Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (8)

Седем

Завесите се дръпнаха и Фийби Мейбъри се появи на прозореца. Тя се загледа в тъмнината навън. Зад нея лампата хвърляше отблясъци по червената й коса. На фона на напрегнатото бяло лице очите й изглеждаха огромни. Джордж Уолш я гледаше и се питаше какво ли изпитва. Страх? Вина? А може би ужас? Нещо в този втренчен поглед му убягваше. Той бе толкова близо до нея, че можеше да я докосне. Задържа дъха си. Тя се протегна, хвана дръжката на прозореца и го затвори. Завесата отново падна и след миг лампата изгасна. Шепотът на Фийби и Даяна долетя от кухнята, но думите вече не можеха да се различат.

Уолш кимна към Маклафлин, който почти не се виждаше, и на пръсти се измъкна през терасата към моравата. Той погледна към източното крило, където прозорецът на Ан все още светеше. Силуетът й се очертаваше ясно. Тя често се местеше, но през последния половин час не бе станала от бюрото. Уолш бе напълно сигурен, че подслушването им е останало незабелязано.

Те тръгнаха към къщата за лед. Маклафлин осветяваше пътя им с фенерче, като прикриваше светлината с длан. Когато се отдалечиха от къщата достатъчно, за да не могат да ги чуят, Уолш се обърна към колегата си:

— Какво мислиш за това, Анди?

— Мисля, че току-що чухме най-ясното самопризнание — изръмжа сержантът.

— Хм — задъвка замислено долната си устна Уолш. — Чудя се. Какво толкова каза тя?

— Ами призна, че е почувствала облекчение, задето се е избавила толкова лесно от съпруга си — повдигна рамене Маклафлин. — По-ясно от това — здраве му кажи.

Уолш отново тръгна.

— Това не струва и пукната пара в съда — заразсъждава на глас той, — но е интересно. Определено интересно.

После внезапно спря.

— Мисля, че след толкова време най-после се пречупва. Останах с впечатление, че и мисис Гуд го е разбрала. Чудя се каква ли е нейната роля във всичко това? Не може да е замесена в изчезването на Мейбъри. Навремето я проверихме грижливо и съм напълно убеден, че тогава бе в Америка.

— Съучастие след престъплението? Тя и тази Катрел са знаели, че мисис Мейбъри е убила съпруга си, но са си мълчали заради децата.

Той отново повдигна рамене.

— Като оставим настрана това, ми се струва, че е чиста. Със сигурност не знае нищо за къщата за лед.

— Освен ако не блъфира — замисли се отново инспекторът. — Не ти ли се струва странно, че за осемте години, през които е живяла тук, не е ходила в къщата за лед нито веднъж?

Луната се показа иззад облаците и освети пътя им със студена сива светлина. Маклафлин изгаси фенерчето.

— Може би мястото не й е харесвало — забеляза с черен хумор той. — Може би е знаела какво има там?

Забележката накара Уолш отново да спре.

— Може би, може би — промърмори той. — Чудя се дали наистина е така. Доста логично. Никой не би се мотал около къща за лед, ако знае, че в нея има труп. Тези жени са доста добър екип. Никоя от тях не би се отклонила от предначертания план. Сигурно спокойно биха съжителствали с един труп, стига да не го виждат твърде често. Как смяташ, а?

Сержантът изръмжа.

— Жените са затворена книга за мен, сър. Дори не претендирам, че ги разбирам.

Уолш цъкна с език.

— Кели пак ли ти играе номера?

Присмехът задълба из главата на Маклафлин, остър като свредел. Той извърна глава и пъхна фенерчето и ръцете си дълбоко в джобовете на якето. „Придизвикай ме — помисли си сержантът. — Само ме предизвикай.“

— Поскарахме се. Нищо особено.

Уолш, който знаеше за семейните проблеми на Маклафлин от достатъчно дълго време, за да му съчувства, изръмжа:

— Странно, но преди няколко дни я видях с Джак Буд. Подскачаше безгрижно край него, сякаш през целия си живот не е била по-щастлива. Предполагам, че не е бременна? Наистина изглеждаше добре.

Ако бяха зашлевили Маклафлин, надали щеше да го заболи толкова.

— Сигурно е била, защото се е преместила да живее при Джак — каза спокойно той. — Напусна ме миналата седмица.

„Смей се сега, копеленце, смей се, смей се, смей се и ми дай повод да размажа мутрата ти.“

Хванат неподготвен, Уолш неловко потупа сержанта по рамото. Едва сега разбираше защо през последните дни момъкът бе толкова докачлив. Тежко бе да загубиш жена си, но да избяга с най-добрия ти приятел, бе върхът. Господи! Защо от всички бе избрала точно Джак Буд? Та той кумуваше на сватбата им! Виж ти, виж ти. Това вече обяснява всичко. Като например факта, че през последните дни Маклафлин постоянно се мотаеше сам. Както и неочакваното решение на Джак да напусне полицията и да се хване на работа в някаква охранителна фирма в Саут Хамптън.

— Нямах и представа. Извинявай.

— Нищо не се е случило, сър. Разделихме се мирно и кротко. Не сме се карали.

Доста спокойно го приемаше.

— Може би е временно — предположи меко Уолш. — Сигурно скоро ще й мине и ще се върне.

Зъбите на Маклафлин блеснаха в зла усмивка, но нощта скриваше гневния му поглед.

— Направете ми една услуга, сър. Нека да не говорим за това. Бог ми е свидетел, че и преди нещата между мен и Кели не вървяха. За какво, по дяволите, да се връща?

Господи, искаше му се да удари някого. Нима всички знаеха? Нима всички му се присмиваха? Щеше да убие първия, който се изсмее.

Той ускори крачка.

— Добре поне, че нямаме деца. Така никой не губи.

Уолш го следваше на няколко стъпки, размишлявайки върху странностите на човешката природа. Спомни си за един разговор с Маклафлин преди няколко месеца. Тогава сержантът твърдеше, че семейните му проблеми идват от липсата на деца. Казваше, че Кели е недоволна от секретарската си работа и има нужда от дете, за да се занимава с него. Уолш предвидливо си бе замълчал, тъй като добре знаеше, че съветите в тази деликатна област са безполезни. Само се надяваше съдбата да не позволи на това почти разпаднало се семейство да създаде поколение. Първата бременност на дъщеря му — тогава неомъжена шестнадесетгодишна ученичка — бе дошла като гръм от ясно небе. Откритието, че тя и жена му всъщност никога не са се харесвали, направо го шокира. Дъщеря му приписваше двата развода и четирите си деца на безуспешното търсене на любовта. Жена му пък от своя страна приписваше проваления живот на дъщеря им на липсата на самоуважение. Джордж се опитваше да навакса пропуските, като се грижеше за внуците си, но това не бе много по вкуса му. Бе настроен доста критично към тях. Смяташе ги за недисциплинирани и невъзпитани, което според него се дължеше на немарливостта на дъщеря му и на липсата на баща.

Уолш не можеше да се избави от кошмарните угризения, че лошото възпитание на дъщеря му е посяло семената на нещастието, които щяха да избуят в следващите поколения.

Той настигна Маклафлин.

— Животът е загадка, Анди. Когато остарееш и се обърнеш назад, ще видиш, че всичко е могло да пасне идеално дори и сега да не ти се струва така. В крайна сметка всичко ще се оправи. Винаги става така.

— Разбира се, че ще се оправи, сър. „Всичко е за добро в най-добрия от всички възможни светове.“ Вие вярвате в тези глупости, нали?

Уолш беше разгромен.

— Да, наистина вярвам.

Те наближаваха къщата за лед, чийто силует ясно се открояваше на светлината на дъбовите фенери, Маклафлин наведе глава и надникна в тъмната къща.

— Този тук щеше да ви каже къде да заврете малкия си афоризъм. Той сигурно не би се съгласил с него.

— Но не може да се каже същото и за убиеца му.

„Както и за жена ти — добави наум саркастично Уолш, — гушеща се в леглото с топло и весело човече на име Джак Буд.“ Той вдигна ръка, за да поздрави детектив Джоунс.

— Намерихте ли нещо?

Джоунс посочи парче платно, опънато на земята.

— Това е, сър. Претърсихме всичко в радиус от петдесет метра около къщата. Казах на момчетата да оставят другото за утре. Фенерите хвърлят твърде много сенки и е невъзможно да се работи.

Уолш коленичи и с един молив разрови купчината хартии, бонбонени обвивки, две стари топки за тенис и други отпадъци. Той отдели настрана три използвани презерватива, чифт избелели бикини и няколко празни гилзи.

— Ще поработим над това. Не мисля, че другото ще ни свърши работа — каза той и се изправи. — Е, здравата сте се потрудили, момчета. Джоунс, искам утре да продължиш с огледа тук. Насочете се към горичката до задната ограда и входната врата. Вземи още хора, за да стане по-бързо. Попитайте Фред Филипс дали скоро е стрелял с пушка. Ще проверим дали тук някой има разрешително. Сержант Робинсън и полицаите ще тръгнат от врата на врата в селото.

Той посочи презервативите и бикините.

— Струва ми се невероятно някой от Грейндж да изостави такива предмети в градината, но въпреки това — обърна се той към Маклафлин — можеш тактично да попиташ.

Инспекторът отново заговори на Джоунс.

— На едно място ли ги намерихте?

— Разпръснати, сър. Отбелязали сме положението.

— Добре. Изглежда, че някой местен Лотарио^[1] има навика да води приятелките си тук. Ако наистина е така, той може би ще ни помогне. С това ще се заеме Ник Робинсън.

По лицето на Маклафлин се бе изписала кисела гримаса. Перспективата да разговаря за използвани презервативи с жените от Грейндж не го блазнеше особено.

— А вие, сър? — попита той.

— Аз ли? Аз ще попрегледам няколко досиета. Особено това на нашата приятелка мис Катрел. Тя е костелив орех. Което въобще не ми харесва.

Инспекторът присви устни и ги притисна между палеца и показалеца си.

— За нея има специално досие, дебело колкото ръката ти. Започнато е още от студентските й години. Преглеждал съм го навремето, когато изчезна Мейбъри. Оттам знам, че е била край „Грийнъм Комън“^[2]. През годините е подложила доста динени кори. Спомняш ли си за скандала със сметката на Министерството на отбраната? Някой бе прибавил още една нула към оферта за три милиона и министерството платило десет пъти повече, отколкото трябва. Именно Ан Катрел — изнесе новината на бял свят. Доста глави паднаха, бива я да сваля глави.

Пръстите замислено пощипваха устните му.

— Имай го предвид, Анди.

— Не мислите ли, че малко преувеличавате, сър? Ако е толкова добра, защо, по дяволите, се е забутала из хампшърската пустош? Вместо това трябваше да е в някой голям лондонски всекидневник.

Възхищението в гласа на Уолш го бе по дразнило.

— О, тя е добра — отвърна инспекторът саркастично. — Освен това е работила в голям лондонски вестник, преди да зареже всичко, да дойде тук и да мине на свободна практика. Ако я подцениш, ще сгрешиш. Чел съм някои от статиите, прикрепени в досието й. Тя е нахална малка мръсница, която няма да се предаде лесно. Имала бе леви убеждения и знае всичко, което може да се научи за човешките права и за полицейските правомощия. Членувала е в „Кампания за ядрено разоръжаване“, отявлена феминистка, активен профсъюзен член, имала е връзки с „Войнстващото течение“^[3], по едно време дори е била член на Британската комунистическа партия…

— Милостиви боже! — прекъснато ядосано Маклафлин. — Какво, по дяволите, прави в тази скапана резиденция? Ами че те имат прислуга!

— Интересно, а? Какво я е накарало да захвърли работата и принципите си? Можеш да я попиташ утре. Това е първият ни шанс да разберем.

 

 

Старецът вонеше на уиски. Бе седнал на стълбите на магазинче за тютюн в Саутхямптън. Носеше нелепи розови панталони, на плешивото му теме се мъдреше древна шапка, а от устата му се носеше весела песен. Бе почти полунощ. Привично за пияниците, той от време на време спираше да пее и подвикваше към минувачите. Те му хвърляха бегъл поглед и като преминаваха от другата страна на улицата, бързаха да се отдалечат.

Един полицай се приближи и застана пред него, чудейки се какво да прави със стария глупак.

— Пак ми създаваш неприятности — каза дружелюбно той.

Скитникът го изгледа.

— Я, ам’чи ти си ченге — каза той, преди старите му очи да успеят да разпознаят полицая. — Прости мъ, Боже. Ти си сержант Джордан — разкудкудяка се старецът.

Той бръкна в джоба си и извади увита в кафяв хартиен плик бутилка. След това я отпуши със зъби и предложи на полицая.

Сержант Джордън поклати отрицателно глава.

— Не тази вечер, Джозефин.

Старецът потупа бутилката и изпразни съдържанието й в гърлото си. Шапката му падна и се търколи по стъпалата. Сержантът се наведе, вдигна я и здраво я нахлупи на главата на скитника.

— Хайде, стари глупако.

Той пъхна ръка под мишницата на вмирисаното тяло и го изправи на крака.

— Арестувъш ли мъ?

— Това ли искаш?

— Ами дубре ша й доди, синко — захленчи той. — Уморен съм. Що ни мъ окушариш?

— И след това да дезинфекцирам килията след теб ли? — измърмори полицаят, докато четеше адреса, написан на някаква визитка, която извади от джоба си. — Ще ти направя услуга. Може би първата от години насам, която не се отнася до пиене. Хайде, тази вечер ще спиш в „Хилтън“.

Джордж Уолш остави сержантите Робинсън и Маклафлин в „Агне и знаме“ на Уинчестър роуд за по една бърза бира и подкара към полицейския участък в Силвърборн. Пътят му минаваше по Хай стрийт покрай военния мемориал и стария зърнен пазар, където сега се намираше банката. После продължаваше покрай редицата тъмни магазини. Въпреки бързото му разрастване единствената слава на Силвърборн в последните десет години идваше от близостта му със Стрийч Грейндж и мистериозното изчезване на Дейвид Мейбъри. За Уолш фактът, че Стрийч отново е център на полицейско разследване, не бе случаен. Неразкритите убийства бяха рядкост и според него със сигурност не можеше да има две на едно и също място. Докато влизаше в участъка, той беззвучно си подсвиркваше.

На пропуска бе Боб Роджърс. Той вдигна поглед към Уолш.

— Здравейте, сър.

— Боб.

— Чува се, че сте открили трупа на Мейбъри.

Уолш се облегна на бюрото му.

— Нищо окончателно — изръмжа той. — Това копеле ми убягва вече десет години. Мога да почакам още двадесет и четири часа, преди да отворя шампанското. Обаждал ли се е Уебстър?

Роджърс поклати отрицателно глава.

— Имаш ли много работа тази вечер?

— Не, както виждате.

— Направи ми една услуга тогава. Искам списък на всички мъже и жени от околността, за които е съобщено, че са изчезнали през последните шест месеца. Аз ще бъда в кабинета си.

Докато се качваше по стълбите, стъпките на Уолш шумно отекваха в пустия коридор. Харесваше участъка през нощта. Нямаше ги звънящите телефони и постоянния шум пред вратата на кабинета, който му пречеше да работи. Той влезе в стаята си и включи осветлението. Преди години неговата жена му бе подарила картина, която да придаде малко индивидуалност на стерилно белите стени. Тя бе окачена точно срещу вратата и го посрещаше всеки ден, когато идваше на работа. Уолш я мразеше. Картината изобразяваше стадо коне с развети гриви, препускащи из есенна гора, и бе по вкуса на жена му, но не и по неговия. На същата цена той би предпочел да си вземе репродукция на Ван Гог, но жена му се изсмя на предложението. „Скъпи — бе казала тя, — всеки може да има репродукция. Къде-къде по-добре е да притежаваш оригинал.“ Докато гледаше картината, той за пореден път се запита защо му бе толкова трудно да каже „не“ на жена си.

Инспекторът отвори шкафа с досиетата и затърси на буквата „К“. Кейрнс, Калагън, Калвърт, Кеймбридж, Катрел. Той подсвирна доволно, извади досието и го сложи на бюрото си. После седна на стола, разхлаби вратовръзката и изу обувките си.

Информацията бе подредена така, че да дава най-важните факти от живота на Ан Катрел по времето на изчезването на Дейвид Мейбъри. Разбира се, доколкото полицията в Силвърборн бе в течение на тези факти. Впоследствие от време на време бе добавяна и нова информация. Докато четеше, Уолш замислено пощипваше устните си. Общо взето, остана разочарован. Надяваше се да намери пролука в бронята й. Нещо малко, което да му бъде от полза. Но в досието такова „нещо“ липсваше. Освен ако зад факта, че последните девет години от живота й бяха побрани на една страница, а предните десет заемаха доста повече, не се криеше нещо. Защо бе зарязала обещаващата си кариера? Ако бе останала в Лондон, сега името й щеше да бъде доста известно. Най-големият й успех за последните девет години бе случаят с Министерството на отбраната. Но статията й бе публикувана в едно месечно списание и в крайна сметка големите всекидневници бяха обрали каймака. Тя бе получила само малък хонорар. Всъщност Уолш знаеше, че разкритието е нейно само защото името му бе познато от случая „Мейбъри“. Ако се бе омъжила, внезапното й оттегляне нямаше да е толкова загадъчно, но… Лицето му изведнъж помръкна. Нима обяснението бе толкова просто? Нима и трите от мига, в който са се почувствали свободни, са образували някакво перверзно семейство? Идеята му се стори странно привлекателна. Ако мисис Мейбъри винаги е била лесбийка, щеше да бъде ясно като бял ден. Той тъкмо прибираше досието, когато в кабинета влезе Боб Роджърс.

— Направих списъка, за който ме помолихте, сър. Нося ви и чаша чай.

— Благодаря — пое чашата Уолш. — Колко са имената?

Сержант Роджърс погледна към листа.

— Пет. Две жени и трима мъже. Жените явно са избягали — и двете са в юношеска възраст. И двете са напуснали домовете си след кавги с родителите и оттогава не са виждани. По-младата е на четиринадесет години — Мери Лусинда Фелпс, известна като Луси. Доста я търсихме, ако си спомняте, но си останахме само с търсенето.

— Да, помня. На снимката изглеждаше като двадесет и пет годишна.

— Точно така. Родителите й се кълняха, че е девствена, но излезе, че на тринадесет години е правила аборт. Бедното дете! Сигурно вече е по улиците в Лондон. Другата е Сузи Милър. Осемнадесетгодишна, видяна за последен път на магистрала А 31 да стопира с някакъв по-възрастен мъж. Имахме свидетел, който твърдеше, че е хлътнала по него. Родителите й настояваха да разследваме случая като убийство, но такива улики нямаше, пък и не намерихме тяло. От тримата мъже единият вероятно се е самоубил, въпреки че отново не сме намерили тяло. Другият е възрастен и просто е изчезнал, а третият е избягал. Първият е млад азиатец, двадесет и една годишен. Мохамед Мирахмади. Изчезнал е преди три месеца. Имал е пет опита за самоубийство, всичките чрез удавяне. Претърсихме околните реки, но без успех. Втори в списъка е Кейт Чапъл — старец, който е избягал от приюта в средата на март, т.е. преди около пет месеца. Най-странното е, че оттогава не е виждан. В рапорта пише, че е носил ярки розови панталони. И най-накрая Даниел Клайв Томпсън, петдесет и две годишен, изчезнал преди десет седмици. Обадила се е жена му. Инспектор Стейли се е занимавал подробно със случая. Нашият човек е банкрутирал и е завлякъл доста хора, включително и работниците си. Според инспектора се е покрил някъде в Лондон. За последен път е видян да слиза от влака на гара Ватерло^[4].

Сержантът вдигна поглед от листа.

— Някой от тях живее ли в близост със Стрийч?

— Един от мъжете — Даниел Томпсън. Адрес: Ларкфийлд, Ийст Дийлър. Това е съседното село, нали?

— Прочети ми описанието му.

— Висок метър и осемдесет, сива коса, лешникови очи, добре сложен, облечен в кафяв костюм и кафени обувки, номер четиридесет и втори. Другата информация е: нулева кръвна група, белег от операция от апандисит, татуировки на двете ръце и зъбна снимка. Забелязан за последен път на двадесет и пети май на Ватерло. Жена му го е видяла за последен път същия ден, когато го е изпращала на гара Уинчестър. Това е всичко, което имам, но инспектор Стейли знае доста повече за него. Да поискам ли досието му?

— Не — изръмжа сърдито Уолш. — Мейбъри е.

Той изгледа Боб Роджърс, който излизаше.

— Мамка му! Все едно да не си вземеш чадър, когато времето е слънчево. След това винаги вали. Остави ми листа. Ако всичко това е вярно, то човекът в къщата за лед трябва да е Мейбъри.

Уолш изчака, докато вратата се затвори, и замислено се загледа в описанието на Даниел Томпсън. Инспекторът изглеждаше с десет години по-стар.