Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (17)

Шестнадесет

Полицейското разследване придоби нов облик. Полицаите действаха по-усърдно, вършеха всичко по-бързо, сякаш демонстрираха, че възможностите им нямаха предел. Странно бе, че опитът за убийство срещу една позната им жена ги бе активизирал повече, отколкото полуразложеният труп на неизвестен мъж в градината. Ан би намерила този факт за обезпокоителен, но в момента тя не бе способна да разсъждава. Намираше се в кома в интензивното отделение на болницата. Уолш категорично би отхвърлил подобно твърдение, но сприхавият му нрав се изви като ураган над полицаите, които не успяха да намерят нищо при претърсването.

В пресата Стрийч Грейндж твърде неуместно бе сравнен със случая „Рилингтън плейс“ 10. Оприличен бе на място, където не можеш да се разминеш от убийци и разлагащи се трупове. За приятелите на Ан положението чувствително се влоши. Докато предишните разпити приличаха повече на лек разговор по време на следобедния чай, то след нападението полицията свали кадифените ръкавици. Уолш търсеше шаблон. Логиката му подсказваше, че трябва да има. Вероятността в една къща да има три несвързани мистерии за него бе толкова малка, че въобще не си струваше да се мисли за нея.

За децата преживяването бе нещо ново. Тъй като никой от тях дотогава не бе разпитван, разпитите им дойдоха като кръщение с огън. Джонатан мразеше чувството на безсилие. Той бе въвлечен в ситуация, която не можеше да контролира, и това го правеше мрачен и неразговорлив. Отнасяше се към полицаите с нескрито пренебрежение. На Уолш дяволски много му се искаше да ритне в задника този хлапак, но в края на двучасовия разпит той все пак бе доволен. От Джонатан нямаше какво да се научи. Той отрече сестра му и Елизабет да имат нещо общо с нападението. Според него след импровизираното празненство и тримата бяха облекли пижамите си и бяха отишли в стаята на Джейн да гледат някакъв филм по телевизията. Звукът от счупеното стъкло и виковете за помощ на Маклафлин ги стреснали. Не, преди това не били чули никакъв шум, но пък звукът от телевизора бил доста усилен. Уолш разпита и Елизабет. Тя бе нервна, но любезна. Когато инспекторът я помоли да му опише предната вечер, тя разказа същото, каквото и Джонатан. Показанията им съвпадаха дори и в най-дребните подробности. Джейн след еднодневен отдих разказа същата история. Явно и тримата нямаха нищо общо с нападението над Ан, освен ако не бяха свързани в някаква фантастично организирана конспирация.

За Фийби всичко бе като дежа вю^[1]. С единствената разлика, че сега полицаите имаха информация, която преди десет години бе скрила от тях. Тя отговаряше на въпросите им със същото стоическо търпение, вбесяваше ги с желязното си самообладание и не се поддаваше на провокациите по въпросите, свързани с перверзиите на съпруга й.

— Казвате, че се смятате за виновна, защото не сте разбрали какво е вършел с дъщеря ви — повтаряше Уолш отново и отново.

— Да, така е — отвръщаше тя. — Ако бях разбрала по-рано, сигурно щях да успея да предотвратя повечето от последствията.

Инспекторът бе придобил навика да се навежда към нея, когато задава въпросите си, търсейки издайнически пламъчета в очите й.

— Не ревнувахте ли, мисис Мейбъри? Не ви ли вбесяваше фактът, че съпругът ви предпочита секс с дъщеря ви? Не се ли чувствахте унизена?

Фийби пък винаги правеше пауза, преди да отговори, и създаваше впечатлението, че ей сега ще се съгласи с него.

— Не, инспекторе — казваше тя. — Не изпитвах подобни чувства.

— Но казахте, че с лекота бихте го убили.

— Да.

— Защо искахте да го убиете?

Тя леко се усмихна.

— Мислех, че е очевидно, инспекторе. Ако трябваше, щях да убия всяко животно, което застрашава децата ми.

— Но все пак твърдите, че не сте убили съпруга си.

— Не се наложи. Той избяга.

— А върна ли се след това?

Фийби се засмя.

— Не, никога не се е връщал.

— Какво направихте? Убихте го и го захвърлихте да гние в къщата за лед ли?

— Не.

— Това щеше да бъде справедливо, не мислите ли?

— Определено.

— Семейство Филипс, или може би трябва да ги наричам Джеферсън, вярват в подобен род справедливост, нали? Те ли го направиха вместо вас, мисис Мейбъри? Те ли отмъстиха за вас?

Винаги щом стигнеха до това място, Фийби бе готова да избухне. Когато Уолш за пръв път й зададе въпроса, той й дойде като удар в диафрагмата. По-нататък привикна, но трябваше да напряга всички сили, за да не се разплаче и да не зашлеви омразното лице срещу нея.

— Предлагам ви да зададете този въпрос на мистър и мисис Филипс — отвръщаше неизменно тя. — Не съм толкова самонадеяна, че да отговарям на въпроси, които касаят тях.

— Аз просто се интересувам от личното ви мнение, мисис Мейбъри. Способни ли са семейство Филипс да извършат подобно нещо заради вас и дъщеря ви?

На устните й се появяваше съжалителна усмивка.

— Не, инспекторе.

— Вие ли ударихте мис Катрел? Казвате, че по време на нападението сте били в леглото, но нямате свидетели. Да не би тя да се е готвела да разкрие нещо опасно за вас?

— На кого да го разкрие? На полицията?

— Може би.

— Вие сте такъв глупак, инспекторе — усмихваше се весело тя. — Казах ви мнението си за това, което се е случило с Ан.

— Предположения, мисис Мейбъри.

— Може и така да е, но като имам предвид случилото ми се преди девет години, предположението ми е твърде вероятно.

— Вие обаче не сте съобщили за инцидента в полицията.

— Дори и да го бях сторила, нямаше да ми повярвате. Щяхте да ме обвините, че съм го извършила сама. Във всеки случай нищо не бе в състояние да ме накара да ви върна в къщата си. Не и след като се бях избавила от вас. В известен смисъл тогава извадих по-голям късмет от Ан. Раните ми бяха вътрешни.

— Добре сте го измислили. Сигурно ме смятате за доста лековерен.

— Не — отвърна искрено тя. — За ограничен и отмъстителен.

— Защото не споделям вкуса ви за мелодрама ли? Дъщеря ви отговаря на въпроса какво я е изплашило доста уклончиво. Дори и на сержант Маклафлин само му се струва, че е чул нещо. Аз съм реалист. Предпочитам да работя с факти, а не с женски страхове.

Фийби го изгледа внимателно.

— Едва сега разбирам колко много мразите жените, инспекторе. Или може би само мен? Идеята, че трябва да си получа заслуженото, ви допада, нали? Щях ли да си спестя целия този тормоз, ако преди десет години ви бях казала „да“?

В този момент Уолш неизбежно изтърваше нервите си. После Фийби се качваше в колата си и отиваше в болницата, за да седи до Ан, да държи ръката й и да се опитва да я върне в съзнание, като й говори.

Разпитите на Даяна бяха насочени към установяване на връзките й с Даниел Томпсън. Тя не се владееше толкова добре, колкото Фийби и често избухваше в отговор на въпросите на Уолш. Въпреки това обаче след два дни разпити инспекторът още не можеше да намери пукнатини в разказа й.

Той посочи купчината писма с молива си.

— От кореспонденцията ви ясно личи, че сте били бясна.

— Разбира се, че бях бясна — отвърна тя. — Та той прахоса десетте хиляди, които му дадох.

— Прахоса? — повтори инспекторът. — Но той е правил всичко, което е било по силите му, нали?

— Говорихме за това неведнъж. Не ме ли слушате, по дяволите?

— Моля ви, отговорете на въпроса, мисис Гуд.

Тя въздъхна.

— Нямах много време за мислене. Цял ден преглеждах счетоводните книги на фирмата. Видяха ми се в ред, така че подписах чека за десет хиляди. Доволен ли сте?

— Защо тогава казвате, че е прахосал парите ви?

— Защото, когато го опознах по-добре, разбрах, че е напълно некомпетентен. Може да е бил и обикновен мошеник. Цифрите, които ми показа, са били нарочно раздути. Например разбрах, че изкуствено е раздул цената на стоката си, за да увеличи капитала на фирмата си. Освен това е използвал застраховките на работниците си, за да ме убеди, че е състоятелен. Книгата за поръчки, която ми показа, бе пълна със заявки. Въпреки това за три месеца не е продал нищо. Дори и за малкото стока, която се намира във фабриката, няма купувачи. Не провеждаше никаква рекламна кампания. Постоянно повтаряше, че качеството не се нуждае от реклама.

— И това ви е разгневило?

— Господи, дай ми сили — възкликна тя и вдигна ръце нагоре. — По букви ли искате да ви го кажа? Накара ме да прогледна. Видях, че съм излъгана.

— Знаете ли нещо за изчезването на мистър Томпсън?

— За последен път, не. Н-Е. Не!

— Но знаехте, че е изчезнал, преди да ви кажем.

— Да, инспекторе, знаех. Той трябваше да дойде тук и да ми обясни какво става.

Тя се наклони напред и удари с юмрук по писмата.

— Имате датата, написана черно на бяло. Той въобще не се появи. Позвъних в офиса му, откъдето ми казаха, че го няма. Звъних и у дома му и жена му ми вдигна скандал. След два дни позвъних отново в офиса му и разбрах, че е изчезнал. На другия ден лично отидох в офиса, пред който намерих тълпа разгневени работници. Не бяха получавали заплати от три седмици. На всичко отгоре застраховките им не са били плащани почти от година. От Даниел Томпсън нямаше и следа. Бизнесът му е банкрутирал и той дължи не само на мен, но и на още доста хора значителна сума пари.

— Честно казано, мисис Гуд, всеки, вложил пари в прозрачни радиатори, трябва да очаква, че ще ги загуби.

„Леденосините очи — помисли си Уолш — могат да те накъсат на парчета, както никои други.“ Епитетите, с които го нарече Даяна, бяха нецензурни.

— Нараних гордостта ви, нали? — попита любопитно той. — Вашето амур пропр^[2], така да се каже. Сигурно лесно бихте убили човек, който ви е накарал да се чувствате глупаво.

— Така ли — озъби му се тя. — В такъв случай имате доста развинтена фантазия. Не се учудвам, че полицията разкрива толкова малко престъпления.

— Според мен мистър Томпсън е дошъл тук и след като ви е разгневил, точно както направих аз сега, сте го нападнали.

Даяна се изсмя.

— Виждали ли сте го някога? Не? Е, тогава ще ви кажа, че той прилича на танк. Ако не ми вярвате, питайте тъпата му жена. Ако го бях нападнала, той така щеше да ме подреди, че още нямаше да съм излязла от болницата.

— Вие сте спали с него, нали?

— Ще ви призная нещо — омекна Даяна. — Намирам, че Даниел е доста по-непривлекателен дори от самия вас. Устните му са постоянно мокри точно както и вашите. Не понасям мокри устни. Това отговаря ли на въпроса ви?

— Жена му отрича да е имал някакви връзки с Грейндж.

— Не ме изненадва. Виждала съм я само веднъж. Май не й допаднах.

— Фред и Моли знаят ли за вашата инвестиция?

— Никой тук не знаеше.

— А защо?

— Мисля, че прекрасно се досещате.

— Не сте искали да изглеждате глупаво?

Даяна не си направи труд да отговори.

— Може би Фред и Моли са свършили мръсната работа вместо вас, мисис Гуд?

Даяна започна да разтрива слепоочията си.

— Какъв мръсен подстрекател сте.

— Вярно ли е, мисис Гуд?

Тя го погледна замислено.

— Не. И ако още веднъж посмеете да ми зададете този въпрос, ще ви ударя.

— И аз ще ви арестувам за нападение срещу полицейски служител.

— Какво пък, удоволствието си заслужава.

— Вие сте доста агресивна жена. Само агресивността ви ли бе причина да нападнете мис Катрел?

Даяна го удари по носа.

Джонатан докосна майка си по рамото и се наведе над Ан.

— Как е тя?

Състоянието на Ан се бе подобрило значително и тя бе преместена от интензивното отделение в една по-малка стая. Бяха й сложили катетър и бе поставена на системи.

— Не знам. Много е неспокойна. Един-два пъти отвори очи, но не вижда нищо.

Джонатан потропна по пода.

— Страхувам се, че ще трябва да я оставиш за малко. Даяна има нужда от теб.

— Какво е пък това? — намръщи се Фийби.

— Арестувана е.

Тя очевидно се изненада.

— Даяна? За какъв дявол?

— Нападение срещу полицейски офицер. Ударила е инспектор Уолш и му е разкървавила носа. Откараха я в участъка.

Долната устна на Фийби увисна.

— О, господи, колко забавно — разсмя се тя. — А той добре ли е?

— Облян в кърви, но непоколебим.

— Ще дойда. По-добре отново да се обадим на горкия Бил.

Тя погледна към Ан.

— Сега не мога да направя нищо повече за теб, скъпа. Продължавай да се бориш. Всички ти стискаме палци.

— По-късно ще докарам Джейн — каза Джонатан. — Тя и без това иска да дойде.

Двамата излязоха в коридора.

— А как е сестра ти?

— Доста добре. Справя се чудесно. Тази сутрин говорихме надълго и нашироко. Тя доста реално преценява положението. Невероятно е, но цялата тази каша може и да й помогне. Джейн разбира, че е по-силна, отколкото си е мислела. Между другото сержантът й е харесал. Ако поискат да я разпитват отново, е по-добре да го направи той.

— Да — съгласи се Фийби. — Освен всичко друго, той спаси живота на Ан. За Джейн това безспорно е плюс в негова полза. Тя така се уповава на принципите си.

Джонатан хвана майка си под ръка.

— Тя се уповава и на теб. Всички се уповаваме.

Фийби се засмя.

— Само защото още не сте разбрали, че съм колос на глинени крака.

— Не — отвърна той. — Просто защото никога не си го криела от нас.

Те продължиха по коридора и скоро изчезнаха зад ъгъла. Зад тях изпод свода на една врата се появи Анди Маклафлин. По лицето му бе изписано неудобството на човек, току-що подслушал чужд разговор.

„Проклетият Уолш и глупавият му шаблон“ — помисли си той. Логиката лъжеше. Трябваше да лъже.

Сержантът показа служебната си карта на сестрата и попита:

— Има ли някаква промяна в състоянието на мис Катрел?

— Не. Неспокойна е и от време на време отваря очи. Както казах и на инспектора обаче, ако възнамерявате да я разпитвате, само ще си изгубите времето. Може да излезе от това състояние всеки момент, но може да остане така още два-три дни. Ще ви съобщим веднага щом дойде в съзнание.

— Все пак ще постоя няколко минути при нея, ако е възможно, разбира се. Човек никога не знае.

— Тя е в стая номер две. Поговорете й — окуражи го сестрата. — Поне ще можете да бъдете полезен с нещо.

Маклафлин не бе я виждал, откакто линейката я откара, и видът й го порази. Ан сякаш съвсем се бе смалила. Малко съсухрено телце с бинтована глава и грозно пожълтяла кожа. Но дори и в безсъзнание тя сякаш се усмихваше на някаква весела шега. Маклафлин не почувства желание — пък и как можеше — но сърцето му се стопли от близостта й. Сякаш я познаваше от години. Той придърпа един стол близо до главата й и започна да говори. Въобще не се поколеба какво да каже, защото инстинктивно чувстваше кое би й доставило удоволствие. След половин час устата му пресъхна и той погледна часовника си. Тя се бе размърдала един-два пъти като дете в съня си, но очите й бяха останали затворени. Маклафлин стана от стола.

— Е, това е, Катрел. Страхувам се, че трябва да тръгвам. Ще видя дали утре мога да те заваря отново сама — докосна бузата й той.

— Гадно копеле си ти — промърмори тя. — Дай ми цигара.

Тя отвори едното си око и го погледна.

— Умирам.

— Била си будна през цялото време — обвини я Маклафлин.

Ан отвори и другото си око и премигна.

— Фийби беше ли тук?

Той кимна.

— Спомням си, че беше тук. Къде съм? У дома ли?

— В болницата — каза той.

— О, по дяволите. Мразя болниците. Какъв ден сме днес?

— Петък. Спа цели два дни.

Думите на Маклафлин я разтревожиха.

— Какво се е случило?

— Сега ще повикам сестрата — надигна се от стола си сержантът.

— Я стой мирен — изръмжа Ан. — Мразя и сестрите. Какво се е случило?

— Някой те е ударил. Кажи ми какво си спомняш.

Тя сбърчи вежди в дълбок размисъл.

— Къри? — опита Ан.

Маклафлин хвана ръката й.

— Забрави за кърито, Катрел — помоли я той. — За всички ни ще е по-добре, ако въобще не си ме виждала онази вечер.

Тя набръчка чело.

— Но какво се е случило? Кой ме е открил?

Маклафлин разтърка пръстите й.

— Аз те открих, но доста се поизпотих, докато обясня на Уолш какво съм правил там. Не можех да му кажа, че съм свалял заподозряна в убийство.

Той се взря внимателно в изражението й.

— Разбираш ли за какво говоря? Не искам да ме отстранят от случая, Ан. Искам да разбера истината.

— Естествено, че разбирам какво казваш.

В очите й се появиха дяволити пламъчета и на Маклафлин му се прииска да я прегърне.

— Трябва да знаеш, че мога едновременно да дъвча дъвка и да вървя.

Тя се замисли дълбоко.

— Сега си спомням. Опитваше се да ме учиш как да живея живота си — погледна го обвиняващо тя. — Нямаш право, Маклафлин. Единственото, което има значение, е, че се чувствам удобно в собствената си кожа.

Маклафлин повдигна ръката й и прокара пръстите й по устните си.

— Сега се уча. Трябва ми време. Какво друго си спомняш?

— Бягах по обратния път за вкъщи — каза тя, като правеше усилия да се концентрира. — После отворих прозореца. Това си го спомням. И след това — намръщи се тя — май чух нещо.

— Къде?

Ан изглеждаше объркана.

— Не помня.

— Намерих те в стаята ти.

Една тежка ръка го потупа по рамото и Маклафлин подскочи.

— Защо й задавате въпроси, сержант? — попита сърдито сестрата. — Повикайте д-р Ренфрю — викна тя на една санитарка в коридора и отново насочи вниманието си към нарушителя. — Вън!

Ан я погледна с нескрит ужас и стисна ръката на Маклафлин.

— Да не си посмял да мръднеш оттук — прошепна тя. — Тази съм я виждала на снимка в „Светът по време на война“. Биеше се на страната на противниците.

Той се извърна и вдигна безпомощно ръце.

— Трябва ли да запомня нещо друго? — попита Ан. — Не искам да обърквам инспектора.

Погледът му омекна.

— Не, мис Катрел. Постарайте се да оздравеете по-бързо и оставете останалото на мен.

— Ще бъде изпълнено — смигна му сънливо Ан.

Сержант Робинсън преследваше повишението. Той отново бе ходил от врата на врата, за да научи нещо за нападението срещу Ан Катрел, но се бе сблъскал с пословичната „стена на мълчанието“. Единственото по-особено нещо, което всички бяха чули през онази нощ, бе линейката. Нея не бяха пропуснали. Той отново изпи по една бира с Пади Кларк, но този път под зоркото око на мисис Кларк. За него тя бе придобила още по-зловещ вид въпреки разкритието на Ан, че някога е била монахиня. Пади го увери, че и двамата са търсили листовката на Дейвид Мейбъри, но напразно. С мисис Кларк до рамото си той показа удивително невежество по въпросите, отнасящи се до Стрийч Грейндж и обитателите му. По-специално въобще не бе чувал за Ан Катрел. Ник Робинсън не го насилва да говори. Честно казано, той смяташе, че няма никакви шансове срещу мистър и мисис Кларк. Пък и бе безсрамно привързан към някои части от тялото си.

Сега вече с пълно право можеше да си отиде у дома. Още повече, че работното му време бе изтекло. Вместо това той се насочи към фермата „Байуотър“ и към Еди Стайнс. Досега информацията на мисис Ледбетър се бе оказала вярна до последната думичка. Защо да не й се довери отново?

Собственикът му показа оборите, където Еди почистваше след следобедното доене на кравите. Робинсън го намери да се подпира на едно гребло. Момъкът безгрижно бъбреше с някакво розовобузесто девойче, което глупаво се хилеше на всяка негова дума. Щом ги доближи, двамата млъкнаха и го изгледаха любопитно.

— Мистър Стайнс? — попита сержантът и извади служебната си карта. — Мога ли да поговоря с вас?

Еди смигна към момичето.

— Разбира се — отвърна той. — За мръсотии ли ще си говорим?

Момичето отново се закикоти.

— О, Еди, ще ме умориш от смях.

— Предпочитам да сме насаме — продължи Робинсън, като мислено си отбеляза размера на умствения багаж на Еди.

— Разкарай се, Сузи. Ще се видим по-късно в кръчмата.

Тя неохотно си тръгна, като цапаше с ботушите си през разкаляния двор. От време на време поглеждаше назад с надеждата, че ще бъде повикана отново. Явно това беше поредната бройка на Еди.

— Какво искате? — попита той и започна да трупа фуража на куп. Бе облечен в памучна фланелка без ръкави, която подчертаваше мускулестите му рамене.

— Чухте ли за убийството в Грейндж?

— Че кой не е — отвърна безразлично Еди.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса във връзка с него.

Стайнс отново се подпря на греблото и погледна детектива.

— Слушай, приятелче, вече разказах на вашите хора всичко, което знам — сиреч нищо. Аз бачкам по фермите и съм просто момче. Хора като мен не се занимават с онези от Грейндж.

— Никой не твърди обратното.

— Тогава защо си дошъл да ме разпитваш?

— Интересуваме се от всички, които са били в Грейндж през последните два месеца.

Стайнс поднови работата си.

— Е, аз не съм от тях.

— Ние имаме други сведения.

Младежът присви очи.

— А, така ли? И кой се е раздрънкал?

— Всеобщо мнение е, че вие водите приятелките си там.

— Да не би да се опитваш да ми прикачиш нещо?

— Не, но има вероятност да сте видели или чули нещо, което може да ни помогне.

Той предложи на Еди цигара и му поднесе огънче. Младежът се замисли дълбоко за няколко минути.

— Всъщност може наистина да съм чул — каза най-накрая той.

— Продължавайте.

— Май сте разпитвали и сестра ми за някаква жена, която стенела една нощ. Дори сте ходили там два пъти.

— Да не би да имате предвид къщите по пътя за Ийст Дийлър?

— Точно тях. Маги Тревин ми е сестра. Мъжът й работи във фермата Грейндж. Тя ми каза, че искате да знаете коя точно е нощта, в която тази жена — наблегна на думата той — е стенела.

Робинсън кимна.

— Виж сега — продължи Еди, като правеше идеални колелца от дим. — Може и да ви кажа, но искам да ми гарантирате, че зет ми никога няма да разбере откъде имате информацията. Никакви свидетелски показания в съда и тем подобни. Той жив ще ме одере, ако разбере, че съм бил там, и няма да се откаже, докато не открие момичето — поклати мрачно глава Еди. — Животът май ми е по-скъп — допълни той, като си мислеше за малката сестра на зет си.

— Не мога да ви гарантирам, че няма да се появите в съда — каза Робинсън. — Ако получите призовка, със сигурност ще трябва да го сторите. Но може въобще да не се стигне дотам. Възможно е тази жена да няма връзка със случая.

— Мислиш ли? — попита Стайнс. — Аз не съм толкова сигурен.

— Мога да ви отведа в участъка за разпит — отбеляза меко сержантът.

— Това няма да помогне. Ще мълча, докато не съм сигурен, че Боб Тревин няма да разбере. Той ще ме пребие като куче.

Еди се поразкърши и отново се залови за работа.

Ник Робинсън написа името си и адреса на полицейския участък на едно листче и го откъсна. После побутна Стайнс и му го подаде.

— Напишете всичко, което знаете, и ми го изпратете неподписано — предложи той. — Ще бъде просто анонимна информация и никой няма да разбере откъде е дошла.

— Ти ще знаеш.

— Ако не го сторите — предупреди го Робинсън, — следващия път ще дойда заедно с инспектора. Той няма да се церемони много.

— Ще си помисля.

— За ваше добро е. Предполагам, не сте били там преди три нощи.

Стайнс вдигна наръч сено на върха на купата.

— Правилно предполагаш.

— Една от жените е била нападната.

— Тъй ли?

— Не сте ли чули за това?

Еди повдигна рамене.

— Може и да съм чул — погледна той през рамо Робинсън. — Сигурно го е свършила някоя от приятелките й. Тези кучки здравата се налагат, щом си пийнат.

— Значи онази нощ не сте чули и видели нищо?

Еди отново му обърна гръб.

— Казах ти вече, че не съм бил там.

„Защо обаче не ти вярвам?“ — запита се Ник Робинсън, докато излизаше от фермата. Когато мина покрай оградата, розовобузестото момиче се изхили и като пеперуда, привлечена от светлината, се втурна към обятията на своя възлюбен.