Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (4)

Три

В къщата за лед главният инспектор Уолш решително се възпротиви на желанието за бунт, което демонстрираше стомахът му. Сержант Маклафлин обаче не се владееше толкова добре. Той напусна тичешком и повърна в копривата отвън. Тъй като не знаеше, че Фийби Мейбъри сигурно щеше да му влезе в положението, сержантът бе благодарен, че тя се бе върнала в Стрийч Грейндж.

— Гледката не е от най-приятните, нали? — забеляза Уолш, когато Маклафлин се върна. — Внимавай, къде стъпваш. Навсякъде има разпръснати останки. Трябва да е работа на кучето.

Маклафлин бе затиснал устата си с кърпичка и с мъка се сдържаше да не повърне отново. Целият вонеше на бира и това накара Уолш да го изгледа укорително. Въпреки че самият инспектор бе човек на настроенията, той намираше непостоянството на другите за нетърпимо. Познаваше Маклафлин толкова добре, колкото и останалите си колеги. Мислеше го за съзнателен, честен, интелигентен, въобще за човек, на когото може да се разчита. Струваше му се, че дори го харесва. Сержантът бе един от малцината, които успяваха да се справят с променливото като мартенско време настроение на Уолш. Но фактът, че е станал свидетел на умело прикриваната досега слабост на Маклафлин, подразни инспектора.

— Какво ти става, по дяволите? — попита той. — Само допреди пет минути дори не можеше да се държиш прилично, а сега драйфаш като смахнато недоносче!

— Нищо ми няма, сър.

— Нищо ми няма, сър — изимитира го Уолш злорадо.

По принцип той не би се задоволил само с това, но гневното изражение на сержанта възпря острия му език. Инспекторът въздъхна и избута Маклафлин навън.

— Върви да доведеш фотограф и се погрижи да намериш някакво осветление. Тук не се вижда нищо. Предай също на доктор Уебстър да дойде колкото се може по-бързо. Оставил съм му бележка, така че вече трябва да е в участъка.

Уолш явно си спомни, че сержантът му е по-скоро приятел, отколкото противник и го потупа по ръката.

— Никога не съм виждал по-ужасно нещо, Анди, ако това може да бъде успокоение за теб.

Докато Маклафлин с облекчение се връщаше в къщата, инспектор Уолш извади от джоба си лула, натъпка я замислено и я запали. После започна внимателно да оглежда почвата и къпиновите храсти край пътеката и вратата. От земята не можеше да се научи почти нищо. Лятото бе необичайно горещо и пръстта бе толкова суха, че приличаше на камък. Единствените следи бяха от стъпки — вероятно на Фред, той бе изпотъпкал тревата и бурените пред входа. Предишните следи бяха заличени — ако въобще ги бе имало. Къпините можеха да се окажат по-полезни. Тъй като входът бе само един, без съмнение тялото трябваше да е преминало през бодливата завеса, за да влезе в къщата. Дали го бе сторило на собствените си крака, или на нечий гръб, предстоеше да се изясни. Важното бе, кога е станало това? Преди колко време се бе разиграла трагедията?

Уолш бавно обиколи могилката, за да се увери, че входът е единствен. Разбира се, щеше да му е доста по-лесно да го стори отвътре. Опита се да си обясни нежеланието си с това, че не иска да повреди доказателствата. Добре съзнаваше обаче, че само си търси оправдание. Зловещата гробница не бе привлекателна дори и за полицай, решен да открие истината.

Инспекторът отдели известно време за огледа на един лавров храст, който растеше точно зад къщата за лед. С някаква отдавна захвърлена бамбукова пръчка той разрови купчината окапали листа, събрали се при коренищата. Единственото му откритие се оказаха основите на къщата, които изглеждаха в състояние да издържат поне още двеста години на напъните на корените. „По онова време — помисли си Уолш — са строили както трябва.“

Той поседя малко приклекнал, без да спира да пуши лулата си. После продължи огледа, като ровичкаше тук-там с бамбуковата пръчка. Явно бе, че входът е единствен. Уолш се върна при вратата и заоглежда къпиновите храсти.

Инспекторът не бе запален градинар. В малката им добре гледана градинка работеше предимно жена му. Но дори и за лаик като него бе очевидно, че къпините са тук от доста време. След тях той прехвърли вниманието си на чимовете трева, изтръгнати точно над вратата. Ниско приведен, като внимаваше да не тъпче следите по тревата, Уолш огледа и окосените къпини. По краищата на пречупените стъбълца все още се виждаше избилият сок. Повечето от плодовете бяха зелени, но на места се чернееха и сочните зрънца на узрели къпини. Инспекторът повдигна с бамбуковата пръчка няколко стръка от къпиновите храсти и погледна под тях.

— Намерихте ли нещо, сър?

Маклафлин се бе върнал.

— Погледни тук долу, Анди, и ми кажи какво виждаш.

Маклафлин послушно коленичи до шефа си и погледна в посочената от Уолш посока.

— А какво търся?

— Стъбла, които не са прясно прекършени. Поне в едно можем да бъдем сигурни — тялото не е паднало от небето.

Маклафлин поклати глава:

— За това ще трябва да прегледаме къпините една по една. Дори и тогава пак не е сигурно, че ще открием нещо. Този, който ги е косил, си разбира от работата.

Уолш захвърли къпиновите стъбла и пусна бамбуковата пръчка.

— Според мисис Мейбъри това е бил градинарят.

— Като че ли е минал с валяк оттук.

— Интересно, нали? — изправи се инспекторът. — Свърза ли се с Уебстър?

— Да. Вече е тръгнал насам. След около десетина минути ще бъде тук. Казах на другите да го изчакат. Ник Робинсън осигурил фотоапарат и осветление, така че щом Уебстър пристигне, градинарят ще ги доведе тук. В къщата ще остане само младият Уилямс. Заръчах му да запише показанията на всички и да си отваря добре очите. Той е доста наблюдателен. Ако има нещо за забелязване, без съмнение ще го забележи.

— Добре. А колата от моргата?

— В участъка е. Чакат да ги повикаме.

Уолш направи няколко крачки и седна на тревата.

— Е, ще трябва да чакаме. Докато не направят снимките, не можем да пипнем нищо.

Той изпусна облак дим от ъгълчето на устата си и погледна към Маклафлин.

— Какво прави гол труп в къщата за лед на мисис Мейбъри, сержант? И какво или кой може да го е ръфал?

Маклафлин изръмжа и отново извади кърпичката си.

 

 

Полицай Уилямс бе взел показанията на мисис Мейбъри, мисис Гуд и мис Катрел и се намираше в кухнята заедно с Моли Филипс. По някакви неясни за него съображения тя явно отказваше да му помага. Уилямс с раздразнение си помисли, че колегите му винаги грабваха по-лесната работа. С нескрито задоволство те събраха екипировката си и последваха Фред Филипс в градината. Уилямс бе видял лицето на Анди Маклафлин, който се връщаше от къщата за лед, и сега се пръскаше от любопитство. Известно бе, че нервите на Маклафлин са здрави като шотландска стомана, и въпреки това той изглеждаше доста зле.

Уилямс неохотно се захвана за работа.

— Значи за пръв път разбрахте за тялото, когато мисис Гуд дойде да телефонира?

— И какво, ако е така?

Той я погледна отчаяно.

— Винаги ли отговаряте на въпросите с въпрос?

— Може би да, може би не. Това си е моя работа.

Уилямс бе все още момче. Щом го видеха на улицата, хората си казваха: „Господи, полицаите стават все по-млади!“. Затова той реши да използва подход, който вече му бе помагал:

— Виж, мамче…

— Да не си посмял да ми викаш „мамче“ — избухна икономката. — Не си ми син. Аз нямам деца — обърна му гръб Моли и започна да реже моркови в тигана. — Как не те е срам! Какво ще каже майка ти? Единствено на нея можеш да викаш „мамче“.

„Тъпата му стара крава!“ — помисли си Уилямс. Погледна слабите й отпуснати рамене и реши, че сигурно мъжът й не я е бил достатъчно.

— Аз не познавам майка си — каза той.

Моли спря за момент, а ръката й замръзна във въздуха. След това продължи да реже, без да каже и думичка.

Уилямс реши да опита по друг начин:

— Мисис Филипс просто се опитвам да разбера какво е станало по времето, когато е било намерено тялото. Мисис Гуд каза, че е влязла в къщата, за да ни телефонира. Рече също, че по това време и вие сте били в хола. После слязла в избата да вземе бутилка бренди, тъй като в шкафа нямало. Така ли е било?

— Щом мисис Гуд го казва, значи е така. Няма смисъл да се навърташ тук и зад гърба й да се опитваш да разбереш дали лъже.

Уилямс я погледна ядосано.

— А тя лъже ли?

— Не, не лъже. Това си е самата истина.

— За какво е тогава цялата тази дандания? — попита той обърнатия към него гръб. — Защо сте толкова потайна?

Моли го погледна.

— Не ми дръж такъв тон! Знаеш ли колко съм ги виждала такива! Всички сте един дол дренки. Да не си мислиш, че ще ме уплашиш.

Тя издърпа чашата с чай изпод носа му и демонстративно я изля в мивката. Уилямс бе готов да се закълне, че в очите й блестят сълзи.

Полицейският фотограф се показа с весела усмивка на вратата и свали фотоапарата от врата си.

— Готово, сър — обърна се той към Уолш.

Главният инспектор сложи ръка на рамото му.

— Добре, синко. Връщай се в участъка и гледай да промиеш лентата по-бързо.

След това подвикна към патолога:

— Ще влизаме ли, Уебстър?

Доктор Уебстър се усмихна вяло:

— Нима имам избор?

— След вас — подкани го язвително Уолш.

Вътрешността вече бе осветена от мощни фенери и всеки детайл изпъкваше с болезнена яснота. Сенките, които преди смекчаваха ужасяващия ефект, сега липсваха. Уолш огледа безстрастно тялото. „Вярно е — помисли си той, — че човек свиква с насилието.“ От първоначалното му отвращение нямаше дори и следа, макар че за това сигурно помагаше и осветлението. Като дете тъмнината го ужасяваше. Тя винаги прикриваше кошмарните същества — плод на фантазията му — свити в ъглите на стаята. Баща му бе добър човек, но перспективата да има изнежен и страхлив син го хвърляше в ужас. Поради това той бе глух за хленчовете, долитащи от детската стая, в която бе развил всички електрически крушки.

— Боже мой! — възкликна Уебстър, оглеждайки пода с нескрито отвращение.

Той внимателно пристъпи напред, като избягваше парчетата изсъхнали вътрешности, разпръснати по пода. После погледна към главата и повтори:

— Боже мой!

Главата, все още свързана с тялото чрез почернелите вратни мускули, бе затисната, между две тухли в най-горния край на купчината. Косата бе мръсносива и достатъчно дълга, за да принадлежи и на жена. Празните очни кухини, под които се показваха костите и оголените челюсти, контрастираха с белотата си на почернелите лицеви мускули. Гръдният кош, придържан от вратните жили, също бе облегнат на тухлите. Повечето от ребрата липсваха, сякаш месото бе изкусно обезкостено. Долната част на тялото бе в изкривено положение, каквото жив човек, независимо колко гъвкав е той, не можеше да заеме. Коремната част изцяло липсваше. Само разпръснатите тук-там парчета от нея бяха мълчаливи свидетели, че някога е съществувала. Полови органи нямаше. Лявата предмишница лежеше захвърлена на около метър и половина от трупа върху малка купчина тухли. По-голямата част от плътта й липсваше, но от няколкото останали мускули личеше, че е била изтръгната от лакътя. Дясната ръка, притисната към тялото, бе в същото състояние както и главата — костите й се белееха през почернелите мускули. Що се отнася до краката, то единствено прасците и ходилата можеха да се различат от пръв поглед. Те бяха странно раздалечени един от друг и обърнати на обратно, така че ходилата сочеха към покрива на къщата за лед. Бедрените кости бяха раздробени на малки парченца.

— Е? — попита Уолш след няколко минути, през които патологът се занимаваше с измерване на температурата и скициране положението на тялото.

— Какво по-точно те интересува?

— Дали е мъж, или жена?

Уебстър посочи ходилата:

— От размера им предполагам, че е мъж. Разбира се, първо трябва да направим няколко измервания, но на пръв поглед изглежда така. Ако не е мъж, то тогава е доста едра жена с мъжко телосложение.

— Косата май е доста длъжка за мъж. Освен ако не е избуяла след смъртта.

— В кой век живееш, Джордж?! Дори и да бе дълга до кръста, косата пак не можеше да бъде ориентир за пола. Освен това растежът й след смъртта е минимален. Не — продължи Уебстър, — като се вземе предвид всичко, мисля, че тялото принадлежи на мъж. Това, разбира се, трябва да бъде потвърдено.

— А някаква представа за възрастта му?

— Никаква. Освен това, че е над двадесет и една години, но пак не съм много сигурен. Някои хора посивяват още през юношеството. Ще е необходима рентгенова снимка на черепа, за да се установи разстоянието между черепните плочи.

— Откога е мъртъв?

Уебстър присви устни:

— Доста труден въпрос. Старият Фред твърди, че когато стъпил отгоре му, се е разнесла доста силна миризма. Това предполага сравнително скорошна кончина.

Той се замисли за няколко минути, след което поклати глава и внимателно огледа пода, ровичкайки с шпатулата из някакви остатъци. После вдигна инструмента си и го помириса:

— Екскременти — обяви Уебстър. — И то доста скорошни. Вероятно са животински. По-добре го проверете внимателно и вижте дали не носят отпечатъците от ботушите на Фред. Значи питаш от колко време е мъртъв? — Уебстър внезапно потръпна: — Това е къща за лед, което ще рече, че тук е с няколко градуса по-студено, отколкото навън. Яйца на мухи не се виждат, което значи, че те не са замесени. Ако бяха от тялото, нямаше да е останало и толкова. Да ти кажа честно, Джордж, ти не по-зле от мен можеш да си отговориш на въпроса за колко време би се разложил един труп на тази температура. Освен това не знам до каква степен е повлияло на разлагането обстоятелството, че от тялото е било ядено. Може да е въпрос на седмици или пък на месеци. Просто не знам. Ще трябва да се консултирам.

— А може ли да е тук от години?

— Не — отсече Уебстър. — От него щеше да е останал само скелет.

— Да предположим, че е донесен тук замразен. Това променя ли нещата?

Патологът изсумтя:

— Имаш предвид в блокче за лед като рибите?

Уолш кимна.

— Това звучи повече като фантастичен роман, Джордж. Представи си какъв фризер ще ти е нужен за мъж с такива размери. А пък и как ще го докараш дотук? Защо въобще ти трябва да го замразяваш? — намръщи се Уебстър. — Щом толкова те интересува обаче, това не би оказало такова значение. Къщата за лед държи продуктите замразени само ако е пълна с лед. Един замразен труп, вкаран тук, би се размразил почти веднага. Не, и дума не може да става за това.

Уолш се бе вторачил в откъснатата ръка.

— Мислиш ли? Ставали са къде-къде по-странни неща. Може например да е бил съхраняван десет години в камера за лед и наскоро да са го захвърлили тук, за да бъде намерен.

Уебстър подсвирна:

— Дейвид Мейбъри?

— Просто предположение.

Инспекторът пристъпи към откъснатата ръка и я посочи.

— Какво мислиш за това? Според мен последните два пръста липсват.

Уебстър се приближи към него.

— Трудно е да се каже. Нещо здравата е поработило тук.

Той хвърли бърз поглед към пода.

— Претърсете всичко много внимателно. Не трябва да се изпуска нищо. Все пак това наистина е странно. Вероятно е просто съвпадение.

Уолш се надигна.

— Не вярвам в съвпадения. Можеш ли да кажеш от какво е умрял?

— Предупреждавам те, че това е първото ми предположение: от прободна рана или рани в коремната област.

Уолш го погледна изненадано.

— Много си категоричен!

— Казах ти, че е само предположение. Трябва да намерите дрехите му, за да съм сигурен. Но виж сам. Частта от корема до коленете е напълно оглозгана. Представи си го седнал, облегнат на тухлите с кървящи рани по корема. Кръвта ще намокри точно тези части, които са изгризани.

На инспектора внезапно му прилоша.

— Нали не искаш да кажеш, че докато са го ръфали, е бил все още жив?

— Ти да не вземеш да сънуваш кошмари довечера?! Ако е бил жив, сигурно е бил в кома, тъй че не е усетил нищо. В противен случай щеше да уплаши хищниците. Помисли разумно! Разбира се — продължи замислено лекарят, — ако е бил замразен и се е размразявал бавно, смесицата от вода и кръв би имала същия ефект.

Уолш отново изпълни сложния ритуал по паленето на лулата си, като бълваше синкави кълбета дим. Забележката на Уебстър за миризмата го бе накарала да усети носещата се от пода воня, на която преди това не бе обърнал внимание. Няколко минути той мълчаливо наблюдава лекаря, който внимателно оглеждаше главата и гърдите, като от време на време правеше измервания.

— За какви хищници мислиш, че става въпрос? Лисици, плъхове?

— Трудно е да се каже.

Уебстър замислено надникна в очните кухини, преди да се насочи към бедрените кости.

— Без съмнение са имали здрави челюсти. Дори мога да ти кажа нещо повече. Двама от тях са се сбили за него. Виж в какво положение са краката, пък и откъснатата ръка. Голямо дърлене е паднало.

Той присви устни:

— Вероятно язовци. Но по-скоро кучета.

Уолш помисли за златните лабрадори, които се изтягаха на загретите от слънцето плочи, и си спомни, че единият от тях бе облизал ръката му. С почти инстинктивно движение инспекторът я обърса в панталоните си. След като издуха облак дим, той каза:

— Разбрах защо животните са изгризали стомаха и краката, но виждам, че доста са се постарали и върху горната част от тялото. Нормално ли е това? Защо са го направили?

Уебстър се изправи и избърса потното си чело с ръкава на ризата.

— Един господ знае, Джордж. Единственото нещо, в което съм напълно сигурен, е, че цялата тази работа не е нормална. Мога само да гадая. Например, че нещастникът се е опитал да спре кръвта или да прибере вътрешностите си — което от двете предпочиташ — като е притиснал лявата си ръка към корема. След това е направил жеста, който преди малко направих аз. По този начин е изцапал и горната половина на тялото си с кръв, което е привлякло животните към нея.

— Нали каза, че по всяка вероятност е бил в кома? — попита обвиняващо Уолш.

— Може и да е бил, а може и да не е. Откъде, по дяволите, мога да знам? Освен това хората в кома също се движат.

Инспекторът извади лулата от устата си и посочи с мундщука към гръдния кош.

— Да ти кажа ли на какво ми прилича това?

— Давай.

— На агнешки гръден кош, от който жена ми с остър нож е остъргала месото.

Уебстър го погледна уморено.

— Знам. Сигурно е отблъскващо. Ако пък не е сам знаеш какво означава това.

— Хората от селото разправят, че тези жени са вещици.

Лекарят свали гумените си ръкавици.

— Хайде да излизаме оттук. Освен ако нямаш някакви други въпроси към мен. Но повече ще мога да ти кажа едва след лабораторните анализи.

— Едно последно нещо. Къде мислиш е получил раната в стомаха? Тук или другаде?

Уебстър вдигна чантата си с инструменти и тръгна към вратата.

— Не ме питай за такива неща, Джордж. Единственото, в което съм сигурен, е, че е влязъл вътре жив. Дали вече е бил ранен, не мога да ти кажа.

Той спря за миг на вратата.

— Освен ако в тази теория с фризера няма нещо вярно. При това положение ще да е бил мъртъв отдавна.