Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (24)

Двадесет и три

Маклафлин седна в колата и остана известно време така, загледан през прозореца. През последните дни натрапчиво го преследваше една мисъл на Франсис Бейкън: „Отмъщението е дивашко правосъдие. Колкото по-често прибягват към него хората, толкова по-строг трябва да става законът“. Той разтърка изпитото си лице. Бе казал на Ан, че одобрява личното отмъщение, но знаеше, че не е вярно. Крайният резултат от приложението на принципа „око за око“ щеше да бъде един сляп свят. Сержантът въздъхна, запали колата и потегли.

Живееше в една моделна бетонна кутия в северозападната част на Силвърборн. Всички къщи наоколо бяха потискащо еднакви, индивидуалността на обитателите им се изразяваше в избора на цвят, в който да се боядиса входната врата. Някога това му бе достатъчно. Преди да бе видял Стрийч Грейндж.

— Здравей, Анди — посрещна го Кели.

Тя стоеше смутено край мивката с гъба в ръка и миеше мръсните чинии, които Маклафлин не бе побутнал от десет дни. Бе забравил колко очарователна е жена му. Бе забравил стегнатото й тяло, което го подлудяваше.

— Здрасти.

— Радваш ли се да ме видиш?

— Разбира се — повдигна рамене той. — Виж, остави това. Мислех да ги измия в събота и неделя. Тази седмица не съм се свъртал много у дома.

— Знам. Опитвах се да се свържа с теб по телефона.

Маклафлин отиде до хладилника и взе парче сирене, забутано из купищата консерви с белени домати и компот от праскови.

— Искаш ли — предложи й той.

Тя поклати отрицателно глава и Маклафлин изяде цялата бучка. Погледна часовника си.

— Трябва да се обадя по телефона. След това ще се изкъпя и излизам. Огледай се спокойно и вземи всичко, каквото ти харесва — махна с ръка той и се усмихна приятелски. — Освен книгите ми и двата морски пейзажа. Не вярвам да ги искаш. Винаги си казвала, че не служат за друго, освен да събират прахоляк.

Кели толкова ги ненавиждаше, че ги бе захвърлила в празната им стая. Маклафлин вече слизаше по стълбите, когато съвестта го загриза, и той се върна.

— Виж, наистина недей да миеш тези чинии. Не е необходимо. Щях да ги измия сам, но просто нямах време. Ще си олющиш лака — усмихна се той.

Устните й затрепериха.

— Ние с Джак… Не потръгна…

Кели се спусна към него и зарови уханната си главица в гърдите му.

— О, Анди, толкова ми липсваше. Искам да се върна у дома. Толкова искам.

Изведнъж го обзе ужасна апатия. Приличаше му на апатията, която сигурно обзема удавника точно преди да изгуби съзнание. Очите му се загледаха невиждащо в прозореца, търсейки сламка, за която да се хване. Сламки не се виждаха. Той я подържа още секунда-две, след което нежно я отстрани от себе си.

— Ела си у дома — каза той. — Този дом е колкото мой, толкова и твой.

— Значи не се сърдиш?

— Не. Ни най-малко. Радвам се.

Прекрасните й очи заблестяха като скъпоценни камъни.

— Майка ти каза, че ще се ядосаш.

„Сламките — помисли си той — не могат да помогнат на удавника.“ Неимоверната жажда за живот бе тази, която държеше главата му над водата.

— Ще се изкъпя и излизам — каза той. — Книгите и да си прибера и плочите, които съм купил преди сватбата.

Погледът му пробягна по хромираната масичка за кафе в хола, по килима с цвят на овесено брашно, по мрежестите завеси, по пластмасовата облицовка на стените и му се стори, че сякаш никой не бе живял тук. Той поклати глава.

— Не искам нищо друго.

Кели го хвана за ръката.

— Ти си сърдит.

— Не, радвам се — повтори той и мургавото му лице се оживи от усмивка. — Трябваше ми начален тласък. Мразя тази къща. Винаги съм я мразил. Тя е толкова — затърси подходящата дума той — стерилна. Също като брака ни.

Тя впи пръсти в ръката му.

— Знаех си, че ще кажеш това, мръснико. Но причината не е у мен. И ти не искаше деца.

— Нямах предвид тази стерилност — освободи ръката си Маклафлин.

— Друга ли си намерил? — попита огорчено тя.

Той отиде до телефона, извади лист хартия от джоба си и набра номера, написан на него.

— Маклафлин е — каза сержантът. — Идентифицирахме тялото. Друго няма. Утре всички вестници ще пишат. Ако има поне малко ум в главата си, ще си кротува. Да, сигурно довечера. Да, искам го. Просто приемам това, което той направи, като лична обида.

Той послуша за момент.

— Сигурен е, че жените отново са се измъкнали. Ще бъда при теб в десет.

Маклафлин се извърна и видя размазания грим и насълзените очи на Кели.

— Къде мислиш да ходиш? — попита тя.

— Все още не съм решил. Може би в Глазгоу.

Сълзите й преминаха в гняв, който както винаги се изля върху него.

— Напуснал си скапаната си работа, нали? Толкова много те молих да я напуснеш, а сега си го направил заради някаква друга.

— Заради никого не съм го направил, Кели, освен това не съм напуснал. Все още не.

— Но ще напуснеш.

— Може би.

— Коя е тя?

Прииска му се да я нарани, така че сигурно му бе останало някакво чувство. Вероятно никога нямаше да се отърве от него. Въпреки че бе стерилен, седемгодишният брак беше оставил следите си.

— Тя е моята роза — каза той. — Моята червена роза.

Кели, която бе чувала достатъчно много за Робин Бърнс, за да го мрази до края на живота си, усети, че гърлото й се стяга.

 

 

Фийби разтърси Даяна за рамото и я събуди.

— Имаме посетители — прошепна тя. — Трябва да ми помогнеш.

Някъде в мрака зад нея се чу сподавеното ръмжене на кучетата. Даяна я погледна сънено с едно око и каза:

— Светни лампата.

— Не. Не искам да разберат, че сме будни. Хайде, малката, размърдай се — подкани я Фийби и включи малкото фенерче, без да вдига светлия лъч от пода. — Нямаме много време.

Даяна обу чехлите си и зашляпа след нея.

— Защо кучетата са тук, а не отвън? И къде е Маклафлин?

— Тази вечер не дойде — въздъхна приятелката й. — Веднъж да имаме нужда от него и той да не се появи.

— И какво мислиш да правиш?

Фийби вдиша пушката си от мястото, където я бе подпряла.

— Ще използвам това — каза тя и заслиза по стълбите. — Не исках да застрелям кучетата по погрешка и затова се прибрах. Ще ми трябват тук, ако онези мръсници успеят да влязат в къщата.

— Господи, жено — възкликна Даяна. — Нали не възнамеряваш да убиваш никого?

— Не ставай глупава — отвърна Фийби и се запромъква през хола. — Смятам да изплаша до смърт тези копелдаци. Не успяха да се отърват от мен предишния път, няма да успеят и сега.

Като посочи на Даяна да застане от едната страна на прозореца, Фийби изключи фенерчето и застана от другата.

— Отваряй си очите. Ако забележиш нещо от отсрещната страна на терасата, кажи ми.

— Ще съжалявам за това — изпъшка Даяна и като отгърна леко завесата, погледна в мрака отвън. — Тъмно е като в рог. Откъде знаеш, че има някой?

— Бенсън се вмъкна през прозореца на килера и ме събуди. Дресирах го да прави така още след първото нападение — отвърна тя и потупа кучето по главата. — Ооо, доброто ми момче. От толкова години ни пазиш и все още не си забравил.

Звукът от търкащата се в килима опашка на Бенсън отекваше в тихата стая. Хеджес, който по времето на изчезването на Дейвид Мейбъри все още не бе роден, лежеше в краката на господарката си. Мускулите му бяха напрегнати и той очакваше да дойде неговият ред. Фийби огледа широката тераса за някакви признаци на живот.

— Скоро очите ти ще свикнат.

— Виждам нещо — обади се внезапно Даяна. — До дясната стена. Видя ли?

— Да. Още един идва откъм крилото на Ан — каза тя и сграбчи здраво пушката. — Можеш ли да отвориш прозорците, без да вдигаш шум?

Даяна се поколеба за момент, но после повдигна рамене и внимателно се присегна за бравата. „Фийби — каза си тя — знае всичко, което може да се научи за ада. Тя е била там и в никакъв случай няма да се върне отново.“ Въпреки това обаче кръвта блъскаше в главата й не по-слабо, отколкото в главата на Фийби. „Било е ужасно време — помисли си Даяна. — Време, когато всички, дори и зайците, са показвали зъбите си.“

— Готово — прошепна тя, когато ключалката тихо поддаде. — О, господи — възкликна Даяна и се дръпна от завесата, — та те са поне десет!

Черните фигури вървяха по терасата, приведени досущ като маймуни. Оприличаването им на маймуни обаче бе неточно, тъй като и животните имат достойнство. Единствено човекът, достигнал най-висок етап в еволюцията, изпитва удоволствие от причиняването на болка. Устата на Даяна пресъхна. В психологията на тълпата, където всеки индивид бе подчинен на груповата истерия, имаше нещо невероятно смразяващо.

— Не, не са десет. Пет, най-много шест. Когато кажа „сега“, отвори широко прозореца. Искам да изпитам старата поговорка — засмя се грубо Фийби — и да видя дали ще се размиришат. Винаги съм искала.

Явно в групата отвън настъпи объркване. Те се събраха до стената на терасата, постояха малко и отново се разделиха.

— Какво правят? — попита Даяна.

— Май вземат тухли от парапета. Ако започнат да ги хвърлят; лягай на пода.

Един от групата, явно водачът, направляваше движенията им. Той направи знак на половината да отидат в долната част на терасата, а той с другите продължи нагоре.

— Сега — прошепна припряно Фийби. — Не искам да се разделят.

Даяна натисна бравата и отвори френския прозорец. Фийби изскочи навън и високата й фигура се изгуби в мрака. Тя вдигна пушката и когато пръстът й вече беше на спусъка, една огромна длан запуши устата й, а друга изтръгна пушката от ръцете й.

— На ваше място не бих постъпил точно така, мадам — прошепна в ухото й Фред.

Като продължаваше да държи устата й запушена, Фред накара Фийби да коленичи. После се наведе и остави пушката на каменните плочи. Без ни най-малко усилие градинарят хвана Фийби през кръста, повдигна я и я понесе навътре в хола. Той по-скоро почувства, отколкото видя Даяна.

— Да не сте гъкнали — предупреди я Фред шепнешком. — И затворете прозореца, ако обичате.

— Но, Фред… — започна тя.

— Направете каквото ви казвам, мисис Гуд. Или може би желаете мадам да пострада?

Съвсем объркана, Даяна изпълни нареждането му.

Без да обръща внимание на впитите в ръката му зъби на Фийби, Фред безцеремонно я понесе през хола. Даяна го последва.

— Но какво правиш? — попита разгневено тя и започна да налага градинаря с юмруци по тялото. — Веднага остави Фийби.

Разтревожени от тона на Даяна, Бенсън и Хеджес се нахвърлиха върху краката на Фред.

— И тази врата, ако обичаш, мисис Гуд.

Тя го хвана за косата и задърпа.

— Пусни я веднага.

Фред изстена от болка, вдигна и Даяна и след като влезе в другата стая с двете жени, затвори вратата зад себе си с крак. Няколко секунди по-късно френските прозорци се натрошиха с трясък.

— Ето така — каза приятелски Фред и пусна двете жени на пода. — Мисля, че сега сме в безопасност. Ако нямате нищо против, мисис Гуд, ще ви помоля да пуснете косата ми. Причинявате ми болка. Благодаря ви.

Той извади носна кърпичка и я уви около кървящите си пръсти.

— Добри момчета — измърмори градинарят, като потупа кучетата по муцуните. — Не че не обичам да сменям стъклата на прозорците, но този път ще накараме тези палавници да си платят удоволствието. Ще ме извините ли, мадам? — попита той и отвори вратата. — Не ми се ще да изпускам зрелището.

Двете жени безмълвно изгледаха огромното му туловище, което се понесе през хола и излезе на терасата. Там на лунна светлина се разиграваше сцена, достойна за четката на Йеронимус Бош^[1]. Една тълпа безформени черни фигури шумно се боричкаше. Фред побърза да се включи в мелето. Изведнъж Фийби забеляза, че една от фигурите се измъква и побягна през поляната. Тя подсвирна на Хеджес и му посочи успелия да се откъсне от купа хора беглец.

— Тичай, момчето ми.

Кучето с радостен лай се втурна към жертвата си. След като я настигна, то я повали, опъна шия и огласи нощта с воя си. Бенсън, който побърза да не остане назад, се настани удобно на задните си лапи, протегна старата си муцуна и присъедини воя си към този на своя приятел.

Шумът, който вдигнаха борещите се мъже и виещите кучета, бе оглушителен.

— Мъже! — възкликна Даяна в ухото на Фийби.

Фийби, която все още не бе успяла да се успокои от напрежението, избухна в смях.