честно казано, отнасям се непредубедено към теорията, че ДНК е донесена от по-висша цивилизация.

— Аз също. Ако Крик беше предположил през седемдесетте години, че по-висша цивилизация е пратила ракетни сонди на Земята, щяха да го приберат в лудницата, но като се замислиш, ние сме пратили свои космически сонди към ледената пустош на собствената ни галактика и е абсурдно да смятаме, че сме единствената планета с живот сред милиардите други. — Лицето на Давид стана сериозно. — Йоси също е непредубеден и неговите проучвания на шифрите показват, че е възможно свитъкът Омега да потвърждава теорията на Крик.

Алегра виждаше друга, сериозна страна на този обичащ шегите мъж с момчешка красота и палаво чувство за хумор.

— Какво ще кажеш да обядваме? — попита я израелецът. — Ей там има една пещера — посочи той отвор по средата на склона от отсрещната страна на дерето. — За там няма да имаме нужда от алпинистки котки.

— Чудесно — съгласи се Алегра и го последва.

Отне им почти половин час да се изкатерят по същите скали, по които петдесет години преди тях бе стъпвало бедуинското момче в търсене на козата си, ала усилията си струваха. Влязоха в същата продълговата и тясна пещера, в която бедуините бяха открили първите свитъци.

— Жалко, че двете бедуинчета не са разбирали значението на находката си — отбеляза Алегра. — Щеше да е невероятно усещане — да знаеш, че си първият човек, който стъпва тук след почти две хиляди години.

— Само че сега всичко се е променило — мрачно отвърна Давид. — Тук сякаш е лагерувала цяла армия.

Даже цяла армия можеше да пропусне нещо важно, ако е било нарочно скрито. Още малко прах се посипа от високия перваз, скрит точно зад входа на пещерата, ала нито Давид, нито Алегра забелязаха това, докато си търсеха място за обяд.

— Шардоне?

— Защо не? Басирам се, че не носиш нищо друго.

— Напротив. Тук единственото спасение е водата.

— Тогава ще пия и от двете. Питам се какво крие Лоунърган в онова хранилище — рече Алегра, докато си взимаше рулце от пушена сьомга.

— Ще мине известно време, докато узнаем. Те още не са ни дали дори достъп до музея, но с това се занимава Йоси и от собствен опит знам, че баща ми не се отказва от нищо без борба.

— Трудно ли е да имаш прочут баща?

Давид се усмихна.

— Свикваш хората да казват: „А, вие сте син на професор Кауфман“. Но Йоси винаги ме е насърчавал да съм самостоятелен. Даже когато служехме в армията заедно, това, че сме баща и син, не беше проблем.

— Как беше? Да воюваш, искам да кажа.

— Струва ми се, че когато си млад, да воюваш, е вълнуващо. Докато някой не започне да те обстрелва и не осъзнаеш, че имаш нужда от чифт чисти гащи.

Алегра се засмя.

— Някои политици възхваляват войната, особено ако смятат, че това ще се приеме добре от обществеността — продължи израелецът. — Но когато си участвал във война, разбираш, че това е напълно безсмислено, ужасно опустошение. Проумях го, когато загина брат ми Михаел.

— Нямах представа — извинително рече Алегра. — Не биваше да те разпитвам.

— Няма нищо. Трябваше да мине време, докато свикна със смъртта му, обаче почти няма израелско семейство, а и палестинско, което да не е изгубило свои близки. Такава е цената на войната. Дълго изпитвах силен гняв и онова шантаво копеле все още ми липсва.

— Много съжалявам, Давид. Напоследък като че ли прибягваме към войната като първо решение на всеки проблем.

На паркинга долу Юсеф Сартави включи звънящия си мобифон.

— Да, заел съм позиция. Те са на входа на пещера номер едно. — Съобщението нарочно бе кратко и неясно.

— Животът ни е кратък и трябва да го използваме максимално. — Давид стана. — Но мнозина от нас прекарват дните си, като се избиват едни други и се борят за власт. Да вземем тази пещера. — Той закрачи навътре. — Откритото тук е за цялото човечество, а не само за шепа привилегировани католически учени, и въпреки това ние все още се борим със зъби и нокти с Католическата църква, за да се доберем до истината. — Израелецът прокара пръсти по косата си, за да се избави от нещо, което смяташе за насекомо. Нова струйка песъчинки се посипа по тила му и Давид отново вдигна ръка да ги почисти, ала този път спря и погледна нагоре, усетил пясъка по гърба си. Над главата си видя нещо като малка пукнатина в надвисналата над него неравна скала. Той се обърна към Алегра, все още изправена на входа. — Ела да видим какво има тук.

— Какво е това? — приближи се към него младата жена.

— Има пукнатина в скалата.

Двамата се вторачиха в отвора, от който се посипаха още песъчинки. Давид извади малката кирка от раницата си и пъхна острието й в процепа. Древната мазилка, която най-после беше поддала на същите трусове, разлюлели шишетата с уиски на епископ О’Хара и апартамента на Алегра в Йерусалим, веднага се отрони. Пулсът на израелеца се ускори.

— Това е мазилка — възкликна той.

Кирката се плъзна по стената и започна да се очертава правият ръб на нещо като малка запечатана кухина.

Като работеше по-бавно, Давид продължи да разбива мазилката, за да разчисти отвора на кухината. Тя бе квадратна, широка едва шейсетина сантиметра и входът й находчиво беше преграден с камък, издялан от стената на самата пещера. Мазилката бе забъркана така, че да се слива с неговия цвят.

— Каквото и да има тук вътре, есеите са искали да го скрият от външния свят — заяви археологът, докато внимателно изстъргваше последните остатъци от мазилка. Изведнъж той рязко отстъпи назад и си запуши носа.

— Пфу! — Излизащият от кухината въздух вонеше.

— Покрий си лицето — бързо нареди той на Алегра и й даде знак да излезе от пещерата.

— Cryptococcus neuromyces ли? — попита италианката.

Това беше научното име на гъбните спори, които бяха убили не един непредпазлив археолог. Предизвикваното от тях белодробно заболяване започваше с главоболие и висока температура, комбинирани с дихателни затруднения. Следваше кръвоизлив и токсините се пренасяха до мозъка, където атакуваха менингите^[1]. Жертвата получаваше халюцинации и умираше.

— Съмнявам се, че си имаме работа с есейската версия на проклятието на фараоните — отвърна Давид. — Тукашният въздух е много сух и едва ли съдържа някакви гадости, обаче все пак трябва да внимаваме. Онова, което е в кухината, е чакало там две хиляди години. Може да почака още няколко минути.

Давид имаше основание да е предпазлив.