Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночной дозор, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)
Корекция
Alegria (2013)

Източник: http://sfbg.us

Книжен източник: Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2005, ISBN: 954-761-163-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Нощен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощен патрул
Ночной дозор
Други именаNight Watch
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1998 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи, научна фантастика
Видроман
ПоредицаНощен патрул
СледващаДневен патрул
ISBNISBN 954-761-163-1

„Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научно-фантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът Нощна стража, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана от ИК „ИнфоДАР“ през 2005 г.

Действието на романа се развива около древната вражда между две свръхестествени групи – Нощния и Дневния патрул, които защитават интересите на двете страни от конфликта между така наречените „Различни“. Нощният патрул е организация на Светли Различни, упражняващи контрол над злините, извършени от Тъмни създания през нощта, а Дневният патрул от своя страна не позволява на Светлите да извършват повече добри дела през деня, отколкото техните врагове са способни да отразят чрез злини. В противоречие с възприетата жанрова норма на сравнително олекотено откъм философски багаж съдържание, Лукяненко въвежда в книгата разбиранията си за относителността на доброто и злото, както и някои наблюдения върху баланса между добродетели и недостатъци в човешката природа, които е придобил при практиката си като психолог. Разказът се води от първо лице, което внася специфична атмосфера чрез размислите и изказа на главния герой Антон Городецки. Степента на развитие на концепцията за абсолютно равновесие, развита и задълбочена в продълженията „Дневной дозор“ и „Сумеречный дозор“, доближава „Нощен патрул“ повече към научната фантастика, където можем да открием почти всички други произведения на автора, отколкото към фентъзи стила.

„Нощен патрул“ е първият роман от поредицата на Сергей Лукяненко, която включва още романите „Дневен патрул“, „Сумрачен патрул“, „Последен патрул“ и „Нов патрул“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
(няма) Нощен патрул Дневен патрул

Глава 4

Стоях в центъра на „Новосвободская“. Обикновена картинка, още не в най-късния час: девойка чака — може би младеж, може би приятелка.

В моя случай — и едното, и другото.

Под земята бе по-трудно да ме намерят, отколкото на повърхността. Дори най-добрите магове на Тъмните не могат да засекат аурата ми — през слоевете почва, през древните гробища, върху които е разположена Москва, сред тълпата, в потока угрижени хора. Разбира се, да се проверят станциите също не е трудно: на всяка по един Различен с моя образ, и това е всичко.

Но аз се надявах, че разполагам с половин или един час до този ход на Дневния патрул.

Колко просто се оказа всичко. Колко изящно се нареди главоблъсканицата. Поклатих глава, усмихнах се и в този момент усетих, че някакъв млад пънкар ме наблюдава. Не, приятелче, сбъркал си. Това сексапилно тяло се усмихва на собствените си мисли.

Общо взето, трябваше да се сетя веднага, още когато нишките на интригите започнаха да се събират в мен. Шефът бе прав, естествено. Сам по себе си аз не представлявах такава ценност, заради която да се замисля многогодишна опасна и изискваща много ресурси комбинация. Цялата работа бе в друго, съвсем в друго.

Опитваха се да ни хванат благодарение на слабостите ни. Добротата и любовта.

И успяваха или почти успяваха.

Изведнъж ми се припуши, много силно, чак устата ми се напълни със слюнка. Странно, рядко се случваше да запаля, навярно това бе реакция на организма на Олга. Представих си как е изглеждала преди сто години — изящна дама с тънка цигара в цигаре, в някой литературен салон, в компанията на Блок или Гумилев. Усмихната, обсъждаща въпросите на масонството, народовластието, стремежа към духовно съвършенство.

А, най-после!

— Извинявайте, имате ли цигари? — попитах преминаващия покрай мен младеж, облечен достатъчно добре, за да не пуши „Златна Ява“.

Погледът му беше смаян, но към мен протегнаха пакет „Парламент“.

Взех си цигара, благодарих с усмивка и се обгърнах с леко заклинание.

Чудесно.

Съсредоточих се, нагрях върха на цигарата до двеста градуса и смукнах. Ще чакаме. Ще нарушаваме малките непоклатими правила.

Потокът от хора минаваше покрай мен, заобикаляйки ме на разстояние един метър. Смаяно душеха въздуха, без да разбират откъде идва миризмата на запалена цигара. А аз пушех, тръсках пепелта пред краката си, наблюдавах застаналия на пет крачки милиционер и се опитвах да пресметна шансовете си.

Излизаше, че нещата не са чак толкова лоши. Дори напротив. И това ме смущаваше.

Ако са подготвяли комбинацията три години, то би трябвало да са предвидили варианта с моето прозрение. И да имат ответен ход, само че какъв?

Не схванах веднага, че някой ме гледа смаяно. А когато разбрах, потреперих.

Егор.

Момчето, слабичкият Различен, забъркал се преди половин година в голямата битка на Патрулите. Използван и от двете страни. Открита карта, която все още не бе раздадена на играчите. Впрочем, за такива карти не стават битки.

Той имаше достатъчно способности, за да преодолее небрежната ми маскировка. А самата среща дори не ме учуди. На света стават много случайности, но освен тях има и предопределение.

— Здравей, Егор — казах аз, без да се замислям. И разтворих кръга, предпазващ ме от чуждото внимание, пускайки го вътре.

Той потрепери и се огледа. Спря погледа си върху мен. Разбира се, той не беше виждал Олга в човешки облик. Само в образа на бяла сова.

— Коя сте вие и откъде ме познавате?

Да, беше възмъжал. Не външно, вътрешно. Не разбирах как е успял през цялото това време да не се определи докрай, да не застане нито на страната на Светлината, нито на страната на Мрака. Нали вече беше влизал в Сумрака, и то при такива обстоятелства, че можеше да стане какъвто си поиска. Но неговата аура си оставаше все така чиста, неутрална.

Собствена съдба. Колко е хубаво да си имаш собствена съдба.

— Аз съм Антон Городецки, сътрудник на Нощния патрул — казах простичко. — Помниш ли ме?

Естествено, помнеше ме.

— Но…

— Не обръщай внимание. Това е маскировка, ние умеем да сменяме телата си.

Запитах се дали не си струва да си припомня курса по илюзии и временно да си върна предишния облик. Но не се наложи — той ми повярва. Може би защото помнеше превъплъщението на шефа.

— Какво искате от мен?

— Нищо. Чакам тук приятел — момичето, на което е това тяло. Срещаме се съвсем случайно с теб.

— Мразя ги вашите Патрули! — извика Егор.

— Както искаш. Наистина не съм те следил. Ако искаш, си тръгвай.

Ето в това му беше значително по-трудно да повярва, отколкото в смяната на телата. Момчето се огледа подозрително, начумери се.

Естествено, трудно му беше да си тръгне. Той се беше докоснал до тайнството, почувствал беше силите, намиращи се отвъд човешкия свят. И се беше отказал от тези сили само временно.

Представях си колко иска да се научи — поне на дребните неща, поне на фокусите с паракинезата и телекинезата, внушенията, изцеляването, проклятията — не знам какво точно, но със сигурност му се искаше. Не просто да знае, но и да умее.

— Наистина ли не сте ме следили? — попита той накрая.

— Не съм те следил. Ние не можем да лъжем пряко.

— А аз откъде да знам, че това не е лъжа — промърмори момчето, отклонявайки поглед. Логично.

— Няма откъде — съгласих се аз. — Ако искаш, вярвай.

— Бих искал — каза той, все така гледайки в пода. — Но помня какво стана там, на покрива. Сънувам го нощем.

— Можеш да не се страхуваш от онази вампирка — казах аз. — Тя е умъртвена. По решение на съда.

— Знам.

— Откъде? — учудих се аз.

— Обади ми се началникът ви. Онзи, който също си беше сменил тялото.

— Не знаех.

— Обади се веднъж, когато нямаше никой друг вкъщи. Каза, че са екзекутирали вампирката. Каза още, че, тъй като съм потенциален Различен, макар и да не съм се определил, съм премахнат от списъка на хората. И жребият вече никога няма да се падне на мен, мога да не се боя.

— Да, разбира се — потвърдих аз.

— А аз го попитах дали родителите ми са останали в списъка.

Ето на това не намерих какво да отговоря. Разбирах какъв е бил отговорът на шефа.

— Добре, тръгвам. — Егор отстъпи крачка назад. — Цигарата ви догоря.

Хвърлих фаса, кимнах:

— Откъде толкова късно?

— От тренировка, занимавам се с плуване. Кажете, наистина ли сте вие?

— Помниш ли фокуса със счупената чаша?

Егор леко се усмихна. Най-евтините трикове правят най-силно впечатление на хората.

— Помня. А, ето… — той замълча, гледайки встрани от мен.

Обърнах се.

Странно е да видиш себе си отстрани. Младеж с моето лице, крачещ с моята походка, с моите дънки и пуловер, с дискмен на колана и малка чантичка в ръка. Усмивката — лека, едва забележима, също бе моята. Дори очите, фалшивото огледало, също бяха моите.

— Здравей, Антоне — каза Олга. — Добър вечер, Егор.

Изобщо не се учуди, че момчето е тук. Изобщо тя изглеждаше доста спокойна.

— Здравейте! — Егор гледаше ту мен, ту нея. — Антон сега във вашето тяло ли е?

— Точно така.

— Симпатична сте. А откъде ме познавате?

— Виждала съм те, когато се намирах в не толкова симпатично тяло. А сега извинявай, но Антон има големи проблеми. Трябва да ги разрешаваме.

— Да си тръгвам ли? — Егор сякаш забрави, че току-що е възнамерявал да направи точно това.

— Да. И не се сърди, но тук ще стане горещо, много горещо.

Момчето ме погледна.

— Преследва ме Дневният патрул — поясних аз. — Всички Тъмни в Москва.

— Защо?

— Дълга история. Така че наистина си тръгвай към къщи.

Думите ми прозвучаха грубо, Егор се навъси и кимна. Погледна накриво перона — тъкмо пристигаше влак.

— Но нали ще ви защитят? — все пак му беше трудно да съобрази кой от нас в кое тяло е. — Вашият Патрул?

— Ще опитат — меко отговори Олга. — А сега си тръгвай, моля те. Имаме малко време, и става все по-малко.

— Довиждане. — Егор се обърна и се затича към влака. На третата крачка излезе от кръга, предпазващ ни от вниманието на останалите, и едва не го събориха.

— Ако момчето беше останало, щях да реша, че ще мине на наша страна — каза Олга, гледайки подире му. — Трябва да хвърля поглед на вероятностите и да видя защо сте се срещнали в метрото.

— Случайност.

— Случайности няма. Ех, Антоне, някога четях линиите на реалността с лекота, като отворена книга.

— Не бих се отказал от добро предвиждане.

— Истинското предвиждане не се прави по поръчка. Добре, да се хващаме за работа. Искаш ли да си върнеш тялото обратно?

— Да. Направо тук.

— Както искаш.

Олга протегна ръце — моите ръце — и ме хвана за раменете. Усещането беше глупаво, двойствено. Тя, очевидно, почувства същото и се усмихна:

— Как можа да загазиш толкова бързо, Антоне? Имах такива екстравагантни планове за тази вечер…

— Може би трябва да благодаря на Дивака, че наруши плановете ти?

Олга се стегна, престана да се усмихва.

— Добре. Да се хващаме за работа.

Застанахме с гръб един към друг, разперихме ръце встрани. Аз хванах пръстите на Олга, моите собствени пръсти.

— Върни ми моето — каза Олга.

— Върни ми моето — повторих аз.

— Хесер[1], връщаме ти твоя дар.

Потрепнах, когато съобразих, че тя е назовала шефа с истинското му име. И какво име само!

— Хесер, връщаме ти твоя дар! — рязко повтори Олга.

— Хесер, връщаме ти твоя дар!

Олга премина на древния език. Речта й беше мека и напевна, а произношението й такова, сякаш й бе роден. Но аз с болка усетих колко трудно й се удава магическото усилие, общо взето на ниво второ равнище на силата.

Смяната на облика е като разгъване на пружина. Нашите съзнания се задържаха в чуждите тела само благодарение на енергията, изразходвана от Борис Игнатиевич Хесер. Достатъчно бе да се откажем от вложената от него сила — и щяхме да се върнем в предишния си облик. Ако някой от нас беше маг от първо равнище, нямаше да е необходим дори физически контакт, всичко щеше да стане от разстояние.

Гласът на Олга стана писклив, тя произнесе финалната формула на отказа.

За секунда не се случи нищо. После се превих от гърч, олюлях се, пред очите ми всичко се разми и посивя, сякаш се потапях в Сумрака. За миг видях станцията — цялата, наведнъж — прашните цветни витражи, мръсния под, бавните движения на хората, аурите в цветовете на дъгата, двете блъскащи се тела, сякаш разпънати едно на друго.

После усетих как ме бутат, вкарват, натикват в телесната ми обвивка.

— Ааа — изсъсках аз, падайки на пода, и в последния миг успях да подложа ръцете си. Мускулите ми трептяха, ушите ми звъняха. Обратният преход се оказа значително по-некомфортен, може би защото не го осъществяваше шефът.

— Наред ли си? — вяло попита Олга. — Ох, ама че си мръсник!

— Какво? — погледнах девойката.

Олга вече се изправяше, мръщейки се:

— Не можеше ли, с извинение, да наминеш през тоалетната?

— Само с разрешението на Завулон.

— Добре, да забравим. Антоне, разполагаме с още четвърт час. Разказвай.

— Какво по-точно?

— Разбрал си нещо. Хайде. Ти не просто искаше да се върнеш в тялото си, изработил си някакъв план.

Кимнах, изправих се, тръснах изцапаните си длани. Изтупах си коленете, за да почистя дънките. Под мишниците ме притискаше прекалено затегнатия ремък, на който бе закачен кобурът, трябваше да го отпусна. В метрото вече нямаше много хора, основните потоци се бяха изтеглили. За сметка на това у останалите, които вече не бяха заети с провиране през тълпата, се бе появило време за мислене. Дъгите на аурите избухваха, носеха се отзвуци от чужди емоции.

Колко намалени бяха способностите на Олга! В нейното тяло трябваше да положа усилия, за да видя тайния свят на човешките чувства. А в същото време — това е толкова лесно, съвсем лесно. С това не си струва дори да се гордееш.

— Аз не съм нужен на Дневния патрул, Оля. Изобщо. Аз съм обикновен маг със средни способности.

Тя кимна.

— Но аз съм целта на лова. Вече няма съмнения. Значи аз не съм плячка, а примамка. Както Егор стана примамка, когато плячката беше Света.

— Ти едва сега ли го разбра? — поклати глава Олга. — Разбира се. Ти си примамка.

— За Светлана?

Вълшебницата кимна.

— Разбрах го едва днес — признах си аз. — Преди един час, когато Света реши да се противопостави на Дневния патрул, тя се издигна до пето равнище на силата. Изведнъж. Ако беше започнала схватка, щяха да я убият. Нали нас също могат да ни управляват лесно, Оля. Хората могат да бъдат тласкани в различни посоки, към Доброто и Злото, Тъмните се хващат на въдицата заради своята подлост, самолюбие, жажда за власт и слава. А нас ни хващат заради любовта. Ето тук сме беззащитни, като деца.

— Да.

— Шефът в течение ли е? — попитах аз. — Оля?

— Да.

Тя процеждаше думите, сякаш я бяха стиснали за гърлото. Не вярвам! Светлите магове, живели хиляда години, не се срамуват. Те са спасявали света толкова често, че знаят всички етически извинения наизуст. Една Велика Вълшебница, пък макар и бивша, не може да се срамува. Самите тях са ги предавали твърде често.

Засмях се.

— Оля, вие сте го разбрали веднага? Още щом протестът от Тъмните е дошъл? Има лов, насочен срещу мен, но целта е да се пречупи Светлана?

— Да.

— Да, да, да! И при това вие не предупредихте нито мен, нито нея?

— Светланка трябва да порасне. Да прескача през стъпало — в очите на Олга избухна пламък. — Антоне, ти си ми приятел. Но ще ти кажа честно. Разбери, сега няма време за пълноценно израстване на Велика Вълшебница. А тя ни е нужна, нужна ни е повече, отколкото можеш да си представиш. Тя има достатъчно сили. Тя ще се закали, ще се научи да трупа сила и да я използва, а най-важното е, че ще се научи и да се въздържа от използването й.

— А ако аз загина, това само ще засили волята й и омразата й към Мрака?

— Да. Но ти няма да загинеш, сигурна съм. Патрулът търси Дивака, всички са вдигнати на крака. Ще го предадем на Тъмните и обвинението към теб ще бъде оттеглено.

— За сметка на това ще загине неиницииран навреме Светъл маг. Нещастен, самотен, съсипан, сигурен, че се бори самичък с Мрака.

— Да.

— Днес ти се съгласяваш с мен във всичко — говорех без ни най-малка ярост. — Олга, а ако се окаже, че всичко, което правите, е подлост?

— Не.

В гласа й нямаше съмнение. Значи залогът бе много голям.

— Колко време трябва да издържа, Светла?

Тя потрепери.

Някога, отдавна, много отдавна, това е било приетата форма на обръщение в Патрула. Светли, Светла — защо тези думи са изгубили предишното си значение, защо сега звучат почти толкова нелепо, колкото обръщението „джентълмени“ сред мръсните клошари около будка, в която се продава евтин алкохол?

— Поне до сутринта.

— Нощта вече не е нашето време. Сега всички Тъмни ще излязат из улиците на Москва. И ще бъдат в своето право.

— Само докато не намерим Дивака. Дръж се.

— Олга — пристъпих към нея, докоснах с длан бузата й, за миг съвсем забравяйки за разликата във възрастта ни — какво са хиляда години в сравнение с безкрайната нощ, — за разликата в силите и в знанията. — Олга, ти самата вярваш ли, че ще доживея до сутринта?

Вълшебницата мълчеше.

Кимнах. Нямах какво повече да кажа.

 

Интересно, интересно —

да загубиш себе си по изгрев.

Да чукаш по прозрачните врати

и да знаеш — няма кой да ти отвори.

Натиснах копчето и пуснах плеъра на случаен режим. Не защото песента не отговаряше на настроението ми, напротив.

Обичам нощното метро. Самият аз не знам защо. Няма какво да се гледа освен опротивелите реклами и уморените, еднообразни човешки аури. Бученето на двигатели, поривите на въздуха в открехнатите прозорци, тласъците върху релсите. Покорното очакване на твоята станция.

Въпреки всичко ми харесва.

Толкова е лесно да ни хванат заради нашата любов!

Потреперих, изправих се и тръгнах към вратата. Общо взето, възнамерявах да пътувам до края на линията.

— „Рижска“, следващата станция е „Алексеевская“.

Пак мълчат напрегнато,

всички мислят за едно и също.

Днес клубът на прокажените

начало слага на сезона.

Тази станция ме устройваше.

Вече бях стъпил на ескалатора, когато усетих пред себе си лек полъх на сила. Обходих с поглед насрещната лента и почти веднага видях Тъмния.

Не, това не беше кадрови сътрудник на Дневния патрул, поведението не е същото. Дребен маг, четвърто-пето равнище, по-скоро даже пето: той беше много напрегнат, докато сканираше околните. Все още юноша, малко над двайсет, с дълги светли коси, с измачкано разкопчано яке и приятно, макар и тревожно лице.

Какво ли те е накарало да се присъединиш към Мрака? Какво се е случило, преди да пристъпиш за пръв път в Сумрака? Скарал си се с приятелката? Сдърпал си се с родителите? Провалил си сесия в института или си получил двойка в училище? Премазали са ти крака в тролея?

А най-страшното е, че външно не си се променил. Може би дори си станал по-хубав. Приятелите ти с изненада са забелязали колко весела и приятна е твоята компания, колко им върви, ако се хванат за нещо заедно с теб. Твоето момиче е открило в теб куп неразкрити до момента способности. Родителите не могат да се нарадват на станалия по-умен и по-сериозен син. Преподавателите са във възторг от талантливия студент.

И никой не знае каква цена плащат заобикалящите те. Как ще им се отразят твоята доброта, твоите шеги, твоето съчувствие.

Затворих очи и се облегнах на парапета. Аз съм уморен, аз съм леко пиян, на нищо не обръщам внимание, слушам музика.

Погледът на Тъмния се плъзна по мен, продължи надолу, трепна, спря се.

Нямах време да се подготвя, да сменя облика си, да преправя аурата си. Все пак не очаквах, че претърсването на метрото вече е започнало.

Студено, пронизващо като порив на вятъра докосване. Младежът ме сравняваше с еталонния образ, вероятно изпратен на всички Тъмни в Москва. Сравняваше ме неумело, забравил за защитата, без да забелязва как моето съзнание се промъква през пробитата в Сумрака пътека и докосва мислите му.

Радост. Възторг. Ликуване. Намерих го. Плячка. Ще ми дадат част от силата на плячката. Ще ме оценят. Ще ме повишат. Слава. Ще си върна дълговете. Не ме оценяваха! Ще разберат. Ще платят.

Все пак очаквах, че поне в някое ъгълче на съзнанието му ще има и други мисли. За това, че съм враг, че се противопоставям на Тъмните. Че съм убивал подобни нему.

Не. Нищо. Той мислеше само за себе си.

Преди младият маг да отдръпне неумелите си пипалца, аз издърпах своите. Така. Той не притежаваше големи способности, не можеше да се свърже с Дневния патрул от метрото. Пък и нямаше да иска. За него аз бях уловен звяр, при това безопасен звяр, заек, а не вълк.

Хайде, приятелче.

Излязох от метрото, пристъпих встрани от вратата и потърсих сянката си. Смътният силует се за люля над земята и аз пристъпих в него.

Сумракът.

Минувачите се превърнаха в призрачна пелена, колите започнаха да пълзят като костенурки, светлината на фенерите помръкна, стана потискаща, тежка. Настана тишина, звуците се сляха в глух, едва доловим тътен.

Общо взето избързах, докато магът все още се качваше подире ми… Но аз усещах силата, бях напомпан с нея до пръсване. Със сигурност работа на Олга. В моя облик тя си беше върнала предишните способности и бе напълнила тялото с енергия, без да се възползва от нито капчица от нея. Не би могла и да си помисли подобно нещо, независимо от изкушението.

Казах на Светлана, че тя сама ще разбере къде е границата. Олга бе разбрала къде е границата много отдавна, и то доста по-добре от мен.

Тръгнах покрай стената и погледнах през бетона към наклонената шахта, към лентите на ескалатора. Тъмното петно пълзеше нагоре. Доста живо — магът бързаше, тичаше по стъпалата, но засега не беше излязъл от човешкия свят. Икономисваше силите си. Е, хайде, давай.

Застинах.

Срещу мен над земята пълзеше облаче, сгъстена мъгла, придобила очертанията на човешка фигура.

Различен. Бивш различен.

Може би е бил наш. А може би не. След смъртта си Тъмните също отиват някъде. Но сега това беше само мъгливо, размито облаче, вечен странник в Сумрака.

— Мир на тебе, падналия — казах аз. — Който и да си бил.

Люлеещият се силует спря. От тялото се подаде език от мъгла и се проточи към мен.

Какво искаше? Случаите, в които сумрачните обитатели се опитваха да общуват с живите, могат да се преброят на пръстите на двете ръце!

Ръката — ако можеше да се смята за ръка — трепереше. Белезникавите нишки мъгла се разделяха, разтваряха се в Сумрака, ръсеха се по земята.

— Имам много малко време — казах аз. — Ти, падналият, който и да си бил в живота, Светъл или Тъмен, мир на теб. Какво искаш от мен?

Сякаш порив на вятъра разпръсна кълбата бял дим. Призракът се обърна, протегнатата ръка — сега вече не се съмнявах, че това е ръка — сочеше през Сумрака някъде на североизток. Погледнах в същата посока — той ми показваше тънък игловиден силует, мъждукащ в небето.

— Да, кулата, разбрах! Какво означава това?

Мъглата започна да губи контурите си. След миг сумракът наоколо опустя, както обикновено.

Побиха ме тръпки. Мъртвият се опитваше да общува с мен. Приятел ли бе или враг? Съветваше ли ме или ме предупреждаваше?

Нямаше как да разбера.

Погледнах през стените на сградата, надолу — Тъмният почти се бе качил, но все още беше на ескалатора. Така, да се опитаме да разберем, какво искаше призракът? Нямах намерение да ходя към кулата, аз бях готов за друг, рискован, но неочакван маршрут. Значи нямаше смисъл да ме предпазва от кулата Останкино.

Указание? Но получено от кого? От приятел или от враг, ето го главният въпрос. Едва ли отвъд границите на живота различията са заличени, нашите мъртви няма да ни изоставят в битката.

Щеше да ми се наложи да решавам. Щеше да ми се наложи, но не сега.

Затичах се към изхода на метрото, изваждайки в движение пистолета от кобура под мишницата си.

Тъкмо навреме: Тъмният маг се показа от вратата и незабавно влезе в Сумрака. Достатъчно лесно, само че видях кое му даде тази възможност. Изблици на чужди аури, тъмни искри, разпръскващи се в различни посоки.

Ако бях в човешкия свят, щях да видя как се изкривяват лицата на хората: от внезапна болка в сърцето или от сърдечна болка, което е значително по-тежко.

Тъмният маг се оглеждаше, търсейки следите ми. Умееше да изсмуква сили от заобикалящите го, но с техниката не беше особено добре.

— Тихо — казах аз и притиснах дулото на пистолета към гръбначния му стълб. — Ти вече ме намери. Само че дали това е повод за радост?

С другата ръка стисках китката му, отнемайки му възможността да я движи. Всички тези нагли млади магове използват стандартния набор от заклинания — най-лесните и мощните. А те изискват съгласувани движения на двете ръце.

Дланта на мага се навлажни.

— Да вървим — казах аз. — Ще си поприказваме.

— Ти, ти… — той все още не можеше да повярва в случващото се. — Ти си Антон! Ти си извън закона!

— Да допуснем. Това ще ти помогне ли в момента?

Той обърна глава към мен — в Сумрака лицето му се беше изкривило, бе изгубило своята привлекателност и добродушието си. Не, той още не беше придобил окончателен сумрачен облик, подобно на Завулон. И все пак лицето му вече не беше човешко. Прекалено увиснала челюст, широка като на жаба уста, тесни мътни очички.

— Ама че си изрод, приятел — ръгнах го още веднъж в гърба с цевта. — Това е пистолет. Зареден е със сребърни куршуми, макар че това не е задължително. В сумрачния свят той ще действа не по-зле, отколкото в света на хората. Наистина, по-бавно, но това няма да те спаси. Напротив, ще усетиш как куршумът разкъсва кожата ти, плъзга се между мускулните ти влакна, раздробява костите, разкъсва нервите.

— Няма да направиш това!

— Защо?

— Тогава няма да можеш да се отървеш по никакъв начин!

— Сериозно? Значи в момента имам шансове? Знаеш ли, все повече и повече ми се иска да натисна спусъка. Да вървим, гадино.

Подкарвайки го с ритници, го заведох в тесен проход между две будки. Синият мъх, който растеше в изобилие по стените им, затрептя. Сумрачната флора много искаше да изпробва емоциите ни: моята ярост, неговия страх. И в същото време дори безмозъчното растение имаше достатъчно силен инстинкт за самосъхранение.

Тъмният маг също го имаше — предостатъчно.

— Слушай, какво искаш от мен? — извика той. — Посочиха те, наредиха ни да те търсим! Просто изпълнявах заповедта! Аз почитам Договора, патрулен!

— Аз вече не съм патрулен. — Бутнах го в стената, в нежните прегръдки на мъха. Нека изсмуче малко от страха му, че иначе дори няма да успеем да си поговорим. — Кой ръководи лова?

— Дневният патрул.

— По-конкретно?

— Началникът, не знам името му.

Това почти със сигурност беше истина. Впрочем името аз го знаех.

— Точно на тази станция на метрото ли те пратиха?

Той се поколеба.

— Говори!

Насочих дулото към корема на мага.

— Да.

— Сам?

— Да.

— Лъжеш. Впрочем, няма значение. Какво ти наредиха да направиш, когато ме намериш?

— Да те наблюдавам.

— Лъжеш. А това е важно. Помисли си и ми отговори пак.

Магът мълчеше. Изглежда, синият мъх се беше престарал.

Натиснах спусъка и куршумът, пеейки радостно, преодоля разделящия ни метър. Магът дори успя да го види — очите му се ококориха, придобивайки по-човешка форма, той се дръпна, но прекалено късно.

— Засега това е само рана — казах аз. — Дори не смъртоносна.

Той се сви на земята, притискайки разкъсаната рана на корема. В Сумрака кръвта изглеждаше почти прозрачна. Може би илюзия, а може би лична особеност на мага.

— Отговори на въпроса ми!

Замахнах с ръка и запалих синия мъх наоколо. Стига толкова, сега ще разчитаме на страха, болката, отчаянието. Стига милосърдие, стига снизходителност, стига разговори.

Това е Мракът.

— Наредиха ми да съобщя за теб и по възможност да те унищожа.

— Не да ме задържиш? А именно да ме унищожиш?

— Да.

— Отговорът се приема. Средство за връзка?

— Телефон, просто телефон.

— Дай го.

— В джоба ми е.

— Хвърли ми го.

Той непохватно бръкна в джоба — раната не беше смъртоносна, възможността за съпротива у мага все още беше висока, но изпитваше адски болки.

Такива, каквито му се полагаха.

— Номерът? — попитах, хващайки телефона.

— На бутона за спешно повикване.

Погледнах екранчето.

Съдейки по първата цифра, също мобилен телефон.

— Това оперативният щаб ли е? Къде се намира?

— Аз не… — той замълча, гледайки пистолета.

— Спомни си — окуражих го аз.

— Казаха ми, че ще дойдат тук до пет минути.

Така!

Погледнах назад, към пламтящата в небето игла. Напълно подходящо, напълно.

Магът се помръдна.

Не, не го бях провокирал, когато се обърнах. Но когато той извади от джоба своя жезъл — груб, къс, явно не собствена изработка, а купена отнякъде некачествена стока — изпитах облекчение.

— Е? — попитах аз, когато той застина, така и без да се реши да вдигне оръжието. — Хайде!

Младежът мълчеше и не помръдваше.

Ако беше решил да атакува, щях да изпразня в него целия пълнител. Ето това вече щеше да е фатално. Но тях със сигурност ги учат как да се държат при конфликт със Светли. И той разбираше, че трудно ще убия невъоръжен и беззащитен.

— Съпротивлявай се! — казах аз. — Бори се! Кучи син, нали не си се притеснявал, когато си разбивал чужди съдби, когато си нападал беззащитни! Е? Хайде!

Магът облиза устните си — оказа се, че езикът му е дълъг и леко раздвоен. Изведнъж разбрах до какъв сумрачен облик ще стигне рано или късно и ми стана противно.

— Оставям се на твоята милост, патрулен. Искам снизхождение и съд.

— Само да се отдалеча и ти ще успееш да се свържеш със своите — казах аз. — Или ще извлечеш от околните достатъчно сили, за да се реанимираш и да се добереш до телефон. Нали? И двамата го знаем.

Тъмният се усмихна и повтори:

— Искам снизхождение и съд, патрулен!

Повъртях пистолета в ръце, гледайки ухиленото лице. Те винаги са готови да искат. И никога — да дават.

— Винаги ми е било толкова трудно да разбера нашия собствен двойствен морал — казах аз. — Колко тежко и неприятно е. Минава само с течение на времето, а аз разполагам с толкова малко време. Когато се налага да измисляш оправдания. Когато не можеш да защитиш всички. Когато знаеш, че в специален отдел всекидневно подписват лицензи за хора, предадени на Мрака. Обидно, нали?

Усмивката замръзна върху лицето му. Той повтори, като заклинание:

— Искам снизхождение и съд, патрулен!

— Вече не съм патрулен — отговорих аз.

Пистолетът затрепери, затрака, затворът мързеливо се отзова, изхвърляйки гилзите. Куршумите се плъзгаха във въздуха като малък, зъл рояк оси.

Той извика само веднъж, после два куршума разбиха черепа му на парчета. Когато пистолетът изщрака и замълча, аз бавно, машинално смених пълнителя.

Разкъсаното, обезобразено тяло лежеше пред мен. То вече започваше да излиза от Сумрака и гримът на Мрака се отмиваше от младото лице.

Аз придвижих ръка във въздуха, стискайки и дърпайки нещо неуловимо, течащо през пространството. Най-горния слой. Копие на облика на Тъмния маг.

Утре ще го намерят. Добрия, симпатичния, любимия на всички юноша. Зверски убит. Колко Зло съм прибавил днес в света? Колко сълзи, ожесточение, сляпа омраза? Каква верига от събития ще последва?

А колко Зло убих? Колко хора ще продължат да живеят по-добре? Колко сълзи няма да се пролеят, колко злоба няма да се натрупа, колко омраза няма да се роди?

Може би сега бях пристъпил през онази бариера, която не биваше да се прекрачва.

А може би бях разбрал коя е следващата граница, която трябва да преодолея.

Мушнах пистолета в кобура и излязох от Сумрака.

Кулата Останкино пробождаше небето като игла.

— Ще поиграем съвсем без правила — казах аз. — Съвсем, съвсем без правила.

Успях да хвана кола веднага, дори без да предизвиквам у шофьора пристъп на алтруизъм. Може би защото сега бях надянал външността на мъртвия Тъмен маг — доста обаятелна външност.

— Давай към телевизионната кула — помолих аз, влизайки в раздрънканата жигула. — И по-бързо, докато не са затворили входа.

— Тръгнал си да се веселиш? — усмихна се седналият зад волана мъж, сух, с очила, приличащ по нещо на поостарелия Шурик от старите комедии.

— И още как — отговорих аз. — И още как.

Бележки

[1] Хесер — герой от тибетската митология, унищожител на демони. — Бел.прев.