Сергей Лукяненко
Нощен патрул (5)

Глава 4

Совата излезе от Сумрака веднага щом прекрачих прага. Подхвръкна — за миг усетих лекото пробождане на ноктите й — и се насочи към хладилника.

— Може би трябва да ти намеря кацало? — попитах, докато заключвах вратата.

За пръв път видях как приказва Олга. Клюнът затрепка, тя изговаряше думите с явно усилие. Честно казано, изобщо не разбирах как е възможно птица да разговаря. И то с човешки глас.

— Недей, че ще взема да снасям и яйца.

Очевидно това беше опит да се пошегува.

— Извинявай, ако съм те обидил — казах за всеки случай. — Аз също се опитвам да разведря неловката ситуация.

— Разбирам. Всичко е наред.

Порових се из хладилника и намерих някои неща за мезе. Кашкавал, салам, туршия… Интересно, как ли ще си паснат четирийсетгодишният коняк с киселите краставички? Вероятно ще изпитват взаимна неловкост. Като нас с Олга.

Извадих кашкавала и салама.

— За съжаление няма лимони… — осъзнавах цялата абсурдност на приготовленията, но все пак… — Затова пък конякът е приличен.

Совата мълчеше.

Извадих бутилка „Кутузов“ от служещото за бар чекмедже на масата.

— Опитвала ли си го?

— Нашият отговор на „Наполеон“? — совата се изхили. — Не, не съм го пробвала.

Случващото се ставаше все по-абсурдно. Измих две чаши за коняк и ги сложих на масата. Погледнах със съмнение топката бели пера. И кривия къс клюн.

— Няма да можеш да пиеш от чашата. Да ти донеса ли чинийка?

— Обърни се.

Подчиних се. Зад гърба ми се дочу шумоленето на криле. А после — тихо, неприятно съскане, наподобяващо събуждане на змия или изтичащ от балон газ.

— Олга, извинявай, но… — обърнах се.

Совата вече я нямаше.

Да, бях очаквал нещо подобно. Надявах се, че й позволяват поне понякога да приема човешки облик. И бях нарисувал мислено портрета на Олга — заточената в тяло на птица жена, помнеща чак въстанието на декабристите. Кой знае защо си представях избягалата от бала княгиня Лопухина. Само че по-възрастна, по-сериозна, с мъдрост в очите, съвсем леко отслабнала…

А на табуретката седеше млада, на външен вид съвсем млада жена. На двайсет и пет години. Подстригана късо, по мъжки, и с почернели бузи, сякаш се е измъкнала от пожар. Красива, с фини, аристократични черти на лицето. Но тези сажди… и грубата, уродлива прическа…

Това, което окончателно ме шокира, бяха дрехите.

Мръсни войнишки панталони, модел от четирийсетте години, разкопчана ватенка, а под нея — посивяла от мръсотия риза. Боси крака.

— Красива ли съм? — попита жената.

— Все пак — да — отвърнах аз. — Светлина и Мрак… защо изглеждаш така?

— За последен път приех човешки облик преди петдесет години.

Кимнах:

— Разбирам. По време на войната ли са те използвали?

— Използват ме във всички войни. — Олга мило се усмихна. — Във всички сериозни войни. В друго време ми е забранено да приемам човешки облик.

— Сега няма война.

— Значи ще има.

Този път тя не се усмихваше. Сдържах се да не изрека проклятие, само направих знака за пропъждане на беди.

— Искаш ли да вземеш душ?

— С удоволствие.

— Нямам женски дрехи… Ще ти свършат ли работа дънки и риза?

Тя кимна. Изправи се — неловко, смешно помръдвайки ръце — и с учудване погледна босите си крака. И тръгна към банята, сякаш не взимаше за пръв път душ при мен.

Втурнах се към спалнята. Олга едва ли разполагаше с много време.

Дънките бяха стари, но затова пък с по-малък размер от онези, които носех в момента. Въпреки това щяха да са й големи… Ризата? Не, по-добре тънък пуловер. Бельо… хъм. Три пъти хъм.

— Антоне!

Събрах дрехите накуп, сграбчих и чиста кърпа и хукнах обратно. Вратата на банята беше отворена.

— Какви са тези кранове?

— Вносни, сферични… сега.

Влязох. Олга стоеше с гръб към мен, разсъблечена, и замислено въртеше ръчката на крана наляво и надясно.

— Нагоре — казах. — Потича когато вдигнеш нагоре. Вляво е студената вода, вдясно — горещата.

— Ясно. Благодаря.

Тя изобщо не се стесняваше от мен. Разбираемо, като се имат предвид възрастта й и нейният ранг… пък макар и да е бивш ранг.

Но аз се смутих. Което ме направи циничен.

— Виж тези парцали. Може би ще си избереш нещо. Ако е необходимо, разбира се.

— Благодаря, Антоне… — Олга ме погледна. — Не ми обръщай внимание. Прекарала съм осемдесет години в тялото на птица. По-голямата част от тях — в летаргичен сън. Но така или иначе беше прекалено много.

Очите й бяха дълбоки, привличащи. Опасни очи.

— Вече не се възприемам нито като човек, нито като Различна, нито като жена. Впрочем, не и като сова. А просто… като злобна, стара, безполова глупачка, която понякога е способна да говори.

Водата от душа шурна. Олга бавно вдигна ръце и с наслада се завъртя под силните струи.

— За мен е много по-важно, че ще отмия саждите… отколкото, че някой симпатичен юноша ще се смути.

Преглътнах „юношата“ без да споря и излязох от банята. Поклатих глава, взех коняка, отворих бутилката.

Поне беше ясно, че не е върколак. Върколак не би запазил дрехите върху тялото си. Олга беше маг. Маг, жена на възраст около двеста години, преди осемдесет години наказана с лишаване от тяло; но със запазени надежди за реабилитация; специалист по силово взаимодействие, за последен път викана на работа преди около петдесет години…

Достатъчно информация, за да се поразровя в компютърната база данни. Нямам достъп до пълните файлове, не съм на това ниво. Но, за щастие, началството изобщо не подозира колко информация може да даде косвеното търсене.

Разбира се, ако наистина искам да си изясня самоличността на Олга.

Сипах коняка в чашите и зачаках. Олга излезе от банята след пет минути, триейки в движение главата си с кърпата. Беше облякла дънките ми и пуловера.

Не може да се каже, че напълно се беше преобразила… и все пак бе станала доста по-симпатична.

— Благодаря, Антоне. Не можеш да си представиш какво удоволствие е това…

— Досещам се.

— Не е достатъчно да се досещаш. Миризмата, Антоне… миризмата на изгоряло. Почти бях свикнала с нея за половин век — Олга седна неловко на табуретката. Въздъхна: — Това не е хубаво, но аз се радвам на настоящата криза. Може и да не ме помилват, но затова пък възможността да се измия…

— Можеш да останеш в този облик, Олга. Ще отида и ще купя нормални дрехи.

— Не си струва. Разполагам само с половин час на ден.

Олга свали кърпата и я захвърли на перваза на прозореца. Въздъхна:

— Може и да не дочакам следващата възможност да се измия. Както и възможността да пия коняк… Наздраве, Антоне.

— Наздраве.

Конякът беше хубав. Отпих малка глътка с удоволствие, независимо от пълната бъркотия в главата ми. А Олга изпи чашата си на екс, намръщи се, но учтиво съобщи:

— Не е лош.

— Защо шефът не ти позволява да приемаш нормален облик?

— Това не е в неговата власт.

Ясно. Значи е наказана не от регионалното бюро, а от по-висши служители.

— Пожелавам ти успех, Олга. Каквото и да си направила… сигурен съм, че вината ти отдавна е изкупена.

Жената сви рамене.

— Иска ми се да вярвам. Разбирам, че лесно предизвиквам съчувствие, но наказанието е справедливо. Впрочем… нека да си поговорим сериозно.

— Добре.

Олга се наведе към мен през масата. Каза с тайнствен шепот:

— Ще ти кажа честно: писна ми. Имам здрави нерви, но не мога да живея така. Единственият ми шанс е да изпълня мисия с такава важност, че ръководството да няма друг изход, освен да ме помилва.

— Откъде ще намериш такава мисия?

— Тя вече е налице. И се състои от три етапа. Момчето — ние ще го защитим и ще го привлечем на страната на Светлината. Вампирката — нея ще унищожим.

Тонът й беше уверен и аз изведнъж й повярвах. Ще защитаваме и унищожаваме. Без проблем.

— Само че всичко това са дреболии, Антоне. Подобна акция ще вдигне твоето равнище, но мен няма да ме спаси. Най-важното е девойката с черната фуния.

— С нея вече се занимават, Олга. Но мен… нас ни отстраниха от задачата.

— Нищо. Те няма да се справят.

— Така ли? — с ирония попитах аз.

— Няма да се справят. Борис Игнатиевич е силен маг. Но в други области — Олга с насмешка присви очи. — А аз цял живот се занимавам с пробиви на инферното.

— Ето защо ще има война! — съобразих аз.

— Разбира се. В мирно време няма такива изблици на омраза. Гадният Адолф… той имаше много поклонници, но биха го изпепелили още в първата година на войната. При Сталин ситуацията беше различна, чудовищно много обожание… мощен щит. Антоне, аз съм обикновена руска жена… — мимолетната усмивка показа отношението на Олга към думата „обикновена“. — През цялото време, докато траеше последната война, се занимавах с предпазването на враговете на своята страна от проклятия. Дори само за това съм си заслужила помилването. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

Стори ми се, че тя се е понапила.

— Гадна работа… На всички нас ни се е налагало да вървим против човешката природа, но да се отива толкова далече… Та така, Антоне. Те няма да се справят. А аз мога да опитам. Макар че и аз не съм напълно сигурна.

— Олга, ако всичко е толкова сериозно, ти си длъжна да подадеш рапорт…

Жената поклати глава и отметна мокрите си коси:

— Не мога. Забранено ми е да общувам с когото ида било, освен с Борис Игнатиевич и партньора ми в работата. На него съм му казала всичко. Сега мога единствено да чакам. И да се надявам, че ще успея да се справя — в последния момент.

— А шефът не разбира ли това?

— Напротив, мисля, че разбира.

— Това било, значи… — прошепнах аз.

— С него бяхме любовници. Много дълго. Освен това и приятели, което се случва рядко… И така, Антоне. Днес решаваме въпроса с момчето и побърканата вампирка. Утре чакаме. Чакаме пробива на инферното. Съгласен ли си?

— Трябва да помисля, Олга.

— Чудесно. Мисли. А сега ми е време. Обърни се…

Не успях. Навярно самата Олга си беше виновна. Не бе преценила правилно колко време й остава.

Гледката наистина беше отвратителна. Олга затрепери, преви се като дъга. По тялото й премина вълна: костите й се огъваха, сякаш бяха гумени. Кожата й се късаше, оголвайки облените в кръв мускули. След миг жената се превърна в смачкана буца плът, безформено кълбо. И кълбото се свиваше все повече и повече, покривайки се с меки бели пера…

Полярната сова хвръкна от табуретката с наполовина птичи — наполовина човешки вик. Хвърли се към предпочитаното от нея място върху хладилника.

— По дяволите! — закрещях аз, забравил за всички правила и указания. — Олга!

— Красиво ли беше? — гласът на жената беше задъхан, все още изкривен от болката.

— Защо? Защо точно по този начин?

— Това е част от наказанието, Антоне.

Протегнах ръка и докоснах разпереното, треперещо крило.

— Олга, съгласен съм.

— Тогава да се хващаме за работа, Антоне.

Кимнах и излязох в коридора. Отворих шкафа с екипировката и преминах в Сумрака — иначе не може да се види нищо, освен дрехи и стари вехтории.

Лекото телце се спусна върху рамото ми.

— С какво разполагаш?

— Разредих си ониксовия амулет. Можеш ли да го напълниш?

— Не. Лишена съм от почти всичките си сили. Оставено ми е само онова, което е необходимо за неутрализиране на инферното. И спомените, Антоне… оставени са ми и спомените. Как възнамеряваш да убиеш вампирката?

— Тя е без регистрация — казах аз. — Само с народни средства.

Совата се изсмя гръмогласно.

— Трепетликата още ли се използва?

— Нямам трепетликови колове.

— Ясно. Заради приятелите ти?

— Да. Не искам да треперят, когато прекрачат прага.

— Тогава какво?

Извадих от издълбаното в тухлите скривалище пистолет. Погледнах косо совата — Олга изучаваше оръжието.

— Сребро? Много болезнено, но не и смъртоносно за вампирите.

— Куршумите са дум-дум — извадих пълнителя на пистолета „Desert Eagle“. — Сребърни куршуми дум-дум. Четирийсет и четвърти калибър. Три попадения така ще подредят вампира, че той ще стане безпомощен.

— А после?

— Народни средства.

— Не вярвам в техниката — със съмнение отговори Олга. — Виждала съм как се възстановява върколак, разкъсан на парчета от снаряд.

— И бързо ли се възстанови?

— За три денонощия.

— А аз за какво говоря?

— Добре, Антоне. Ако не се доверяваш на собствените си сили…

Беше останала недоволна и аз го разбирах. Но аз не съм оперативен работник. Аз съм щабен работник, комуто са възложили временно полева работа.

— Всичко ще бъде наред — успокоих я аз. — Повярвай ми. Нека да се съсредоточим върху издирването на стръвта.

— Да вървим.

 

 

— Ето тук се случи всичко — съобщих аз на Олга. Стояхме в прохода. Разбира се, в Сумрака.

От време на време покрай нас минаваха хора и по смешен начин ме заобикаляха, макар и да бях невидим.

— Тук си убил вампира — тонът на Олга беше крайно делови. — Така… разбирам, приятелю мой. Лошо си изчистил боклука… Впрочем това не е важно…

Според мен не бяха останали никакви следи от почиващия в мир вампир. Но реших да не споря.

— Тук е била вампирката… тук си я ударил с нещо… не, залял си я с водка… — Олга тихичко се засмя. — Тя се е измъкнала… Нашите оперативни работници съвсем са се отпуснали. Следата и сега си е ясна!

— Преобразила се е — мрачно отвърнах аз.

— В прилеп?

— Да. Гарик каза, че е успяла в последния момент.

— Лошо. Вампирката е по-силна, отколкото се надявах.

— Че нали е дива. Пила е кръв и е убивала. Тя няма опит, но пък сила има колкото си иска.

— Ще я унищожим — твърдо каза Олга.

Премълчах.

— А ето ги и следите на момчето — в гласа на Олга пролича одобрение. — И наистина… добър потенциал. Да отидем да видим къде живее.

Излязохме от прохода и тръгнахме по тротоара. Дворът беше голям, заобиколен с къщи от всички страни. Аз също чувствах аурата на момчето, макар и много слаба и неясна: явно той редовно минаваше оттук.

— Напред — командваше Олга. — Завий наляво. По-нататък. Надясно. Спри…

Застанах пред някаква улица, по която бавно пълзеше трамвай. Така и не бях излязъл от Сумрака.

— В този блок — съобщи Олга. — Напред. Той е там.

Постройката беше чудовищна. Плоска, извънредно висока и в допълнение сложена върху крачета-опори. На пръв поглед изглеждаше като паметник на кибритената кутия. На втори поглед — олицетворение на болезнена гигантомания.

— В такъв блок е подходящо да убиваш — казах аз. — Или да подлудиш някого.

— Ще се заемем и с едното, и с другото — съгласи се Олга. — Знаеш ли, имам голям опит в тези неща.

 

 

Егор не искаше да излиза от къщи. Когато родителите му отидоха на работа, след като хлопна вратата, той веднага почувства страх. И в същото време знаеше: извън празния апартамент страхът ще се превърне в ужас.

Нямаше спасение. Никъде и по никакъв начин. Но къщата създаваше поне илюзия за безопасност.

Светът се бе разрушил, светът бе рухнал снощи. Егор винаги си беше признавал — е, не пред всички, но пред самия себе си, — че не е смелчага. Но може би не беше и страхливец. Имаше неща, от които можеше и трябваше да се страхува: хулигани, маниаци, терористи, катастрофи, пожари, войни, смъртоносни болести. Всичките накуп и всичките — еднакво далечни. Всичко това съществуваше реално и в същото време оставаше отвъд границите на всекидневния живот. Спазвай простите правила, не скитай нощем, не се навирай в чужди райони, мий си ръцете преди ядене, не претичвай през релсите. Можеш да се страхуваш от неприятностите и в същото време да съзнаваш, че шансът да се забъркаш в тях не е много голям.

Сега всичко се беше променило.

Съществуваха явления, от които бе невъзможно да се скрие. Явления които ги нямаше и не можеше да ги има на света.

Съществуваха вампири.

Помнеше всичко ясно — не се беше лишил от памет заради ужаса, въпреки че смътно се бе надявал на това предишната вечер, когато бягаше към къщи и за разлика от друг път претичваше през улиците, без да се огледа. И плахата надежда, че на сутринта случилото се ще му се стори сън, също не се оправда.

Всичко беше истина. Невъзможна истина. Но…

Това се бе случило вчера. Беше се случило с него.

Да, тръгна си към къщи късно, но му се беше случвало да се прибира и още по-късно. Дори родителите му — които, според твърдото убеждение на Егор все още не разбираха, че е почти на тринайсет години — приемаха това напълно спокойно.

Когато той, заедно с момчетата, излезе от басейна… да, вече беше десет. Отидоха в „Макдоналдс“ и останаха там двайсетина минути. Това също беше обичайно — всички, на които финансите им позволяваха, след тренировката посещаваха „Мак“. После… после всички заедно отидоха до метрото. Наблизо. По светлата улица. Осмината.

Тогава все още всичко беше нормално.

В метрото той, кой знае защо, започна да се вълнува. Поглеждаше часовника си, взираше се в заобикалящите го. Но нямаше нищо подозрително.

Освен, че Егор чу музиката.

И започна това, което не можеше да бъде.

По някаква причина той свърна в тъмния, зловонен проход. Приближи се до девойката и младежа, които го чакаха. Които го бяха подмамили. И сам подложи шията си под тънките, остри, нечовешки зъби на девойката.

Дори сега, вкъщи, когато бе сам, Егор усещаше хлад — сладък, съблазнителен, гъделичкащ кожата. Той го искаше! Страхуваше се, но жадуваше докосването на блестящите зъби, кратката болка, след която… след която… след която щеше да се случи нещо… навярно…

И никой в целия свят не можеше да му помогне. Егор помнеше погледа на жената, която разхождаше кучетата. Поглед, преминал през него, напрегнат, но съвсем не равнодушен. Тя не се беше изплашила, тя просто не бе видяла случващото се… Спаси го единствено появата на третия вампир. Онзи блед младеж с плеъра, който се беше залепил за него още в метрото. Те се спречкаха заради него, както силни и гладни вълци се зъбят един на друг над изтощен, но още жив елен.

И от този момент нататък спомените му бяха объркани, всичко се бе случило прекалено бързо. Викове за някакъв патрул, за някакъв сумрак. Избухване на синя светлина — и единият вампир започна да се разпада пред очите му, като на кино. Вой на вампирката, на която бяха лиснали нещо в лицето.

И неговото паническо бягство…

И разбирането, страшно, още по-страшно от случилото се, че на никого не бива да казва нищо. Няма да повярват. Няма да разберат.

Вампири не съществуват!

Не е възможно да гледаш през хората и да не ги забелязваш!

Никой не изгаря във вихъра на синкав огън, превръщайки се в мумия, скелет, купчина пепел!

— Не е вярно — каза Егор на себе си. — Има ги. Възможно е. Случва се!

Беше му трудно да повярва дори на самия себе си…

Не отиде на училище, но за сметка на това подреди апартамента. Искаше му се да прави нещо. На няколко пъти отиде до прозореца и огледа внимателно двора.

Нищо подозрително.

А дали щеше да съумее да ги види?

Те щяха да дойдат. Егор не се усъмни в това нито за секунда. Те знаеха, че той ги помни. И щяха да го убият, защото е свидетел.

И не просто да го убият! Щяха да изпият кръвта му и ще го превърнат във вампир.

Момчето отиде до библиотеката, където половината от рафтовете бяха запълнени с видеокасети. Навярно можеше да потърси съвет. „Дракула — мъртъв и недоволен“… Не, това е комедия. „Веднъж ухапан“. Пълна глупост… „Нощ на страха“… Егор потрепери. Помнеше този филм. И сега вече никога нямаше да рискува да го гледа още веднъж. Какво се казваше там… „Кръстът ще помогне, ако вярваш в него.“

А с какво щеше да му помогне кръстът? Та той дори не бе кръстен. И в бога не вярваше. Или поне до момента не бе вярвал.

А сега, навярно, трябва.

Ако има вампири, значи има и дявол, а ако има и дявол, има и Бог?

Ако има вампири, то има и Бог?

Ако има Зло, то има и Добро?

— Нищо няма — каза Егор. Пъхна ръце в джобовете на дънките, излезе в коридора, погледна в огледалото. Отражението му беше там. Може би прекалено мрачно, но съвсем обикновено момче. Значи засега всичко бе нормално. Не успяха да го ухапят.

За всеки случай той все пак се завъртя, опитвайки се да разгледа врата си отзад. Не, нищо. Никакви следи. Тънка и май не съвсем чиста шия…

Идеята му хрумна неочаквано. Егор хукна към кухнята, като по пътя подплаши котарака, настанил се върху пералнята. Започна да рови сред пакетите с картофи, лук и моркови.

Ето го и чесъна.

Той бързо изчисти една глава и се захвана да дъвче. Чесънът беше лют, пареше в устата му. Момчето си наля чаша чай и започна да отпива след всяка скилидка. Това не му донесе особено облекчение, езикът му гореше, венците го сърбяха. Но нали чесънът би трябвало да му помогне?

Котаракът надникна в кухнята. Погледна с недоумение момчето, измяука разочаровано и си тръгна. Не можеше да разбере как е възможно да се яде подобна гадост.

Егор сдъвка последните две скилидки, изплю ги върху дланта си и се зае да ги натрива върху шията си. Това, което правеше, му беше смешно, но вече не можеше да спре.

Вратът също започна да го щипе. Хубав чесън. Всеки вампир щеше да пукне само от миризмата.

Котаракът нададе недоволен вой в коридора. Егор настръхна и надникна през вратата на кухнята. Не, нищо. Вратата бе затворена с три ключалки и верижка.

— Престани да извиваш, Грейсик! — строго нареди той. — Че ще те нахраня и теб с чесън.

Котаракът оцени заплахата и се скри в спалнята на родителите му. Какво още може да се направи? Май и среброто помагаше. Егор влезе в спалнята, отново подплашвайки котарака, отвори гардероба и извади изпод чаршафите и кърпите сандъчето, където майка му пазеше украшенията си. Измъкна сребърна верижка и я сложи на врата си. Ще вони на чесън и така или иначе ще се наложи да я свали вечерта. Дали да не изпразни касичката и да си купи верижка? С кръстче. И да я носи, без да я сваля. Ще каже, че е повярвал в Бога. Случват се такива работи — човек да не вярва, а после изведнъж да вземе да повярва!

Прекоси помещението, седна на дивана и качи краката си горе, като огледа замислено стаята. Дали в апартамента има трепетлика? Май не. А как изобщо изглежда трепетликата? Да отиде ли в ботаническата градина и да си отреже кинжал от някой клон?

Всичко това бе много хубаво, разбира се. Само че щеше ли да помогне? Ако музиката отново зазвучеше… тихата, подмамваща музика… Дали нямаше сам да скъса верижката, да счупи трепетликовия кинжал и да измие намазания с чесън врат?

Тиха, тиха музика… Невидими врагове. Може би те вече са до него, а той просто не ги вижда. Не умее да гледа. А вампирът седи до него и се усмихва, наблюдавайки наивното хлапе, готвещо се за отбрана. И не се страхува нито от трепетликата, нито от чесъна. Как можеш да се сражаваш с невидим?

— Грейсик! — извика Егор. Котаракът не отговаряше на „пис-пис“, той имаше сложен характер. — Ела тук, Грейсик!

Котаракът стоеше на прага на спалнята. Козината му беше настръхнала, очите му пламтяха. Той гледаше покрай Егор, към креслото до масичката. Към празното кресло…

Момчето усети как по тялото му пробяга вече познатият хлад. Той отскочи толкова рязко, че се стовари от дивана на пода. Креслото беше празно. Апартаментът беше празен и заключен. Наоколо потъмня, сякаш слънчевата светлина зад прозореца бе помръкнала…

До него имаше някой.

— Не! — закрещя Егор и запълзя. — Знам! Знам! Тук сте!

Котаракът издаде хриплив звук и се хвърли под кревата.

— Виждам те! — изкрещя Егор. — Не ме докосвай!

 

 

Вътрешността на сградата и иначе изглеждаше мрачна и страховита. А гледана от Сумрака, беше истинска катакомба. Бетонните стени, които в обикновената реалност бяха просто мръсни, в Сумрака се оказаха обрасли с тъмносин мъх. Гадост. Нито един Различен не живееше тук, за да изчисти къщата… Прекарах длан над особено гъста буца — мъхът се размърда, опитвайки се да се отдалечи от топлината.

— Изгори! — наредих аз.

Не обичам паразитите. Дори когато не причиняват особена вреда, а само пият чуждите емоции. Предположението, че големите колонии от син мъх са способни да влияят на човешката психика, предизвиквайки ту депресия, ту неконтролируема радост, така и не беше доказано от никого. Но аз винаги предпочитам да се презастраховам.

— Изгори! — повторих аз, пращайки малко сила в дланта си.

Пламъкът, прозрачен и горещ, обхвана омотания сплъстен мъх. След миг целият вход пламтеше. Отстъпих към асансьора, натиснах копчето, влязох в кабината. Там беше по-чисто.

— Девети етаж — подсказа ми Олга. — Защо си хабиш силите?

— Дребна работа…

— Може да ти потрябва всичко, което имаш. До последната капчица.

Премълчах. Асансьорът бавно пълзеше нагоре — сумрачният асансьор, двойник на обикновения, който продължаваше да си стои на първия етаж.

— Ти си знаеш — реши Олга. — Младост… безкомпромисност…

Вратите се плъзнаха встрани. Огънят вече беше преминал през деветия етаж — синият мъх гори като барут. Беше топло, значително по-топло, отколкото е обикновено в Сумрака. Леко миришеше на изгоряло.

— Ето тази врата… — каза Олга.

— Виждам.

Наистина почувствах аурата на момчето зад вратата. Той дори не беше рискувал да излезе днес от къщи. Прекрасно. Козлето е завързано със здраво въже, остава да дочакаме тигъра.

— Май ще вляза — реших аз. И побутнах вратата.

Тя не се отваряше.

Не може да бъде!

В реалността вратите могат да бъдат заключени с всичките си ключалки. Сумракът си има свои закони. Само вампирите се нуждаят от покана, за да влязат в чужда къща, това е цената, която трябва да платят за прекалената си сила и гастрономическия подход към хората.

За да затвориш врата в Сумрака, трябва поне да можеш да влизаш в него.

— Страхът — каза Олга. — Вчера момчето е било ужасено. И току-що е било в сумрачния свят. Затворило е вратата след себе си… и без да забележи, го е направило едновременно в двата свята.

— И какво да правя?

— Влез по-надълбоко. Ела с мен.

Погледнах към рамото си — нямаше никой. Да извикаш Сумрака, когато се намираш в Сумрака, не е лесна работа. Вдигах сянката си от пода няколко пъти, преди тя да придобие обем и да започне да се поклаща срещу мен.

— Хайде, давай, справяш се — шепнеше Олга.

Влязох в сянката и сумракът се сгъсти. Пространството се изпълни с гъста мъгла. Цветовете съвсем изчезнаха. От звуците остана само биенето на сърцето ми, тежко и бавно, тътнещо — сякаш удряха барабан на дъното на планинско дефиле. И свистеше вятър — въздухът сам се вмъкваше в белите дробове, бавно издувайки бронхите. Върху рамото ми се появи бялата сова.

— Няма да издържа дълго тук — прошепнах, отваряйки вратата. На това равнище тя не беше заключена.

Под краката ми пробяга тъмносива котка. За котките не съществува обикновен свят и сумрак, те живеят едновременно във всички светове. Колко е хубаво, че нямат истински разум.

— Пис-пис-пис — прошепнах аз. — Не се бой, коте…

По-скоро за да изпробвам собствените си сили, аз заключих вратата след себе си. Ето така, момченце, сега си защитен малко по-добре. Но ще ти помогне ли това, когато чуеш Зова?

— Излизай — каза Олга. — Много бързо губиш сили. На това равнище на Сумрака е трудно дори за опитен маг. Може би и аз ще изляза по-горе.

Излязох с облекчение. Да, аз не бях оперативен работник, умеещ да се разхожда из всичките три слоя на Сумрака. Общо взето нямах и нужда от това.

Светът стана малко по-ярък. Огледах се — апартаментът беше уютен и рожбите на сумрачния свят не му бяха повлияли особено. Няколко ивици син мъх до вратата… нищо страшно, сами ще издъхнат, след като колонията е унищожена. Появиха се и звуци — изглежда, от кухнята. Надникнах там.

Момчето стоеше до масата, ядеше чесън и на всяка хапка отпиваше по глътка горещ чай.

— Светлина и Мрак… — прошепнах аз.

Сега хлапето изглеждаше още по-малко и беззащитно от предния ден. Слабо, недобре сложено, макар и да не можеше да се нарече хилаво — явно се занимаваше със спорт. Носеше избелели небесносини дънки и синя тениска.

— Горкичкият — казах аз.

— Много трогателно — съгласи се Олга. — Да се пусне слух за магичните свойства на чесъна беше удачен ход от страна на вампирите. Разправят, че самият Брам Стокър го е измислил…

Момчето изплю върху дланта си сдъвканата каша и започна да втрива във врата си чесновото пюре.

— Чесънът е полезно нещо — казах аз.

— Да. И предпазва. От вирусите на грипа — добави Олга. — Ох! Колко лесно умира истината, колко жизнена е лъжата… Но момчето наистина е силно. На Нощния патрул няма да му е излишен нов оперативен работник.

— Той наш ли е?

— Засега не е на никого. Неоформена съдба, сам виждаш.

— А кое го влече?

— Не може да се разбере. Засега не може. Прекалено изплашен е. Сега е готов да направи каквото и да е, само и само да се спаси от вампирите. Готов е да стане Тъмен, готов е да стане и Светъл.

— Не мога да го осъждам за това.

— Разбира се. Да вървим.

Совата хвръкна, полетя по коридора. Аз тръгнах след нея. В момента се движехме три пъти по-бързо от хората — един от основните признаци на Сумрака е изменението на хода на времето.

— Ще чакаме тук — нареди Олга когато стигнахме гостната. — Топло, светло и уютно е.

Седнах в мекото кресло до масичката. Погледнах косо вестника, захвърлен отгоре.

Няма нищо по-весело от четенето на пресата през Сумрака.

„Печалбите от кредити падат“ — гласеше заглавието.

В реалността фразата изглежда по друг начин: „Расте напрежението в Кавказ.“

Сега можех да взема вестника и да прочета истината. Действителната. Това, което е мислел журналистът, скалъпващ статия по зададена тема. Онези трохи информация, които е получавал от неофициални източници. Истината за живота и истината за смъртта.

Само че защо?

Много отдавна се бях научил да не се вълнувам за човешкия свят. Той е нашата основа. Нашата люлка. Но ние сме Различни. Ние преминаваме през затворени врати и съхраняваме баланса между Доброто и Злото. Ние сме убийствено малко и не сме способни да се размножаваме… Изобщо не е задължително дъщерята на мага да стане вълшебница, нито пък синът на върколака да се научи да се преобразява в лунните нощи.

Ние не сме длъжни да обичаме обикновения свят.

Пазим го, само защото паразитираме върху него.

Мразя паразитите!

— За какво се замисли? — попита Олга. В гостната се появи момчето. Хвърли се към спалнята — доста бързо, като се имаше предвид, че бе в обикновения свят. Започна да се рови в гардероба.

— Нищо особено. Тъжно ми е.

— Случва се. В първите години се случва на всеки — гласът на Олга стана съвсем човешки. — После се свиква.

— Точно затова и тъгувам.

— Би трябвало да се радваш, че още сме живи. В началото на века популацията на Различните е паднала до критичния минимум. В течение ли си, че се е обсъждал въпроса за обединението на Тъмните и Светлите? Че са се разработвали евгенични програми?

— Да, знам.

— Науката едва не ни уби. Не вярваха в нас, не искаха да вярват. Докато смятаха, че науката е способна да промени света към по-добро.

Момчето се върна в гостната. Седна на дивана и се зае да намества сребърната верижка на врата си.

— Кое е по-доброто? — попитах аз. — Ние се отделихме от хората. Научихме се да ходим в Сумрака, научихме се да променяме природата на вещите и хората. Какво се е променило, Олга?

— Най-малкото това, че вампирите не ловуват без лиценз.

— Кажи го на някой човек, на когото му пият кръвта…

На прага се появи котаракът. Спря поглед върху нас. Започна да извива, взрял се в совата.

— Той реагира на теб — казах аз. — Олга, отиди по-дълбоко в Сумрака.

— Вече е късно — отговори Олга. — Извинявай… изгубила съм бдителност.

Момчето скочи от дивана. Значително по-бързо, отколкото бе възможно да се движи в човешкия свят. Тромаво — той още не разбираше какво става с него — влезе в сянката си и сега падаше към пода, гледайки към мен. Вече от Сумрака.

— Махам се… — прошепна совата и изчезна. Ноктите болезнено се впиха в рамото ми.

— Не! — закрещя момчето. — Знам! Знам! Тук сте!

Аз започнах да се изправям, разпервайки ръце.

— Виждам те! Не ме докосвай!

Той беше в Сумрака. Край. Случи се. Без каквато и да било странична помощ, без курсове и стимулатори, без ръководството на маг-наставник момчето прекрачи границата между обикновения и сумрачния свят.

От това как за първи път ще влезеш в Сумрака, какво ще видиш, какво ще усетиш — в много голяма степен зависи какъв ще станеш.

Тъмен или Светъл.

„Нямаме право да го отстъпваме на Тъмната страна, защото балансът в Москва ще рухне окончателно.“

Момче, ти си на самия ръб.

И това е по-страшно, отколкото неопитната вампирка.

Борис Игнатиевич е в правото си да вземе решение за ликвидиране.

— Не се бой — казах аз, без да помръдвам от мястото си. — Не се бой. Аз съм приятел и няма да ти навредя.

Момчето допълзя до ъгъла и застина. Той не откъсваше погледа си от мен и явно не разбираше, че е преминал в Сумрака. За него всичко изглеждаше така, сякаш в стаята внезапно се е стъмнило, настанала е тишина и отникъде съм се появил аз…

— Не се бой — повторих аз. — Казвам се Антон. А ти как се казваш?

Той мълчеше. Преглъщаше често-често. После притисна ръка към шията си, напипа верижката си и изглежда леко се поуспокои.

— Аз не съм вампир — казах.

— Кой сте вие? — Хлапето вече крещеше. Добре, че този пронизващ вик не можеше да се чуе в обикновения свят.

— Антон. Служител на Нощния патрул.

Очите му се разшириха — рязко, като от болка.

— Работата ми се състои в това да охранявам хората от вампирите и останалите нечисти сили.

— Не е вярно…

— Защо?

Той сви рамене. Добре. Опитва се да оценява действията си, да аргументира мнението си. Значи не е съвсем обезумял от страх.

— Как се казваш? — повторих аз. Можех да окажа натиск на момчето, да премахна страха му. Но това би било намеса, при това — забранена.

— Егор…

— Хубаво име. А аз се казвам Антон. Разбираш ли? Аз съм Антон Сергеевич Городецки. Служител на Нощния патрул. Снощи убих вампира, който се опитваше да те нападне.

— Един ли?

Прекрасно. Завърза се разговор.

— Да. Вампирката се измъкна. Сега я търсят. Не бой се, аз съм тук, за да те охранявам… за да унищожа вампирката.

— Защо наоколо е толкова сиво? — попита изведнъж момчето.

Браво! Какъв юнак само!

— Ще ти обясня. Само нека да се разберем, че не съм ти враг. Става ли?

— Ще видим.

Той държеше нелепата си верижка, сякаш тя бе способна да го спаси от нещо. Момче, момче, ако всичко беше толкова просто в този свят… Не спасяват нито среброто, нито трепетликата, нито светият кръст. Животът против смъртта, любовта против омразата… и силата против сила, защото силата няма морални категории. Всичко е много просто. Разбрах това за някакви си две-три години.

— Егор… — тръгнах бавно към него. — Изслушай какво ще ти кажа…

— Стойте!

Изкомандва толкова рязко, сякаш държеше в ръцете си оръжие. Въздъхнах и се спрях.

— Добре. Слушай тогава. Освен обичайния, човешки свят, съществува и свят на сенките, сумрачният свят.

Той мислеше. Независимо от страха — а той се боеше безумно, обливаха ме вълни от потискащ ужас — момчето се опитваше да проумее думите ми. Има хора, които страхът парализира. Но има и такива, на които им придава сила.

Много исках да се надявам, че Егор е от вторите.

— Паралелен свят?

Ето на. Фантастиката влезе в действие. Хубаво, какво толкова, наименованията са просто звуци.

— Да. И в този свят могат да попаднат само онези, които притежават свръхестествени способности.

— Вампирите?

— Не само те. Още и върколаците, вещиците, черните магове… белите магове, лечителите, пророците.

— Всички те съществуват ли в действителност?

Той беше мокър като мишле. Косата му се беше сплъстила, тениската бе прилепнала към тялото му, по бузите му се спускаха мъниста пот. И въпреки това момчето не откъсваше поглед от мен и се готвеше да се съпротивлява. Сякаш това му бе по силите.

— Да, Егор. Понякога сред хората се появяват такива, които умеят да влизат в сумрачния свят. Те застават на страната на Доброто или на Злото. На Светлината или на Мрака. Те са Различните. Така се наричаме помежду си: Различните.

— Вие Различен ли сте?

— Да. И ти също.

— Защо?

— Ти си в сумрачния свят, момче. Огледай се наоколо, ослушай се. Цветовете са се изтрили. Звуците са умрели. Секундната стрелка върху часовника едва пълзи. Ти си влязъл в сумрачния свят… ти пожела да видиш опасността и прекрачи границата между световете. Тук времето се движи по-бавно, тук всичко е различно. Това е светът на Различните.

— Не вярвам — Егор се извърна бързо, после отново ме погледна. — А защо Грейсик е тук?

— Котаракът? — усмихнах се аз. — Животните си имат свои закони, Егор. Котките живеят във всичките измерения едновременно, за тях няма никаква разлика.

— Не вярвам — гласът му трепереше. — Всичко това е сън, знам! Когато светлината помръкне… Спя. Случвало ми се е.

— Присънвало ли ти се е, че пускаш осветлението, а лампата не светва? — знаех отговора, пък и вече го бях прочел в очите на момчето. — Или да светне едва-едва, като свещ? И ти вървиш, а около теб се люлее Мракът и когато протегнеш ръка, не можеш да различиш пръстите си?

Той мълчеше.

— Това се случва с всички нас, Егор. Всеки Различен сънува такива неща. Всъщност сумрачният свят нахлува в нас, вика ни, напомня за себе си. Ти си Различен. Макар и да си още малък, си Различен. И само от тебе зависи…

Не разбрах веднага, че очите му са затворени, а главата му се накланя встрани.

— Идиот — изсъска от рамото ми Олга. — Той за пръв път е влязъл самостоятелно в Сумрака! Няма сили за това! Измъквай го, бързо, или ще остане завинаги тук!

Сумрачната кома е болест на новаците. Почти бях забравил за нея — не ми се беше налагало да работя с млади Различни.

— Егор! — хвърлих се към него, разтърсих го, хванах го под мишниците. Той беше лек, съвсем лек — в сумрачния свят се променя не само ходът на времето. — Събуди се!

Той не реагираше. Момчето самичко беше направило това, за което на други са им необходими месеци тренировки — бе влязло в Сумрака. А сумрачният свят обожава изпиването на силите.

— Измъквай го! — пое командването Олга. — Измъквай го, по-живо! Няма да се събуди сам!

И това беше най-трудно от всичко. Минавал съм курсове за спешна помощ, но все още не ми се беше налагало да измъквам никого от Сумрака.

— Егор, ела на себе си! — потупах го по бузите. Отначало слабо, после преминах на тежки шамари. — Е, какво, хлапе? Ти влизаш в сумрачния свят! Събуди се!

Той ставаше все по-лек и по-лек, изтъняваше в ръцете ми. Сумракът пиеше живота му, извличаше последните му сили. Сумракът променяше теглото му, превръщаше го в свой обитател. Какви ги забърках!

— Затвори се! — гласът на Олга беше студен, отрезвяващ. — Затвори се заедно с него… патрулен!

Обикновено създавам сфера за повече от минута. Този път се справих за пет секунди. Избухване на болка — сякаш в главата ми се бе взривил малък снаряд. Отметнах глава назад, когато сферата на отрицанието излезе от тялото ми и ме обгърна със сапунен мехур в цветовете на дъгата. Мехурът растеше, издуваше се, неохотно побирайки в себе си и мен, и момчето.

— Това е всичко, сега задръж. С нищо не мога да ти помогна, Антоне. Задръж сферата!

Олга не беше права. Тя ми помагаше дори само със съветите си. Навярно и аз самият щях да се сетя да създам сфера, но бих изгубил още няколко скъпоценни секунди.

Наоколо започна да светлее. Сумракът все още пиеше силите ни, моите — с усилие, на момчето — с лекота, но сега разполагаше само с няколко кубични метра пространство. Тук не съществуваха обичайните физични закони, но имаше техни аналози. В момента в сферата се създаваше равновесие между нашите живи тела и Сумрака.

Или сумракът щеше да се разтвори и да пусне плячката си, или момчето щеше да се превърне в обитател на сумрачния свят. За постоянно. Това се случва с маговете, отдали всичките си сили — по непредпазливост или по необходимост. Или с новаците, които не умеят да се защитават както трябва от Сумрака и му дават повече, отколкото е необходимо.

Погледнах Егор: лицето му посивяваше пред очите ми. Той си отиваше в безкрайните простори на света на сенките.

Прехвърлих момчето върху дясната си ръка, а с лявата извадих от джоба си сгъваемото ножче. Отворих със зъби острието.

— Това е опасно — предупреди Олга.

Не отговорих. Просто се порязах по китката.

Когато кръвта шурна, сумракът засъска като нагорещен тиган. Притъмня ми пред очите. Работата не беше в загубата на кръв, заедно с нея си отиваше и самият живот. Бях разрушил своята собствена защита от Сумрака.

Затова пък той получи такава порция енергия, каквато не беше в състояние да погълне.

Светът стана по-светъл, сянката ми скочи на пода и аз прекрачих през нея. Дъгоцветната ципа на сферата на отрицание се пукна, пускайки ни в обикновения свят.