Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (14)

Тринадесет

Стаята бе заредена с напрежение. Уолш го усети още с влизането си. Маклафлин стоеше до прозореца с ръце на стъклото, вперил поглед в поляната пред къщата. Мис Катрел бе седнала на бюрото с подпрени на издърпаното чекмедже крака и драскаше нещо. Долната й устна бе агресивно издадена. Когато инспекторът се приближи, тя вдигна глава.

— О, да вярвам ли на очите си — посрещна го Ан. — Искам да говоря с адвоката си, инспекторе. Искам да го направя още сега и отказвам да отговарям на въпросите ви, докато не се видя с него.

Тя изглеждаше много ядосана.

„Гняв“ — помисли си изненадано Уолш. Нещо не бе наред.

— Да, разбрах — отвърна спокойно той. — Защо искате да говорите с адвоката си?

Маклафлин отвори френския прозорец и в стаята влязоха Янсен и колежката му Браунлоу. Краката на сержанта, меки като пластилин, сякаш принадлежаха другиму. Стомахът му, раздразнен от шоколада, настояваше за още храна. Сърцето му подскачаше из изтормозената си обвивка като весело новородено агънце. Въпреки това Маклафлин бе доволен от себе си.

— Мис Катрел — каза твърдо той, — ще се съгласите ли да бъдете претърсена от полицай Браунлоу, докато аз разказвам на инспектора за случилото се?

— Не — отзова се гневно Ан. — Няма да се съглася. Отказвам да ви сътруднича, докато не се срещна с адвоката си.

Тя тактуваше с молива по бюрото си.

— Въобще не се надявайте да кажа нещо повече пред вас и пред влечугите, които ви придружават.

Ан се обърна към Уолш.

— Протестирам остро срещу действията ви. Достатъчно неприятно е да се ровичкат из личните ви вещи, но да го правят мъже вече е върхът. Сигурна съм, че в полицията има и жени. Отказвам да говоря с другиго, освен с жени.

Уолш успя да скрие възбудата си от думите й, но Маклафлин забеляза, че инспекторът е доволен.

— Да разбирам ли, че правите оплакване срещу сержант Маклафлин и екипа му? — попита Уолш.

Ан погледна към Фрайър.

— Не знам — отвърна тя. — Ще изчакам, докато дойде адвокатът ми.

Ан вдигна слушалката и започна да набира номера.

— Протестът ми обаче остава. Ако искате съдействие, побързайте да ми намерите жена.

Главният инспектор кимна към коридора.

— Фрайър и Янсен — изчакайте отвън. Сержант Маклафлин, съберете нещата си и ги изнесете. Браунлоу, останете тук.

Докато наблюдаваше сержанта да събира нещата си и да ходи напред-назад, очите на Уолш се присвиха. Тук нещо не бе в ред. Нещо му убягваше. Той огледа стаята.

Ан мърмореше в телефонната слушалка.

— Изчакай малко, Бил — закри тя микрофона с ръка. — Бих искала да ви напомня, сержант — долетя леденият й глас, — че не сте ми дали квитанция за иззетото от сейфа. Получих квитанция само за дневника си.

„Господи, жено — помисли си Маклафлин, — остави ме да си отдъхна. Аз не съм Чарлс Атлас^[1], а дребосъкът, който опира пешкира.“

— Веднага ще я имате, мис Катрел — поклони се подигравателно той.

Ан го пренебрегна и отново насочи вниманието си към телефонната слушалка.

— По дяволите, Бил — избухна яростно тя. — Щом вземаш толкова скъпо, поне си направи труда да дойдеш тук по-бързо. Може да не съм богата като лондонските ти тузове, но си плащам веднага и в брой. За бога, ако се размърдаш, можеш да дойдеш и за по-малко от два часа.

Бил Стейнли, дългогодишен адвокат и приятел на Ан, се усмихна в другия край на линията. Току-що й бе казал, че ще изостави всичко, за да бъде при нея след по-малко от час.

— Добре, ще дойда след три часа — предложи той.

— Сигурно ще стане точно така — каза Ан. — Почакай, сега ще го попитам — обърна се тя към Уолш. — Ще ме отведете ли в полицейския участък? Адвокатът ми иска да знае къде да дойде.

— Това изцяло зависи от вас, мис Катрел. Честно казано, в момента не разбирам защо искате да се срещнете с адвоката си.

Маклафлин се извърна и показа касапския нож и окървавения парцал, грижливо увити в найлоново пликче.

— Ааа! — възкликна Уолш със зле прикрито задоволство. — Това предполага, че сигурно сте в състояние да ни помогнете в разследването. Няма да ви задържам, но въпреки това смятам, че за всички ни ще бъде по-удобно да продължим разговора си в полицейския участък.

— Полицейски участък в Силвърборн — каза Ан в слушалката. — Не, не се безпокой. И думичка няма да им кажа, докато не дойдеш.

Тя затвори и издърпа квитанцията от ръката на Маклафлин.

— И внимавайте да не открия някоя от вещите си скрита в този куфар — каза жлъчно Ан. — Все още не съм срещала полицаи без лепкави пръсти.

— Достатъчно, мис Катрел — прекъсна я остро Уолш, чудейки се как е успял Маклафлин да остане спокоен.

Може би все пак не бе успял и това бе обяснението на напрегнатата атмосфера.

— Не позволявам да се обвиняват неоснователно полицейски служители. Полицай Браунлоу ще остане с вас, докато аз разменя няколко думи със сержант Маклафлин в коридора.

Уолш излезе от стаята.

— Добре — каза той, след като вратата се затвори зад гърба им. — Да видим какво си намерил.

Маклафлин му подаде найлоновото пликче.

— Както ви доложих, сър — заговори нетърпеливо Фрайър. — Криеше го в сейфа. А освен това и този дневник, в който се говори за смърт, гробове и един господ знае още какво.

— Анди?

Сержантът се облегна на стената.

— Не съм сигурен — отвърна той и повдигна рамене.

— За какво не си сигурен — попита нетърпеливо Уолш.

— Подозирам, че се опитва да ни преметне, сър.

— Но защо?

— Просто предчувствие. Тя не е глупава, а всичко стана толкова лесно.

— Фрайър?

— Глупости, сър. Вярно, че с дневника беше лесно. Дори повече от лесно. Ножът обаче бе добре скрит. Янсен претърси цялата стена сантиметър по сантиметър, а не откри нищо.

Полицаят погледна очаквателно към Маклафлин и добави:

— Сержантът го намери.

Уолш се замисли.

— Както и да е. Ножът е в ръцете ни, тъй че ако наистина се опитват да ни подведат, нека открием защо. Янсен, отнеси го в участъка и се постарай да свалиш отпечатъци от него, преди да сме довели мис Катрел. Фрайър, ти върви да помогнеш на хората отвън. Анди, поеми вместо мен претърсването в крилото на мисис Мейбъри.

— С удоволствие, сър — измърмори Маклафлин. — Но не мислите ли, че вместо това е по-добре да прегледам дневника на мис Катрел? Фрайър е прав, че вътре има доста странни бележки.

Уолш го погледна замислено, а после кимна.

— Може би си струва. Извади всичко, което според теб има връзка със случая, и ми го донеси, преди да съм говорил с нея.

Инспекторът се върна в стаята и затвори вратата след себе си.

Фрайър последва Маклафлин по петите.

— Долен подмазвач си ти, сержант.

Маклафлин се усмихна злорадо.

— Старшинството си има и добри страни, Фрайър.

— Мислиш ли, че ще подаде оплакване?

— Съмнявам се.

— Сигурно — каза Фрайър и спря да запали цигара. — Аз и Янсен сме чисти като сълзици — извика той след сержанта, — но ми е дяволски интересно откъде са се взели тези червени петна по шията й.

Маклафлин подкара направо към един мотел в покрайнините на Силвърборн и яде, яде, яде, докато не можеше да погълне нищо повече. Стремеше се да мисли само за храната и ако случаят изникнеше в съзнанието му, той бързо го прогонваше. За пръв път от месеци насам бе в мир със себе си. Когато се нахрани, се върна в колата, смъкна седалката и заспа.

 

 

Джонатан стоеше до вратата, когато видя Ан водена от инспектор Уолш и Браунлоу. Той войнствено застана на пътя им и за Уолш не бе трудно да разпознае в младежа малчугана, който ожесточено защитаваше майка си преди десет години.

— Какво става? — попита Джонатан.

Ан сложи ръка на рамото му.

— Най-много след два-три часа ще се върна, Джон. Уверявам те, че няма за какво да се тревожиш. Кажи на майка си, че съм се обадила на Бил Стейнли и той идва веднага.

Тя се замисли за момент и после продължи:

— Предай й също да изключи телефона и да изпрати Фред да заключи входните врати. Историята сигурно се е разчула и журналистите скоро ще дотърчат на рояци.

Ан го погледна в очите.

— Сигурно е, че майка ти ще се разтревожи, Джон, така че се опитай да я разсееш. Пусни й някакви плочи или нещо такова.

Уолш я поведе към колата и Ан довърши, като говореше през рамо:

— Пат Бун и „Любовни писма в пясъка“. Сигурно е, че това ще подейства. Знаеш, че Фийби обожава Пат Бун. И не се мотай така без работа, чу ли?

— Добре — кимна той. — Пази се, Ан!

 

 

Джонатан помаха на отдалечаващата се кола, а после замислено влезе обратно в къщата. Доколкото му бе известно, майка му не бе изслушала и една плоча на Пат Бун. „Не се мотай така без работа, чу ли?“ Той отиде до вратата на Ан, огледа се внимателно, а след това натисна бравата и тихо влезе в коридора. Отвори вратата на кабинета й и надникна вътре. Стаята бе празна. „Сигурно е^[2] — бе повторила Ан два пъти. — Любовни писма.“ Само за няколко секунди Джонатан откачи скритите куки, хвана здраво хромираната дръжка и издърпа сейфа навън. Той не тежеше много, тъй като бе алуминиев. Джонатан го закрепи на бедрото си, бръкна в тайника и извади оттам голям кафяв плик. Хвърли го на близкия стол и внимателно върна сейфа на мястото му. Докато пъхаше плика под сакото си, му дойде наум, че Ан доста трябва да се е уплашила от някого или от нещо, за да смени сигурното скривалище. И защо, за бога, се тревожи за някакви си любовни писма? Това бе доста странно. Докато излизаше през френските прозорци, Джонатан чу, че вратата към крилото на Ан се отваря и затваря. След това нечии стъпки затопуркаха по коридора. Той се измъкна на пръсти през терасата.

Намери Фийби и Даяна във всекидневната. Те седяха на дивана и тихо си говореха. Главите им бяха допрени една до друга, а русите и червените коси се преплитаха като нишки на тапицерия. Внезапно близостта им го накара да ревнува. Защо майка му вярваше повече на Даяна, отколкото на него? Нима бе загубил доверието й? Нима не бе достатъчно, че в продължение на десет години търпеливо бе носил вината? Понякога му се струваше, че само Ан се отнасяше с него като с възрастен.

— Отведоха Ан — съобщи лаконично той.

Двете жени кимнаха спокойно.

— Видяхме — каза Фийби и му се усмихна окуражително. — Не се безпокой, скъпи. Лично аз се тревожа повече за полицаите, отколкото за нея. Ще открият, че два часа на ринга с Майк Тайсън са за предпочитане пред половин час в компанията на Ан, ако тя се отбранява. Надявам се, че е позвънила на Бил.

— Да — отвърна Джонатан и се приближи към прозореца, за да погледне към терасата. — Къде е Лизи? — попита той.

— Отиде при Моли — каза Даяна. — В момента претърсват портиерната.

— И Фред ли е там?

— Фред пази край оградата — обади се Фийби. — Май журналистите се подготвят за атака. Ще се опита да ги държи надалеч.

— Това ми напомня, че Ан заръча да изключим телефона.

Даяна се изправи, отиде до полицата на камината и извади скрит зад часовника върху нея фас. След това взе кибрит и го запали.

— Вече е сторено — каза тя и всмукна дълбоко от угарката.

Джонатан и Фийби се спогледаха и се разсмяха.

— Ще отида до стаята на Ан и ще ти донеса цяла цигара — каза Фийби и стана от дивана. — Тя сигурно има оставени някъде. Не ми се ще да те гледам как се мъчиш.

Фийби излезе, а Даяна захвърли угарката в камината.

— Сега ще ми донесе цигара, аз ще я изпуша и ще бъде втората ми за днес. Утре ще изпуша три и ето ме отново пушачка. Сигурно съм луда. Ти си лекар, Джон, спри ме.

Той се приближи, разнежен от внезапната й нужда от него, и я прегърна.

— Все още не съм лекар, а дори и да се опитам да те спра, няма да ме послушаш. Как беше? „Никой не е пророк в собствената си страна и в собствената си къща.“ Ако ти е по-добре, като пушиш — пуши. Според мен никотинът не е по-лош от стреса.

„Все едно че успокояваш една остаряла Елизабет“ — помисли си той. Двете толкова си приличаха: по външността, по постоянната им нужда от опора, по иронията, с която гледаха на всичко около себе си. Това обясняваше защо не се разбираха помежду си.

Той притисна нежно ръката й и се върна до прозореца.

— Отидоха ли си полицаите?

— Мисля, че останаха само тези в портиерната. Горката Моли. Сигурно с месеци няма да може да преживее факта, че ченгетата са ровичкали килотите й. Ще ги изпере по няколко пъти, преди да ги обуе отново.

— Лизи ще й помогне да не го взема толкова навътре — каза Джонатан.

Тя му хвърли подозрителен поглед.

— Често ли се виждате с Елизабет в Лондон? — попита Даяна.

— От време на време — отвърна той, без да се обръща. — Понякога обядваме заедно. Знаеш, че тя работи в доста неудобни часове. През по-голямата част от седмицата е в казиното до зори.

„Ужасно е — помисли си Джонатан, — че майката никога не научава толкова неща за дъщеря си.“ Не можеше например да й опише какво удоволствие е да се събудиш в четири сутринта и да откриеш голото й ритмично повдигащо се тяло до своето… Не можеше да й каже, че само мисълта за нея го възбуждаше, че една от причините, поради които я обича, бе, че когато и да прокараше ръка между бедрата и, я намираше вече влажна от желание за него. Вместо това трябваше да бръщолеви, че се виждат рядко, да се преструва на безразличен и майка й така и нямаше да разбере каква страст може да събужда нейната дъщеря.

— Мисля, че тук трябва да я виждам повече, за да наваксам — добави той и се обърна към нея.

— Тя не ми казва нищичко за живота си в Лондон — въздъхна Даяна. — Предполагам, че излиза с момчета, но не знам със сигурност, пък и не питам.

— Защото ти не искаш да знаеш, или защото си мислиш, че тя няма да ти каже?

— Разбира се, че няма да ми каже — изненада се Даяна. — Знае, че не искам да повтаря грешките ми и да се омъжва рано. Ако е решила да го стори, аз ще науча последна и тогава, разбира се, ще е късно да предприема някакви мерки. Елизабет всъщност повтаря грешките ми — каза Даяна — и лошото е, че аз го знам.

Фийби се върна и хвърли един отворен пакет цигари към приятелката си.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа кого са оставили да пази пред стаята на Ан? Онова момченце полицай Уилямс, дето толкова ядоса Моли. Има заповед да стои до второ нареждане. Настоя да прегледа всяка една от цигарите.

Тя отиде до телефона и го включи.

— Сигурно съм полудяла — обясни Фийби. — Джейн трябва да пристигне в Уинчестър следобед или привечер. Казах й да звънне оттам. Ще трябва да се примирим с досадните позвънявания, докато не се обади тя.

С гримаса на лицето Джонатан отвори френските прозорци и излезе на терасата.

— Отивам да поразходя кучетата. Ще потърся и Лизи. Ще се видим по-късно.

Преди да излезе в градината, той сложи пръсти в устата си и изсвири пронизително.

Точно тогава иззвъня телефонът. Фийби вдигна слушалката и изслуша гласа отсреща.

— Не коментирам — каза тя и затвори.

След няколко секунди телефонът отново иззвъня.

 

 

Бенсън и Хеджес заподскачаха около Джонатан, като лаеха и махаха с опашки, сякаш разходката бе празник за тях. Той се отправи към горичката до задната ограда на Грейндж. От време на време хвърляше по някоя пръчка, за да достави удоволствие на кучетата. Пътят му минаваше покрай къщата за лед и Джонатан с отвращение видя, че Бенсън и Хеджес изтичаха до нея, заскимтяха и задраскаха по запечатаната врата. Той продължи напред, като спираше, за да подсвирне на кучетата.

Когато стигна до двестагодишния дъб, който величествено се издигаше в средата на малка полянка, Джонатан свали сакото си, хвърли го на земята и седна върху него. Остана облегнат на дървото около половин час, като се вслушваше и оглеждаше, докато най-накрая се убеди, че наблизо няма никой, освен кучетата и птичките.

Той стана, извади кафявия плик от сакото си и го пусна в една цепнатина в кората. Единствено Джейн, с която бяха играли тук като деца, знаеше за това скривалище.

Джонатан подсвирна на кучетата и се насочи обратно към къщата.

— Мога ли да поговоря с теб, скъпа?

Елизабет, която вече почти бе изкачила стъпалата към спалнята си, се обърна и с нежелание погледна към майка си.

— Предполагам, да.

Тя тъкмо се бе върнала от портиерната, изморена и раздразнителна. Стаеният гняв на Моли към полицията неусетно бе заразил и нея.

— Ако не ти се говори сега, можем да го отложим.

Елизабет бавно слезе по стълбите.

— Какво става?

— Всичко — изсмя се нерадостно Даяна. — Какво не става? На този въпрос ще ти отговоря по-лесно.

Елизабет последва майка си в нейната всекидневна. Стаята бе същата като тази на Ан, но подредена по-различно. Бе по-обикновена, по-малко шокираща. На пода бе постлан златист килим, по прозорците и столовете се виждаха отпечатъци на цветя в златисти оттенъци. Слънцето обливаше всичко с меката си светлина.

— Кажи сега — подкани я Елизабет, докато наблюдаваше Джонатан, който заедно с Бенсън и Хеджес прекосяваше терасата.

Даяна й разказа и заедно с удължаването на сенките нарастваше и загрижеността на дъщеря й.

Инспектор Уолш погледна часовника си и с безмълвна въздишка отвори вратата на стая номер две. Беше девет и петнадесет. Той изгледа кисело Ан и адвоката й.

Бил Стейнли бе огромен човек с рошава червеникава коса, растяща отвсякъде, включително и от кокалчетата на пръстите му. Имаше доста запуснат вид. От визитната му картичка личеше, че работи за преуспяваща лондонска фирма и без съмнение печелеше добре. Черният костюм на дискретно райе с измачкани до безобразие ръкави явно бе опит за сближаване с народните маси. За Уолш обаче си остана загадка защо адвокатът бе решил да облече яркожълта жилетка под сакото си. Инспекторът си отбеляза мислено да провери Бил Стейнли. За тридесет години работа в правораздаването за пръв път му се случваше да се среща с Б.Р. Стейнли, адвокат. Картичката вероятно бе фалшива.

— Свободна сте, мис Катрел. Отвън ви чака кола.

Ан събра нещата си и внимателно ги подреди в ръчната си чантичка.

— А другите ми вещи? — попита тя.

— Ще ви бъдат върнати утре.

Бил се размърда на стола, протегна огромните си ръце към тавана и се прозя.

— Ако искаш, мога да те откарам, Ан.

— Не, стана късно. Връщай се при Поли и децата.

Той изпъна рамене и костите му шумно изпращяха в малката стаичка.

— Това ще ти струва доста скъпичко, моето момиче. Знаеш, че с всяко мое вдишване олекваш с петдесетачка. Казвай какво ще правим. Ще ги съдим ли? Аз съм на линия — засия той. — Всъщност ще ни е малко трудно да избираме между: причиняване на неприятности; злоупотреба с полицейски правомощия; накърняване на професионалната ти репутация; пропуснати ползи; накърняване на достойнството.

Очите на Ан заблестяха.

— Ще спечеля ли?

— Милостиви боже, разбира се. Подготвил съм на противниците поне шест обвинения.

Уолш, за когото остроумието на Бил ставаше все по-нетърпимо, избухна гневно:

— Правосъдието не е игра, мистър Стейнли. Съжалявам и за най-малкото неудобство, което сме причинили на мис Катрел, но в това положение не можехме да действаме другояче. Тя поиска вашето присъствие по време на разпита й и честно казано, ако пътуването дотук не ви бе отнело три часа, щяхме да приключим доста по-рано.

— Дойдох възможно най-бързо, старче — отвърна Бил и бръкна през жилетката, за да почеше маймунските си гърди. — Трябваше да се погрижа за децата. Не можех да ги изоставя ей така на произвола на съдбата. Ако изляза дори и за минута, ще си издерат очите. Трябва да имате предвид това, тъй като не искам в съда да се появяват обвинения в немарливост и неточност.

Той стисна приятелски рамото на Ан с огромната си лапа.

— Ще трябва да оттеглим исканията си. Това не е забавно, но със сигурност е по-разумно.

— Ще имате късмет, ако самият аз не ви обвиня в губене на полицейско време — излая вбесено Уолш.

Огромното тяло на адвоката се разтресе от смях и той отвори вратата.

— Не, не, инспекторе. Обвиненията предявявам аз. Не е честно, нали? Откъдето и да погледнете, все аз печеля.

Бил Стейнли придружи Ан до входната врата, където я чакаше полицейската кола. Той взе лицето й в ръце и прошепна:

— Тази малка комедия ще ти струва петдесет паунда за някой от комитетите за борба със СПИН и обяснение.

Тя го потупа по бузата.

— Просто имах нужда от човек до себе си.

Той я погледна изумено.

— Глупости! Ако не исках да разбера какво всъщност става и да се срещна с това копеле Уолш, щях да ти се разсърдя.

Веселието изчезна от гласа му.

— Позвъни ми утре и ще дойда да си поговоря и с трите ви. Убийството е опасна игра, Ан. Дори и за зрителите. Много е лесно да те въвлекат в нея. Фийби го знае по-добре от всеки друг.

Бил сложи ръка на задника й и я избута към колата.

— Целуни я от мен. Да не забравиш и Даяна.

Той помаха за сбогом, а след това се качи в своята кола и се отправи към Лондон и към поредната си нощна смяна в приюта за бездомни.

Маклафлин седеше в колата си встрани от пътя. Бе паркирал в тъмния участък между две лампи, така че да можеше да бъде наблюдаван, без да бъде забелязан. Ръцете му трепереха на волана. Господи, как му се пиеше! Бяха ли се целунали? Не видя добре. Имаше ли значение? Разбирателството им го бе разгневило. Доближените им в знак на приятелство тела също. За Маклафлин самата мисъл, че някой я обича, бе непоносима.

Той се измъкна от колата и тръгна към участъка, за да намери Уолш.

— Как мина?

Инспекторът стоеше до прозореца в кабинета си, загледан в мрака отвън.

— Не ги ли видя? Излязоха току-що.

— Не.

— На проклетия адвокат му трябваха три часа да се домъкне дотук. Носеше някаква глупава жилетка и приличаше на орангутан. Да си призная, много се съмнявам дали наистина е адвокат.

Инспекторът извади лулата си.

— Ти бе напълно прав, Анди. Ножът бе изцапан с биволска кръв. Избудалкаха ни. Защо?

Маклафлин седна.

— Опитват се да отвлекат вниманието ни от къщата за лед.

Уолш се дръпна от прозореца и седна зад бюрото си.

— Възможно е. Но ако е така, то в такъв случай не сполучиха. Когато приключихме с претърсването, в градината не остана необърнат камък.

Последва дълго мълчание, преди инспекторът да потупа с лулата си куп писма.

— Джоунс намерил тези хартийки в стаята на мисис Гуд — избута той писмата към Маклафлин и изчака, докато сержантът ги прегледа. — Интересно, нали?

— Джоунс разпитвал ли я е за тях?

— Опитал се е. Тя му казала, че не е негова работа. Била се изгорила веднъж и предпочитала да забрави всичко. Със сигурност не възнамерявала да отговаря на въпросите му.

Уолш натъпка лулата си.

— Когато й казал, че ще трябва да вземе писмата, тя изтървала нервите си и се опитала да си ги върне.

Докато палеше лулата си, в очите на инспектора блеснаха изненадани пламъчета.

— Наложило се двама полицаи да я усмиряват, докато Джоунс отнесе писмата в колата.

— А аз пък си мислех, че тя е най-кротка от трите. Нещо за мисис Мейбъри?

— Чиста като сълзица. Отиде в оранжерията и цял следобед сади мушкато, докато ние преобръщахме стаите й нагоре с краката. Без успех.

Уолш с наслаждение смучеше лулата си.

— Накарах две момчета да обиколят обущарниците с обувките, които намерихме. Малко вероятно е, но все пак някой може да си спомни, че им е слагал налчета. Нека да погледнем фактите в очите. Не ме интересува какво казва мисис Томпсън. Тя е толкова изкукала, че няма да се познае в огледалото, ако не види ореол около главата си. Тези обувки са на изчезналия й съпруг. Номер четиридесет и две, кафяви. Твърде много съвпадения, за да са случайни.

 

 

Маклафлин с мъка държеше очите си отворени, докато препрочиташе най-горното писмо от купчината. То нямаше дата и бе кратко:

„Понеделник. Скъпа Даяна, разбира се, че съжалявам за случилото се, но съм с вързани ръце. Ако това може да оправи нещата, съм готов да дойда в сряда и да обсъдим положението.“

Вечно твой: Даниел

Адресът бе: Ларкфийлд, Ийст Дийлър.

Напряко листа с гневен почерк бе написано: „Срещата потвърдена“.

Предишното писмо бе искана от Даяна справка за бизнеса на Даниел Томпсън. То носеше датата двадесети май, петък.

— И кога е изчезнал Томпсън?

— В сряда, двадесет и пети май — осведоми го доволно Уолш. — Същия ден е имал уговорена среща с мисис Гуд.

— И защо не я доведохте тук заедно с мис Катрел?

— Не мога да се справям с по две наведнъж, момко. Ще почака дванадесет часа. В момента повече ме занимава въпроса защо мис Катрел прибягва до такива сложни ходове, за да бъде разпитана. Някакви предположения?

Маклафлин погледна към обувките си и поклати отрицателно глава.