Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (5)

Четири

След три часа къртовски труд под ръководството на д-р Уебстър останките от тялото бяха изнесени от къщата за лед. Резултатът от щателното претърсване на вътрешността бе куп отдавна увяхнала папрат. След като всичко бе готово, Уолш запечата вратата и двамата с Маклафлин се отправиха към Стрийч Грейндж. Фийби им предложи да работят в библиотеката и без да прояви дори и капка любопитство, ги остави насаме със задълженията им.

При къщата за лед продължи да работи цял екип полицаи със задачата внимателно да претърси околността. Според Уолш това си бе чиста загуба на време. Ако между пристигането на тялото в къщата за лед и откриването му бе изминало твърде много време, полицаите нямаше да открият нищо. Рутинната работа обаче често даваше неочаквани резултати, тъй че и сега в лабораторията се изследваха различни проби от къщата за лед. Между тях имаше и прах от тухли, снопчета козина, почва от пода и парчета натрошени кости, намерени от Маклафлин отвън в къпините, които д-р Уебстър смяташе за агнешки. Младият полицай Уилямс, който все още не знаеше какво се е случило в къщата за лед, бе извикан в библиотеката.

Уолш и Маклафлин седяха един до друг зад огромно махагоново бюро. Отгоре му ветрилообразно бяха разпръснати снимките от къщата за лед. Единствената светлина в сумрачното помещение идваше от зелената крушка на архаичната настолна лампа. С влизането на Уилямс Уолш протегна ръка, така че да не му блести. Беглият поглед, който младият полицай успя да хвърли на снимките в полумрака, още повече разпали въображението му за кошмарите, разиграли се в къщата за лед. Той изчете събраните от него показания, като от време на време крадешком поглеждаше към Маклафлин. Под очите на сержанта се бяха образували тъмни кръгове, които на слабото осветление изглеждаха ужасно. „Господи, доста зле изглежда нехранимайкото!“ Уилямс се почуди дали слуховете, които се носеха, са верни.

— Показанията им относно намирането на тялото напълно съвпадат, сър. Смятам, че не лъжат — каза Уилямс и после самодоволно добави: — Но ми се струва, че все пак открих нещо интересно.

— Струва ти се, а?

— Да, сър. Обзалагам се, че преди да постъпят на работа тук, семейство Филипс са били на топло.

Той хвърли поглед към малкото си прилежно изписано листче.

— Мисис Филипс се държа доста странно. Не отговори на нито един от въпросите ми, постоянно ме обвиняваше, че се опитвам да я сплаша, което, разбира се, не е вярно, и не спря да повтаря: „Като искате толкова да знаете, разберете сами“. Когато й казах, че ще се оплача на мисис Мейбъри, тя едва не ме разкъса. „Да не си посмял да безпокоиш мадам — вика. — Откакто двамата с Фред сме навън, не сме се забърквали в нищо“.

Уилямс ги изгледа победоносно.

Уолш драсна нещо на един лист и каза:

— Добре, полицай. Ще проверим това.

Маклафлин забеляза разочарованието на младежа и се размърда.

— Добре си поработил, Уилямс — промърмори той. — Мисля, че не е зле да вземем малко сандвичи, сър. Хората не са хапнали нищо от обяд.

Сержантът си спомни за течния обяд, който самият той остави в къпините. Бе готов да даде дясната си ръка за чаша бира.

— До хълма има една кръчма. Не можем ли да пратим Гевин да вземе нещо за момчетата?

Уолш раздразнено извади две десетачки от джоба си.

— Сандвичи — нареди той. — Нещо евтино. Донеси няколко тук и отнеси останалите при къщата за лед. След това можеш да останеш там и да помогнеш при претърсването — погледна той през прозореца зад него. — Те имат дъгови лампи. Кажи им да продължат, докато светлината позволява. Ние ще дойдем по-късно. И да не забравиш рестото ми!

— Сър!

Уилямс побърза да напусне, преди инспекторът да е променил решението си.

— Предполагам, че нямаше да е толкова досадно ревностен, ако беше видял това — отбеляза кисело Уолш и заровичка из снимките с костеливия си пръст. — Интересно, дали е прав за тези Филипс? Можеш ли да свържеш името с нещо?

— Не.

— И аз не се сещам. Да видим какво сме събрали досега.

Той извади лулата си и разсеяно започна да я дъвче.

Междувременно изреждаше на глас един по един фактите, с които разполагаха.

Макар и да го слушаше, Маклафлин не чуваше нищо. Главата ужасно го болеше, а вената на слепоочието му заплашваше да избухне. Пулсирането й бе оглушително.

Той взе един молив от бюрото и се опита да го балансира между пръстите си. Те обаче трепереха неудържимо и моливът издрънча обратно на плота. Маклафлин направи усилие да се концентрира.

— Откъде да започнем, Анди?

— От къщата за лед. Кой е знаел за съществуването й? Това сигурно е ключът.

Той взе една от снимките, на която къщата бе фотографирана отвън, и с потрепваща ръка я обърна към светлината.

— Прилича на могила — измърмори сержантът. — Откъде някой външен човек би се досетил, че е куха?

Уолш захапа лулата между зъбите си и я запали. Вместо да отговори, той взе снимката и мълчаливо я изучава в продължение на минута-две.

Маклафлин безстрастно се бе втренчил в снимките от тялото.

— Мейбъри ли е?

— Рано е за подобни твърдения. Уебстър проверява медицинските и зъболекарските данни. Лошото е, че не можем да сравним отпечатъците. След изчезването му из цялата къща не можахме да намерим и един негов отпечатък. Не че щяхме да имаме база за сравнение. И двете ръце на онзи в къщата за лед са в окаяно състояние.

Уолш побутна тютюна в лулата с палец.

— Дейвид Мейбъри има доста ясен отличителен белег — продължи след момент той. — Последните два пръста на лявата му ръка липсват. Загубил ги е по време на ловен инцидент.

Маклафлин усети първите признаци на надигащия се в него интерес.

— Той ли е?

— Може би.

— Онова тяло не може да е било там десет години, сър. Д-р Уебстър говореше за месеци.

— Кой знае, кой знае. Ще съм сигурен едва след като видя медицинската експертиза.

— Що за човек е бил той? Мисис Гуд го нарече „най-гадното копеле“.

— Доста точна характеристика. Можеш да прочетеш за него. Всичко е в досието по случая. Накарах един психолог да поработи върху показанията, взети от хора, които са го познавали. Неофициалното му мнение, като имаш предвид, че никога не го е виждал, бе, че Мейбъри е показвал психопатични отклонения особено в нетрезво състояние. Имал е навика да бие. Без значение мъже или жени.

Уолш изпусна струйка дим от ъгълчето на устата си и я изгледа, докато се разсее във въздуха.

— Освен това доста е хойкал. В Лондон открихме три малки мръсници, които винаги са пазили леглата си топли за него.

— Тя знаела ли е? — кимна в посока на хола Маклафлин.

— Твърди, че не е — повдигна рамене Уолш.

— А нея биел ли я е?

— Несъмнено, поне според мен. Тя обаче отричаше. Когато съобщи за изчезването, на лицето й имаше синина, голяма колкото футболна топка. Освен това открихме, че докато е бил жив, тя два пъти е постъпвала в болница. Веднъж със счупена китка, а втория път със спукани ребра и строшена ключица. Казала на лекаря, че е паднала — изсмя се хрипливо Уолш. — Повярвали й не повече от мен. Мейбъри я е използвал за лична боксова круша, когато е бил пиян.

— И защо не го е напуснала? Да не би вниманието му да я е ласкаело?

Уолш го изгледа замислено. После отвори уста да каже нещо, но размисли.

— Стрийч Грейндж е принадлежало на семейството й години наред. Той е живеел тук с мълчаливото й съгласие и е използвал къщата и парите й, за да завърти малък бизнес с вино. Предполагам дори, че повечето от стоката е още тук. Освен ако не я е изпила или продала. Не, тя не би напуснала. Всъщност не мога да се сетя за нищо, дори и пожар, което може да я накара да изостави скъпоценния си Стрийч Грейндж. Тя е много силна жена.

— На него сигурно също не му се е тръгвало.

— Така излиза.

— И тя е решила да му помогне.

Уолш кимна.

— Но не сте могли да го докажете.

— Не.

Апатичното лице на Маклафлин се озари от нещо подобно на усмивка.

— Трябва да е извадила доста здраво алиби.

— В интерес на истината, не струваше и пукната пара. Каза ни, че една вечер излязъл и повече не се върнал.

Уолш избърса наплюнчения мундщук на лулата в ръкава си.

— Обади ни се три дни след това, и то само защото разни хора го търсили по телефона и искали да знаят къде е. През това време бе успяла да опакова дрехите му и да ги прати на някакво благотворително дружество, чието име не можеше да си спомни. Освен това бе изгорила всички негови снимки и с помощта на прахосмукачката и парцала с белина бе заличила всяка следа от него из цялата къща. С други думи, държеше се точно като жена, която току-що е убила съпруга си и се опитва да се освободи от уликите. Все пак успяхме да спасим няколко негови косъма от една четка за коса, паспорта му, някаква снимка, забутана в дъното на чекмедже, и кръводарителска карта. Това бе всичко. Обърнахме цялата страна наопаки. Разнасяхме снимката му по пристанища и летища, в случай че някак си е успял да се измъкне без паспорт. Уведомихме дори Интерпол, за да го търсят на континента. Претърсвахме дъната на езера и реки. Публикувахме снимките му в националните вестници. Нищо! Той просто се бе изпарил като привидение.

— А тя как обясни синината на лицето си?

Инспекторът цъкна с език.

— Ударила се е на вратата, разбира се. Опитвах се да й помогна, като я подсетих, че може да го е убила при самозащита. Но не и не. Той и с пръст не бил я докосвал.

Спомените го накараха да поклати глава.

— Невероятна жена. Тя дори веднъж не се опита да си помогне. Можеше да измисли поне сто истории, с които да ни убеди, че той е планирал изчезването си. Да започнем с паричните му проблеми. Дейвид Мейбъри бе изоставил съпругата си без стотинка. Тя обаче направи точно обратното — упорито продължаваше да повтаря, че една нощ без никаква причина мъжът й излязъл и повече не се прибрал. Само мъртвец може да изчезне така безследно.

— Добре измислено — съгласи се неохотно Маклафлин. — Не ви е казала почти нищо, така че да няма за какво да се хванете. Защо все пак не я обвинихте? И преди са били завеждани дела, без да е бил открит трупът.

Десетгодишните спомени заиграха по нервите на Уолш.

— Не бяхме в състояние да поддържаме обвинението — изстреля той. — Не разполагахме дори и с най-малкото доказателство, което да обори тъпата й, смахната версия, че Дейвид Мейбъри я е напуснал безпричинно. На всяка цена трябваше да открием тялото. Изкопахме половин Хампшир^[1], за да търсим тази проклетия.

Той замълча за момент, а после посочи снимката на къщата за лед, която лежеше на бюрото пред него.

— Знаеш ли, че си прав за това.

— Какво имате предвид?

— Тук е ключът на загадката. Преди десет години основно претърсихме градините на Стрийч Грейндж, но не сме забелязали къщата за лед. Откъде, по дяволите, съм можел да знам, че проклетата могила е куха?! Никой не ми е казал. Спомням си, че по едно време се бях качил върху нея. Дори казах на колегата си да се поразрови из къпините. Беше обрасло като джунгла.

Той отново избърса наплюнчения мундщук в ръкава си, преди да лапне лулата. Засъхналият никотин по туиденото му сако приличаше на черни конци.

— Залагам колкото пари поискаш, Анди, че тялото на Мейбъри е било там през цялото време.

На вратата се почука и Фийби влезе с поднос сандвичи в ръка.

— Полицай Уилямс ми каза, че сте гладни, инспекторе, така че Моли приготви това за вас.

— О, благодаря ви, мисис Мейбъри. Седнете, моля.

Фийби остави подноса на бюрото и приседна на края на едно кожено кресло. Настолната лампа ги обгръщаше със светлината си и създаваше нежеланото впечатление за близост. Димът от лулата на Уолш се носеше на талази из въздуха, надвиснал над главите им досущ като перест облак. За един дълъг момент в библиотеката се възцари гробно мълчание, внезапно прекъснато от ударите на античния стенен часовник. Девет часа.

Като по команда Уолш се наклони напред и запита:

— Защо преди десет години не ни казахте за къщата за лед, мисис Мейбъри?

За момент му се стори, че изненадата й се смени с облекчение, но после всичко изчезна. Инспекторът дори не бе сигурен, че лицето й е изразявало нещо.

— Не ви разбирам — каза тя.

Уолш направи знак на Маклафлин да включи лампите на тавана. Слабото осветление на настолната лампа му пречеше да долавя нюансите на необикновено спокойното й лице.

— Много е просто — измърмори той, след като Маклафлин бе облял стаята с брилянта светлина. — Докато търсихме съпруга ви, ние въобще не проверихме в къщата за лед. Дори не знаехме за съществуването й.

Инспекторът замислено изучаваше лицето на Фийби.

— Вие също не ни казахте за нея.

— Не си спомням — отговори простичко тя. — Ако не съм ви казала, е било, защото съм забравила. Нима не сте я намерили сами?

— Не.

Фийби леко повдигна рамене.

— Има ли значение, инспекторе? След толкова време.

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Можете ли да си спомните кога за последен път преди изчезването на съпруга си сте ползвали къщата за лед?

Фийби уморено се отпусна в креслото, а червената й коса се разпиля около бледото лице. Зад очилата очите й изглеждаха огромни. Уолш знаеше, че тя е на около тридесет и пет години, но това не й пречеше да изглежда по-млада от собствената му дъщеря. Той усети, че Маклафлин се размърда в стола си, сякаш беззащитността й му бе подействала. „Дяволска жена“ — помисли си с раздразнение Уолш и си спомни чувствата, които бе изпитал самият той преди десет години. Този уязвим вид бе отлично прикритие за пъргавия й, остър като бръснач ум.

— Трябва да помисля повече — каза Фийби. — В момента наистина не мога да се сетя дали сме я използвали, докато Дейвид бе жив. Нямам никакъв спомен.

Тя спря за малко и после продължи:

— Спомням си, че една зима, докато бях на екскурзия от училище, баща ми я бе използвал, за да промива снимки там. Но това не продължи дълго — усмихна се тя. — Казваше, че не си струва да бъхти целия този път, за да мръзне там.

Фийби се засмя, сякаш споменът за баща й я бе направил щастлива.

— Оттогава носеше лентите на някакъв професионален фотограф в Силвърборн. Майка ми казваше, че го прави, за да има кого да обвинява, когато снимките излязат несполучливи. А те често бяха такива. Фотографията не бе призванието му.

Тя погледна твърдо към инспектора.

— Не си спомням да сме я използвали друг път, освен когато складирахме тухлите вътре. Може би децата знаят повече. Предполагам, че ще мога да ги попитам.

Уолш си спомни децата й — палаво десетгодишно момче, което пристигна от пансиона си в средата на разследването, и осемгодишна дъщеря с буйна къдрава черна коса. Синът бе наследил ясните сини очи на майка си. Припомни си също, че тогава те я бяха защитавали не по-малко яростно от двете й приятелки сега.

— Джонатан и Джейн — каза Уолш. — Те все още ли живеят тук, мисис Мейбъри?

— Всъщност не. Джонатан държи под наем един апартамент в Лондон. Студент е по медицина в „Гайс“. Джейн пък учи политология и философия в „Оксфорд“. Идват тук през ваканциите и понякога за уикенда. Това е всичко.

— Справили сте се отлично. Сигурно сте доволна от тях?

Уолш с горчивина си помисли за собствената си дъщеря. Тя бе забременяла още на шестнадесет години, а сега на двадесет и пет бе разведена с четири деца. Бъдещето й изглеждаше предопределено — живот в скапан общински апартамент. Той погледна бележките си.

— От последната ни среща, изглежда, сте си намерили нова професия, мисис Мейбъри. Полицай Уилямс ми каза, че отглеждате цветя за продан.

Фийби изглеждаше объркана от внезапната промяна на темата.

— С помощта на Фред направихме малък разсадник за мушкато — отговори предпазливо тя. — Занимаваме се предимно с нискостеблени сортове.

— И кой ги изкупува?

— В района имаме два главни клиента. Единият е верига от супермаркети, а другият — два магазина за градинарски принадлежности — в Девън и Корнуол. Пристигнаха и няколко поръчки от Щатите, които изпратихме със самолет. Защо се интересувате? — попита тя с прогресивно нарастващо подозрение.

— Нищо определено — увери я Уолш.

Той дръпна шумно от лулата си.

— Предполагам, че имате доста клиенти и в селото.

— Нито един — отговори кратко тя. — Ние не продаваме на дребно, но дори и да го правехме, никой от тях нямаше да дойде.

— Май нямате голям авторитет в Стрийч, а, мисис Мейбъри?

— Така излиза, инспекторе.

— Преди десет години работехте на рецепцията в хирургията, нали? Не ви ли харесваше работата там?

Ъгълчетата на устата й се повдигнаха изненадано.

— Помолиха ме да напусна. Пациентите не се чувстваха много удобно в присъствието на убийца.

— Съпругът ви знаеше ли за къщата за лед?

Внезапно изстреляният му въпрос я смути.

— Имате предвид, че въобще е съществувала?

Уолш кимна.

— Сигурна съм, че е знаел, но както вече ви казах, не си спомням да е ходил там.

Инспекторът си отбеляза нещо.

— Ще трябва да установим това. Децата ви може би ще си спомнят повече. Дали ще се върнат за уикенда, мисис Мейбъри?

Тя изтръпна.

— Предполагам, че ако не си дойдат, вие сами ще ги повикате.

— Важно е.

Гласът й потрепери:

— Наистина ли, инспекторе? Нали ви казахме, че преди шест години в къщата за лед нямаше никакво тяло. Каква връзка може да има това… това нещо с изчезването на Дейвид?

Фийби свали очилата си и притисна клепачите си с пръсти.

— Не искам да безпокоя децата. Те изтърпяха достатъчно по време на изчезването на Дейвид. Ще бъде некоректно да преминат отново през целия този тормоз. И то без видима причина.

Уолш се усмихна снизходително.

— Просто стандартните въпроси, мисис Мейбъри. Едва ли може да се нарече травматизиращо.

Тя отново сложи очилата си. Бе раздразнена от думите на инспектора.

— Преди десет години бяхте забележително тъп, инспекторе. Не мога да си обясня защо съм се надявала, че с времето ще поумнеете. Тогава превърнахте живота ми в ад и имате наглостта да казвате, че това „едва ли може да се нарече травматизиращо“?! Знаете ли какво е ад? Ад е изражението на малкия ти син, когато баща му го е напуснал без причина, а майка му е обвинена в убийство. Ад е да гледаш как нараняват децата ти и да не можеш да направиш нищо. Питахте ме дали съм доволна от тях? — наклони се към него тя с изкривено в гримаса лице. — Сигурна съм, че дори и вие можехте да измислите нещо по-умно. Те преживяха тайнственото изчезване на баща си, обвиненията в убийство на майка си, превръщането на дома им във влакче на ужасите и се справиха сравнително добре. Мисля, че чувствата ми относно тяхното реализиране в живота се предават по-добре с израза: „изпаднала в екстаз“.

— Навремето ви предложихме да отпратите децата си, докато трае разследването, мисис Мейбъри — опита се да запази гласа си спокоен Уолш. — Вие не се вслушахте в съветите ни и предпочетохте да ги задържите.

Фийби се изправи. Инспекторът я виждаше разгневена едва за втори път.

— Господи, как ви мразя!

Тя сложи ръце на бюрото и Уолш видя, че пръстите й треперят неудържимо.

— И къде можех да ги пратя? Родителите ми бяха мъртви, нямам братя и сестри, а нито Ан, нито Даяна имаха възможност да се грижат за тях. Сигурно трябваше да ги поверя на някой случаен човек в момент, когато собственият им свят се срутваше?

Тя си помисли за единствената си роднина — неомъжена сестра на баща й, която не поддържаше връзка със семейството от години. Старицата с наслада бе изгълтала ред по ред всички вестници, писали за Фийби, и бе внесла своята лепта жлъч към мъките й. Подбудите за писмото й останаха неизвестни, но по някакъв странен начин това, което бе написала на Джонатан и Джейн, накара Фийби да се почувства по-добре. Тогава тя за пръв път разбра, че с миналото й бе свършено. Веднъж и завинаги. Съжалението беше безпредметно.

— Как се осмелявате да ми говорите за избор? Единственият избор, който имах, бе да ви се усмихвам, докато превръщахте живота ми в ад, и да не показвам на децата си колко изплашена и самотна се чувствах.

Пръстите й се стегнаха около края на бюрото.

— Няма да позволя това отново да се повтори. Няма да позволя мръсните ви пръсти да се ровичкат из живота на децата ми. Веднъж вече успяхте да увоните всичко тук. Повече от сигурна съм, че не ще успеете да го направите отново.

Фийби се обърна и тръгна към вратата.

— Имам още няколко въпроса към вас, мисис Мейбъри. Моля ви, останете.

Докато натискаше бравата, тя извърна глава към него.

— Вървете на майната си, инспекторе!

Вратата след нея се затръшна.

Маклафлин бе изслушал диалога им с напрегнато внимание.

— Доста се е променила от следобеда. Винаги ли е толкова яростна?

— Точно обратното. Преди десет години не успяхме да я извадим от равновесие дори веднъж.

Уолш замислено засмука мръсния мундщук.

— Тук сигурно имат пръст онези две лесбийки. Те трябва да са я настроили срещу мъжете.

Уолш изглеждаше изненадан.

— По-скоро го е направил Дейвид Мейбъри. Нека да поговорим с мисис Гуд. Ще отидеш ли да я намериш?

Преди да стане, Маклафлин натъпка един сандвич в устата си.

— Ами другата? Да повикам ли и нея?

Главният инспектор се замисли.

— Не. Струва ми се, че тя е черната овца. Ще я оставя да почака, докато я проверя по-добре.

От мястото си Маклафлин виждаше розовото теме на инспектора, прозиращо през оредялата му коса. Внезапно го обзе съчувствие към стареца. Сякаш враждебността на Фийби бе наранила и него. Тази жена му напомни от коя страна на барикадата е самият той.

— Тя май е главният заподозрян, сър. Сигурно с удоволствие би отрязала топките на онзи мръсник в къщата за лед. Другите две не биха се решили да го направят.

— Сигурно си прав, момко, но се обзалагам, че той вече е бил мъртъв, когато го е направила.