Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночной дозор, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)
Корекция
Alegria (2013)

Източник: http://sfbg.us

Книжен източник: Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2005, ISBN: 954-761-163-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Нощен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощен патрул
Ночной дозор
Други именаNight Watch
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1998 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи, научна фантастика
Видроман
ПоредицаНощен патрул
СледващаДневен патрул
ISBNISBN 954-761-163-1

„Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научно-фантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът Нощна стража, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана от ИК „ИнфоДАР“ през 2005 г.

Действието на романа се развива около древната вражда между две свръхестествени групи – Нощния и Дневния патрул, които защитават интересите на двете страни от конфликта между така наречените „Различни“. Нощният патрул е организация на Светли Различни, упражняващи контрол над злините, извършени от Тъмни създания през нощта, а Дневният патрул от своя страна не позволява на Светлите да извършват повече добри дела през деня, отколкото техните врагове са способни да отразят чрез злини. В противоречие с възприетата жанрова норма на сравнително олекотено откъм философски багаж съдържание, Лукяненко въвежда в книгата разбиранията си за относителността на доброто и злото, както и някои наблюдения върху баланса между добродетели и недостатъци в човешката природа, които е придобил при практиката си като психолог. Разказът се води от първо лице, което внася специфична атмосфера чрез размислите и изказа на главния герой Антон Городецки. Степента на развитие на концепцията за абсолютно равновесие, развита и задълбочена в продълженията „Дневной дозор“ и „Сумеречный дозор“, доближава „Нощен патрул“ повече към научната фантастика, където можем да открием почти всички други произведения на автора, отколкото към фентъзи стила.

„Нощен патрул“ е първият роман от поредицата на Сергей Лукяненко, която включва още романите „Дневен патрул“, „Сумрачен патрул“, „Последен патрул“ и „Нов патрул“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
(няма) Нощен патрул Дневен патрул

Глава 6

Жега.

Крачех по Стария Арбат. Художници, рисуващи шаблонни портрети, музиканти, свирещи стереотипна музика, търговци, продаващи еднообразни сувенири, чужденци с обичайния интерес в очите, московчани, с вечното раздразнение, бързащи да преминат покрай цялата тази бутафория…

Да ви разтърся ли?

Да ви направя ли малко представление?

До пожонглирам с мълнии? Да глътна истински огън? Да накарам паважа да се разтопи и да изригне фонтан от минерална вода? Да изцеля десетките сакати просяци? Да нахраня скитащите наоколо бездомници с направени от въздуха сладки?

А защо?

Ще ми хвърлят шепа жълти стотинки за огнените кълба, които трябва да гонят нечистите сили. Минералният фонтан ще се окаже спукан водопровод. Тези сакати просяци и без това са по-здрави и по-богати от повечето минувачи. Бездомните ще се разбягат, защото отдавна са научили: няма безплатни сладки.

Да, аз разбирам Хесер, разбирам всички висши магове, които се борят с Мрака от хиляди години. Не може да се живее вечно с усещането за безсилие. Не може вечно да се седи в окопите: това убива армията по-сигурно, отколкото вражеските куршуми.

Но какво общо имам аз с това?

Нима е задължително да се шие знамето на победата от моята любов?

А какво общо имат тези хора?

Лесно е да преобърнеш света наопаки и да го върнеш в изходната позиция, но кой ще помогне на хората да не паднат?

Нима не сме способни да се научим на нищо?

Знаех какво възнамерява да прави Хесер, — по-точно какво ще направи Светлана по негово нареждане. Разбирах какво може да произлезе от това и дори си представях с какви вратички в Договора ще бъде оправдана намесата в Книгата на Съдбата. Разполагах със сведения за времето на протичането на акцията. Единственото, което не си представях, бяха мястото и обектът на операцията.

И това беше фатално.

Време беше да отида да се поклоня на Завулон.

А после — направо в Сумрака.

Стигнах до средата на Арбат, когато усетих — съвсем слабо, на границата на доловимото — движение на Силата. Съвсем близо до мен се извършваше магическо въздействие, незначително, но…

Мракът!

Каквото и да мислех за Хесер, както и да бях готов да споря, аз си оставах войник на Нощния патрул.

Стиснах амулета в джоба си, извиках сянката си и пристъпих в Сумрака.

Леле, колко бе занемарено всичко!

Отдавна не бях минавал през центъра на Москва в Сумрака.

Всичко бе покрито с килим от син мъх. Бавно движещите се нишки създаваха илюзията за течаща вода. От крачките ми по повърхността се разпръскваха кръгове — синият мъх хем пиеше от емоциите ми, хем се опитваше да се отдръпне по-надалече. Но дребните лудории на Сумрака сега не ме интересуваха.

Аз не бях сам в сивото пространство под лишеното от слънце небе.

Гледах секунда девойката, застанала с гръб към мен. Гледах я, усещайки как върху лицето ми разцъфтява злобна усмивка. Недостойна за Светъл маг усмивка. Какво ти „незначително въздействие“!

Магическа намеса от трета степен?

Леле-мале!

Това е страшно сериозно, момиче. Това е толкова сериозно, че ти навярно си се побъркала. Трето равнище изобщо не е по твоите сили, ти използваш чужд амулет.

А аз ще се опитам да въведа ред със собствените си сили.

Приближих се към нея, тя дори не чу крачките ми по мекия син килим. Смътните сенки на хората се плъзгаха около нас и тя беше прекалено увлечена.

— Антон Городецки, Нощен патрул — казах аз. — Алиса Доникова, вие сте арестувана.

Вещицата изпищя, обърна се. Стискаше в ръка амулет — кристалната призма, с помощта на която току-що наблюдаваше минувачите. С първия си инстинктивен жест тя се опита да скрие амулета, със следващия — да погледне към мен през призмата.

Хванах ръката й и я принудих да спре движението. За секунда стояхме един до друг и аз бавно усилвах натиска, извивайки китката на вещицата. Подобна сцена между мъж и жена би изглеждала достатъчно срамно. При нас. Различните, изворите на физическа сила са не в половата принадлежност и дори не в натрупаната мускулатура. Силата е около нас — в Сумрака, в заобикалящите ни хора. Не ми беше известно колко би могла да извлече от околния свят Алиса, твърде вероятно дори повече от мен.

Но аз я хванах на местопрестъплението. И наоколо можеше да има и други патрулни. Съпротива на служител от другия Патрул, официално съобщил за задържането — това беше повод за унищожаване на място.

— Не оказвам съпротива — каза Алиса и разтвори длан. Призмата падна леко в синия мъх — и той веднага закипя, заклокочи, обгръщайки кристалния амулет.

— Призма на силата? — попитах риторично аз. — Алиса Доникова, вие извършихте магическа намеса от трета степен.

— Четвърта — бързо отговори тя.

Позволих си да свия рамене.

— Трета, четвърта — това дори не е принципна разлика. Така или иначе — трибунал, Алиса. Ти загази.

— Нищо не съм направила — вещицата се опитваше да изглежда спокойна, но не успяваше — Имам лично разрешение за носене на призмата. Не съм я използвала.

— Алиса, всеки висш маг може да извлече цялата информация от това нещо.

Пуснах ръката й и накарах синия мъх да се разтвори, а призмата — да скочи в ръката ми. Тя беше студена, много студена.

— Дори и аз мога да проследя историята й — казах. — Алиса Доникова, Различна, Тъмна, вещица от Дневния патрул, четвърто равнище на сила, предявявам ви официално обвинение в нарушаване на Договора. При опит за съпротива ще бъда принуден да ви унищожа. Ръцете зад гърба!

Тя се подчини. И заговори — бързо, убедително, влагайки в гласа си всичко, което притежаваше:

— Антоне, почакай, моля те, изслушай ме. Да, изпробвах призмата, но разбери, за пръв път ми доверяват амулет с такава сила! Антоне, не съм глупачка да нападам хората насред Москва, а и за какво ми е това? Антоне, ние и двамата сме Различни! Да уредим всичко по мирен начин, а? Антоне!

— Какъв мирен начин може да има тук? — попитах, прибирайки призмата в джоба си. — Да вървим!

— Антоне, намеса от четвърто, трето равнище! Всякаква намеса от трето равнище, извършена в интересите на Светлината! Не моята глупава игра с призмата, а истинска намеса!

Можех да разбера причините за паниката й. Работата миришеше на обезплътяване. Служител на Дневния патрул, изсмукващ живот от хората за лични цели — това е скандал от огромен мащаб! Ще ни предадат Алиса без никакви колебания.

— Нямаш пълномощия за подобни компромиси. Ръководството на Тъмните ще анулира обещанието ти.

— Завулон ще го потвърди!

— Нима? — казах, но бях объркан от уверения й тон. Вероятно тя бе любовница на Завулон? Но така или иначе беше чудно. — Алиса, веднъж сключих с теб мирно споразумение…

— Разбира се, нали аз самата ти предложих да опростя твоята намеса.

— И какво излезе от всичко това? — усмихнах се аз. — Помниш ли?

— Сега ситуацията е друга, аз съм нарушила закона — Алиса сведе поглед. — Ще имаш право на ответен удар. Не ти ли трябва разрешение за Светла магия от трето равнище? За каквато и да е Светла магия? Ще можеш да реморализираш двайсет негодници до праведници! Или да изпепелиш на място десетина убийци! Или да предотвратиш катастрофа, да осъществиш локално връщане на времето! Антоне, нима не си струва това в замяна на глупавата ми постъпка? Виж, всички наоколо са живи! Не успях да направя нищо, тъкмо започвах…         — Всичко, което кажеш, може да бъде използвано против теб.

— Знам, знам!

В очите й блестяха сълзи. И вероятно не се преструваше ни най-малко. Под своята същност на вещица тя все още си оставаше най-обикновена девойка. Симпатична, уплашена, допуснала грешка. Нима бе виновна, че е застанала на пътя на Мрака?

Усетих как емоционалният ми щит поддава и поклатих глава:

— Безсмислено е да ми оказваш натиск.

— Антоне, умолявам те, нека да решим всичко по мирен път! Нужно ли ти е право на намеса от трета степен?

Охо, нужно ми е, и още как. Всеки Светъл маг мечтае да получи подобен картбланш! Поне за миг да се почувства пълноценен войник, а не въшлив окопен, вяло гледащ белия флаг на примирието.

— Нямаш право на подобни предложения — твърдо казах аз.

— Ще имам! — Алиса тръсна глава, въздъхна дълбоко: — Завулон!

Аз чаках, стиснал в ръце малкия диск на бойния амулет.

— Завулон, призовавам те! — гласът й премина в писък. Забелязах, че човешките сенки наоколо започнаха да се движат по-бързо: хората усещаха неясна тревога и ускоряваха крачка.

Ще може ли тя да призове отново шефа на Тъмните?

Както онзи път, в ресторант „Махараджа“, когато Завулон едва не ме уби с Бича на Шааб?

А той нали не ме уби? Не уцели.

Независимо от това каква провокация е готвел Хесер, Завулон като че ли искрено ме смяташе за виновен в убийствата на Тъмните.

Значи е имал още някакви планове, свързани с мен?

Или Хесер се бе намесил тайно, незабележимо, отклонявайки ударите?

Не знам. Както винаги — недостатъчно информация за анализ. Можех да измисля трийсет и три версии, и всичките щяха да си противоречат.

Донякъде ми се искаше Завулон да не отговори. Тогава щях да измъкна Алиса от Сумрака, да извикам шефа или някого от оперативните работници, да им предам глупачката лично, и да получа премия в края на месеца. Само че до премии ли ми беше сега?

— Завулон! — в гласа й имаше искрена молба. — Завулон!

Тя вече плачеше, без да го забелязва. Гримът под очите й се размаза.

— Безсмислено е — казах аз. — Да вървим.

И в този миг на два метра от нас се отвори Тъмен портал.

Отначало ни прониза студ — до самите кости. По такъв начин, че си спомних с умиление за жегата в човешкия свят. Синият мъх избухна, изгаряйки по дължината на цялата улица. Разбира се, Завулон не го изпепели нарочно, просто отварянето на портала избълва толкова Сила, че мъхът не успя да я преработи.

— Завулон — прошепна Алиса.

На пет метра от нас от паважа изригна виолетов лъч и прониза небето. Избухването ме заслепи и аз неволно замижах, а когато отново погледнах в същата посока, видях, че сред сивата мъгла е увиснало синкаво-черно кълбо. От него бавно се измъкваше нещо покрито с козина, обрасло с люспи, смътно наподобяващо човек. Завулон се появяваше в отговор на зова от втория или третия слой на Сумрака, в сравнение с който тукашното време течеше толкова бавно, колкото човешкото — за нас.

Изведнъж усетих безсилие, с което отдавна трябваше да съм се примирил. Възможностите, които с такава лекота използваха Завулон или Хесер бяха не само недостижими за мен, но направо невъзможни.

— Завулон! — Алиса се хвърли към страховитото чудовище, продължавайки да държи ръце зад гърба си. Притисна се към него и зарови лице в бодливите люспи. — Помогни ми, помогни ми!

Разбира се, Завулон се бе появил в облика си на демон, не за да ми направи впечатление. Като човек той не би оцелял и минута в дълбоките слоеве на Сумрака. А на него, навярно, му се беше наложило да пътува няколко часа, ако не и дни.

Чудовището ме погледна с тесните си очи. От пастта му изскочи дълъг раздвоен език, плъзна се по главата на Алиса, оставяйки върху косите й капки бяла слуз. Лапата с извадени нокти хвана Алиса за брадичката, грижливо вдигна главата. Погледите им се срещнаха. Обменът на информация беше мълниеносен.

— Глупачка! — изрева демонът. Езикът се прибра в пастта между щракналите челюсти, които едва не го прехапаха. — Жалка глупачка!

Да. Нямаше да ми се усмихне късметът да получа право на намеса от трета степен.

Късата опашка на демона шибна Алиса през краката, разкъсвайки копринената рокля, и я повали на земята. Очите на чудовището пламнаха — синьо сияние обгърна вещицата, тя застина.

Няма да види помощ Алиса…

— Мога ли да отведа арестуваната, Завулон?

Чудовището стоеше, леко поклащайки се на кривите си лапи. Ноктите на пръстите му ту се подаваха, ту се плъзгаха обратно. После той пристъпи, заставайки между мен и неподвижната девойка.

— Моля да потвърдиш законността на задържането — казах аз. — Иначе ще бъда принуден да се обърна за помощ.

Демонът започна да се трансформира. Пропорциите на тялото се променяха, люспите се разтапяха, опашката се прибра в тялото, а пенисът престана да наподобява тояга с набити по нея гвоздеи. После върху тялото на Завулон се появиха дрехи.

— Почакай, Антоне.

— Какво да чакам?

Лицето на Тъмния маг оставаше непроницаемо. Може би в облика на демон той изпитваше значително повече емоции или пък не смяташе за необходимо да ги скрива.

— Потвърждавам обещанието, направено от Алиса.

— Какво?!

— Ако на делото не бъде даден официален ход, Дневният патрул ще се съгласи на всяка твоя намеса — до трета степен включително.

Той изглеждаше абсолютно сериозен. Преглътнах. Да получа такова обещание от ръководителя на Дневния патрул…

— На Тъмните не трябва да се вярва никога.

— Всяка намеса до втора степен включително.

— Значи не искаш скандал? — попитах аз. — Или тя ти е нужна за нещо?

По лицето на Завулон премина конвулсия.

— Нужна ми е. Аз я обичам.

— Не вярвам.

— Като ръководител на Дневния патрул на Москва, аз Ви моля, патрулен Антон, да решим случая мирно. Това е възможно — нали моята подопечна Алиса Доникова не е успяла да нанесе значителна вреда на хората. Като компенсация за нейния опит — Завулон наблегна на последната дума — да извърши Тъмно магическо въздействие от трета степен, Дневният патрул е съгласен на всякакво Светло въздействие до втора степен включително, което ти извършиш. Не моля за секретност на настоящото споразумение. Не въвеждам никакви ограничения върху действията ти. Подчертавам, че за извършената постъпка патрулната Алиса ще понесе строго наказание. Нека Мракът бъде свидетел на моите думи.

Лекичко потрепване. Подземно бучене, рев на приближаващ ураган. В дланите на Завулон се появи малко черно кълбо и закръжи около него.

— Думата е твоя — каза Завулон.

Облизах устни и погледнах скованата от заклинанието Алиса. Беше мръсница, без съмнение. И имах сметки за разчистване с нея.

Може би точно затова не ми се искаше да реша случая с компромис? Съвсем не заради опасността от споразумения с тъмните. Алиса се опитваше, използвайки призма на силата, да изсмуче част от жизнената енергия на някой от хората. Това е магия от трета или четвърта степен. А аз ще успея да направя намеса от втора степен. Което е много, страшно много. На практика — глобално въздействие! Град, в който за денонощие няма да бъде извършено нито едно престъпление. Гениално и еднозначно добро изобретение. Колко пъти в историята на Дневния патрул сме имали нужда от правото на намеса от трета-четвърта степен, а сме нямали това право, и се е налагало да постъпваме както дойде, с ужас очаквайки ответния ход!

А сега — намеса от втора степен, фактически — даром!

— Нека Светлината бъде свидетел на думите ти — казах аз. И протегнах ръка към Завулон.

Никога не ми се беше налагало да призовавам първичните сили за свидетели. Знаех само, че това не изисква никакви специални заклинания. Впрочем нямаше и гаранция, че Светлината ще благоволи да обърне внимание на делата ни.

В ръката ми избухна цвете от бял огън.

Завулон се намръщи, но не махна ръката си. Когато скрепихме договора с ръкостискане, Мракът и Светлината се срещнаха между нашите длани. Усетих болезнено убождане, сякаш тъпа игла пронизваше плътта ми.

— Договорът е сключен — каза тъмният маг.

Той също се намръщи. Болката докосна и него.

— Надяваш се да получиш изгода и от това? — попитах аз.

— Разбира се. Аз винаги от всичко се надявам да получа изгода. Обикновено ми се удава.

Но Завулон поне не изпитваше явна радост от сключеното споразумение. На каквото и да разчиташе като резултат от сделката ни, не беше абсолютно сигурен в успеха.

— Разбрах какво е донесъл в Москва куриерът от Изток и с каква цел.

Завулон леко се усмихна:

— Прекрасно. Много съм напрегнат от ситуацията и ми е изключително приятно да узная, че сега безпокойството ми ще бъде споделено с други.

— Завулон! Случвало ли се е някога Нощният и Дневният патрул да си сътрудничат? Истински, а не само в ловенето на престъпници и психопати?

— Не. Всяко сътрудничество ще бъде загуба за едната от страните.

— Ще го имам предвид.

— Имай го.

Ние дори учтиво се поклонихме един на друг. Сякаш не бяхме двама магове от противодействащи си сили, последовател на Светлината и слуга на Мрака, а напълно миролюбиво отнасящи се един към друг познати.

После Завулон отиде при неподвижното тяло на Алиса, вдигна го с лекота и го сложи на рамо. Очаквах, че ще излязат от Сумрака, но вместо това, усмихвайки ми се снизходително, началникът на Тъмните влезе в портала. Той се задържа още миг, после започна да изчезва. Аз поех в обратната посока.

Едва сега разбрах колко съм уморен. Сумракът обича, когато влизат в него, а още повече — когато при това стават спречквания. Сумракът е ненаситна развратница, която се радва на всичко, което й попадне.

Избрах място, където хората са по-малко, и с рязко движение се измъкнах от сянката си.

Както обикновено, погледите на минувачите се отклониха. Колко пъти на ден ни срещате, хора… Светли и Тъмни, магове и върколаци, вещици и лечители. Гледате ни, но нямате право да ни видите. Нека продължи да бъде така.

Ние можем да живеем стотици и дори хиляди години. Много е трудно да бъдем убити. И проблемите, с които е изпълнен човешкият живот, за нас са като притеснението на първокласника от криво изписаните в тетрадката ченгелчета.

Но всичко си има обратна страна. Бих се сменил с вас, хора. Вземете умението да виждате сенките и да влизате в Сумрака. Вземете защитата на Патрула и способността да влияете на съзнанието на околните.

Дайте ми покоя, от който съм лишен завинаги!

Някой ме блъсна, отстранявайки ме от пътя си. Якият момък с бръсната глава, с мобилен телефон на кръста и златна верига на шията, ме измери с презрителен поглед, процеди нещо през зъби и продължи да крачи с олюляваща се походка. Приятелката му, прилепнала за ръката му, изимитира не особено успешно неговия поглед, използван от дребните бандити при среща с неудачници.

Разсмях се от сърце.

Да, сигурно наистина бях страхотна гледка!

Застинал насред улицата, при това, на пръв поглед, пулейки се към сергия с някакви жалки бронзови статуетки, матрьошки с лица на държавни деятели и имитации на „хохлома“[1].

Сега бях в правото си да разтърся цялата тази улица. Да осъществя глобална реморализация — и онзи с бръснатата глава ще отиде да работи като санитар в психиатрия, а приятелката му ще хукне към гарата и ще замине при успешно забравената си стара майка някъде в провинцията.

Искаше ми се да творя добро — чак ръцете ме сърбяха!

И именно затова не трябваше.

Нека сърцето бъде чисто, ръцете горещи, но умът така или иначе трябва да си остане хладен.

Аз бях обикновен, редови Различен. Аз не притежавах и никога нямаше да притежавам силите, с които бяха дарени Хесер или Завулон. Може би затова имах свое мнение за случващото се. И не можех да използвам дори неочаквания подарък — правото на Светла магия. Това щеше да бъде в рамките на играта, която се води над мен.

А моят шанс бе да изляза от играта.

И да изведа Светлана.

Да — да проваля тази толкова дълго готвена операция на Нощния патрул! Да — да престана да бъда оперативен работник! Да се превърна в обикновен Светъл маг, използващ трошици от своята сила. И това в най-добрия случай, в най-лошия ме очаква сумракът.

Днес, днес в полунощ.

Къде? И кой? Чия Книга на Съдбата ще отвори вълшебницата? Както каза Олга, операцията се подготвя от дванайсет години. Дванайсет години са търсили Велика Вълшебница, способна да вземе в ръце набавения в момента тебешир. Стоп!

Идеше ми да изкрещя така, че целият Арбат да чуе какъв глупак съм. Но лицето ми и без това беше достатъчно красноречиво.

Защо да повтарям изписаното върху физиономията ми?

Висшите магове изчисляват много ходове напред. В техните игри няма нищо случайно. Има царици, има и пешки. Но не и излишни фигури!

Егор!

Момчето, което едва не стана жертва на нелицензиран лов. И заради това влязло в Сумрака в състояние, което го тласнало към Тъмната страна. Момчето, чиято съдба още не е определена, чиято аура още пази многоцветието, характерно за бебешката възраст. Да, уникален случай, бях смаян още като го видях за първи път.

Учудих се — и го забравих. Веднага след като разбрах, че потенциалните възможности на момчето са били изкуствено увеличени от шефа: и за да отвлече вниманието на Тъмните, и за да може поне мъничко да се противопостави на вампирите.

Такъв си и остана той за мен — и личен неуспех, макар и пръв да открих в него Различен и все още добър човек, и бъдещ противник във вечната битка между Доброто и Злото. И споменът за неопределената му съдба отиде на съвсем заден план.

Той все още можеше да стане всякакъв. Размит потенциал за бъдещето. Отворена книга. Книгата на Съдбата.

Ето кой ще застане пред Светлана, когато тя вземе в ръка тебешира. И ще застане охотно — веднага след като Хесер разумно и сериозно му обясни случващото се. Той умее да обяснява, шефът на Нощния патрул, началникът на Светлите в Москва, великият древен маг. Хесер ще разкаже за поправянето на грешките. И това ще бъде истина. Ще разкаже за великото бъдеще, което ще се открие пред Егор. И това, ето къде е работата, също ще се окаже истина! Тъмните могат да подадат хиляди протести — Инквизицията несъмнено ще има предвид факта, че отначало момчето е пострадало именно от действията на Мрака.

А на Светлана сигурно иде й бъде разяснено, че неуспехът с Егор ме потиска. Че една от основните причини Егор да пострада е, че Патрулът е бил зает с нейното спасяване.

Тя дори няма да се поколебае.

Ще изслуша инструкциите относно това, което трябва да направи.

Ще докосне тебешира, обикновения тебешир, с който могат да се рисуват картинки по асфалта или да се напише „2+2“ на черната дъска.

И ще започне да крои съдбата, която така и още не е определена.

Какво възнамеряват да направят от него?

Какъв?

Лидер, вожд, предводител на нови партии и революции?

Пророк на още неизмислена религия?

Мислител, който ще създаде ново социално учение? Музикант, поет, писател, чието творчество ще промени съзнанието на милиони?

Колко още надалече в бъдещето се простира бавният план на силите на Светлината?

Да, същността на това, което се дава от природата, не може да се промени. Егор ще бъде много, много слаб маг. Но — благодарение на намесата на Патрула — все пак Светъл маг.

Но за да промениш съдбата на човешкия свят, не е задължително да бъдеш Различен. Това даже пречи. Значително по-добре е да се ползваш от подкрепата на Патрула и да водиш, да водиш след себе си човешките тълпи, които толкова се нуждаят от измисленото от нас щастие.

И той ще ги поведе. Не знам как, не знам кога, но ще ги поведе. Само че нали и Тъмните ще изиграят своя ход. За всеки президент си има подходящ наемен убиец. За всеки пророк — хиляди тълкуватели, които ще изкривят същността на религията, ще заменят светлия огън с горещината на инквизиторските клади. Всяка книга в някой момент може да полети към огъня, от симфонията ще направят шлагер и ще започнат да я свирят по долнопробните кръчми. Всяка философска основа, колкото и да е здрава, може да се представи като гадост.

Да, на нищо не сме се научили. Навярно не искаме.

Но поне аз разполагам с малко време. И правото да изиграя хода си. Единствения.

Само да знаех какъв.

Да призова Светлана да не се съгласява с Хесер, да не се приобщава към висшата магия, да не управлява чужда съдба?

А защо, всъщност? Нали всичко е правилно. Допуснатите грешки се поправят, твори се щастливо бъдеще за отделно взето човече и за човечеството като цяло. От мен се смъква тежестта от допуснатата грешка. От Светлана — съзнаването на факта, че за нейния успех е заплатено с чужда беда. Тя влиза в редиците на Великите Вълшебници. Каква е стойността на моите смътни съмнения? И колко е искрената загриженост в тях и колко — дребната лична корист? Колко е Светлината и колко — Мракът?

— Ей, приятел!

Търговецът, до чиято сергия стоях, ме гледаше. Не прекалено злобно, но раздразнено.

— Ще купуваш ли нещо?

— Да ти приличам на идиот? — осведомих се аз.

— И още как. Или купувай, или се махай.

Имаше известно право. Но аз сега бях настроен да се заяждам.

— Не разбираш какъв късмет имаш. Аз създавам тълпа пред тебе, привличам купувачи.

Търговецът беше колоритен. Набит, червендалест, с много дебели ръце, в които имаше поравно тлъстини и мускули. Той ме изгледа оценяващо, явно не откри нищо заплашително и се приготви да ми каже нещо солено.

И изведнъж се усмихна.

— Е, създавай. Само че по-активно. Направи се, че купуваш нещо. Може даже да се престориш, че ми плащаш.

Това беше толкова странно, толкова неочаквано.

Усмихнах се в отговор:

— Искаш ли наистина да купя нещо?

— За какво ти е, та това са боклуци за туристите! — продавачът спря да се усмихва, но от предишната напрегната агресивност на лицето му не остана и следа. — Адска жега, на всички им се отразява. Дано поне да завали дъждец.

Погледнах в небето и свих рамене. Изглежда, нещо се променяше. Нещо се движеше в прозрачната синя небесна фурна.

— Мисля, че ще завали — заявих аз.

— Добре би било.

Кимнахме си един на друг и аз тръгнах, сливайки се с тълпата.

Може и да не знаех какво да правя, но вече бях наясно къде да отида. Което не беше малко.

Бележки

[1] Хохлома — изрисувани дървени изделия с висока художествена стойност, правени в село Хохлома. — Бел.прев.