Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (15)

Четиринадесет

Ан бе дяволски изморена. В продължение на няколко часа организмът й бе подавал адреналин, който стимулираше мозъка, караше сърцето й да бие по-бързо и я поддържаше във върхова форма. Когато зае задната седалка на полицейската кола, Ан веднага се унесе в сън. Първо спеше седнала, но на един остър завой се наклони и се просна на седалката в цял ръст. Така фотографите, събрали се до оградата на Грейндж, пропуснаха вълнуващата си снимка, която предварително бяха озаглавили: „Полицейско, разследване — журналист в заплетена драма“. Край тях вече бяха преминали толкова много полицейски коли, че поредната не ги заинтересува. Още повече, че в нея нямаше пътници. Фред обаче, който седеше на стар стол от вътрешната страна на оградата, не се излъга така лесно. Той пропусна колата едва след като се увери на светлината на фенерчето, че Ан е вътре. После се отпусна с облекчение в стола. Когато колата си заминеше, той можеше да си легне.

Все още сънена, Ан отвори входната врата и се заклатушка по килима. Полицейската кола натовари новия си пътник — освободения от смяна Уилямс — и пое обратния път. Ан се облегна на стената за момент, за да събере разпокъсаните си мисли. Зад вратата на Фийби се чу предупредителното ръмжене на кучетата. В следващия момент Джейн Мейбъри влезе в хола и се хвърли на врата на кръстницата си. Двете се свлякоха на пода, където Ан остана да лежи трепереща и със затворени очи.

— Господи — обърна се Джейн към майка си, която се бе показала в рамката на вратата, — с нея става нещо. Джон! — извика разтревожено тя. — Ела веднага! Ан е болна!

— Не съм — отвърна треперещото тяло и отвори очи. — Просто се смея. Господи, като пребита съм. Стани от мен, палавнице — изстена Ан и целуна кръщелницата си. — Дайте ми бренди. Страдам от тежка форма на следразпитна психоза.

Фийби й помогна да се изправи и я поведе към всекидневната, докато Джейн отиде за бренди. Ан щастливо се отпусна на дивана и започна да раздава усмивки около себе си.

— Какво става? Изглеждате, сякаш са ви дали хинин.

Даяна направи гримаса:

— Изкарахме си акъла с теб, глупаче!

— Трябва да имате повече вяра — каза твърдо Ан и пое чашата с бренди от Джейн. — Е, как е моята кръщелница? — огледа тя критично момичето, докато затопляше чашата си.

— Добре съм — усмихна се Джейн.

Тя все още бе твърде слаба, но Ан с удоволствие забеляза, че лицето й се бе позаоблило и бе изгубило напрегнатото изражение.

— Права си.

Фийби се обърна към Джонатан:

— Е, ще празнуваме ли, както си обещахме?

— Разбира се. Отивам да опустоша килера. Казвайте желанията си. „Шато Лафит“ 78 или последните бутилки шампанско от 1975? Ан, избирай ти.

— Лафит. Комбинацията на шампанско с бренди ще ми се отрази зле.

Джонатан погледна въпросително към майка си.

— Да докарам ли Фред и Моли да се присъединят към нас? Те също изкараха тежък ден.

Фийби кимна одобрително.

— Чудесна идея.

Тя протегна ръка към Елизабет, която стоеше малко встрани на една тапицирана табуретка.

— Защо не отидеш и ти, Лизи? Моли може да каже на всички „не“, както и го прави, но на теб не вярвам да откаже.

— Хайде — подкани я Джонатан. — Джейн, ела и ти.

Тримата излязоха. Фийби отиде до камината.

— Иска ми се Дейвид никога да не бе използвал избите за скапаните си вина.

Ан подуши брендито си.

— Защо? Аз редовно го благославям за това.

— Точно така — съгласи се Фийби. — Защото и аз правя същото. Ужасно потискащо е.

Тя погледна към Даяна.

— Лизи ми се стори разтревожена за нещо. За Фред и Моли ли се безпокои?

— Не. Страхувам се, че е за мен.

— Защо?

Даяна се опита да се засмее, но не успя.

— Защото й казах, че съм следващата жертва в месомелачката на полицията.

Тя се обърна към Ан:

— Защо те задържаха?

— Намериха сейфа и в него имаше уличаващо във вина доказателство — отпи от брендито си тя. — Окървавен касапски нож, увит в кървав парцал.

Ан повъртя чашата в ръцете си, за да стопли брендито.

— Бе като в роман на Енид Блайтън^[1], но те се хванаха, а аз отказах да отговарям на въпросите им, докато не пристигне Бил.

— Ти си луда — заяви решително Фийби. — Защо, за бога, си го направила?

Очите на Ан заблестяха от лукавство.

— Да ти кажа честно, въобще не очаквах, че ще открият сейфа. Ако не беше сержантът, наистина нямаше да го сторят. По дяволите — повдигна рамене тя, — познавате ме добре. Просто исках да се застраховам. Ей така, за всеки случай.

— Ти наистина си луда — изпъшка Даяна. — Иска ми се да приемаш цялата тази каша по-сериозно. Един господ знае какво си мислят сега. И какво толкова криеш от тях?

— Нищо страшно — отвърна весело Ан. — Един-два стари документа, които не би трябвало да са у мен.

— Добре де — обади се пак Фийби, — в такъв случай не мога да разбера защо още не си в участъка. Този нож е повече, отколкото Уолш някога е имал срещу мен и въпреки това не ме остави и минута на мира.

Ан отпи от брендито си и погледна двете жени с преливащи от смях очи.

— Ами сигурно си нямала моя късмет. Бил свърши прекрасна работа. Трябваше да го видите. Когато най-после се появи, Уолш едва не получи инфаркт. Бе облякъл прословутата си жилетка.

Тя избърса очи и погледна Даяна през все още мокрите си ресници. Лицето на приятелката й бе все така напрегнато.

— За теб всичко е играчка, нали? — каза обвиняващо тя. — Нямаше толкова да ме е яд, ако не бях сигурна, че сега ще се лепнат за мен. По дяволите, каква глупачка си.

Ан поклати глава.

— И какво могат да имат срещу теб?

— По принцип нищо — въздъхна Даяна. — Ако, разбира се, изключим факта, че се направих на палячо — усмихна се горчиво тя. — Надявах се да не разберете никога. Всичко е толкова идиотско.

— Значи наистина е лошо — обади се тихо Ан.

Фийби приклекна и се облегна на камината.

— Не може да е по-лошо от онова пубертетче, което доведе Ан, нали? — погледна тя към приятелката си и се разсмя. — Помниш ли го? Цялото му лице бе в акне. Човек би си помислил, че са го нажилили цял кошер пчели.

Ан, чийто истеричен смях не бе напълно преминал, се задави с брендито си и то излезе през носа й. Тя се задъхваше от смях и болка.

— Имаш предвид Уейн Гибънс ли? Той бе просто мимолетно увлечение, уверявам те. Привлече ме пълната му всеотдайност на каузата.

— Да, но на коя кауза? Спомням си, че когато момчето си замина, ти едва ходеше от умора.

Ан избърса насълзените си очи.

— Знаеш ли, че сега учи в Русия? Скоро получих писмо от него. Разпрострял се е надълго и нашироко върху проблемите, които му причинява запекът му. Пише, че не е хапвал зеленчуци от Коледа — потръпна тя. — Един господ знае какъв ефект ще има това върху акнето му. — Ан се обърна към Даяна: — Не може да е по-лошо от срещата по борба на Фийби край селското езерце с онази ужасна жена Дилис Барнс. Същата, чиято дъщеря прелюбодейства в шубраците ни. Сто на сто не може да е по-лошо. Тогава Фийби наистина изглеждаше идиотски.

Даяна се разсмя, без да иска.

— Да, това беше смешно — погледна тя към усмихващата се Фийби. — Не е трябвало да я предизвикваш, щом си била облечена в саронг.

— Откъде мога да знам, че ще започне да се бие? — възрази Фийби. — Освен това саронгът не го отнесе мисис Барнс, а, Хеджес. Той помисли всичко за игра, грабна проклетото нещо в зъбите си и побягна.

Ан се тресеше от ободряващ смях.

— Беше страхотна. Тичаше по пътеката с високите си гумени ботуши, с червено като домат лице, а гърдите ти подскачаха на всички страни. Беше само по гащи. Господи, какъв смях падна. Защо не съм присъствала на боя? А ти по какъв случай си се била пременила с гумени ботуши и саронг?

Очите на Фийби блестяха.

— Беше ужасно горещо и затова облякох саронг. Освен това исках да взема малко водорасли от езерото и естествено обух гумени ботуши. А онази, като ме видя, веднага се разкрещя. Сигурно си е помислила, че съм се съблякла, за да я изнасиля.

Фийби потупа Даяна по коляното.

— Това, че си станала за смях, не означава, че се е свършил светът.

— Вярно е, че станах за смях — отвърна Даяна. — По дяволите, никога няма да си го простя. Излязох такава глупачка. Ако нямах опит в тези неща, както и да е, но…

Ан и Фийби се изгледаха озадачено.

— Хайде, кажи ни — подкани я Фийби.

Даяна се хвана за главата.

— Убедиха ме да вложа десет хиляди лири в едно предприятие — измърмори тя. — Освен всичко друго изгубих и половината си спестявания.

Ан подсвирна разбиращо.

— Лошо! Не можеш ли да си ги върнеш?

— Не. Собственикът фалира.

Тя задъвка долната си устна.

— Полицаите днес доста се поровиха из кореспонденцията ми. Останах с впечатление, че мислят мъжа в къщата за лед за него.

— О, за бога — възкликна Фийби. — Сега разбирам защо Лизи е толкова разтревожена. И кой е мъжът?

— Даниел Томпсън. Научил за мен от онзи дизайнер в Уинчестър, който ми помага за общинските канцеларии. Томпсън е инженер и живее в Ийст Дийлър. Чували ли сте за него?

Фийби поклати отрицателно глава.

— Трябвало е сама да отидеш в полицията — каза тя. — Изглежда, този негодник те е измамил.

— Не — отвърна уморено Даяна. — Не ме е мамил. Аз инвестирах в бизнеса му. Всичко беше напълно законно, но изведнъж предприятието фалира и парите ми изчезнаха. Сега си мисля, че трябва да съм била луда, за да се хвана с такова нещо, но навремето идеята ми изглеждаше добра. Ако се бе реализирала, щеше да бъде революция в дизайна.

— Защо, за бога, не си го обсъдила с нас?

— Щях да го направя, но предложението дойде в онази седмица през януари, когато и двете не бяхте тук. Тъй като и някакъв друг искаше да се включи, ми дадоха двадесет и четири часа, за да реша. Докато се върнахте, почти бях забравила за това. После нещата тръгнаха зле и реших да си мълча. Нямах намерение да ви казвам. Не и ако полицията не бе разбрала.

— И какъв беше този бизнес?

— Ще ми се смеете — изпъшка Даяна.

— Не, няма.

Даяна ги погледна унищожително.

— Ако се смеете, ще ви удуша.

— Няма да се смеем.

— Прозрачни радиатори — осведоми ги Даяна.

 

 

Човекът в градината мастурбираше, изпаднал във воайорски екстаз. Колко пъти бе шпионирал тези кучки. Колко пъти ги бе дебнал. Колко пъти ги бе виждал голи. Веднъж дори се бе промъкнал в къщата. Ръката му се движеше все по-бясно, докато накрая с конвулсивни тласъци той свърши в носната си кърпичка. После затули устата си с нея, за да заглуши смеха, напиращ в гърдите му.

— Аз отивам в леглото — обяви Ан и постави чашата си на подноса с прекомерната предпазливост на пийнал човек. — Освен всичко друго май се понапих. Утре съм готова да почистя навсякъде, но тази вечер не ме търсете повече. Само ще разваля празненството — обясни глупаво тя.

— Вечеряхте ли нещо, мис Катрел? — попита строго Моли.

— Нито залък.

— Утре сутринта ще си поговоря с инспектора — замърмори сърдито Моли. — Как може да се отнасят с хората по такъв начин.

Ан се спря на вратата.

— Предложиха ми сандвич с телешко — призна си съвестно тя, — но не ми хареса. В телешкото има нещо особено — замисли се Ан. — То е едновременно влажно и трошливо. Прилича ми на кучешко лайно.

Тя махна с ръка и излезе.

Даяна, която наблюдаваше Моли, надигна чаша, за да прикрие усмивката си. Дори и осемте години съжителство с грубия език на Ан не бяха притъпили чувствителните сетива на Моли.

Ан изпи чаша вода в кухнята, взе си един банан от купата с плодове и тръгна към стаята си. Тя запали лампата в кабинета, тръшна се безпомощно в едно кресло и хвърли банановата обелка в кошчето за боклук. Известно време поседя неподвижно, давайки възможност на водата да разтвори алкохола и да намали ефекта му. След около половин час Ан се чувстваше малко по-добре.

Какъв ден! В участъка не спря да се чуди дали Джон е разбрал намека й. Сега й се струваше, че се е притеснявала напразно. Възможно ли бе Маклафлин да е толкова прозорлив? Със сигурност не. Преди две-три години, когато я подозираха, че притежава изчезнал от Министерството на отбраната документ, стаята й бе претърсена от експерти. И тогава бяха открили сейфа, но не и тайника зад него. Тя разтърка очи. Джон й бе прошепнал, че е скрил плика някъде отвън, където никога нямало да го намерят. Искаше й се да го остави там. Стига, разбира се, думите на Джон да бяха верни. Нямаше значение къде се намира това „някъде“. Тя не го попита за подробности. Само при мисълта за съдържанието на плика започваха да я обливат горещи и студени вълни. Разбира се, че бе глупачка, но навремето снимките на онази тухлена гробница й се струваха разумни. Тя заудря главата си с юмрук. Ами ако Джон бе отворил плика? „Не, не го е направил — каза си твърдо Ан. — Личеше си по изражението му. Но ако все пак го е направил?“ Тя яростно отблъсна тази мисъл.

Маклафлин едновременно я плашеше и привличаше. Въпреки страха мислите й отново се връщаха към него. Беше като да имаш разклатен зъб. Езикът ти постоянно го опипва. Ами прималяването му пред камината? Нима бе само завеса, зад която прикри интереса си към сейфа? По лицето му бе изписана огромна болка, но в крайна сметка изражението си е изражение и нищо повече. Тя отново разтърка очи. „Само ако — помисли си Ан. — Само ако, само ако.“ В гърдите й се надигна вик. Нима животът й бе серия от „само ако“?

На френския прозорец се почука.

Ан така се стресна, че удари ръката си в малката масичка до креслото. Тя започна да я разтрива, а очите й се напрегнаха да различат човека в тъмнината отвън. На прозореца се виждаше лице, чиито очи бяха закрити с длан, за да се предпазят от блясъка на лампата й. Страхът изпълни устата й с горчилка, а в ноздрите й се появи забравената воня на урина.

— Изплаших ли ви? — попита Маклафлин, докато отваряше незаключения прозорец.

— Стреснахте ме.

— Съжалявам.

„Само стресната“ — помисли си той.

— Защо не влязохте през вратата — попита тя с безкръвни устни.

— Не исках да безпокоя мисис Мейбъри — отвърна Маклафлин, докато затваряше стъклените врати. — В спалнята й светеше, така че щеше да й се наложи да слиза до долу и да ми отваря.

— Всяка от нас има отделен звънец. Ако натиснете този с моето име, го чувам само аз.

Но той вече знаеше това, нали?

— Мога ли да седна?

— Не — отвърна остро тя.

Той повдигна рамене и отиде до камината.

— Добре де, седнете. Какво правите тук?

Маклафлин не седна.

— Исках да поговорим.

— За какво?

— За каквото и да е. За вечността, за Роби Бърнс, за сейфове — направи пауза той. — Защо толкова се страхувате от мен?

Ако някой му бе казал, че лицето на Ан Катрел можеше да стане още по-бяло, Маклафлин не би му повярвал. Тя не отговори. Сержантът посочи към камината.

— Може ли? — попита той и като взе мълчанието й за позволение, отмести дъбовата ламперия. — Някой ме е изпреварил — отбеляза спокойно сержантът. — Вие ли сте били? — погледна я той. — Не, не сте вие. Някой друг.

Маклафлин хвана хромираната дръжка и я дръпна силно. Прекалено силно. Джонатан бе забравил да закачи кукичките и сейфът излетя от мястото си, а Маклафлин залитна назад. Сержантът се засмя и като остави касата на пода, надникна в празния тайник.

— Ще ми кажете ли какво е имало тук?

— Не.

— Нито пък кой го е махнал ли?

— Не.

Той прокара пръсти по касата и напипа кукичките.

— Много професионално.

Маклафлин го вкара обратно на мястото му и натисна, докато кукичките изщракаха.

— Вие обаче сте го вадили и прибирали доста повече, отколкото е трябвало. Механизмът се е поизносил — посочи той долния ръб на вратичката. — Виждате ли, тук вече не е равно с линията на камината. Трябвало е да го монтирате в бетон. Тухлите не са добри за тази цел. Твърде лесно се ронят.

Маклафлин постави дървената ламперия обратно и зае стола срещу нея.

— И това ли е от подобренията на мисис Мейбъри?

Тя не отвърна на заяждането му.

— Откъде разбрахте, че зад сейфа има тайник?

Кръвта отново се бе върнала в устните й.

— Не знаех допреди малко, когато преместих ламперията. Който е да е махал сейфа, докато ме е нямало, го е върнал обратно по-небрежно, отколкото го бяхте поставили вие. Съдейки по незакачените кукички, сигурно е бързал. Какво е имало в тайника?

— Нищо. Вие си въобразявате.

Те поседяха мълчаливо, като се гледаха втренчено.

— Е? — попита най-накрая Ан.

— Е, какво?

— Какво мислите да правите?

— О, не знам. Предполагам, ще се опитам да открия кой го е сторил и да му задам един-два въпроса. Сигурно няма да е трудно. Заподозрените не са толкова много.

— Ще се провалите с гръм и трясък — каза му язвително Ан. — Инспекторът е наредил, докато ме няма, пред вратата ми да дежури полицай.

Харесваше я повече, когато се отбранява.

— В такъв случай никой не е могъл да свали сейфа. Трябва да се е извадил сам.

— Това обяснява бързането — бе отговорът му.

Той потъна дълбоко в креслото и облегна брадичка на сплетените си пръсти.

— Нямам какво да ви казвам. Губите си времето.

Маклафлин затвори очи.

— Имате и още как — промърмори той. — Защо сте дошли да живеете в Стрийч? Защо мисис Филипс нарича тази къща крепост? Защо имате кошмари, свързани със смъртта?

Той леко отвори очи и я погледна.

— Защо се паникьосвате при всяко споменаване на сейфа и защо се опитвате да отклоните вниманието ми от него?

— Фред ли ви пусна?

— Не, прескочих оградата.

Очите й станаха подозрителни.

— Защо сте го направили?

— Пред вратата има цяло стадо репортери — повдигна рамене Маклафлин. — Не ми се искаше да ме видят.

— Уолш ли ви изпраща?

Ан бе опъната като струна на пиано. Той взе ръката й и си поигра малко с пръстите, преди да я пусне.

— Аз не съм враг, Катрел.

Тя се усмихна.

— Обзалагам се, че това са били думите на Брут, когато е промушвал Цезар. „Не съм ти враг, Цезаре. По дяволите, стари приятелю, нямам нищо против теб, но обичам Рим повече.“

Ан стана и отиде до прозореца.

— Ако не сте ми враг, Маклафлин, тогава ме изключете, изключете всички ни от кръга на заподозрените и търсете убиеца си другаде.

Луната обливаше градината с блестящи потоци светлина. Ан притисна чело към хладното стъкло и се загледа в божествената красота, която се разкриваше под нея. Черни рози, увенчани със сребърни корони, плуваха в блестящата като море ливада. Плачещата върба бе замръзнала като апликация на черния фон.

— Не можете да направите това, нали? Вие сте полицай и обичате справедливостта повече от всичко.

— Не мога да отговоря на този въпрос — подразни я Маклафлин. — Той е изграден на толкова много погрешни предположения, че просто е безсмислен. Одобрявам личното отмъщение. Вече ви го казах тази сутрин.

Тя се усмихна цинично на отражението си в прозореца.

— Нима не бихте арестували Фред и Моли за убийството на Донахю?

— Напротив, щях да ги арестувам.

Ан се обърна изненадано.

— Не очаквах толкова откровен отговор.

— Нямаше да имам избор — отвърна безстрастно Маклафлин. — Те са искали да бъдат арестувани. Стояли са при мъртвеца и са чакали да пристигне полицията.

— Разбирам — усмихна се леко тя. — Вие извършвате ареста, но същевременно не забравяте да проливате крокодилски сълзи. Чудесен начин да запазите съвестта си чиста.

Маклафлин стана, приближи се към нея и я погледна в очите.

— Вие ми помогнахте — каза простичко той и сложи ръце на раменете й. — Искам да ви помогна, но затова трябва да ми вярвате.

„Толкова дяволски прозрачен е — помисли си Ан — с хитруването си на дребно.“ Тя цъкна приятелски с език. Тази игра трябваше да се играе от двама.

— Повярвайте ми, Маклафлин, аз нямам нужда от помощта ви. Невинна съм като младенец.

С рязко движение, сякаш Ан бе просто парцалена кукла, Маклафлин я вдигна от пода, обърна я към светлината и започна внимателно да разглежда лицето й. То само по себе си не бе нищо особено. Около очите и устата й се бе образувала едва забележима мрежа от бръчици. По челото й те бяха доста по-дълбоки. Тъмните й очи обаче не криеха злоба, нито пък страшни тайни. От кожата й се носеше слабото ухание на рози. Той я пусна с едната ръка и прокара пръсти по меката извивка на врата й, преди да я освободи толкова внезапно, колкото я бе хванал.

— Вие ли го кастрирахте?

Ан не очакваше въпроса. Тя оправи ръкавите си и отговори:

— Не.

— Можете да ме лъжете както си искате — промърмори той — и пак няма да ви разбера.

— Това е сигурно, защото казвам истината. Защо ви е толкова трудно да го повярвате?

— Защото — изръмжа гневно Маклафлин — в момента разсъдъкът ми слуша слабините, а те едва ли могат да бъдат обективен съдия на нечия невинност.

Ан го погледна и се изсмя.

— Виждам проблема ви. И какво мислите да предприемете по въпроса?

— Посъветвайте ме. Може би трябва да взема студен душ?

— О, не, за бога. Това би ви посъветвала Моли. Моят съвет е: щом те сърби — почеши се!

— Ще ми бъде по-приятно, ако вие ме почешете.

Черните й очи затанцуваха.

— Имахте ли благоразумието да се нахраните?

— Да, още преди около пет часа с кренвирши и пържени картофи.

— Е, аз пък умирам от глад. Не съм хапвала нищо от обяд. Няколко мили по-надолу по пътя има индийско расторантче. Как ви се струва идеята да обсъдим шансовете ви над порция къри?

Маклафлин вдигна ръка да погали къдриците на врата й. Нуждата да я докосне бе като болест. Беше луд. Не вярваше на нито една от думите й, но бе безсилен да стори каквото и да е.

Ан видя изражението на очите му.

— Аз не съм твой тип, Маклафлин — предупреди го тя. — Аз съм егоистка, вироглава и напълно егоцентрична. Независима съм, не съм способна на сериозни връзки и често съм невярна. Не обичам бебета и домакинска работа и не мога да готвя. Аз съм интелектуален сноб със странни философски възгледи и леви политически убеждения. Не се приспособявам, така че съм цяло бреме. Пуша като комин, често съм груба, мразя да ми се подиграват и пърдя много силно в леглото.

Маклафлин отпусна ръка и й се усмихна.

— А какви са плюсовете ти?

— Нямам такива — отвърна тя с неочаквано сериозен тон, — поне за теб. Ще ми омръзнеш, както става винаги, и когато се появи нещо по-добро, ще те захвърля, както съм захвърляла всички други. От време на време ще се чукаме прилично, но ще трябва да платиш с чувствата си това, което можеш да купиш с пари в Саутхямптън. Това ли искаш?

Той я изгледа замислено.

— По стандартната процедура ли ми отказа, или получих нещо повече?

Ан се усмихна.

— По стандартната. Обичам да съм честна.

— И какво е нивото на отказалите се на този етап?

— Ниско — отвърна унило тя. — Разумните се отказват. Другите скачат надолу с главата, като си мислят, че ще ме променят. Не успяват. И ти няма да успееш.

Тя погледна изражението му.

— Побиват ли те студени тръпки?

— Е, не мога да кажа, че очертаната перспектива ми харесва — призна той. — Ужасно ми напомня на връзката с жена ми — глупава, задушаваща и водеща наникъде. Мислех, че си по-съобразителна. Сложи „неуверена в себе си“ след „егоистична, вироглава и егоцентрична“ и ще останеш изненадана колко висок ще е процентът на отпадналите преди фазата на леглото.

Маклафлин я улови за ръка и я поведе към прозореца.

— Хайде да ядем — каза той. — На пълен стомах разсъждавам по-добре. После ще реша дали искам да хвърлям семето си в ялова почва.

Ан се дръпна.

— Върви на майната си, Маклафлин.

— Студени тръпки ли те побиха, Катрел?

Тя се засмя.

— Чакай да угася лампите.

Ан се върна до вратата и стаята потъна в мрак. Докато чакаше до прозореца, Маклафлин извади фенерчето си и го включи. По пътя си към него Ан ловка заобиколи малка масичка с бронзова статуетка на гола жена върху нея.

— Това съм аз — каза тя, — когато бях на седемнадесет години. По време на ваканцията имах малка авантюра с един скулптор.

Маклафлин освети статуетката с фенерчето и я огледа добре.

— Хубава е — каза одобрително той.

Тя цъкна с език и го последва през прозореца.

— Кое? — попита Ан. — Фигурата или скулптурата?

— И двете. Тези прозорци заключват ли се?

— Отвън не могат. Остави ги така.

Маклафлин сложи ръка на врата й и двамата излязоха на моравата пред къщата. В далечината се обади бухал. Сержантът се обърна към сградата, за да се ориентира, и посочи наляво.

— Насам — каза той, осветявайки пътя им с фенерчето. — Паркирах колата на мислената линия, която продължава от коридора.

Пръстите му усещаха стегнатата й кожа. Вървяха мълчаливо, докато стигнаха до горичката около оградата. Далеч от тях вляво нещо прошумоля в храсталака. Ан почти подскочи от страх.

— По дяволите, жено — изръмжа Маклафлин и опипа околността със светлинен лъч. — Какво ти става?

— Нищо.

— Нищо? — насочи той светлината в лицето й. — Погребала си се жива, обградила си гроба си с бодлива тел и наричаш това нищо?! Тя не го заслужава. Не можеш ли да разбереш? Какво, по дяволите, е направила за теб, че трябва да й принасяш живота си в жертва? За бога, нима ти харесва да умираш бавно? Какво се е случило с Ан Катрел, която е прелъстявала скулптори още на училищната скамейка? Къде остана шилото, което бодеше обществото и щурмуваше крепости с голи ръце?

Ан отблъсна фенерчето и зъбите й проблеснаха в мимолетна усмивка.

— Хубави времена бяха, Маклафлин, но ти казах да не се опитваш да ме променяш.

Тя изчезна толкова бързо, че дори и светлината на фенерчето не успя да я проследи.