Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (11)

Десет

Извикани от спешни телефонни позвънявания, Джонатан Мейбъри и Елизабет Гуд пристигнаха късно следобед с малката червена кола на Джонатан. Докато влизаха през вратата на имението, Елизабет разтревожено се обърна към него:

— Нали няма да кажеш на никого?

— Какво да кажа?

— Знаеш много добре. Обещай ми, Джон.

Той повдигна рамене.

— Добре, но мисля, че си луда. По-добре да си признаеш всичко сега.

— Не — каза твърдо Елизабет. — Знам какво правя.

Джонатан погледна към азалиите и рододендроните, които обграждаха алеята по цялата й дължина.

— Чудя се дали наистина знаеш. Според мен между твоята параноя по въпроса и тази на майка ти почти няма разлика. Рано или късно трябва да намериш кураж и да кажеш всичко, Лизи.

— Не бъди глупак — отвърна тя.

Алеята ги изведе на широката площадка пред къщата и Джон намали. Тук вече имаше две коли.

— Цивилни ченгета — каза той с черен хумор и паркира до двете коли. — Готова ли си за вземане на отпечатъци?

— О, за бога, няма ли да пораснеш? — избухна Елизабет, в която несигурността и раздразнението бяха взели връх. — Понякога ми идва да те убия!

— Намерихме чифт обувки, сър — каза детектив Джоунс и остави прозрачна найлонова торба до краката на Уолш.

Инспекторът бе седнал на един дънер в горичката около къщата за лед. Той се наведе и погледна в торбата. Обувките бяха от хубава кафява кожа, изпъстрена с бели ивици от изсъхналата влага. Едната бе с черна, а другата с кафява връзка. Уолш обърна чантата и погледна токовете.

— Интересно — каза той. — Токовете са неизносени и подковани с налчета. Кой номер са? Тук не се вижда нищо.

— Четиридесет и втори, сър — посочи Джоунс обувката с кафявата връзка. — Ето тук все още личи.

Уолш кимна.

— Кажи на един от хората си да изтича до къщата и да провери кой номер носят Джонатан Мейбъри и Фред Филипс. След това да отиде в селото и да види как се справят Робинсън и другите момчета. Ако са свършили, да идват тук.

— Дадено — отвърна непочтително Джоунс.

Инспекторът се изправи.

— Аз ще бъда в къщата за лед заедно със сержант Маклафлин.

Когато и последните клиенти си тръгнаха, сержант Робинсън се върна в кръчмата.

— Съжалявам, друже — каза собственикът приветливо, щом се сети, че Робинсън вече бе изпил една бира по-рано. — Закъснял си. Не мога да ти сервирам.

Робинсън извади служебната си карта.

— Детектив сержант Робинсън, мистър Кларк. Разпитвам хората от селото. Вие сте последната ми спирка.

Пади Кларк облегна лакти на бара и цъкна с език.

— Предполагам, че ще да е заради тялото в Грейндж. На обяд говореха само за това. Мръсна работа, ето какво ще ти кажа.

Ник Робинсън се покатери на един висок стол и предложи на Пади цигара, преди сам да запали.

— Сигурно ще се изненадаш, но хората обикновено знаят повече, отколкото си мислят.

Той огледа набързо кръчмаря и реши, че и тук трябва да говори без увъртания. Пади бе голям грубоват човек с открита усмивка и хитри очи. „С този е по-добре да си приятел“ — помисли си Робинсън. Ръцете му бяха като лопати.

— Интересувам се от чужденците, които са минавали през Стрийч през последните шест месеца, мистър Кларк.

Пади се преви от смях.

— Чакай да се успокоя. Та при мен всеки ден идват чужденци. Минават всякакви хора, които спират просто да похапнат. Не мога да ви помогна.

— Добре. А какво ще кажеш за някакъв скитник, който е минал преди известно време през селото? Помислих си, че може да се е отбил при теб. Спомняш ли си нещо такова?

Пади му хвърли бърз поглед през цигарения дим.

— Странно. Сам никога нямаше да се сетя, но сега си спомням, че се отби тук. Каза, че идвал от Уинчестър. Приличаше на вързоп с парцали. Седна ей тук в ъгъла — кимна Пади към камината. — Жена ми искаше да го изгоня, но аз го оставих. Човекът имаше пари и се държеше прилично. Изпи две бири, стоя, докато затворих, и след това се заклатушка надолу по пътя. Мислите ли, че е замесен?

— Не. Сега просто търсим следи. Кога е било това? Можете ли да си спомните?

Здравенякът се замисли.

— Навън ръмеше. Спомням си, че влезе тук да се изсуши. Може би жена ми помни. Ако искате, ще я попитам и ще ви позвъня.

— Тя не е ли тук?

— Отиде до магазина. Скоро ще се върне.

Ник Робинсън погледна в бележника си.

— Чух, че се правите на добрия самарянин и помагате на заседнали каравани.

— Поне по два пъти в годината, когато някой идиот не успее да вземе завоя. Добре е за бизнеса. Когато им помогна, се чувстват задължени да дойдат и да похапнат тук.

Той кимна към прозореца.

— Общината е виновна. Поставили са твърде голям знак за къмпинга в Ийст Дийлър, и то в подножието на хълма. Оплаквал съм се хиляди пъти, но кой ли те слуша?!

— Нещо да ви е направило впечатление у хората, на които сте помагали? Нещо необичайно?

— Веднъж тук дойде някакъв еднокрак немски дребосък, придружен от жена като Ракел Уелч. Това ми се стори необичайно.

Ник Робинсън се засмя и отбеляза нещо в бележника си.

— Значи нищо необичайно.

— Нали няма още много въпроси?

— Това зависи от теб — отвърна сержантът и несъзнателно понижи тон. — Има ли още някой тук?

Пади леко присви очи.

— Не, сами сме. Какво искате?

— Поверителен разговор, сър. За предпочитане на четири очи — каза Ник Робинсън, а погледът му се спря на мечешките лапи на кръчмаря.

Пади изгаси цигарата в пепелника с дебелите си като кренвирши пръсти.

— Давай тогава — подкани той сержанта с недружелюбен тон.

— Тялото бе намерено в къщата за лед на Грейндж. Знаете ли я?

— Знам, че има такава, но не знам къде точно се намира.

— Кой ви е казвал за нея?

— Сигурно същият човек, който ми е казал, че в гората има двестагодишен дъб — сви рамене Пади. — Дейвид имаше идеята да привлече туристи в Грейндж. Искаше да го направи втори Стоурхед. Изготви карта на околността с няколко исторически бележки за къщата и отпечата стотина копия. Това беше умряла работа. Не му се щеше да даде и пени за реклама, а кой, по дяволите, е чувал за Стрийч Грейндж? — изръмжа презрително Пади. — Тъпо копеле. Чакаше парите да му паднат от небето.

Робинсън се оживи.

— Знаете ли кой друг има такава брошура?

— Това бе преди дванадесет-тринадесет години, сержант. Доколкото си спомням, Дейвид ги раздаваше наляво-надясно. Казваше, че опипва почвата. Не мога да ви кажа кой друг има копие от нея.

— А можете ли да намерите вашето?

Пади го погледна невярващо.

— Един господ знае къде е, но ще го потърся. Жената може да го е прибрала някъде.

— Благодаря. Значи сте познавали добре Мейбъри?

— Само колкото ми трябваше.

— Що за човек бе той? Какви бяха родителите му?

Пади се загледа към тавана, сякаш събираше мислите си.

— Средна класа. Баща му бе майор, загинал по време на войната. Не мисля, че Дейвид го е познавал, въпреки че старият полковник Галахър със сигурност го знаеше. Предполагам затова разреши на Фийби да се омъжи за сина му. Надявал се е, че се е метнал на баща си — усмихна се цинично кръчмарят. — Нямаше късмет. Дейвид бе проклет и в червата. Разправят, че когато майка му починала, той се чудел дали да отиде на погребението й или на конни състезания. Избрал конните състезания, защото бил заложил цяло състояние на фаворита в тях.

— Значи не го харесвахте, така ли?

Пади си взе още една цигара.

— Той си беше гадняр — от хората, които винаги ще те изиграят. Но беше един от най-добрите ми клиенти, а и ме снабдяваше с хубава стръв за риба. Купуваше бира само от мен и повечето от вечерите пиеше в кръчмата.

Той всмукна от цигарата.

— Освен мен никой друг не съжали за изчезването му. Когато си отиде, ми дължеше стотачка. Нямаше да ме боли толкова, ако поне бях уредил сметките си със скапаната му винена компания.

— Казахте „отиде си“. Не мислите ли, че е бил убит?

— По този въпрос не мисля нищо. Дали си е отишъл, или е бил убит — резултатът е същият. По онова време удвоихме оборота си. Вестниците доста пошумяха и Стрийч стана известен. Преди да ходят да киснат пред вратите на Грейндж, журналистите първо се отбиваха тук, за да пият по една бира.

Пади забеляза презрителната физиономия на сержанта и допълни:

— Аз съм бизнесмен. Сега пак ще бъде същото. Затова и жената отиде до магазина. Помнете ми думата. Довечера тук ще гъмжи от журналисти. Горко им на бедните жени. Няма да могат да подадат и носа си от къщата.

— Познавате ли ги добре?

По лицето на Пади се изписа подозрение.

— Достатъчно добре.

— А знаете ли нещо за лесбийските им истории?

Пади Кларк цъкна с език.

— Кой ви е разправял за това? — попита той.

— Чух го от няколко различни хора — каза меко Робинсън. — Не е ли истина?

— Глупави са като кокошки — изкоментира отвратено кръчмарят. — Достатъчно е три жени да заживеят заедно, да не вдигат много шум и да си гледат работата, и клюките започват.

Той отново изръмжа презрително.

— Две от тях са майки. Това едва ли се връзва с лесбийството.

— Ан Катрел няма деца, а освен това е признала пред мой колега, че е лесбийка.

Пади така се разсмя, че едва не се задави с цигарения дим.

— За твоя информация — каза той с насълзени очи, — Ан може да дава уроци по секс на Фиона Ричмонд. Вярно е, човече. Тази жена е имала повече любовници, отколкото ти — обяди. Какъв е този твой колега? Сигурно някой надут мухльо. Ан обича да изкарва такива от кожата им.

Сержант Робинсън не пожела да обсъжда Анди Маклафлин.

— Защо тогава никой не спомена за това? Предполагам, че за местните хора лекото поведение е не по-малко благодатна тема от лесбийството.

— Защото тя е твърде дискретна. Нима вие изхвърляте боклука на прага си? Във всеки случай в този край няма мъж, който би могъл да влезе в спалнята й. Тя си пада по силни и умни мъже — завърши той с остър тон.

— А вие откъде знаете всичко това, мистър Кларк?

Пади го погледна втренчено.

— Няма значение откъде го знам. Искаше поверителен разговор и ето — аз съм поверителен. Нека да се изясним. За тези жени са изговорени толкова много глупости, че повече няма накъде. Сигурно ще ми кажете, че организират и магьоснически събори. Това е другата любима тема. Обвиняват горкия Фред, че е сатанинският жребец в тези оргии само защото е лежал в затвора.

— Между нас да си остане, сър — продължи Робинсън, но след кратка пауза, през която размишляваше как би изглеждал Фред в ролята на сатанински жребец, — от няколко източника дочух, че може би знаете нещо по въпроса с два-трите употребявани презерватива, които открихме в горичката край Грейндж.

По изражението на Пади личеше, че е готов да убива.

— Какви са тези източници?

— Няколко — отвърна твърдо сержантът. — Не възнамерявам да ги разкривам, както и не възнамерявам да разкривам нищо от това, което ще ми кажете, без изричното ви позволение. Не знаем накъде да вървим. Трябва ни информация.

— Вървете на майната си и ти, и твоята информация! — каза агресивно Пади, като приближи лицето си до това на Робинсън. — Аз съм кръчмар, а не скапано ченге. На теб ти плащат за това. Ровичкай се из мръсотията сам.

Десетте години служба бяха научили Ник Робинсън на някои хитрини. Той прибра химикалката в джоба си и стана от стола.

— Това е ваше право, сър, но засега всички обстоятелства са против мисис Мейбъри и приятелките й. Изглежда, че единствено те са знаели местонахождението на къщата за лед достатъчно добре, за да скрият трупа вътре. Гарантирам ви, че ако не съберем повече информация, трите ще бъдат обвинени в съучастничество.

Последва дълго мълчание, през което кръчмарят втренчено гледаше полицая. Робинсън чувстваше, че не би трябвало да харесва този човек, който според Ейми Ледбетър бе полов атлет. Въпреки това обаче го харесваше. Какъвто и да бе сексуалният му морал, той поне гледаше събеседника си в очите.

— По дяволите — изгърмя внезапно Пади и стовари юмрук на тезгяха. — Сядай тук, човече. Сега ще ти донеса една бира. Ако обаче отнякъде разбера, че си промълвил и думичка на жена ми, ще ти кача топките на врата.

Когато Уолш пристигна с обувките в найлоновия плик, Маклафлин вече го чакаше пред входа на къщата за лед.

— Предадоха ми, че сте искали да ме видите, сър.

Уолш свали сакото си, сгъна го прилежно и седна на затоплената от слънцето земя.

— Седни, Анди. Трябва да разменим няколко думи на спокойствие. Този дяволски случай става все по-объркан и не бих искал някой да ни подслушва.

Инспекторът внезапно забеляза умореното лице на Маклафлин и раздразнено попита:

— Какво ти става? Изглеждаш ужасно.

Сержантът извади портфейла от джоба на панталоните си и седна на земята.

— Нищо — отвърна той, докато безуспешно се опитваше да намери място на краката си.

Маклафлин погледна шефа си с крайчеца на окото. Не помнеше да е бил наясно дали харесва или не Уолш. При цялата си грубост инспекторът понякога изненадваше с любезността си. Но не и днес.

Той се обърна към Уолш и видя в него дребен, незначителен човек, който се правеше на мъжкар само защото положението му го позволяваше. Маклафлин се изкуши да признае на инспектора за нападението си над Ан Катрел просто за да види реакцията му. Дали щеше да хапе, или пък само да лае? „Ще лае“ — реши презрително сержантът. Уолш не бе по-способен от него да се справя с неприятностите. Разбира се, когато Ан Катрел подаде писменото си оплакване, всичко щеше да бъде доста по-различно. Тежката машина на правосъдието щеше да се задвижи и действието й щеше да бъде безпощадно ефикасно. Увереността, че ще стане точно така, по-скоро радваше, отколкото потискаше Маклафлин. Тогава нямаше да става нужда сам да си прави харакири. Всичко щеше да бъде извършено без негово участие. За момент дори почувства гневни тръпки, че жената все още не е подала оплакването.

Уолш прочете рапорта на патолога и попита:

— Е, какво мислиш?

Свределът отново задълба в мозъка на Маклафлин.

Той вдиша очи и обърна към Уолш празен поглед, но бързо се осъзна и поклати глава.

— Казахте, че изследва вероятността за осакатяване. Нима още не е сигурен?

Уолш изръмжа саркастично:

— Не иска да се обвързва. Твърди, че има много малък опит с ръфани трупове. Чудя се обаче какъв, по дяволите, е този плъх, който откъсва само двата пръста, които липсват на Мейбъри.

— Трябва да натиснете Уебстър за това — отбеляза замислено Маклафлин. — Ако е нямало осакатяване, то тогава нещата коренно се променят.

В съзнанието му изникнаха черно-белите кадри от обесеното за краката тяло на Мусолини. Преди това тълпата го бе кастрирала. Гневни, бесни, мразещи лица, празнуващи отмъщението си.

— Коренно се променят — повтори тихо той.

— Защо?

— Защото вероятността тялото да е на Мейбъри намалява.

— И ти си като Уебстър — избумтя Уолш. — Бързате да направите глупавите си изводи. Запомни го от мен, Анди. Най-вероятно е тялото да е на Мейбъри. Статистически невероятно е само в продължение на десет години това имение да бъде сцена на две несвързани помежду си убийства. Докато, както вече отбелязах, статистически вероятно е жена му да го е убила.

— Дори и тя не може да го убие два пъти, сър. Ако го е извършила преди десет години, то трупът в къщата за лед не е негов. Ако пък е негов, ръцете на мисис Мейбъри са все още окървавени.

— Заслужава си го — отвърна студено Уолш.

— Може би, но за вас Мейбъри се е превърнал във фикс идея и не можете да очаквате и от останалите да преследват духове само заради това.

Уолш заровичка из джобовете на сакото за лулата си и щом я намери, я натъпка мълчаливо.

— Имам предчувствие, Анди — каза той най-накрая, докато палеше лулата си. — В момента, когато видях тази каша вчера, и разбрах. „Намерих те, намерих те, копеле такова“ — рекох си аз.

Той вдигна глава и улови погледа на Маклафлин.

— Добре, добре, синко. Не съм глупак. Няма да ви карам да гоните вятъра само защото имам предчувствие. Факт е обаче, че проклетото тяло не може да бъде идентифицирано. И защо? Защото някой някъде не иска полицията да го идентифицира, ето защо. Кой е взел дрехите? Къде са зъбните протези? Защо няма отпечатъци? Добре, било е осакатено. Но вероятността да е било осакатено, защото не е Мейбъри, е също толкова голяма, както и тази да е било осакатено, защото е той.

— И какво ще предприемем сега? Да проверим обявените за издирване.

— Вече го направих. Поне в околността. Ако трябва, ще разширим района, но един от местните отговаря на описанието. И то доста точно. Някой си Даниел Томпсън от Ийст Дийлър. Освен че отговаря на описанието, е изчезнал и по времето, по което Уебстър смята, че е умрял нашият човек.

Инспекторът кимна към обувките в плика.

— По време на изчезването си е носел кафяви обувки. Джоунс е намерил тези в горичката.

Маклафлин подсвирна през зъби.

— Има ли някой, който може да идентифицира обувките?

— Жена му — отговори Уолш, докато гледаше как Маклафлин непохватно се изправя. — Не бързай толкова — изсъска сприхаво той. — Да чуем какво имаш да кажеш ти. Нали си говорил с мис Катрел тази сутрин. Научи ли нещо?

Маклафлин откъсна стрък трева до себе си.

— Истинското име на семейство Филипс е Джеферсън. И двамата са били осъдени на по пет години за убийство на хазаина си Йън Донахю, който пък блудствал със сина им и го убил. Бил е единственото им дете, дванадесетгодишен. Мисис Джеферсън го е родила на четиридесет години. Постъпването им на работа тук е уредено от мис Ан Катрел.

Сержантът погледна към Уолш.

— Това е вероятност, сър. Щом са го направили веднъж, защо да не го направят и втори път?

— Случаите са различни, сержант. Доколкото си спомням, те не са се опитали да прикрият убийството на Донахю. Дори са провели нещо като съдебен процес срещу него, след което са го обесили. Приятелката му също е присъствала. После е била главна свидетелка на защитата. Не, това е съвсем различно убийство.

— Може би — каза Маклафлин, — но все пак са показали, че са способни да убият за отмъщение. Не трябва да забравяме, че са много привързани към мисис Мейбъри.

— Разпита ли ги вече?

Сержантът намигна.

— До известна степен. Разпитах жената след мис Катрел. Само си изгубих времето. Тя е свадлива стара кокошка.

Той извади бележник от джоба на ризата си и заровичка из листите.

— Изтърва обаче нещо, което ми се стори интересно. Питах я дали е щастлива тук, а тя ми отговори: „Единствената разлика между затвор и крепост е, че в крепостта вратите са заключени отвътре“.

— И какво ти се струва толкова интересно?

— Бихте ли описали дома си като крепост?

— Тя е стара — махна нетърпеливо с ръка Уолш. — Нещо друго?

— Даяна Гуд има дъщеря — Елизабет, която понякога прекарва уикендите си тук. Деветнадесетгодишна, живее в Лондон, в апартамент, подарен от баща й. Работи като крупие в едно от казината на Уест Енд. Доста е непокорна. Поне така я описа майка й.

Уолш изръмжа.

— Фийби Мейбъри притежава пушка и разрешително за нея — продължи да чете бележките си Маклафлин. — Нейни са празните гилзи, които намерихме. Според Фред около лятната кухня в градината има стадо подивели котки. Мисис Мейбъри от време на време ги плашела с изстрели, но напоследък загубила интерес. Казала, че е все едно да се опитваш да спреш прилива.

— А някой знаеше ли нещо за презервативите?

Маклафлин иронично повдигна вежди.

— Не — отвърна разпалено той, — но затова пък се позабавляваха за моя сметка. Фред каза, че напоследък не ходел много по жени. Разпитах го отново за намирането на тялото. Повтори същата история. Без отклонение.

Маклафлин отново прочете показанията на Фред:

— Когато стигнал до къщата за лед, вратата била напълно оплетена от къпините. Той се върнал до барачката си за фенерче и коса. Утъпкал къпините толкова много, защото искал да извади тухлите с количка и му трябвала широка пътека. Щом приближил вратата, намерил я полуотворена. Нямало следи някой да е бил там скоро. След като открил тялото, се забавил колкото да затвори вратата и хукнал към къщата.

— Притисна ли го здраво? — попита Уолш.

— Задавах му едни и същи въпроси по три-четири пъти, но и той е като жена си. Наумил си е нещо и повтаря само него. Дори и да е отъпкал къпините, след като е открил тялото, няма да ни каже.

— Какво е мнението ти, Анди?

— И аз мисля като вас, сър. Сигурно е имало доста следи, но след като е открил тялото, Фред е направил всичко възможно, за да ги заличи.

Маклафлин погледна към купчината окосени къпини от едната страна на вратата.

— Добре се е справил. Дори и да искаме, не можем да разберем колко хора са минали оттук и кога.

Елизабет и Джонатан намериха майките си и пият кафе във всекидневната. Бенсън и Хеджес се надигнаха от килима да посрещнат новодошлите. Те започнаха да душат ръцете и да се търкат доволно в краката на гостите. За разлика от кучетата, трите жени ги приеха спокойно. Фийби протегна ръка на сина си, Даяна потупа облегалката на креслото си, като мълчалива покана към дъщеря си, а Ан кимна.

Първа заговори Фийби:

— Здравейте, скъпи. Добре ли пътувахте?

Джонатан се настани на облегалката на стола й и я целуна по бузата.

— Чудесно. Лизи е успяла да се освободи от нощната смяна и дойде да ме вземе от болницата. Аз съкратих следобедните лекции и по обяд бяхме на път за насам. Все още не сме яли — допълни той.

Даяна се изправи.

— Сега ще ви донеса нещо.

— Чакай малко — хвана ръката й Елизабет и я накара да седне обратно. — Ще потърпим още няколко минути. Кажете ни какво става? В кухнята разменихме няколко думи с Моли, но тя не бе особено словоохотлива. Полицията идентифицира ли трупа? Споменаха ли как е било извършено престъплението?

Тя изстреля въпросите си с развълнуван глас и горящи очи. Думите й бяха посрещнати от изненадано мълчание. Само за двадесет и четири часа жените бяха успели да станат болезнено подозрителни. Въпросите трябваше да се обмислят, а отговорите да се преценяват.

Както можеше и да се очаква, Ан първа наруши мълчанието:

— Доста страшничко, а? Не вярваш на собствените си преценки.

Тя хвърли цигарата си в камината.

— Представете си какво е в полицейска държава. Не смееш да вярваш на никого.

Даяна й хвърли благодарен поглед.

— Разкажи им ти. Мен не ме бива за такива работи. Попрището ми е да разказвам анекдоти. Когато тази история свърши, ще усъвършенствам умението си, ще подсиля пикантните подробности и ще ги сервирам заедно с вечерята. Но не и сега — поклати глава тя. — В момента не ми е много смешно.

— Не знам за теб — обади се неочаквано Фийби, — но аз тази сутрин доста се посмях, когато Моли хвана Маклафлин в долния килер. Изгони го оттам с метлата. Бедният човек имаше доста окаян вид. Сигурно се е опитвал да намери клозета.

Елизабет нервно се засмя.

— Какво представлява той?

— Глупак — каза сухо Ан и загърна врата си с яката на ризата. — Та какви бяха въпросите ти, Лизи? Идентифицирали ли са трупа? Не. Казали ли са как е извършено престъплението? Не.

Тя се наклони леко напред и вдигна пръст.

— Засега, доколкото знаем, положението е следното.

Бавно и отчетливо Ан описа намирането на тялото, преместването му, огледа на къщата за лед и околността и разпитването им от полицията.

— Мисля, че следващият им ход ще е претърсване на къщата.

Тя се обърна към Фийби.

— Това е логично. Предполагам, ще искат да огледат всеки сантиметър.

— Не разбирам, защо не го направиха снощи?

Ан се намръщи.

— Аз също се чудих, но, предполагам, са изчаквали резултатите от медицинската експертиза. Искат да знаят какво търсят. В известно отношение това е дори по-лошо.

Джонатан се обърна към майка си:

— По телефона каза, че са искали да ни разпитват. Защо?

Фийби свали очилата си и ги избърса с края на ризата си.

— Искат да знаят на кого сте показвали къщата за лед.

Тя го погледна и Джонатан не за пръв път се зачуди защо майка му носи очила. Без тях тя бе красива, а с тях изглеждаше обикновена. Веднъж, още като момче, бе погледнал през очилата й. Откритието, че стъклото бе обикновено, му се бе сторило равносилно на предателство.

— Ами Джейн? — попита веднага той. — И нея ли ще разпитват?

— Да.

— Не трябва да им позволяваш — настоя Джонатан.

Фийби взе ръката му и я задържа между своите.

— Не мислим, че можем да ги задържим, скъпи. Ако се опитаме, нещата сигурно ще станат по-лоши. Тя ще се прибере у дома утре. Ан смята, че трябва да имаме повече вяра в нея.

Джонатан гневно се изправи.

— Ти си луда, Ан. Това ще бъде голям удар не само за Джейн, но и за мама.

Ан повдигна рамене.

— Нямаме голям избор, Джони — отвърна тя, като нарочно използва галеното име от детските му години. — Предлагам ти да имаш повече доверие на сестра си. И да стискаш палци. Всъщност това е единственото, което можем да направим.