Минет Уолтърс
Безследно изчезнал (25)

Двадесет и четири

Объркването не трая дълго. Докато Даяна се накани да светне лампата в хола, шестимата вандали бяха спрели да се съпротивляват и стояха на терасата, обградени от Маклафлин, младия полицай Уилямс, Джонатан, Фред и Пади Кларк. Всички бяха задъхани и дишаха тежко.

— Влизайте вътре — нареди Маклафлин. — Всички сте арестувани.

На светлината на лампите малката групичка далеч не изглеждаше толкова заплашителна. Това бяха шестима смутени, изпотени младежи с кисели физиономии и неуловими погледи. Даяна се бе срещала с всички в селото, но знаеше по име само двама. Единият бе Еди Стайнс, а другият — деветнадесетгодишният Питър Барнс — син на Дилис и брат на Ема. Тя ги погледна удивено.

— Какво сме ви направили? Та аз дори не познавам повечето от вас.

Барнс бе симпатичен младеж — висок и атлетичен, който работеше заедно с баща си в печатницата на Силвърборн. Той се усмихна подигравателно, но не отговори. Еди Стайнс и останалите момчета упорито гледаха в пода.

— Доста разумен въпрос — каза спокойно Маклафлин. — Какво са ви направили тези дами?

Барнс отклони поглед.

— Кои дами? — попита дръзко той. — Да не би да имате предвид лесбийките?

Правилният говор на Барнс заинтригува Маклафлин. Крясъците отвън на ливадата се отличаваха с акцента си. С такъв акцент говореха обикновените работници. Даяна понечи да каже нещо, но жестът на сержанта я накара да млъкне.

— Имах предвид мисис Мейбъри и приятелките й — каза със същия спокоен тон той. — Какво са ви направили?

Той огледа безмълвните младежи и продължи:

— Добре. Засега ще бъдете обвинени в нападение над собственика на Стрийч Грейндж.

— Не сме я докосвали — обади се Еди Стайнс.

— Млъквай — викна му Барнс.

— Кого не сте докосвали?

— Нея, мисис Мейбъри.

— Не съм казал, че сте я докосвали.

— А какви са тогава тези глупости за нападението?

— Тя не е собственичка на Стрийч Грейндж — обясни Маклафлин. — Имението е притежание на мистър Джонатан Мейбъри и сестра му.

— Ооо — намръщи се Еди. — Ние мислехме, че е на лесбийката.

— Да не би да имате предвид мисис Мейбъри — повдигна вежди Маклафлин.

— Ти какво, да не си малоумен?

— Това — измърмори любезно сержантът — по-скоро се отнася за вас. Еди Стайнс, ако не се лъжа.

— Аха.

— Затваряй си голямата уста, говедо такова — процеди през зъби Барнс.

— Е, Пади, ти беше прав — каза Маклафлин със студен блясък в очите. — Малкият мръсник ги насъсква. И какъв му е проблемът.

— Майка му — отвърна лаконично Пади.

Момчето му хвърли убийствен поглед.

— Съжалявам за теб, момко — повдигна рамене Пади. — Ако притежаваше поне половината от разсъдъка на сестра си, сигурно щеше да се оправиш. Щеше да се възпротивиш на болните амбиции на онази глупава крава и да запазиш доброто си име. Защо не попиташ кой е този, който води Ема тук, за да й вдига полата? Чувал ли си израза „просяк на кон“? Когато просякът се сдобие с малко пари, той винаги си купува кон, за да видят хората колко се е издигнал. Само че остава разочарован, защото не може да язди. Това е Дилис Барнс. Тя дойде да работи в една ферма тук, но след това реши да се премести със семейството си в Стрийч. В това няма нищо лошо, разбира се. Живеем в свободна страна. Но ако имаш поне капчица мозък в главата си, няма да плюеш половината село, докато ближеш задниците на другата половина и постоянно им натрапваш отрочетата си. По този начин губиш всички.

— Копеле! — изсъска Питър Барнс, а очите му започнаха да мятат мълнии.

— Хората, разбира се, й се смееха — продължи невъзмутимо Пади. — И още ще й се смеят. Катеренето по обществената стълбица е доста зрелищен спорт. Особено пък в място като Стрийч. От друга страна, Дилис никога не е била добра спортистка — почеса брадичката си той. — Тя е доста глупава жена. За толкова години така и не успя да усвои основното правило, че класата е обратнопропорционална на значимостта си. Да ти го преведа ли, момко? — погледна той към Питър. — Колкото по-класен си, толкова по-малко се налага да говориш за това.

— Да ти го начукам, Пади — изръмжа Барнс със стиснати юмруци. — Ти си само един тъп ирландски скапаняк.

За миг Маклафлин изпита странното усещане, че момчето се забавлява.

Пади се разсмя с глас.

— Приемам думите ти като комплимент, момко. От доста време никой не бе усещал ирландското в мен.

Кръчмарят успя да избегне юмрука на Питър Барнс.

— Боже мой! — каза сърдито той. — Та ти си по-глупав дори и от майка си. Жалко за модерното ти образование и за надутите идеи, които е вкарала в главата ти. Но за това си виновна ти, жено — размаха той пръст към Фийби. — Ти я направи за посмешище. Запомни от мен, че никоя Дилис Барнс на този свят не може да прости това. Всяка обида — истинска или въображаема — забива в сърцето й отровна стрела. Най-голямата и най-отровната е изпратена от теб. Дилис Барнс без съмнение щедро е предала омразата си на този малък негодник.

Фийби го погледна изумено.

— Но аз едва я познавам. Вярно е, че веднъж ми направи сцена край езерцето, но тогава бях твърде ядосана, за да й се смея.

— Преди изчезването на Дейвид — припомни й Пади. — Всъщност главният виновник е именно той. Той повтори историята в кръчмата и тя обиколи селото за нула време.

Фийби го гледаше неразбиращо и клатеше глава. Пади се наведе и почеса зад ушите лежащия в краката й лабрадор.

— Когато Бенсън бе все още кутре ли? Дилис го хвана, че бе покачил нейния пекинез.

Кръчмарят кимна окуражително.

— Когато ти се е обадила по телефона и ти е вдигнала скандал.

— О-о, боже мой! — разсмя се Фийби и скри лицето си в шепи. — Да не би да е заради малката игрословица? Но това беше само шега — защити се тя. — Да не би да искате да ми кажете, че я е взела за обида? Та аз имах предвид пекинеза й. Кучката й се бе разгонила и тя я бе пуснала да тича на свобода.

Пади цъкна с език така, че целият хол отекна. Това сякаш разведри атмосферата.

— В крайна сметка вината си беше изцяло нейна — продължи Фийби, като едва се сдържаше да не се разсмее. — Тя не спря да нарича Бенсън „мръсно куче“. „Вашето мръсно куче — наподоби несъзнателно сърдития глас на Дилис Фийби — трябва да се срамува, мисис Мейбъри.“ Господи, колко смешно беше. Тя така и не успя да си обърне езика и да каже, че Бенсън е оправил кучката й.

Фийби избърса очи с ръкав.

— Е, аз й казах, че съжалявам. Казах й също, че тя по-добре от мен знае колко обичат мръсните кучета да си врат носовете в миризливите хамбари^[1].

Тя погледна към Даяна и се разсмя с глас. Стаята потрепери. Еди Стайнс, който не бе много интелигентен, но затова пък имаше чувство за хумор, се ухили.

— Това е смешно. Никога преди не съм го чувал. Значи затова викали на стария Барнс „Мръсното, куче“, а? Божичко, как му отива!

Той обаче не се смя дълго, защото ботушът на Питър Барнс улучи слабините му.

— Ооо, господи — изстена Еди и се отдръпна, превит на две.

Маклафлин изгледа изумено малката схватка, но не реагира.

— Предполагам — обърна се той към Пади, — че на Дилис са й викали „миризливата“?

Кръчмарят се усмихна.

— Само за около месец-два. Доколкото си спомням, хората викаха „Мръсното куче“ на Тони доста по-дълго, отколкото на Дилис „Миризливата плевня“, но злината вече бе сторена. Тя се взема доста насериозно. Когато си разяждан от противоречиви амбиции, няма място за хумор.

Той погледна мрачното лице на Питър.

— Порядъчността се е превърнала в мания за нея — каза Пади. — Също както и за този. За тях е смърт да им се присмеят.

Маклафлин знаеше, че Пади не може да му каже нищо повече. Той подозираше, че Питър Барнс е ударил Ан, но нямаше как да го докаже. Както не можеше да докаже и факта, че Дилис е разпространила всички клевети по адрес на Фийби.

— Тя е много по-коварна — бе казал сутринта Пади. — Ревността й се е превърнала в болестно състояние. Този тип се среща от време на време. Обикновено са жени, по правило, неудовлетворени, и омразата им е насочена към техния пол, защото именно от него ревнуват. Те сякаш са изтъкани от злоба. Често потърпевши са собствените им дъщери.

— А защо Дилис е избрала мисис Мейбъри? — бе попитал Маклафлин.

— Защото тя е господарката на Стрийч Грейндж, а вие, непрокопсаници, я натикахте в калта. В продължение на десет години Дилис се е подмокряла от удоволствие, защото е можела да гледа на мисис Мейбъри от Стрийч Грейндж отвисоко. И бог ми е свидетел, че никога не би постъпила другояче.

— Какво точно е направила?

— Фабрикуваше лъжа след лъжа. След като си заминахте, хората бяха готови да повярват на всичко, което чуят.

Убийството бе най-безобидното, което можеше да й бъде прикачено.

— В какъв канал живееш, Пади! — бе констатирал със спокоен глас Маклафлин.

Кръчмарят го изгледа.

— Ако е така, то вината е на Фийби — бе забелязал той. — Тя е мишената на всичко. Каквито и да бяха преимуществата на тази къща, всяка нормална жена щеше да я продаде и да си замине. Грейндж не струва и една десета от цената, която, е платила за него.

„Не — помисли си Маклафлин. — Пади греши.“ Грейндж си струваше всяка цена и Фийби щеше да я плати, защото й се виждаше евтина. Сержантът внезапно изпита раздразнение към нея. Проклета жена! Хората я обичаха или я мразеха. Никой обаче не оставаше безразличен към Фийби Мейбъри.

— Добре — наруши внезапно мълчанието той. — Ти — посочи сержантът с пръст Еди Стайнс — ще чуеш няколко неща, които ще ти бъдат от полза. Както виждам, не си най-умното същество под небето, но сигурно си по-умен от онзи поплювко там — погледна той към Барнс, след което повдигна пръст във въздуха. — Първо, Еди, мисис Мейбъри не е убила родителите си. Полковник Галахър и съпругата му са загинали, защото спирачките на колата са отказали. А спирачките са отказали, защото Кейси не си е свършил работата. Ако го бе направил, щеше да забележи разядения маркуч. Схващаш ли?

— Аха, ама кой го е разял тоя маркуч, а? — попита победоносно Еди. — Това е въпросът!

— Прочети заключението на съдебния следовател — отвърна уморено Маклафлин. — Полковник Галахър е закарал колата в сервиза, защото спирачките не държали. Той е написал това собственоръчно на Кейси и бележката е в делото по случая. Кейси обаче не й обърнал внимание. Второ — вдигна сержантът още един пръст, — мистър Дейвид Мейбъри е излязъл жив от тази къща преди десет години. Заминал си е, защото парите на мисис Мейбъри свършили, а пък на него не му се щяло да си цапа ръцете с работа.

— Че кой спори? Аз сам го видях преди три месеца. Ама сега е мъртъв — погледна към Фийби Еди. — Чудесно си си опекла работата, госпожо.

Маклафлин вдигна трети пръст.

— Трето, Еди, онзи човек не е бил Дейвид Мейбъри.

— А, тъй ли?! — отвърна скептично той.

— Да, тъй. Бил е Кейси. И това е сигурно. Доказано е.

Последва продължително мълчание. Лека-полека лицето на Еди се проясни.

— По дяволите, май наистина беше той. Знаех си, че го познавам. Ама онзи инспектор беше толкова сигурен, че е Мейбъри.

Пади изсумтя.

— Единствените, които винаги са напълно сигурни в нещо, са идиотите и политиците. Между тях май няма голяма разлика.

По изражението на лицето на Еди можеше да се следи хода на мислите му.

— Ами то няма голяма разлика. Пак се връщаме на първото. Ако този път е пречукала Кейси, значи преди десет години е очистила мъжа си. Единственото доказателство, което имаш, че не го е направила, е дето съм сбъркал Кейси с Мейбъри. Чаткаш ли?

— Чаткам — отвърна Маклафлин, — но цялата тази работа е гнусна. Не ти ли е хрумвало, че ако мъртвият беше Мейбъри, в продължение на десет години сте тормозили една невинна жена?

— Ами родителите… — изтърва се Еди. — Е, ъъъ, както казах, пак се връщаме на първото.

— Да, Еди, само че с една малка разлика. Не мисис Мейбъри е убила Кейси, а ти.

— К’ви ги дрънкаш бе?

— Всъщност той не е бил убит, а е умрял от студ, глад и невнимание. Ти си последният, който го е видял жив. Ако си му протегнал ръка, сега нямаше да е мъртъв. Имал е нужда от помощ, а ти не си му я дал.

— Чакай малко, мистър. Ти да не би да се опитваш да ми прикачиш нещо, а? Инспекторът каза, че е бил промушен в стомаха.

Между Сцила в лицето на Барнс и Харибда, олицетворена от Уолш, съвсем не бе чудно, че Фийби се е оттеглила в своята крепост. Без дори капчица съжаление Маклафлин хвърли Уолш заедно с тридесетте му години служба в калта.

— Инспекторът сгази лука и бе разжалван — каза глухо той. — Такива неща се случват и в полицията, както и навсякъде другаде. Заради това ще го пенсионират по-рано и ще се отърват от него.

— Господи! — възкликна Еди, поразен от толкова много честност само в един полицай.

— Кретен такъв — измърмори Питър Барнс. — Не виждаш ли, че те будалка.

Маклафлин не му обърна внимание.

— И четвърто, Еди — продължи той, — запомни, че когато идваш тук с останалата измет да понадзъртате през прозорците, няма да видиш нищо. Обитателите на Стрийч Грейндж не са извратени. Кой ти е казал, че са?

— Ами всички го знаят — отвърна неуверено Еди. — Трите лесбийки, трите вещици. Викат им или едното, или другото. Аз не идвам да надзъртам през прозорците — хвърли той бърз поглед към Питър Барнс.

— Разбирам — прехвърли вниманието си към него Маклафлин. — Значи ти си падаш по извратените — попита той и внезапно се прозя. — Защо така? Да не би в училището, в което си ходил, някой да си е поиграл с теб?

Сержантът забеляза разширилите се ноздри на момчето и широко се усмихна.

— Само не ми казвай, че ти е харесвало и сега се опитваш да се убедиш, че не е така.

— Мръсни содомити — избухна Питър. — Повръща ми се от тях.

Той се изплю в посока на Фийби.

— Мръсни содомити. Трябва да ги натикат в затвора. Мразя ги.

В черните очи на Маклафлин заблестяха злобни пламъчета. Той пристъпи напред, заби пръсти в меките бузи на момчето, сложи палци под брадичката му и го повдигна на пръсти.

— Смятам, че прекаляваш с грубостите — каза меко сержантът. — Ти си един малък смахнат психопат и в моята книга пише, че в затвора трябва да бъдат тикнати твоите приятелчета, а не приятелите на Оскар Уайлд. Единственият ти принос за обществото ще бъде негативен. Всичко, което ще направиш на този свят, е да предадеш предразсъдъците и тъпотата на поколението си.

Той повдигна Барнс с още няколко сантиметра.

— Освен това много се дразня, когато те чувам да наричаш тези жени содомити. Ясен ли съм?

Барнс се опита да отвърне, но думите заседнаха в гърлото му. Палците на Маклафлин започнаха да се забиват все по-дълбоко под брадичката на момчето и то замаха отчаяно с глава.

— Добре — каза сержантът и го отблъсна от себе си. После се обърна към Стайнс и се усмихна. — Предполагам, виждаш докъде води всичко това, Еди. Не искам да се отнасям и с теб по същия начин. Сигурно искрено си вярвал, че тези жени са виновни в нещо.

Еди набръчка чело и се замисли.

— Виж, мистър, аз дойдох тук, за да видя как се раздава правосъдие. Кълна се, че дойдох само за това. Всички дойдохме за това — махна с ръка той към младежите. — Чухме, че отново ще я пуснат безнаказано. Надничането през прозорците е работа на Питър. Господи, нищо не разбирам — погледна той към Фийби. — Ако не сте извратени, защо тогава се примирявате с това?

Даяна вдигна очи към тавана.

— Знаеш ли, че и аз често съм се чудила — обърна се тя към Фийби. — Забравила съм, скъпа, защо се примирявахме с това?

Веселият смях на Фийби огласи стаята.

— Не бъди глупачка — каза тя, а после погледна Еди и вдигна безпомощно ръце. — Просто нямаме избор. Никой не говори с нас. Малкото, които все пак го правят, ни познават добре. Тези пък, които ни отбягват, си мислят каквото си искат. Ти си си наумил, че сме гей — засмя се тя. — Не знам как можем да те убедим в обратното. Може би трябва да преспим с половин дузина мъже край езерцето до селото? Както и да е, би ли погледнал на нас с по-добро око, ако знаеше, че предпочитаме мъже?

— Да — отвърна Еди и смигна заговорнически. — Разбира се. Това обаче — продължи замислено той — все още не обяснява какво се е случило с мъжа ви. Ако единствената причина да избяга са били парите, защо след това не е дошъл да каже, че сте невинна? Сигурно е прочел обвиненията във вестниците. Можел е просто да позвъни в полицията.

— Говориш така, сякаш Дейвид Мейбъри е бил с чиста съвест — обади се най-накрая Маклафлин.

С крайчеца на окото си той видя как кръвта напуска лицето на Джонатан. „По дяволите“ — каза си сержантът. Откъдето и да го подхванеше, все не излизаше нищо.

— Това са предположения, Еди. Все още не знаем нищо със сигурност. Мога обаче да ти обещая, че в момента, в който този човек се появи, ще бъде изправен пред съд. Сега знам само, че му е добре всички да го мислят за мъртъв. Дейвид Мейбъри е бил злодей. Един ден ще го намерим.

Дори Пади изглеждаше впечатлен.

— Исусе! — възкликна Еди. — И-су-се!

Той подритна няколко парченца стъкла с ботуша си.

— Вижте, госпожо, за тези прозорци… Ще разчистим всичко и ще сложим нови — посочи той момчетата зад себе си. — Иначе няма да е честно.

— Можеш да направиш нещо още по-добро, Еди — каза зарадван Маклафлин. — Трябват ни имена. Да започнем с това, кой удари мис Катрел?

Еди поклати глава с искрено съжаление.

— И аз мисля същото като вас, но ако ви трябват доказателства, не мога да ви помогна. Както казах, не надничам през чужди прозорци. Аз и Боб — посочи той един от приятелите си — онази вечер бяхме забили две мацки. За другите не знам.

Последва цял хор от гласове:

— И аз не знам нищо. Гледах телевизия с нашите.

— За бога, Еди, че аз бях при сестра ти. Защо се правиш на ударен?

— Мене не ме бройте, аз разбрах чак на другия ден.

Маклафлин улови погледа на Пади и съзря собственото си разочарование, отразено в очите му. Истината изплуваше като масло над вода.

— А ти? — обърна се той към Питър Барнс, макар да знаеше, че малкото копеленце ще се измъкне. — Ти къде си бил?

Барнс се ухили.

— Бях заедно с майка си до полунощ. След това си легнах. Ако я помолите учтиво, тя ще гарантира.

Той вдигна среден пръст и го показа на Пади.

— Това е за теб и за тъпите ти басни, смотаняко — изхили се той, а после удари с длан сгъвката на лявата си ръка и тя се прегъна. — А това е за шибаната ви клопка. Какъв майтап. Беше толкова прозрачно, че и слепец би се досетил. Да не мислите, че не претършувах мястото и не видях ченгетата, дето пазят? — изсмя се отново той.

Маклафлин бе поразен. Що за психопат бе това момче? Нима бе от типа на Чарлс Менсън?^[2] Господи! Сержантът знаеше, че „претършувам“ е изразът, използван от семейството на Чарлс Менсън, за да опишат начина, по който бяха влезли в къщата на Шарън Тати, преди да я убият.

— И за какво си дошъл тук? — попита Маклафлин, докато сваляше белезниците от колана си. — Сигурно ще има да разправяш как са те арестували.

— Ще има да разправям какви смешници сте, кретени такива. За това си заслужава да те арестуват. Голям майтап беше. Татко ще плати щетите.

Последва кратко мълчание, което бе нарушено от спокойния глас на Джонатан.

— Това е разумно разрешение — каза той. — Аз пък ще платя за щетите, които ще ти нанеса сега.

Изненадата бе толкова голяма, че никой не успя да реагира. Като на забавен кадър Джонатан прекоси стаята, грабна пушката на майка си, свали предпазителя, завря дулото между краката на Барнс и натисна спусъка. Шум от изстрела бе оглушителен. През облака от прах те по-скоро видяха, отколкото чуха писъците, излизащи от разкривената уста на момчето. До краката му имаше малка локвичка.

Маклафлин се опомни и се опита да се намеси, но две здрави ръце го хванаха през гърдите и го задържаха.

— Джон — извика той, като едва чуваше гласа си от все още пищящите в ушите му звънци. — За бога! Той не си заслужава.

— Оставете го, сър — долетя иззад него гласът на Фред. — Той достатъчно дълго чака.

Пред невярващите очи на Маклафлин, Джонатан Мейбъри изблъска Питър Барнс до стената и натика дулото на пушката в разтворената от ужас уста на момчето.