Ейдриън д'Аже
Свитъкът Омега (32)

31.

Йерусалим

Със стогодишния си под от розов камък и ниски каменни арки, Подземният бар на хотел „Американ Колони“ беше едно от любимите свърталища на Дерек Лоунърган. Преди час го заобикаляше група шумни чуждестранни журналисти. Сега се наливаше сам.

— Някой ви е чул да приказвате за свитъците от Мъртво море, монсиньор Лоунърган. Помоли ме да ви предам това — тихо му съобщи Абдула.

Дребният хилав арабски барман му подаде сгънат лист. Дерек Лоунърган пиянски се вторачи в мърлявата хартия и още по-мърлявия почерк. „Чакайте ме пред Дамаската порта довечера в единайсет часа. Ще нося червен фес. Имам нещо, което вие и Ватиканът искате.“

Дерек Лоунърган обърна листа, ала нямаше нищо друго.

— Кой ти го даде? — изломоти той.

Абдула безизразно сви рамене.

— Съжалявам, господине, той не каза нищо, само, че непременно трябвало да получите съобщението.

— Хммм — изсумтя свещеникът и си погледна часовника. До посоченото време оставаха петнайсет минути. Ако бе трезвен, може би по-внимателно щеше да обмисли такава тайнствена среща. Той обаче пресуши чашата си и излезе от Подземния бар.

Древният вход на Йерусалимския Стар град и начало на пътя за Дамаск, Дамаската порта, се намираше едва на няколко минути път пеш. Когато стигна, наоколо цареше злокобна тишина. Само неколцина души минаваха в двете посоки под масивните укрепления, които я бяха защитавали през вековете. Вече наближаваше единайсет и десет, когато от сенките на старата градска стена се приближи дребен турчин с избелял червен фес.

— Монсиньор Лоунърган? — попита той, като се озърташе наоколо с въгленовочерните си очи.

— Забавихте се — дрезгаво го укори Лоунърган, опитвайки се да определи по акцента му откъде е.

— Сам ли сте?

— Вижте, както и да се казвате…

— Попитах ви нещо, монсиньор Лоунърган — прекъсна го турчинът, без да обръща внимание на думите му. — Съветвам ви да ми отговорите, ако искате да видите какво ви нося. Иначе Ватиканът завинаги ще го изгуби и това ще бъде много неприятно за вашия кардинал Петрони.

Споменаването на Петрони накара Лоунърган да поизтрезнее.

— Да — утвърдително кимна с глава той.

— Тогава елате с мен.

Турчинът изчезна под каменните укрепления и навлезе в Стария град. Дерек Лоунърган се мъчеше да не изостава от избелелия червен фес по сокаци и безистени. Когато стигнаха до Християнския квартал, турчинът влезе в мръсна и тясна калдъръмена задънена уличка, отвори една тежка стара врата и го покани вътре.

Задъхан, несвикнал на по-тежки физически усилия от повдигане на дясната ръка, Дерек Лоунърган с усилие се изкачи по тясното каменно стълбище, мина през някаква кухничка и влезе във вътрешната стая.

— За какво беше всичко това? — изхъхри той, след като се просна на тежък дървен стол.

— Когато видите какво имам, монсиньор Лоунърган, струва ми се, ще се съгласите, че би било неразумно властите или някой друг да ни проследят. — Турчинът вдигна рогозката от пода и отмести три дъски от старото дюшеме, после измъкна от кухината продълговата кутия от маслиново дърво. Вътре имаше още едно, по-голямо ковчеже. Той извади избелял и мръсен жълт ленен свитък и го остави на тежката ожулена дървена маса в средата на стаичката.

Дерек Лоунърган запремигва. Спомените му се събуждаха. Някъде беше виждал тоя свитък — около няколко свитъка от Мъртво море, донесени в Рокфелеровия музей.

— Какво е това? — с предрезгавял от вълнение глас попита той и се понадигна от стола.

— Свитък от Мъртво море — безизразно отвърна турчинът, забелязвайки, че задъхването на жертвата му няма нищо общо с умора.

— Откъде го взехте? Дайте да го видя.

Турчинът не обърна внимание на въпроса и остави Лоунърган да развие безценния паметник, датиращ отпреди две хилядолетия, после му подаде стара сребърна лупа, която бе принадлежала на баща му.

Дерек Лоунърган дълго разглежда избелелия ръкопис. Сърцето му бясно се блъскаше в гърдите. Беше на елинистически гръцки, което можеше да означава едно-единствено нещо: съществуваше само един свитък от Мъртво море, написан на тогавашната лингва франка, и той два пъти провери своя превод на древния текст. Спокойно, каза си Лоунърган, спокойно. Дребният турчин в никакъв случай не биваше да загрее какво има в тоя свитък. Свещеникът пъхна ръце в джобовете си, за да скрие треперещите си пръсти. Числата на Магдалина, писанията на есеите за произхода на живота и предупреждението за гибелта на цивилизацията от ръцете на нова вяра. Истинска бомба!

Турчинът остана невъзмутим, но реакцията на монсиньор Лоунърган не му убягна. Виждаше изумлението в очите му.

— Откъде го взехте? — повтори той.

— От едно място, където морето е плитко и нищо не живее в него — тайнствено отговори турчинът. — Обаче в сравнение със съдържанието на този свитък, точното местонахождение на находката не е важно, монсиньор Лоунърган. За щастие на Католическата църква тя се продава.

— Колко? — припряно попита Лоунърган. Прекалено припряно.

Турчинът долови нетърпението в гласа му.

— Петдесет милиона долара — отвърна той.

— Това е смешно — изломоти свещеникът. — И дума да не става. За такъв незначителен документ. Ще платим един милион и нито цент повече — надуто прибави той, решен да не допусне да го притиска в ъгъла някакъв хитър черноборсаджия. Съмняваше се някой от познатите на турчина да е способен да преведе древния текст. — Пък и вие търгувате с културни ценности, което е незаконно.

— Както желаете, монсиньор Лоунърган — заяви продавачът с любезна усмивка, съдържаща едва забележима насмешка към самонадеяността и наивността на чужденеца. През 1978-ма бащата на турчина беше продал препис на свитъка Омега за десет милиона долара и Църквата ги бе дала, без да й мигне окото. Този нещастник явно си нямаше и представа за това. — Извинявайте, че ви обезпокоих.

— Един милион долара са много пари — тросна се Лоунърган.

— И двамата знаем, че свитъкът струва доста повече от петдесет милиона долара за Католическата църква, но за тази цена ще ви дам и другата кутия.

— Какво има в нея? — Свещеникът присви очи.

— Навярно трябваше да го спомена по-рано. — Ако Лоунърган бе приел първото предложение, турчинът изобщо нямаше да го спомене.

— Покажете ми — настоя монсиньорът.

Наложи се двамата да повдигнат тежкото ковчеже от маслиново дърво от кухината в пода. Турчинът отключи пиринчения катинар.

Дерек Лоунърган се опули. Вътре имаше стотици фрагменти. Той извади един от тях и внимателно го разгледа с лупата.

— Сигурно е фрагмент от Исая — заключи накрая свещеникът. — Също е интересен, но не е с кой знае каква стойност. — Той взе друг фрагмент. За разлика от свитъците на Исая и Омега, този беше написан на старогръцки. Интересно, че в ковчежето имаше гностично евангелие, помисли си Лоунърган, макар и да не бе изключено в тъмния свят на черния пазар. — Петото евангелие, евангелието на Тома — внушително заяви той.

— Виждам, че добре познавате древните езици.

Лоунърган надменно изсумтя.

— И то не е много важно. Негов препис е открит в Наг Хамади и преводът е свободно достъпен за всеки учен, който проявява интерес.

— Тогава навярно повече ще ви заинтригуват тези документи, монсиньор Лоунърган. — Турчинът се пресегна за прозрачно найлоново пликче, залепено под капака на ковчежето. Вътре имаше три фрагмента.

Когато ги сложи на масата, пулсът на свещеника се ускори и той започна да превежда от елинистически гръцки:

— Пътят към Омегата… — Този път не се опита да скрие смайването си. Трите фрагмента съдържаха еднакви думи със свитъка, който бе превел по-рано. Нов препис на великия свитък Омега!

— Виждате ли, монсиньор Лоунърган, имаме основание да смятаме, че сред фрагментите в това ковчеже се намира втори препис на свитъка, който преди малко отказахте да купите. Както вярно отбелязвате, тук най-вероятно има и почти пълен свитък на Исая. Есеите са били високоорганизирани хора, монсиньор Лоунърган. Не бива да се изненадвате, че техните писари са се погрижили библиотеката им да съдържа преписи на най-ценните им съчинения. Освен това тук сигурно има пълен препис на гностичното евангелие от Тома. И всичко това се включва в моето предложение.

Дерек Лоунърган отново си наложи да запази спокойствие.

— Откъде ги взехте? — за трети път попита той.

— Както казах, монсиньор, това не е важно. — Турчинът нямаше намерение да обсъжда кутиите, които след смъртта на баща си беше намерил под дюшемето и бе занесъл в разхвърляния си антикварен магазин във Витлеем. — За жалост, докато се сдобия с тези свитъци, вторият препис беше оставен да се разпадне. Дваж по-жалко е, че фрагментите безнадеждно са се смесили с другите свитъци. Някои от онези бедуини не са обучени да работят с древни пергаменти, обаче знаят колко струват. Аз също — подчерта той.

— Все пак и дума да не става за петдесет милиона — отсече Лоунърган. — Даже да са оригинални, тия документи вече ги има и другаде. Големият свитък на Исая се съхранява в Светилището на книгата, всички останали свитъци вече се проучват в хранилището за свитъци на Рокфелеровия музей — излъга свещеникът.

— Възможно е, монсиньор Лоунърган, възможно е. Въпреки че като се има предвид отсъствието на напредък в хранилището за свитъци, международната научна общност ще приветства възможността да направи по-резултатни анализи на тяхното значение. Още веднъж се извинявам, че ви обезпокоих, просто искахме да дадем възможност първо на Католическата църква. Със сигурност ще намеря други купувачи — заяви той и пак залепи найлоновото пликче под капака. — Убеден съм, че също като петото, шестото и седмото евангелия на Тома, Филип и Мария Магдалина, ще намерят за най-интересно Осмото евангелие… свитъка Омега.

При споменаването на свитъка Омега Лоунърган шумно ахна.

— Какво точно знаете? — гневно изхриптя той.

— Грешите, ако си мислите, че не ни е известна стойността на тези документи — отвърна турчинът, без да губи невъзмутимия си вид. Бе свикнал да се пазари в тъмния свят на антикварните стоки, свят, пълен с егоцентрици, макар и навярно не толкова надути или избухливи като монсиньор Дерек Лоунърган. — А няма нищо по-ценно или по-пагубно за християнската религия от свитъка Омега… — Той провлече глас, сякаш предвещавайки хаоса, който можеше да последва след неговото публикуване.

Мислите на свещеника препускаха. Петдесет милиона долара бяха огромна сума, ала той знаеше, че кардинал Петрони няма и да мигне, когато я чуе. След като се бяха появили тия два преписа на свитъка Омега, Ватиканската банка щеше да плати колкото е нужно, за да скрие завинаги документите от обществеността. Той сви месестите си устни, изведнъж осъзнал, че изобщо не е необходимо Петрони да научава за второто ковчеже. В него се криеше безценна застраховка срещу разкриването на миналото на свещеника и впоследствие щеше да му донесе значителна сума. Нещо повече, това представляваше идеална възможност да отхвърли оковите на оня хуй в Рим. Може би щеше да си отмъсти за отношението на Петрони и Църквата към него.

— Ще трябва да се посъветвам с Ватикана — изрече накрая Лоунърган, оставил всякакви преструвки, че цената е абсурдно висока. — И ще се наложи да се уверя, че документите са автентични.

— Естествено — съгласи се турчинът. Беше очаквал това искане и му подаде изтъркана кожена кесия. — Тук има ясно обозначени пликове с късчета от всеки пергамент. Сигурен съм, че ще ги подложите на радиовъглеродно датиране и други анализи.

— Как да се свържа с вас?

— Ковчежетата ще бъдат преместени за съхранение на друго място — осведоми го турчинът. — Аз ще ви потърся след месец.

На връщане към Дамаската порта Дерек Лоунърган си погледна часовника и се запита дали Подземният бар още е отворен. Минаваше един през нощта. Навярно не, помисли си той. Трябваше да прати шифровано писмо до Петрони чрез дипломатическата черна чанта на Ватикана, което сигурно щеше да накара епископ О’Хара да го поразпита. Майната му. Щеше да го разпитва и Петрони, когато прочетеше за петдесетте милиона. Майната му и на него. Майната им на всички. Той влезе в поредната задънена уличка и пак изруга.