Сергей Лукяненко
Нощен патрул (19)

Глава 1

Олдсмобилът беше древен и точно затова ми харесваше. Само дето отворените прозорци не спасяваха от жегата, безумната жега на нажежения през деня път. Тук беше необходим климатик.

Иля, вероятно, споделяше същото мнение. Той караше колата, придържайки волана само с едната ръка, и току се оглеждаше и подхващаше разговори. Аз разбирах, че маг от неговото равнище вижда вероятностите десет минути напред и че няма да има никаква катастрофа, но все пак не се чувствах уютно.

— Имах намерение да сложа климатик — виновно каза той на Юля. Момичето страдаше от жегата повече от всички нас, по лицето й се появиха обезпокоителни червени петна, погледът й помътня. Дано не й се доповръща.

— Ъхъ — каза Юля. Леко се усмихна. Предишният ден беше много напрегнат за нас, работихме до пет сутринта и останахме да спим направо в офиса. Разбира се, да се принуждава тринайсетгодишно момиче да се бъхти наравно с възрастните е свинщина, но тя сама пожела, никой не я е карал.

Светлана, седнала отпред, тревожно погледна към Юля. После — крайно неодобрително — и към Семьон. Под нейния поглед невъзмутимият маг едва не се задави с „Явата“. Пое си дъх и погълна виещия се из купето цигарен дим. С щракване на пръста изхвърли фаса. „Явата“ и без това беше отстъпка пред общественото мнение, до неотдавна Семьон предпочиташе „Польот“ и още по-чудовищни сортове цигари.

— Затворете прозорците — помоли Семьон.

След минута температурата в колата рязко започна да пада. На талази заприижда миризма на солено море. Дори усетих, че това е нощно море и не е прекалено далече — добре познатото кримско крайбрежие. Йод, водорасли, лек намек за пелин. Черно море. Коктебел.

— Коктебел? — попитах аз.

— Ялта — бързо отвърна Семьон. — Десети септември хиляда деветстотин седемдесет и втора година, около три часа през нощта. След лека буря.

Иля завистливо цъкна с език:

— Бива си го! И не си похарчил досега този букет?

Юля погледна виновно Семьон. Консервирането на климата не се удаваше лесно на всеки маг, а похарченият сега от Семьон букет от усещания можеше да е украшението на всеки купон.

— Благодаря, Семьон Павлович.

Кой знае защо, девойката беше много плаха пред него, като пред шефа, и го наричаше с име и презиме.

— Дреболия — спокойно отговори Семьон. — В колекцията си имам дъжд в тайгата през хиляда деветстотин и тринайсета, тайфун през четирийсета, военно утро в Юрмала през петдесет и шеста, струва ми се, зимна вечер в Гагрите.

Иля се разсмя:

— Майната й на зимната вечер в Гагрите. Виж, дъждът в тайгата…

— Не го разменям — веднага предупреди Семьон. — Знам я твоята колекция, нямаш нищо равностойно.

— А ако ти предложа две неща, не, три?

— Мога да ти го подаря — предложи Семьон.

— Я се разкарай — махна обидено с ръка Иля. — Какво мога да ти подаря в замяна?

— Тогава ще те повикам при разконсервирането.

— И това е нещо.

Той, разбира се, се начумери. Според мен те бяха почти равни по способности, може би Иля дори бе малко по-силен. Но Семьон имаше усет за моментите, достойни за магическо консервиране. А и умееше да не си хаби колекцията за дреболии.

Естествено, на някого подобна постъпка би могла да се стори разточителство: да се направи по-поносим последния половин час от пътуването в жегата чрез такъв ценен набор от усещания.

— Такъв нектар трябва да се вдъхва вечер, докато се ядат шишчета — каза Иля. Понякога той се отличаваше със смайващо дебелокожие. Юля се впрегна.

— Помня, че веднъж се озовах на Изток — изведнъж каза Семьон. — Хеликоптерът ни… накратко, тръгнахме пеша. Бяхме изгубили техническите средства за свръзка, а да използваме магически беше все едно да се разхождаме в Харлем с плакат „Смърт на негрите!“. Движехме се пеша, в пустинята Хадрамаут. И ни оставаше съвсем малко път до местния резидент, някакви си сто километра, е, сто и двайсет. А вече нямахме никакви сили. Нямахме вода. И в този момент Альошка, добро момче, сега работи в Приморие, казва: „Не мога, Семьон Павлович, нали имам вкъщи жена и две деца, искам да се върна.“ Легна върху пясъка и разконсервира запаса си. Оказа се, че там има дъжд. Проливен, двайсет минути. Напихме се, напълнихме си манерките и изобщо — събрахме сили. Исках да му хвърля един бой, че не каза по-рано, но го съжалих.

След тази дълга реч в колата настъпи тишина за около минута. Семьон рядко изнасяше факти от бурната си биография толкова красноречиво.

Пръв се опомни Иля.

— А ти защо не използва своя дъжд от тайгата?

— Сравних ги — изсумтя Семьон. — Дъжд от колекцията от тринайсета година и обикновен пролетен дъжд, при това от Москва — той вонеше на бензин, вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

— Там е работата. Всичко си има своето време и място. Вечерта, за която сега си спомних, беше приятна. Но не нещо особено. Точно като за твоята таратайка.

Светлана тихо се засмя. Лекото напрежение, появило се в колата, спадна.

През цялата седмица Нощният патрул беше обзет от нервно напрежение. Макар в Москва да не бяха станали особени произшествия, просто обикновената рутинна работа. В града се възцари жега, незапомнена за месец юни, и сведенията за произшествия спаднаха до минимум. Това не беше по вкуса нито на Светлите, нито на Тъмните.

Около денонощие аналитиците ни обработваха версията, че неочаквано топлото време е предизвикано от готвена от Тъмните акция. Със сигурност в същото време Дневният патрул е проучвал дали Светлите магове не са манипулирали климата. След като и двете страни се убедиха в естествените причини за ненормалните метеорологични условия, не остана абсолютно никаква работа за вършене.

Тъмните притихнаха като пребити от дъжд мухи. Из града, въпреки всички прогнози на лекарите, броят на нещастните случаи и на починалите от естествена смърт намаля. На Светлите също не им беше до работа, маговете се караха за глупости, за най-обикновените документи от архива трябваше да се чака по половин ден, на предложенията да дадат прогноза за времето аналитиците отговаряха ядосано: „Тъмна вода в облаците“. Борис Игнатиевич бродеше из офиса абсолютно шашнат: московската жега беше пречупила дори него, с цялото му богато източно минало и произход. Предишната сутрин, в четвъртък, той събра личния състав, назначи двама доброволци за свои помощници, а на останалите нареди да се измитат от столицата. Където поискат — на Малдивските острови, в Гърция, при дявола в преизподнята, там така или иначе е по-комфортно, на вила извън града. Беше ни наредено да не се появяваме в офиса по-рано от понеделник по обед.

След като почака около минута, докато на всички лица цъфнат щастливи усмивки, шефът добави, че неочакваното щастие е добре да се отработи. С ударен труд. За да не се срамуваме след това от безцелно преживените дни. Защото класиците ненапразно са казали: „Понеделник започва в събота“, и след като сме получили три дни почивка, ние сме длъжни да свършим цялата рутинна работа преди това.

И ето че ние я свършихме — някои почти до сутринта. Проверихме Тъмните, които бяха останали в града и се намираха под особен контрол: вампири, върколаци, инкуби и сукуби^[1], действащи вещици и останалата неприятна паплач от низшите разряди. Всичко беше наред. Вампирите сега жадуваха не за топла кръв, а за студена бира. Вещиците се опитваха да правят магии, не за да урочасат ближния, а за да докарат лек дъждец над Москва.

Затова сега ние отивахме на отдих. Не на Малдивите, разбира се — шефът малко беше надценил щедростта на счетоводния отдел. Но и два-три дни извън града са нещо прекрасно. Горкичките доброволци, които останаха с шефа в столицата, да бдят и да го охраняват!

— Трябва да позвъня вкъщи — каза Юля. Тя видимо се оживи, след като Семьон смени жегата в колата с морска прохлада. — Света, дай телефона.

Аз също се наслаждавах на прохладата. Хвърлях поглед към колите, които изпреварвахме: повечето прозорци бяха със свалени стъкла и хората ни гледаха със завист, подозирайки неоснователно старата кола в наличие на климатик.

— Скоро трябва да свиеш — казах на Иля.

— Спомням си. Веднъж съм идвал тук.

— Тихо! — прошепна Юля със страшен глас. И заговори по телефона: — Мамо, аз съм! Да, вече пристигнахме. Разбира се, че е хубаво! Тук има езеро. Не, малко е. Мамче, аз само за малко, таткото на Света ми даде клетъчния си телефон. Не, никой друг. Света? Сега.

Светлана въздъхна и взе телефона от момичето. Погледна ме мрачно и аз се опитах да си придам сериозно изражение.

— Здравейте, лельо Наташа — каза Светлана с тънко детско гласче. — Да, много се радваме. Да. Не, с възрастни. Мама е далече, да я повикам ли? Да, ще й предам. Непременно. Дочуване.

Тя изключи телефона и каза на празното пространство:

— Момиче, а какво ще стане, когато майка ти попита истинската Света как сте прекарали почивните дни?

— Света ще отговори, че много добре сме си прекарали.

Светлана въздъхна и погледна Семьон, сякаш търсейки подкрепа.

— Използването на магически способности за лични цели води до непредсказуеми последствия — произнесе Семьон с наставнически тон. — Спомням си, веднъж…

— За какви магически способности говориш? — искрено се учуди Юля. — Казах й, че съм отишла на купон с момчетата и я помолих да ме прикрива. Светка помърмори, но се съгласи, естествено.

Иля се хилеше зад кормилото.

— Изтрябвал ми е този купон — възмути се Юля, явно не разбирайки какво го е развеселило. — Нека там се забавляват човешките деца. Но защо всички се смеете? А?

 

 

При всеки от нас, патрулните, работата отнема по-голямата част от живота. Не защото сме заклети работохолици — кой със здрав разум не предпочита почивката пред работата? И не защото работата ни е чак толкова интересна — по-голямата част от дейността ни се състои в скучно патрулиране или киснене по канцелариите. Ние просто сме малко. Дневният патрул се комплектова значително по-лесно, всеки Тъмен се стреми към възможността да властва. При нас ситуацията е съвсем различна.

Но покрай работата всеки от нас си има своето малко късче живот, което не даваме никому: нито на Светлината, нито на Мрака. То си е само наше. Това късче живот, което не крием, но и не излагаме на показ, което ни е останало от предишната ни, човешка същност.

Някои при най-малката възможност пътешестват. Иля, например, предпочита нормалните екскурзии, а Семьон — баналния автостоп. Навремето той е изминал, без да похарчи нито копейка, разстоянието от Москва до Владивосток за някакъв рекорден срок, но не е регистрирал постижението си в Лигата на свободните пътешествия, тъй като по време на пътуването двукратно е използвал магическите си способности.

Игнат, а и не само той, не възприема почивката по друг начин, освен като сексуални приключения. През този етап преминаваха почти всички, животът позволява на Различните значително повече, отколкото на хората. Това, че хората изпитват неосъзнато, но силно влечение към Различните, дори към онези, които не го желаят, е всеизвестен факт.

Сред нас има страшно много колекционери. От безобидни събирачи на джобни ножчета, медальончета, марки и запалки до тези на метеорологични условия, миризми, аури и заклинания. Аз някога събирах модели на автомобили и прахосвах огромни суми за редки екземпляри, представляващи ценност само за няколко хиляди идиота. Сега цялата тази колекция е събрана в две картонени кутии. Някой път трябва да ги измъкна навън и да ги изсипя в пясъка, където си играят децата, за тяхна радост.

Броят на рибарите и ловците сред нас също е голям. Игор и Гарик се увличат от екстремния парашутизъм. Милата девойка Галя, нашата ненужна програмистка, се занимава с отглеждане на бонзай. Общо взето, целият богат запас от развлечения, натрупан от човечеството, не ни е чужд.

А от какво се увличаше Тигърчето, при която отивахме сега, дори не можех да предположа. Беше ми интересно да го науча почти толкова много, колкото жадувах да се измъкна от градската жега. Обикновено когато посетиш дома на някого, веднага научаваш каква е малката му чудатост.

— Много ли ни остава? — възкликна Юля с капризна нотка в гласа. Вече бяхме свили в отклонението и бяхме изминали пет километра по черния път, покрай малка вилна зона и рекичка.

— Почти пристигнахме — казах аз, сравнявайки пътя с образа, който ни беше оставила Тигърчето.

— Тоест абсолютно съвсем пристигнахме — каза Иля и зави право към дърветата. Юля ахна, закривайки лицето си с ръце. Светлана реагира по-спокойно и все пак протегна напред ръце в очакване на удара.

Колата профуча през гъсталака и непроходимия ветровал и се вряза в наредените като стена дървета. Естествено, удар не последва. Преминахме през слой гъста мъгла и се озовахме на отличен асфалтов път. Отпред проблясваше огледалната повърхност на малко езерце, на брега на което стоеше тухлена двуетажна къща, заобиколена от висока ограда.

— Това, което ме изумява при върколаците — каза Светлана, — е тяхната потайност. Не стига, че се е прикрила с мъглата, а отгоре на всичко и ограда.

— Тигърчето не е върколак! — възмути се момичето. — Тя е трансформиращ се маг!

— Това е едно и също — меко каза Света.

Юля погледна Семьон, очевидно очаквайки подкрепа. Магът въздъхна:

— По принцип Света е права. Тясно специализираните бойни магове са си върколаци. Само че с друг Знак. Ако Тигърчето е била в друго настроение, когато за пръв път е влязла в Сумрака, би се превърнала в Тъмна, във върколак. Много малко са хората, при които всичко е определено предварително. Обикновено има борба. Подготовка за иницииране.

— А с мен как беше? — попита Юля.

— Нали съм ти разказвал? — промърмори Семьон. — Доста лесно.

— Лека реморализация на учителите и родителите — каза Иля със смях, докато спираше колата до оградата. — И малкото момиченце веднага се изпълни с любов и доброта към околния свят.

Юля беше талантливо момиче и Патрулът й възлагаше големи надежди. И все пак не такива, че да я пришпорват през лабиринтите на моралните главоблъсканици със същото темпо като Светлана, бъдещата Велика Вълшебница.

Навярно тази мисъл ни хрумна едновременно и на двамата със Света — ние се спогледахме. Спогледахме се и веднага отклонихме погледите си встрани.

Притискаше ни невидима стена, притискаше ни, разделяйки ни от двете си страни. Аз завинаги щях да си остана маг от трето равнище. Светлана всеки момент щеше да ме надмине, а скоро — много скоро, тъй като така смята ръководството на Патрула — щеше да стане вълшебница извън всякакви категории.

И тогава всичко, което щеше да ни остане, щяха да са приятелските ръкостискания, когато се видим, и честитките за рождените дни и Коледа.

— Какво става, там да не са заспали? — възмути се Иля, когото не го измъчваха подобни проблеми. Подаде се от прозореца — и в колата веднага лъхна горещ, макар и чист въздух. Махна с ръка, гледайки в обектива на камерата, закрепена над портата. Даде сигнал.

Портата започна бавно да се отваря.

— Така е по-добре — изсумтя магът, вкарвайки колата в двора.

Той се оказа голям, изпълнен с гъсто засадени дървета. Удивително е как са построили къщата, без да засегнат тези исполински борове и ели. Освен малката градинка с цветя около неработещия фонтан не се забелязваха никакви лехи. На бетонната площадка пред сградата вече имаше пет коли. Разпознах старата „Нива“, която от патриотизъм използваше Данила, и спортната кола на Олга — как ли се беше добрала дотук по черния път? Между тях стоеше раздрънканият фургон, с който се придвижваше Толик. Останалите две коли ги бях виждал при офиса, но не знаех на кого са.

— Не са ни изчакали — възмущаваше се Иля. — Прави се купон, всички се веселят, а най-добрите хора на Патрула се мъкнат по междуселските пътища.

Той изключи двигателя и в този момент Юля радостно възкликна:

— Тигърче!

С лекота ме прескочи, отвори вратата и излезе от колата.

Семьон бързо изруга и я последва с неуловими движения. Тъкмо навреме.

Не разбрах къде се криеха тези кучета. Във всеки случай по никакъв начин не се издадоха, докато Юля не изскочи от колата. Но веднага щом тя стъпи на земята, от всички посоки беззвучно й се нахвърлиха бледожълти сенки.

Момичето изпищя. Тя имаше достатъчно способности да се справи със стадо вълци, да не говорим за пет-шест кучета. Само че досега не беше водила истинска битка и се стъписа. Честно казано, и аз не очаквах нападение тук. Още по-малко пък такова. Кучетата изобщо не атакуват Различни. От Тъмните се страхуват. И обичат Светлите. Трябва доста сериозно да се поработи с едно животно, за да се потисне природния му страх от ходещи източници на магия.

Светлана, Иля и аз — всички изскочихме навън. Но Семьон вече ни бе изпреварил. С едната си ръка беше подхванал момичето, с другата беше прекарал черта във въздуха. Реших, че ще използва подплашваща магия, ще отиде в Сумрака или ще изпепели кучетата. Обикновено инстинктивно се правят най-простите заклинания.

Но Семьон направи „фризер“, темпорално замразяване. То настигна две от кучетата във въздуха: обвитите със синьо сияние тела увиснаха над земята с издадени напред тесни, озъбени муцуни. От зъбите им се откъсваха и падаха като блестяща синкава градушка капки слюнка.

Трите кучета, които бяха замръзнали на земята, не изглеждаха толкова ефектно.

Тигърчето вече тичаше към нас. Лицето й беше пребледняло, очите й се бяха изцъклили. Тя се вгледа за секунда в Юля: момичето продължаваше да пищи, но вече по-тихо, по инерция.

— Всички ли са добре? — попита тя най-накрая.

— Я се разкарай — промърмори Иля, отпускайки магическия жезъл. — Що за зверове развъждаш?

— Нищо нямаше да ви направят! — виновно каза Тигърчето.

— Така ли? — Семьон свали Юля на земята. Замислено прекара пръст по зъбите на увисналото във въздуха куче. Упоритият слой мраз пружинираше под пръстите му.

— Заклевам се! — Тигърчето притисна ръка към гърдите си. — Момчета, Света, Юленка, извинявайте. Не успях да ги спра. Кучетата са тренирани да повалят и задържат непознати.

— Дори Различни?

— Да.

— Дори Светли? — в гласа на Семьон се появи искрено възхищение.

Тигърчето сведе поглед и кимна.

Юля се приближи към нея, прегърна я и каза:

— А аз не се уплаших. Само малко се стъписах.

— Добре, че и аз се стъписах — мрачно отбеляза Иля, прибирайки оръжието. — Кучешкото печено е прекалено екзотично ястие. Тигърче, но нали твоите кучета ме познават!

— Теб не биха те и докоснали.

Напрежението падаше бавно. Разбира се, нищо страшно нямаше да се случи, ние умеем да се лекуваме взаимно, но пикникът би се провалил с гръм и трясък.

— Извинявайте — каза още веднъж Тигърчето. Изгледа ни умолително.

— Слушай, за какво ти е това? — Света посочи с поглед кучетата. — Обясни ми, защо? Твоите способности са достатъчни, за да се отървеш от взвод зелени барети, за какво са ти тези ротвайлери?

— Това не са ротвайлери, стафордширски териери са.

— Каква е разликата!

— Веднъж хванаха крадци. А аз нали идвам два пъти седмично, не мога всеки ден да карам от града дотук.

Обяснението не беше особено убедително. Обикновено сплашващо заклинание — и никой човек не би припарил наблизо. Но никой не успя да каже това — Тигърчето ни обезоръжи:

— Такъв ми е характерът.

— А кучетата дълго ли ще висят? — попита Юля, без да я пуска. — Искам да се сприятеля с тях. Иначе у мен ще остане скрит психологически комплекс, който неизбежно ще се отрази на характера ми и на сексуалните ми предпочитания.

Семьон изсумтя. С репликата си — интересно доколко непосредствена и доколко преднамерена — Юля потуши конфликта.

— Привечер ще оживеят. Стопанке, ще ни поканиш ли в къщата си?

Тръгнахме към къщата, оставяйки кучетата да стоят и висят около колата.

— Тигърче, при теб е супер! — каза Юля. Тя вече се беше залепила за девойката и напълно ни игнорираше. Изглежда, вълшебницата беше нейният кумир, на когото се прощаваше всичко, дори прекалено бдителните кучета.

Само че защо недостъпните способности винаги се превръщат във фетиш?

Юля е Великолепна вълшебница-аналитик, способна да разплита нишките на реалността, да намира скритите магически причини за, на пръв поглед, обикновени събития. Тя е умна, в нейния отдел я обожават, и то не само като малко момиче, но и като боен другар, като ценна, понякога незаменима сътрудничка. Но нейният кумир е Тигърчето, вълшебница-върколак и боен маг. Да се бе хванала да подражава на добродушната старица Полина Василевна, поработваща в аналитичния отдел на половин надница. Или да се бе влюбила в началника на отдела си, импозантния застаряващ донжуан Едик.

Ама не, неин кумир стана Тигърчето.

Започнах да си подсвирквам нещо, крачейки най-отзад на процесията. Улових погледа на Светлана, леко поклатих глава. Всичко е наред. Предстои ни цяло денонощие безделие. Никакви Тъмни и Светли, никакви интриги, никакво противопоставяне. Ще се къпем в езерото, ще ядем шишчета, ще пием червено вино. Вечерта — в банята. В такава вила трябва да има прилична баня. После със Семьон ще си вземем по някоя бутилка водка и буркан със солени гъби, и ще се усамотим някъде по-надалече от останалата тълпа и ще се напием до безумие, гледайки звездите и водейки философски разговори на възвишени теми.

Яко.

Иска ми се да бъда човек. Поне за едно денонощие.

Семьон се спря и ми кимна:

— Ще си вземем две бутилки. Или три. Може да дойде още някой.

Не си струваше да се учудвам, още по-малко пък да се възмущавам. Той не четеше мислите ми, просто жизненият му опит беше значително по-голям от моя.

— Разбрахме се — кимнах аз. Светлана отново ме погледна накриво, с подозрение, но си премълча.

— На теб ти е по-лесно — добави Семьон. — На мен много рядко ми се удава да стана човек.

— А това необходимо ли е? — попита Тигърчето, вече спряла до вратата.

Семьон сви рамене:

— Не, разбира се. Но ми се иска.

И ние влязохме във вилата.

 

 

Двайсет гости може би бяха малко множко дори за тази къща. Ако бяхме хора, щеше да е друго нещо. А така вдигахме прекалено много шум. Опитайте да съберете заедно двайсетина деца, учили прилежно няколко месеца преди това, дайте им пълния асортимент на магазина за играчки, разрешете им да правят каквото си искат и наблюдавайте резултата.

Може би само аз и Света оставахме встрани от тези шумни забавления. Взехме си от шведската маса по чаша вино и седнахме на кожения диван в ъгъла на гостната.

Семьон и Иля все пак се вкопчиха един в друг в магически двубой. Много културен, мирен и в първия момент приятен за околните. Очевидно в колата Семьон беше засегнал самолюбието на приятеля си: сега те поред променяха климата в гостната. Вече бяхме усетили и зимата в горите на Подмосковието, и есенна мъгла, и лятото в Испания. Тигърчето решително забрани дъждовете и пороите, но маговете и без това не възнамеряваха да призовават необуздаността на стихиите. Те очевидно бяха въвели някакви вътрешни ограничения на измененията на климата и се съревноваваха не толкова в необичайността на консервирания природен миг, колкото в подходящия момент за използването му.

Гарик, Фарид и Данила играеха на карти. Най-обикновени, без сложни хрумвания, само дето въздухът над масата искреше от магии. Те използваха всички достъпни начини за магическо мамене и защита от него. Тук вече не беше важно на кого какви карти са се паднали и какви са останали в купчината.

До отворената врата стоеше Игнат, заобиколен от девойките от научния отдел, към които се бяха присламчили и нашите така наречени програмистки. Очевидно нашият сексофил се беше изхитрил да претърпи поражение на любовния фронт и сега си лижеше раните в тесен кръг.

— Антоне — полугласно попита Света, — как мислиш, всичко това истинско ли е?

— Кое именно?

— Веселбата. Помниш ли какво каза Семьон?

Свих рамене:

— Да се върнем на този въпрос, когато станем на по сто години, а? На мен ми е хубаво. Просто ми е хубаво. Защото не трябва да тичам никъде, нищо не трябва да пресмятам, а Патрулите са изплезили езици и са се скрили на сянка.

— На мен също ми е хубаво — съгласи се Светлана. — Но нали тук сме само четирима такива, млади или почти млади. Юля, Тигърчето, ти, аз. Какво ще стане с нас след сто години? А след триста?

— Ще видим.

— Антоне, разбери — Света лекичко докосна ръката ми. — Аз много се гордея с това, че влязох в Патрула. Щастлива съм, че мама отново е здрава. Сега живея по-добре, дори е смешно да го оспорвам. Дори мога да разбера защо шефът те подложи на онова изпитание…

— Не бива, Света — хванах я за ръката. — Дори аз го разбрах, а на мене ми беше значително по-тежко. Не бива да говорим за това.

— Аз и не възнамерявам — Светлана допи виното и остави празната чаша. — Антоне, имам предвид друго — не виждам радост.

— Къде? — навярно никога не съм схващал толкова бавно.

— Тук. В Нощния патрул. В нашата задружна компания. Та нали всеки ден за нас е някаква битка. Ту голяма, ту малка. С превъртял върколак, с Тъмен маг, с всички сили на Мрака накуп. Максимално напрежение, изпъчени брадички, изцъклени очи, готовност да скочиш с гърди към някоя амбразура или по гол задник върху таралеж.

Прихнах да се смея.

— Света, но какво лошо има тук? Да, ние сме войници. Всички до един, от Юля до Хесер. Да водиш война не е много весело, разбира се. Но ако отстъпим…

— Тогава какво? — отговори с въпрос Света. — Ще настъпи Апокалипсис? Силите на Доброто и Злото са воювали хиляди години. Разкъсвали са си гърлата, насъсквали са едни срещу други човешките армии, и всичко това — заради висши цели. Но кажи, Антоне, нима хората през това време не са станали по-добри?

— Станали са.

— А от времето, когато е започнала работата на Патрулите? Антоне, миличък, ти толкова неща си ми говорил, а и не само ти. Че главната битка се води за душата на хората, че ние предотвратяваме масови кръвопролития. Предотвратяваме, да. Но хората сами се убиват един друг. Много повече, отколкото преди двеста години.

— Искаш да кажеш, че нашата работа носи вреда?

— Не — Света уморено поклати глава. — Не искам. Нямам такова самомнение. Искам да кажа, че може би ние наистина сме Светлината, само че… Знаеш ли, в града са се появили фалшиви играчки за елха. На вид са като истински, но не носят никаква радост.

Тя произнесе краткия си анекдот напълно сериозно и без да променя тона си. Погледна ме в очите.

— Разбираш ли?

— Разбирам.

— Да, навярно, Тъмните са започнали да носят по-малко Зло — каза Светлана. — Тези наши взаимни отстъпки, добро дело за зло, лицензите за убийства и изцеляване могат да се оправдаят, вярвам. Тъмните носят по-малко зло отпреди, ние не носим Зло по дефиниция. А хората?

— Какво общо имат тук хората?

— Та нали те са главното! Ние ги защитаваме. Всеотдайно и неуморно. Само че защо не става по-добре за тях? Та нали те самите вършат работата на Мрака. Защо? Може би ние сме изгубили нещо, Антоне? Онази вяра, с която Светлите магове са пращали на смърт армии, но и самите те са вървели в първите редици? Умението не само да защитаваме, но и да радваме? Каква полза от здравите стени, ако това са стените на затвор? Хората са забравили за истинската магия, хората не вярват в Мрака, но нали не вярват и в Светлината! Антоне, ние сме войници. Да! Но армията я обичат само по време на война.

— Тя наближава.

— Кой знае за това?

— Ние навярно не сме точно войници — казах аз. Да отстъпваш от позицията, с която си свикнал, винаги е неприятно, но друг изход нямаше. — По-скоро хусари. Трам-пам-пам…

— Хусарите са умеели да се усмихват. Ние — вече почти не.

— Тогава кажи какво трябва да правим — изведнъж разбрах, че денят, който е обещавал да бъде прекрасен, стремително се носи към пропастта, към тъмно и вонящо дере, затрупано със стар боклук. — Кажи! Ти си Велика Вълшебница или скоро ще станеш такава. Генерал в нашата война. А аз съм обикновен лейтенант. Дай ми заповед, и нека тя да бъде правилна. Кажи, какво да правя?

Едва сега забелязах, че в гостната е настъпила тишина и всички ни слушат. Но вече беше все едно.

— Ще кажеш да излезем на улицата и да убиваме Тъмни? Не умея да върша това добре, но много, много ще се старая! Ще кажеш да се усмихвам и да дарявам на хората Добро? Ще отида. Само че кой ще отговаря за Злото, на което ще открия пътя? Добро и Зло, Светлина и Мрак, да, ние изричаме тези думи, изтривайки смисъла им, окачваме ги като знамена и ги оставяме да гният, подложени на вятър и дъжд. Тогава дай ни нова дума! Дай ни нови знамена! Кажи къде да отидем и какво да правим!

Устните й затрепериха. Млъкнах, но вече беше късно.

Светлана плачеше, закрила лицето си с ръце.

Какви ги вършех?

Или наистина сме се отучили дори да се усмихваме един на друг?

Нека сто пъти да съм прав, но…

Каква полза от моята правота, щом съм готов да защитавам целия свят, но не и тези, които са до мен? Щом обуздавам омразата, но не допускам любов?

Скочих, прегърнах Светлана през раменете и я поведох вън от гостната. Маговете стояха, извърнали погледи. Може би бяха виждали такива сцени неведнъж. Може би разбираха всичко.

— Антоне.

Тигърчето се появи до нас абсолютно беззвучно, побутна ме, отвори някаква врата. Погледна ме със смесица от упрек и неочаквано разбиране. И ни остави сами.

Стояхме неподвижно минута. Светлана плачеше тихо на рамото ми, а аз чаках. Късно бе да се говори сега. Вече бях наговорил всичките простотии, за които се бях сетил.

— Ще опитам.

Ето това не го очаквах. Всичко друго: обиди, ответно нападение, оплаквания, но не и това.

Светлана махна длани от мокрото си лице. Тръсна глава, усмихна се.

— Ти си прав, Антошка. Абсолютно прав си. Засега само се оплаквам и протестирам. Плача като дете, нищо не разбирам. Пъхат носа ми в грис с мляко, разрешават ми да пипна огъня и чакат, чакат да порасна. Значи не бива. Ще опитам, ще дам нови знамена.

— Света…

— Ти си прав — отсече тя. — Но и аз съм мъничко права. Само не и в това, че се отпуснах пред момчетата, естествено. Те се веселят така, както умеят. Сражават се така, както умеят. Сега имаме почивен ден и не бива да се разваля забавлението на останалите. Разбрахме ли се?

И аз отново усетих стената. Невидимата стена, която винаги щеше да стои между мен и Хесер, между мен и висшето ръководство.

Тази стена, която времето издига между нас. Днес аз със собствените си ръце сложих в нея няколко реда студени кристални тухли.

— Прости ми, Света — прошепнах аз. — Прости ми.

— Да забравим — каза тя много твърдо. — Нека да забравим. Докато още можем да забравяме.

Ние най-накрая се огледахме.

— Кабинетът? — предположи Света.

Рафтове от байцван дъб, томове зад тъмното стъкло. Масивно бюро с компютър.

— Да.

— Тигърчето нали живее сама?

— Не знам — поклатих глава аз. — При нас не е прието да разпитваме.

— Изглежда, че е сама. Или поне в момента. — Светлана извади носна кърпичка и започна внимателно да трие сълзите си. — Хубава къща има. Да вървим, останалите се чувстват неловко.

Поклатих глава:

— Те със сигурност са усетили, че не се караме.

— Не, не могат. Тук има бариери между отделните стаи, не пропускат сондиране.

Погледнах в Сумрака и забелязах скритото в стените сияние.

— Сега и аз виждам. Ти с всеки изминал ден ставаш по-силна.

Светлана се усмихна — малко напрегнато, но с гордост. Каза:

— Странно. Защо й е да слага бариери, щом живее сама?

— А защо ти е да ги слагаш, ако не си сам? — попитах аз. Полугласно, за да стане ясно, че отговор не е необходим. И Светлана не отговори.

Излязохме от кабинета обратно в гостната.

Обстановката не беше чак погребална, но близка до това състояние.

Не знам кой — Семьон или Иля — се бе постарал, но в стаята цареше миришеща на блато сивота. Игнат, прегърнал Лена, гледаше тъжно околните. Той предпочиташе веселието във всичките му прояви, кавгите и каквато и да е форма на напрежение за него беше като нож в сърцето. Картаджиите мълчаливо гледаха една-единствена карта, лежаща на масата, и под техните погледи тя трепереше, извиваше се, променяше боята и силата си. Юля се беше нацупила и тихичко разпитваше за нещо Олга.

— Ще налеете ли нещо за пиене? — попита Света, хванала ме за ръката. — Не знаете ли, че най-доброто лекарство за истеричките е петдесет грама коняк?

Тигърчето, застанала с нещастен вид до прозореца, бързо тръгна към бара. Тя какво, да не бе решила, че е виновна за сдърпването ни?

Аз и Света си сипахме по чашка коняк, демонстративно се чукнахме и се целунахме. Улових погледа на Олга: не зарадван, не тъжен, а заинтригуван. И леко ревнив. При това тази ревност изобщо не беше свързана с целувката.

Изведнъж се почувствах зле.

Сякаш бях излязъл от лабиринт, в който съм бродил дълги дни и месеци. Излязъл съм, за да видя единствено вход към следващите катакомби.