Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (16)

Петнадесет

Маклафлин я остави да си замине и продължи към колата си. Знаеше, че ако се върне в къщата, ще намери прозорците заключени. В него се бореха съжаление и облекчение. Чувстваше се като играч на руска рулетка, който току-що е чул напразния удар на чукчето на пистолета. В участъка гъмжеше от жени, които само чакаха да им подсвирне. Беше чиста глупост да държи насочен срещу слепоочието си пистолет само за да може да легне с нея. Той ядосано разтвори клоните пред себе си и одра ръката си на някакъв шип. Маклафлин изсмука кръвта и изруга цветисто. Беше се забъркал в нова каша и го знаеше. Пиеше му се.

Бухалът отново се обади. Стори му се, че някъде в далечината се долавят гласове. Той извърна глава и се ослуша, но тишината обгръщаше като покривало всичко наоколо. Маклафлин повдигна рамене и отново тръгна, но не бе направил и крачка, когато пак чу шума. Дали не халюцинираше? Косата му настръхна. „Проклета жена“ — помисли си той. Ако сега се върне, Ан сигурно щеше да му се изсмее.

Когато стигна терасата, Маклафлин се наричаше с най-обидните имена, за които можеше да се сети. Не бе срещнал никого. Къщата тънеше в пълен мрак, а Ан явно вече се гушеше в леглото. Фенерчето му освети каменните плочи и полуотворения прозорец. Маклафлин се намръщи и насочи лъча към вътрешността на стаята. Откри Ан веднага. Първо я помисли за заспала, но блестящата в косата й кръв му показа, че греши.

След като преодоля първоначалното си стъписване, Маклафлин реагира със светкавична бързина. За десет секунди той свърши работа, която би отнела на други десет часа. Лъчът от фенерчето му откри нощната лампа, той я включи и коленичи до Ан. Затърси пулса на врата й, но не намери нищо. Нямаше и сърцебиене. С едно движение Маклафлин подпъхна ръка под врата на Ан, затисна ноздрите й и започна да й прави изкуствено дишане. Трябваше му помощ. Частта от съзнанието му, която не бе заета със съживяването, го накара да се дръпне назад, влачейки и безжизненото тяло със себе си. Краката му опипваха за масичката с бронзовата статуетка. Намериха я. Без да спира изкуственото дишане, Маклафлин яростно ритна масичката и бронзовата статуетка шумно строши прозореца. Стъклото се разпиля по терасата, разкъсвайки нощната тишина, и разлая Бенсън и Хеджес в другата част на къщата. Маклафлин обаче с отчаяние установи, че не постига нищо. Лицето на Ан все още бе сиво, а устните й — посинели. Той изостави изкуственото дишане и започна да й прави сърдечен масаж. Докато устата му бе свободна, сержантът извика за помощ. После започна да редува масажа с изкуственото дишане. Когато ги бе сменил за трети път, той видя ръката на Джонатан, която търсеше пулса на Ан.

— Продължавайте с изкуственото дишане — каза той. — Усеща се съвсем слаб пулс. Мамо, чантата ми. В хола е.

Маклафлин продължи изкуственото дишане и когато се вдигна да си поеме дъх, забеляза, че гърдите на Ан леко се надигат.

— Давайте, давайте — насърчи го Джонатан. — По едно вдишване на всеки пет секунди, докато дишането й се нормализира. Справяте се отлично.

Той пое чантата си от ужасената Фийби.

— Донесете одеяла — нареди той, — бутилки с топла вода, въобще всичко, което може да я стопли. И повикайте линейка.

Джонатан извади стетоскопа си, разтвори ризата на Ан и се заслуша в сърцето й.

— Чудесно — съобщи той. — Все още е слабо, но се чува.

После ощипа бузата й и с облекчение видя, че тя леко се зачервява. Дишането на Ан се нормализира. Той побутна Маклафлин да се отдръпне.

— Добре — каза Джонатан. — Мисля, че вече може да се справи сама. Ще трябва да я настаним по-удобно.

С помощта на сержанта той я обърна по корем, извърна главата й настрани и сгъна едната й ръка и единия й крак. Дишането й бе бавно, но равномерно. Ан измърмори нещо неразбираемо и отвори очи.

— Хей, Маклафлин — каза отчетливо тя, преди да се прозее и да заспи.

Маклафлин бе плувнал в пот. Той седна и избърса чело в ръкава на ризата си.

— Не можете ли да й дадете нещо?

— Не трябва да се дава нищо. Аз все още не съм дипломиран. Не се безпокойте, всичко ще бъде наред.

Сержантът посочи кръвта в косата:

— Може да има фрактура на черепа.

Фийби тихо влезе с куп одеяла и започна да завива Ан. Сложи собствената си бутилка с топла вода до краката й.

— Даяна телефонира за линейка, а Джейн отиде да предупреди Фред да отвори вратата.

Тя помилва Ан по главата.

— Ще се оправи ли?

— Не… — започна Джонатан.

— Дъщеря ви е отвън? — прекъсна го Маклафлин и се изправи на крака.

Фийби се втренчи в него.

— Отиде до портиерната. Там няма телефон.

— Сама ли отиде?

Фийби посърна:

— Да.

— Господи! — възкликна Маклафлин и я избута от пътя си. — Обадете се в полицията, по дяволите, и им кажете веднага да идват тук. Не ми се ще да се разправям с някакъв смахнат маниак сам.

Докато бягаше през коридора, той се обърна и извика:

— Кажете им, че някой се е опитал да убие приятелката ви и може да нападне дъщеря ви. Кажете им да си размърдат задниците и да пристигат, по дяволите!

Маклафлин се размина тичешком с Даяна и излетя през входната врата. Хладната нощ обгърна изпотеното му тяло. До оградата имаше около триста и петдесет метра и Джейн бе тръгнала няколко минути преди него. Сержантът се затича. „Две минути са предостатъчно време да убиеш една жена — помисли си той. — Особено пък ако не подозира нищо.“ Алеята тънеше в мрак, а обграждащите я дървета и храсти не пропускаха дори и слабата лунна светлина. Докато се бореше със стърчащите клони, Маклафлин се прокле, че не е взел фенерчето. Той отново побягна, като се стремеше да се придържа към средата на алеята. Очите му се напрягаха да привикнат с тъмнината. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че подскачащата точка в далечината пред него е светлина от фенерче. Алеята вече водеше само направо.

— Джейн — изкрещя сержантът. — Спри! Стой там.

Маклафлин продължи да бяга. Светлият лъч се извърна и се насочи към него. Жълтата точка потрепваше, сякаш ръката, която я държеше, не бе много стабилна.

— Аз съм полицай — извика той, като едва дишаше. — Стой там.

Маклафлин се приближи по-бавно с ръце на кръста, дишайки тежко. Светлият лъч, който сега подскачаше неудържимо, затанцува по лицето му и го заслепи. Сержантът заровичка из джоба си, извади полицейската карта и я протегна пред себе си като талисман. След това се наклони напред, опря длани на коленете си и се опита да нормализира дишането си.

— Какво ста-а-ва? — заекна тънкият изплашен глас срещу него.

— Нищо — отвърна Маклафлин и се изправи. — Просто не мисля, че е трябвало да идвате сама. Това е всичко. Може ли да свалите фенерчето? Заслепявате ме.

— Извинете.

Джейн отпусна ръка до тялото си и Маклафлин видя, че е само по халат и чехли.

— Да вървим — предложи той. — Трябва да е наблизо. Ще позволите ли да взема фенерчето?

Тя му го подаде и Маклафлин успя да зърне лицето й за миг. Джейн приличаше на безкръвен призрак, бял и нереален, с бухнала тъмна коса. Изглеждаше ужасена.

— Моля ви, не се плашете. Майка ви ме познава — объркано каза той, когато продължиха по алеята. — Тя се съгласи да ви придружа.

В далечината вече се виждаше тъмната сграда на портиерната.

Джейн се опита да каже нещо, но думите излязоха от устата й едва след няколко секунди:

— Чувам д-д-дишане — промълви тя.

— Това са моите хриптящи дробове — опита се да се пошегува той.

— Не — прошепна Джейн. — Не са те.

Тя спря и сержантът насочи фенерчето към нея. Джейн бе вкопчила пръсти в халата си, а устните й неудържимо трепереха.

— Аз съм по нощница. Помислих, че е баща ми.

Маклафлин я хвана точно преди да падне. В далечината, носен от вятъра, се чуваше слабият вой на сирена.

— Какво искаше да каже тя, мисис Мейбъри? — попита Маклафлин, наведен над печката, където Фийби правеше чай.

Ан бе откарана в болницата. С нея бяха заминали Джонатан и Даяна. Джейн вече спеше, а Елизабет бе с нея. Полицията претърсваше градината. Маклафлин разпитваше Фийби в кухнята.

Тя му обърна гръб.

— Била е изплашена. Предполагам, думите й не са означавали нищо.

— Не беше уплашена, мисис Майбъри. Беше ужасена и причината за това не бях аз. Тя каза: „Аз съм по нощница. Помислих, че е баща ми“.

Сержантът застана пред Фийби.

— Ако забравим факта, че не е виждала баща си от десет години, защо го свързва с това, че е по нощница? И защо се ужасява? Каза, че е чула нечие дишане.

— Била е притеснена — отвърна Фийби, като избягваше погледа му.

— Да попитам ли Джейн, когато се събуди — продължи грубо той.

Фийби вдигна красивото си лице.

— Предполагам, че така или иначе ще го направите.

Тя посегна да намести очилата си, но си спомни, че не ги е сложила, и отпусна ръка на масата.

— Да — каза твърдо Маклафлин.

Фийби въздъхна и наля чая в чашите.

— Седнете, сержант. Може би не знаете, но изглеждате ужасно. Лицето ви е покрито с драскотини, а ризата ви е разкъсана.

— Не виждах къде вървя — обясни той, като придърпа най-близкия стол и седна.

— Разбрах.

Тя замълча за момент.

— Не искам да разпитвате Джейн — продължи тихо Фийби. — Особено след това, което се случи. Тя няма да издържи. Вие сам разбирате положението й, защото, предполагам, вече сте се досетили какво е искала да каже — погледна го въпросително тя.

— Съпругът ви я е изнасилил? — попита Маклафлин.

Фийби кимна.

— Сигурно аз съм виновна за това, защото си нямах и понятие какво върши. Открих съвсем случайно една вечер, когато се върнах по-рано от работа. Работех вечер на рецепцията в болницата — обясни тя. — Трябваха ни пари. Дейвид бе изпратил Джони в пансион. Този ден се бях разболяла от грип и д-р Пени ме изпрати у дома, като ми заръча да си легна. Влязох точно когато изнасилваше горкото ми дете.

Лицето й остана спокойно, сякаш отдавна бе разбрала безполезността на безсилния гняв.

— Той винаги тормозеше мен — продължи Фийби. — До известна степен аз сама си го търсех. Бях сигурна, че докато ме бие, няма да пипне децата и с пръст. Но съм се лъгала — усмихна се горчиво тя. — Той се е възползвал от наивността ми и от ужаса, който изпитваше към него Джейн. Изнасилвал я е системно, откакто е навършила седем години, и я е заплашвал, че ако си отвори устата, ще ме убие. Тя му е вярвала.

Фийби млъкна.

— Вие ли го убихте?

— Не — погледна го в очите тя. — Можех да го сторя много лесно. Всъщност щях да го направя, ако имах с какво. Но ги заварих в детската стая, а там изборът на оръжие бе много малък.

— И какво се случи?

— Дейвид избяга — каза спокойно тя. — Повече не го видяхме. Обадих се в полицията след три дни, когато няколко души позвъниха да ми съобщят, че не се е появил на срещите, които е определил. Помислих си, че ако не съобщя за изчезването му, ще изглежда странно.

— А защо не разказахте истината?

— А щяхте ли да го сторите вие, сержант, ако единственият ви свидетел бе едно жестоко наранено дете? Не можех да позволя да я разпитват, нито пък исках да дам в ръцете на полицията мотив за убийство, което не съм извършила. Заради тази случка Джейн бе под психиатричен надзор в продължение на няколко години. Когато се разболя от анорексия, си помислихме, че ще умре. Казвам ви всичко това само за да я запазя от по-нататъшни сътресения.

— Имате ли някаква представа какво се е случило със съпруга ви?

— Никаква. Винаги съм се надявала, че се е самоубил, но честно казано, не мисля, че е имал куража да го стори. Дейвид обичаше да причинява болка на другите, но сам той не можеше да я понася и минута.

— Защо е избягал?

Фийби направи пауза, преди да отговори.

— Наистина не знам — каза тя най-накрая. — Често съм си мислела за това. Може би за пръв път в живота си се е уплашил.

— От какво? От полицията? От съда?

Тя тъжно се усмихна, но не отговори.

Маклафлин си играеше с чашата си.

— Някой се опита да убие мис Катрел — каза той. — Дъщеря ви си мисли, че е чула баща си. Възможно ли е да се е върнал?

Фийби поклати глава.

— Не, сержант. Дейвид никога няма да се върне.

Тя отметна кичур червена коса, паднал на лицето й, и го погледна право в очите.

— Той знае, че ако дойде отново тук, ще го убия. Аз съм това, от което се страхува.

 

 

Уолш седеше в креслото на Ан и раздразнено чакаше фотографите да приключат със снимките от външната страна на френските прозорци. Работата не можеше да се отложи за сутринта, тъй като имаше вероятност да завали дъжд. Парчетата счупено стъкло на терасата бяха покрити с мушама.

— Ще има поне двадесет отпечатъка — измърмори той към Маклафлин. — Освен всичко друго половината от хампшърската полиция е минала оттук.

Сержантът оглеждаше килима край прозореца за кървави петна. Той се приближи до бюрото.

— Откри ли нещо? — попита инспекторът.

— Нищо.

Около очите на Маклафлин се виждаха тъмни кръгове от недоспиване.

— Какво се е случило тук, Анди? — огледа Уолш подозрително сержанта, преди да погледне часовника си. — Казваш, че си я открил около единадесет и четиридесет. Сега е вече един и половина, а всичко, което имаме, са някакви странни звуци и една жена с фрактура на черепа. Какво мислиш?

Маклафлин поклати глава.

— Не знам какво да мисля, сър. Не знам дори откъде да започна. Нека се молим мис Катрел по-бързо да се оправи и сама да ни разкаже.

Уолш се надигна от креслото и отиде до прозореца.

— Не сте ли свършили още? — попита той фотографите.

— Ей сегичка, сър.

Той направи още една снимка и свали фотоапарата от врата си.

— Ще оставя някого на пост през нощта тук. Утре можеш да направиш снимките в стаята.

Инспекторът изгледа, докато фотографът събра нещата си и си тръгна, като внимаваше да не стъпва върху стъклата. После отново се отпусна в стола и започна дългия ритуал по пълнене на лулата си. Известно време той наблюдава Маклафлин изпод сърдито сключените си вежди и най-накрая избухна:

— Добре, сержант, ще ми кажеш ли сега какво, по дяволите, си правил тук? Тази работа хич не ми харесва. Ако разбера, че с нещо си нарушил пълномощията си, ще ти стане доста горещо.

Изтощението и опънатите нерви на Маклафлин се сляха в продължителна прозявка.

— Опитвах се да взема малко преднина, сър. Помислих си, че може да ни бъде от полза.

„Нагли лъжи — каза си той. — Нищо конкретно. Нищо, което Уолш може да провери. Ако Фийби е успяла да се измъкне, защо да не мога и аз?“

Уолш се навъси още повече.

— Продължавай.

— Прескочих през оградата, за да видя какво ще направи, след като се върне от участъка. Пристигнах тук към десет и четиридесет и пет. Другите си бяха легнали, но мис Катрел седеше в стола, в който седите сега и вие. Седя така докъм единадесет и петнадесет, след което изгаси лампите. Аз почаках още десетина минути и тръгнах обратно към колата. Не бях се отдалечил много, когато ми се стори, че чувам гласове, и реших да се върна и да видя какво става. Прозорецът бе открехнат. Светнах с фенерчето в стаята и я открих ей там — кимна той към пода.

Уолш замислено смучеше незапалената си лула.

— Имала е късмет. Мисис Мейбъри ми каза, че когато влязла в стаята, си правел сърдечен масаж. Сигурно си й спасил живота.

Инспекторът запали лулата си и го погледна през дима.

— Вярно ли е?

Маклафлин отново се прозя, не можеше да се спре.

— Да, сър, точно така беше — отвърна уморено той.

Защо ли се опитваше да се предпази? Преди дванадесет часа с радост би приел отстраняването си от случая. Може би искаше да види края? Или просто бе жаден за отмъщение?

Уолш явно не му вярваше.

— Ако разбера, че между вас двамата има нещо, ще те накажа толкова бързо, че има да се чудиш откъде ти е дошло. Тя е заподозряна в убийство, по дяволите.

Мургавото лице на сержанта се разчупи в усмивка:

— Откакто я нарекох „лесбийка“, мис Катрел се отнася с мен, сякаш съм рецидивист — прозя се отново той. — Но оценявам комплимента ви. През последните седмици егото ми понесе доста удари и намекът, че съм способен да прелъстя жена, която допреди двадесет и четири часа ме е гледала на кръв, сигурно му идва като мехлем. Кели обаче сигурно не би се съгласила с вас.

— Ти ли я удари? — изръмжа Уолш.

На Маклафлин не му се наложи да се преструва на изненадан.

— Аз? Защо ще я удрям аз?

— За да си квит. Способен си да го направиш.

Сержантът изгледа Уолш и поклати глава.

— Не, не бих постъпил така — каза той. — Виж, ако намерите Джак Буд с дупка в главата, можете да арестувате мен.

Инспекторът кимна.

— И какво прави мис Катрел през тридесетте минути, когато си я наблюдавал?

— Седеше в това кресло, сър.

— И правеше какво?

— Нищо. Предполагам, че е мислила.

— Казваш, че мисис Мейбъри открито е изразила желание да убие съпруга си. Би ли убила и приятелката си?

— Може би. Ако е достатъчно ядосана. Но какъв ще е мотивът й?

— Отмъщение. Мислела е, че мис Катрел я е предала.

Маклафлин бавно поклати глава.

— Тя познава мис Катрел доста добре, за да си мисли такива работи.

— Мисис Гуд? Семейство Филипс? Децата?

— Същият въпрос, сър. Какъв е мотивът им?

Уолш се изправи.

— Ами да го потърсим тогава — каза кисело той. — Докато не са ни сложили да регулираме кръстовища. Като за начало няма да е зле да намерим предмета, с който е била ударена. Искам да преобърнеш тази къща наопаки, сержант. Ще ръководиш претърсването, докато пристигне Ник Робинсън. Той ще бъде вторият ми помощник по този случай.

Уолш погледна часовника си.

— Съсредоточи се над досието на Мейбъри. Искам те в кабинета си утре в десет. Тук има някакъв шаблон и аз ще го открия.

— Позволявам си да отбележа, сър, че мога да допринеса още повече, ако остана тук.

— За в бъдеще ще правиш каквото ти е наредено, сержант — повиши сърдито тон по-възрастният мъж. — Не знам каква игра играеш, но хич не ми харесват хора, които се опитват да вземат преднина за моя сметка.

Маклафлин повдигна рамене.

— Тогава ви съветвам да не държите толкова много на този шаблон, сър. Мисис Мейбъри ви каза мнението си за случилото се, а както отбелязах сутринта, мисис Филипс описва къщата като крепост. Защо?

Уолш го изгледа замислено и се отправи към вратата.

— Подведен си от професионални лъжци, момко. Ако не се вразумиш, ще станеш за смях.