Сергей Лукяненко
Нощен патрул (23)

Глава 5

Моторът на Тигърчето беше хубав, ако тази неизразителна дума изобщо можеше да се използва за „Харли“. Дори и да става въпрос за най-обикновените модели, моторите се делят на два вида — „Харли-Дейвидсън“ и останалите.

Не знаех защо й е притрябвал на Тигърчето — по всичко личеше, че го кара един-два пъти в годината. Навярно за същото, за което и огромната вила, където вълшебницата живееше през уикендите. Затова пък стигнахме в града още преди да е станало два следобед.         Семьон управляваше тежкия мотор виртуозно. Никога не бих могъл да карам така, дори и да активирам заложените в паметта ми „екстремни навици“ и да преглеждам линиите на реалността. Може би бих се движил с почти същата скорост, изразходвайки доста голяма част от натрупаната Сила. А Семьон просто караше — и цялото му предимство пред шофьорите-хора беше само в големия опит.

Дори при скорост сто километра в час въздухът си оставаше горещ. Вятърът ни удряше по бузите като с грапава гореща кърпа. Сякаш се носехме през пещ — безкрайна, асфалтова, пълна с пълзящи с усилие, вече изпечени от слънцето коли. На три пъти ми се стори, че ще се врежем в някоя кола или в услужливо попаднал на пътя ни стълб.

Едва ли щяхме да се пребием смъртоносно, момчетата щяха да усетят, да дойдат и да ни сглобят, но все пак нямаше да е приятно.

Пристигнахме без никакви произшествия. След околовръстния път Семьон пет пъти използва магия, но само за да отклони вниманието на пътните полицаи.

Той не ме попита за адреса, макар и да не беше идвал никога вкъщи. Спря до входа, изгаси двигателя. Тийнейджърите, наливащи се с евтина бира на детската площадка, веднага притихнаха, зяпнали мотора. Хубаво е, когато имаш такива простички и ясни мечти: бира, екстази в дискотеката, готина приятелка и „Харли“ под задника.

— Имал ли си напоследък предсказания? — попита Семьон.

Потрепнах. Общо взето не съм разправял наляво и надясно, че изобщо ги имам.

— Доста отдавна.

Семьон кимна. Погледна нагоре към прозорците ми. Не уточни от какво е бил предизвикан въпросът.

— Може ли да се кача с теб?

— Слушай, да не съм девойка, че да ме изпращаш до вратата?

Магът се усмихна:

— Не ме бъркай с Игнат. Добре, няма значение. Бъди внимателен.

— За какво?

— За всичко, навярно.

Двигателят на мотоциклета изрева. Магът поклати глава:

— Нещо се задава, Антоне. Надига се. Внимавай.

Той потегли рязко, предизвиквайки одобрителните възклицания на младежите, и с лекота мина в тесния проход между паркирана волга и бавно движеща се жигула. Съпроводих го с поглед, поклатих глава. Без всякакви предсказания бях сигурен, че Семьон цял ден ще се мотае из Москва, после ще се присламчи към някоя рокерска компания, ще стане свой човек за около петнайсет минути и ще породи множество легенди за побъркания стар моторист.

Бъди внимателен…

В какво?

И най-важното: защо?

Машинално набрах кода на ключалката и влязох в блока. Извиках асансьора. Сутринта все още бях на почивка, бях с приятелите си, беше хубаво.

Сега всичко там си е същото, само дето мен ме няма.

Разправят, че когато някой Светъл маг е пред срив, процесът е съпроводен с „проблясъци“, като при болен пред епилептичен припадък. Безсмислена употреба на сила, като например изтребване на мухи с огнени кълбенца и цепене на дърва с бойни заклинания. Кавги с любимия човек. Неочаквани скарвания с едни приятели и не по-малко неочаквани топли отношения с други. Всичко това е известно и всички ние знаем, че приключва със срив на Светлия.

Бъди внимателен…

Приближих се към вратата си и посегнах за ключовете.

Само че вратата беше отворена.

Само родителите ми имаха ключ. Но те никога не биха дошли от Саратов, без да ме предупредят. А и бих усетил приближаването им.

Обикновен човешки бандит никога не би проникнал в апартамента ми — щеше да го спре обикновеният знак на прага. За Различните също си има прегради. Разбира се, тяхното преодоляване е въпрос на Сила. Но отбранителните системи би трябвало да се задействат!

Стоях, гледайки тесния процеп между вратата и касата. Процепът, който не би трябвало да го има. Погледнах през Сумрака, но не видях нищо.

Нямах оръжие със себе си. Пистолетът беше в апартамента ми. Десетината бойни амулети — също.

Можех да постъпя според инструкциите. Служител на Нощния патрул, който открие проникване на външен човек в охраняваното си чрез магия жилище, е длъжен да уведоми оперативния дежурен и наставника си, а после…

Представих си какво би било, ако сега викна Хесер, който между другото преди два часа бе разгонил целия Нощен патрул, и цялото ми желание да следвам инструкциите се изпари. Събрах пръсти, за да направя възможно най-бързо заклинанието „замразяване“. Навярно защото си спомних за ефектния жест на Семьон.

Бъди внимателен?

Побутнах вратата и влязох в собствения си апартамент, за миг станал чужд.

И едва след като се озовах вътре, съобразих кой би могъл да има достатъчно сили, пълномощия и най-обикновена наглост, за да ми дойде на гости без покана.

— Добър ден, шефе! — казах аз и надникнах в кабинета.

Разбира се, поне в част от предположенията си не бях сбъркал.

Завулон, седнал в креслото до прозореца, учудено повдигна вежди. Сложи настрана вестника „Аргументи и факти“, който бе разгърнал. Грижливо свали очилата си с тънка златна рамка. И едва след това отговори:

— Добър ден, Антоне. Знаеш ли, щях да съм щастлив да съм твой шеф.

Той се усмихваше. Тъмният маг извън категориите, началникът на Дневния патрул в Москва. Както винаги, беше с безупречен черен костюм и светлосива риза. Слаб, късо подстриган Различен на неопределена възраст.

— Сгреших — казах. — Какво правиш тук?

Завулон сви рамене:

— Вземи си амулета. Някъде в бюрото е, усещам го.

Приближих се към бюрото, отворих чекмеджето и взех костения медальон с медна верижка. Стиснах го в юмрука си и усетих как се затопля.

— Завулон, нямаш власт над мен.

Тъмният маг кимна:

— Добре. Не искам да изпитваш съмнения в собствената си безопасност.

— Какво правиш в дома на Светъл, Завулон? В правото си съм да се обърна към трибунала.

— Знам — Завулон разпери ръце. — Всичко знам. Не съм прав. Глупав съм. Злепоставям се и злепоставям целия Дневен патрул. Но аз дойдох при теб не като при враг.

Премълчах.

— А, за наблюдателните средства можеш да не се безпокоиш — небрежно подхвърли Завулон. — Както за вашите, така и за сложените от Инквизицията. Позволих си, нека да го наречем така — да ги приспя. Всичко, което си кажем сега, ще си остане завинаги между нас.

— Вярвай на човек наполовина, на Светъл — на четвърт, на Тъмен изобщо не вярвай — промърморих аз.

— Разбира се. Ти си в правото си да не ми вярваш. Дори си длъжен! Но аз те моля да ме изслушаш — Завулон изведнъж се усмихна, удивително открито и смирено. — Нали си Светъл. Длъжен си да помагаш. На всеки, който моли за помощ, дори и на мен. Ето че аз те моля.

Поколебах се, отидох до дивана, седнах. Без да се събувам, продължавайки да съм готов да направя „фризера“, колкото и смешна да бе мисълта, че мога да се сражавам със Завулон.

Гостенин в собствения си апартамент. Моят дом е моя крепост — почти бях повярвал това за годините работа в Патрула.

— Като начало — как влезе? — попитах аз.

— Като начало взех най-обикновен шперц, но…

— Завулон, знаеш какво имам предвид. Сигналните бариери могат да се унищожат, но не и да се излъжат. Те са били длъжни да се задействат при чуждо проникване.

Тъмният маг въздъхна.

— Костя ми помогна да вляза. Нали си му дал достъп.

— Надявах се, че ми е приятел. Макар и вампир.

— Той наистина ти е приятел — усмихна се Завулон. — И иска да ти помогне.

— По свой начин.

— По нашия начин. Антоне, аз влязох в дома ти, но не възнамерявам да ти причиня вреда. Не съм гледал служебните документи, които се съхраняват при теб. Не съм оставял следящи знаци. Дойдох да поговорим.

— Говори тогава.

— Ние двамата имаме проблем, Антоне. Един и същ. И днес сериозността му се повиши до критични стойности.

Още като видях Завулон, знаех за какво ще бъда разговорът. Затова само кимнах.

— Добре, ти разбираш. — Тъмният маг се наведе напред, въздъхна. — Антоне, аз не си правя илюзии. Ние виждаме света по различни начини. И не разбираме дълга си еднакво. Но дори в такива ситуации могат да се намерят допирни точки. Ние, Тъмните, можем да бъдем упрекнати в някои неща — от ваша гледна точка. Понякога ние постъпваме достатъчно нееднозначно. И не се грижим толкова за хората, макар и по принуда, заради природата си. Да, всичко това е вярно. Обаче никой, забележи, никой никога не ни е упреквал в опити за глобална намеса в съдбата на човечеството! След сключването на Договора ние живеем свой живот и бихме искали и вие да правите същото.

— Никой не ви е упреквал — съгласих се аз. — Защото времето, както и да го усуквате, работи за вас.

Завулон кимна:

— А какво означава това? Може би ние сме по-близки до хората? Може би ние сме прави? Впрочем да оставим тези спорове, те нямат край. Ще повторя думите си: ние зачитаме Договора. И често се придържаме към него много по-стриктно, отколкото силите на Светлината.

Обичайна практика в спора. Отначало се признава някаква обща вина. После меко се упреква съперника, че също не е толкова безпогрешен. Кратко мъмрене и махване с ръка — да забравим.

И едва тогава се преминава към същността.

— Впрочем, нека да поговорим за главното — Завулон стана сериозен. — Което засяга всички нас. През последния век силите на Светлината три пъти правиха глобални експерименти. Революцията в Русия, Втората световна война. И ето, че пак искат да го направят. По същия сценарий.

— Не разбирам за какво говориш — казах аз. Почувствах тъга и тъпа болка в гърдите.

— Наистина? Ще ти обясня. Изработват се социални модели, които — макар и чрез извънредни трусове и огромно количество пролята кръв — да доведат човечеството, или значителна част от него, до идеалното общество. Идеално от ваша гледна точка, но аз не споря! Ни най-малко. Всеки има право на мечти. Но че вашият начин за постигането им е прекалено жесток… — отново последва тъжна усмивка. — Вие упреквате нас в жестокост и имате основание, но какво е едно погубено на събор на Тъмните дете в сравнение с най-обикновен фашистки детски концлагер? А нали фашизмът също е ваша разработка. Отново излязла от контрол. Първо интернационализъм и комунизъм — нищо не излезе. После националсоциализъм. Също грешка? Сблъскахте ги помежду им, видяхте резултатите. Въздъхнахте, изтрихте всичко и се заехте да експериментирате нещо ново.

— Грешките се дължат на вашето старание.

— Разбира се! Нали имаме инстинкт за самосъхранение! Ние не градим социални модели на базата на своята етика. Така че защо сме длъжни да допускаме вашите проекти да се реализират?

Замълчах си.

Завулон кимна, явно удовлетворен.

— Та така, Антоне. Ние може и да сме врагове. Да, такива сме. През зимата ти ни попречи и то доста сериозно. През пролетта отново застана на пътя ми. Унищожи двама сътрудници на Дневния патрул. Да, разбира се, Инквизицията призна действията за извършени при самоотбрана и крайна необходимост, но повярвай ми — неприятно ми е. Що за ръководител на организация съм, ако не мога да защитя сътрудниците си? И така, ние сме врагове. Но сега възникна уникална ситуация. Поредният експеримент. И ти си косвено замесен в него.

— Не знам за какво говориш.

Завулон се разсмя. Разпери ръце:

— Антоне, не се опитвам да изкопча нищо от теб. И няма да ти задавам никакви въпроси. Нито пък ще те моля за нещо. Изслушай разказа ми. После ще си тръгна.

Изведнъж си спомних как през зимата на покрива на многоетажния блок вещицата Алиса използва правото си на намеса. Съвсем слабо — тя само ми разреши да кажа истината. И тази истина привлече момчето Егор на страната на Тъмните.

Защо винаги става така?

Защо Светлината действа чрез лъжа, а Мракът — чрез истина? Защо нашата истина се оказва безпомощна, докато в същото време лъжата върши работа? И защо Мракът прекрасно се възползва от истината, за да твори Зло? Заради чия природа е така — човешката или нашата?

— Светлана е прекрасна вълшебница — каза Завулон. — Но нейното бъдеще не е ръководството на Нощния патрул. Нея възнамеряват да я използват с една-единствена цел. За мисията, с която Олга не можа да се справи. Нали знаеш, че тази сутрин в града пристигна куриер от Самарканд?

— Да — кой знае защо си признах аз.

— А аз мога да ти кажа какво донесе той. Ти нали искаш да узнаеш това?

Стиснах зъби.

— Искаш — кимна Завулон. — Куриерът донесе парче тебешир.

Никога не трябва да се вярва на Тъмните. Но по някаква причина бях сигурен, че той не лъже.

— Малко парче тебешир — Тъмният маг се усмихна. — С него може да се пише на черна дъска. Или да се рисуват класики по асфалта. Или да се натърка върха на билярдната щека. Всичко това може да се направи толкова лесно, колкото и да се чупят орехи с големия кралски печат. Но ако Велика Вълшебница го вземе в ръце… Именно Велика, на обикновена няма да й стигнат силите. И именно Вълшебница — в мъжки ръце ще си остане обикновен тебешир. При това Вълшебницата трябва да бъде Светла. Този артефакт е безполезен за Мрака.

Така ли ми се стори или той наистина въздъхна? Аз продължавах да мълча.

— Малко парче тебешир — Завулон се облегна в креслото, залюля го. — То вече е съвсем изтъняло, него неведнъж са го хващали тънките пръсти на красиви момичета, в чиито очи гори светъл огън. Използвали са го — и земята се е разтърсвала, стопявали са се границите между държавите, издигали са се империи, пастири са ставали пророци, а дърводелци — богове, подхвърлени деца били признавани за крале, сержанти се издигали до императори, недоучили семинария и бездарни художници израствали до тирани. Малко парче тебешир. Само това.

Завулон се изправи. Разпери ръце.

— Това е всичко, което исках да ти кажа, скъпи ми приятелю. Останалото ще го разбереш сам, ако пожелаеш, разбира се.

— Завулон — аз разтворих юмрук и погледнах амулета, — ти си рожба на Мрака.

— Разбира се. Но само този Мрак, който е бил в мен. Който сам съм избрал.

— Дори твоята истина носи Зло.

— На кого? На Нощния патрул? Разбира се. На хората? Позволи ми да не се съглася.

Той тръгна към вратата.

— Завулон — отново се обърнах аз към него. — Аз видях истинския ти облик. Знам кой си и какво си.

Тъмният маг спря като закован. После бавно се обърна, прекара длан през лицето си — и то за миг се изкриви, на мястото на кожата проблеснаха матови люспи, очите се превърнаха в тесни процепи.

Мъглата се разсея.

— Да, разбира се. Ти ме видя — Завулон отново беше в човешкия си облик. — А аз видях теб. И позволи ми да призная, че ти не беше бял ангел с блестящ меч. Всичко зависи от гледната точка. Всичко хубаво, Антоне. Повярвай ми, с удоволствие ще те унищожа по някакъв начин по-нататък. Но сега ти желая успех. От цялата си душа, каквато така или иначе нямам.

Вратата хлопна след него.

И в този момент, сякаш пробудил се, от Сумрака изви охраняващият знак. Маската Чхоен на стената изкриви чертите си, в дървените прорези на очите проблесна ярост, устата се озъби.

Пазачи…

Накарах знака да млъкне с две движения на ръцете, а на маската й изпратих приготвения фризер. Ето че заклинанието все пак влезе в употреба.

— Парче тебешир — казах аз.

Бях чул нещо по въпроса. Но много отдавна, и мимоходом. Или няколко фрази, подхвърлени от преподавател по време на лекции, или празни приказки в компания, или някоя от курсантските легенди. Именно за парче тебешир…

Станах от дивана и вдигнах ръка. Хвърлих амулета на пода.

— Хесер! — изкрещях през Сумрака. — Хесер, отговори ми!

Сянката ми се хвърли към мен от пода, впи се в тялото ми, засмука ме. Светлината помръкна, стаята заплува, очертанията на мебелите се размиха. Стана нетърпимо тихо. Жегата се отдръпна. Стоях, разперил ръце, и лакомият сумрак пиеше силите ми.

— Хесер, призовавам те!

Нишките сива мъгла плуваха през стаята. Не ми пукаше кой друг е способен да чуе вика ми.

— Хесер, наставнико мой, призовавам те — отговори ми!

Някъде много далече въздъхна невидима сянка.

— Слушам те, Антоне.

— Отговори ми!

— На кой въпрос искаш да получиш отговор?

— Излъга ли ме Завулон?

— Не.

— Хесер, спрете се!

— Късно е, Антоне. Всичко върви както трябва. Довери ми се.

— Хесер, спрете се!

— Нямаш право да изискваш нищо.

— Имам право! Ако ние сме част от Светлината, ако носим Добро — имам право!

Той замълча. Чак си помислих, че шефът е решил изобщо да не говори с мен.

— Добре. Чакам те след час в парабара.

— Къде, къде?

— Бара на парашутистите. Метрото, „Тургеневска“. Зад бившата главна поща.

Настана тишина.

Отстъпих крачка назад, излизайки от Сумрака. Оригинално място за среща. Да не е там, където Хесер си е изяснявал отношенията с Дневния патрул? Не, едва ли, това май е било в някакъв ресторант.

Добре, ако ще да е в парабар, в „Рози“ или в „Шанс“. Няма значение. Ако ще да са парашутисти, юпита или гейове.

Но преди срещата си с Хесер бях длъжен да науча нещо друго.

Взех мобилния си телефон и набрах номера на Светлана. Тя отговори веднага.

— Здрасти — казах просто аз. — На вилата ли си?

— Не — изглежда, тя се обърка от деловия ми тон. — Пътувам към града.

— С кого?

Тя се запъна:

— С Игнат.

— Добре — искрено казах аз. — Слушай, нищо ли не знаеш за тебешира?

— За какво?

Сега вече объркването й беше явно.

— За магическите свойства на тебешира. Не си ли учила за употребата му в магиите?

— Не. Антоне, всичко ли е наред с теб?

— Да, абсолютно.

— Случило ли се е нещо?

Вечният женски маниер: да се задава всеки въпрос в два-три варианта.

— Нищо особено.

— Искаш ли… — тя се запъна. — Искаш ли да попитам Оля?

— Тя също ли е с вас?

— Да, тримата си тръгнахме към града.

— Може би не бива. Благодаря.

— Антоне…

— Какво, Света?

Приближих се до бюрото и отворих чекмеджето, натъпкано с всякакви магически вехтории. Погледнах мътните кристали и неумело издялания магически жезъл — тогава все още исках да стана боен маг. Затворих чекмеджето.

— Прости ми.

— Няма за какво да искаш прошка.

— Може ли да дойда при теб?

— Далече ли сте?

— По средата на пътя.

Поклатих глава:

— Няма да стане. Имам важна среща. Ще ти звънна по-късно.

Прекъснах връзката и се усмихнах. В много случаи истината може да бъде злобна и лъжлива. Например, ако кажеш само половината от истината. Да кажеш, че не искаш да разговаряш и не обясниш защо.

Позволете ми да творя Добро чрез Злото. Нямам нищо друго под ръка.

За всеки случай обиколих апартамента си и надникнах в спалнята, тоалетната, банята, кухнята. Доколкото можех да доловя, Завулон наистина не ми беше оставил „подаръчета“.

Върнах се в кабинета, включих ноутбука и сложих в него диска с информационната база по магия. Набрах паролата. И въведох думата „тебешир“.

Не разчитах на особен резултат. Това, което исках да науча, можеше да принадлежи към такова високо равнище на достъп, че никога да не е попадало в компютърните бази данни.

Думата „тебешир“ се срещаше три пъти в информацията на диска.

В първия случай ставаше дума за кариера за добив на тебешир, в която през петнайсети век се е състоял дуел между Светъл и Тъмен маг от първо равнище. Загинали са и двамата — от елементарно изтощение, след като не успели да излязат от Сумрака в края на битката. През следващите петстотин години в този район загинали почти три хиляди души.

Вторият случай се отнасяше за използването на тебешир за начертаване на магически знаци и защитни кръгове. Тук информацията беше значително повече и аз набързо изчетох всичко. Нищо особено. Използването на тебешир нямаше никакви особени предимства пред въглена, молива, кръвта или маслените бои. Освен че се изтрива най-лесно.

Виж, третото споменаване беше в раздел „Митове и непотвърдени данни“. Естествено, тук беше пълно с всякакви глупости, като използването на сребро и чесън за борба с вампирите или описания на несъществуващи обреди и ритуали.

Но на мен вече ми се беше налагало да се убеждавам, че сред „митовете“ има правдиви, но добре забравени сведения.

Тебеширът се споменаваше в статията „Книга на Съдбата“.

Бях я прочел до средата, когато осъзнах, че съм попаднал в целта. Информацията беше абсолютно открита, тя бе пред очите на всички, достъпна за всеки начинаещ маг, а вероятно се срещаше и в разрешените за хората източници.

Книгата на Съдбата. Тебешир.

Всичко съвпадаше.

Затворих файла и изключих компютъра. Поседях малко, хапейки устни. Погледнах часовника си.

Време беше да тръгвам към точката на странното ни рандеву.

Взех душ и се преоблякох. От амулетите си избрах медальона на Завулон, знака на Нощния патрул и подарения навремето от Иля боен диск — древно бронзово колелце, малко по-голямо от монета от пет рубли. Не бях използвал диска досега. По думите на мага в него беше останал един, най-много два заряда.

Извадих пистолета от скривалището му. Проверих пълнителя. Сребърни куршуми дум-дум. Добри срещу върколаци, съмнителни срещу вампири, съвсем ефективни срещу Тъмни магове.

Сякаш отивах да воювам, а не да разговарям с началника си.

Мобилният телефон в джоба ми звънна, когато вече бях при вратата.

— Антоне?

— Света?

— Олга иска да говори с теб, сега ще й дам телефона.

— Дай й го — съгласих се аз, отключвайки вратата.

— Антоне, много те обичам. Не прави глупости, моля те.

Дори не намерих какво да отговоря — Олга взе телефона.

— Антоне, искам да знаеш, че всичко вече е решено. И ще се случи съвсем скоро.

— Тази нощ — подкрепих я аз.

— Откъде знаеш?

— Усещам го. Просто го усещам. Точно затова Нощният патрул бе изведен от града, нали? И Светлана беше докарана до необходимото състояние.

— Какво знаеш?

— Книгата на съдбата. Тебеширът. Вече разбрах всичко.

— Напразно — бързо отвърна Олга. — Антоне, ти си длъжен…

— Не съм длъжен с нищо на никого. Само на Светлината в мен.

Прекъснах връзката и изключих телефона. Достатъчно. Хесер може да се свърже с мен и така, без никакви технически средства. Олга би продължила да ме уговаря. Светлана така или иначе няма да разбере какво правя и защо го правя.

Щом си решил да вървиш до края, върви сам. И не викай никого със себе си.

 

 

— Седни, Антоне — каза Хесер.

Помещението изглеждаше съвсем малко. Шест-седем маси, разделени една от друга с тънки преградни стени. Бар. Задимено. По телевизора с изключен звук даваха парашутни скокове със забавено отваряне на парашута. На стените бяха наредени снимки със същото съдържание — разперили ръце и крака летящи тела в оранжеви екипи. Оказа се, че няма много народ, може би заради часа: прекалено късно за обяд, но още далече от вечерния пиков час. Огледах масите и видях в ъгъла Борис Игнатиевич.

Шефът не беше сам. Той седеше пред купа с плодове и мързеливо си късаше от гроздето. Малко встрани, скръстил ръце, седеше висок, мургав младеж. Погледите ни се срещнаха и аз долових мек, но осезаем натиск.

Също Различен.

Гледа ме пет секунди, постепенно усилвайки натиска. Имаше способности, съвсем прилични при това, но му липсваше опит. В един момент намалих съпротивата си, отклоних се от сондирането му и преди той да успее да сложи защита, го сканирах.

Различен. Светъл. Четвърто равнище.

Младежът направи гримаса, сякаш го е заболяло. Погледна Хесер с вид на бито куче.

— Запознайте се — предложи Хесер. — Антон Городецки, Различен, от московския Нощен патрул. Алишер Ганиев, Различен, отскоро в московския Нощен патрул.

Куриерът.

Стиснах ръката му и свалих защитата.

— Светъл, второ равнище — каза Алишер, поглеждайки ме в очите. Поклони се.

Поклатих глава и отговорих:

— Трето.

Младежът отново погледна Хесер. Сега не виновно, а учудено.

— Второ — потвърди шефът. — Ти си на върха на своите способности, Антоне. Много се радвам за теб. Седни, ще поговорим. Алишер, наблюдавай.

Седнах срещу шефа.

— Знаеш ли защо ти определих среща именно тук? — попита Хесер. — Вземи си от гроздето, много е вкусно.

— Откъде да знам? Може би тук предлагат най-хубавото грозде в Москва?

Хесер се засмя.

— Браво. Но това не е най-важното. Купихме плодовете от пазара.

— Значи обстановката е приятна.

Шефът сби рамене:

— Нищо особено. Малка зала, а зад тази врата има билярд и още две-три маси.

— Тайно скачате с парашут, шефе.

— От двайсет години не съм скачал — невъзмутимо парира Хесер. — Антоне, драги, дойдох тук да похапна картофки с „Бьоф Строганов“ и грозде, само за да ти покажа микросредата. Едно мъничко общество. Поседи, отпусни се. Алишер, халба бира за Антон! Огледай се, войнико. Виж лицата. Послушай разговорите. Усети атмосферата.

Извърнах поглед от шефа. Преместих се към края на дървената пейка, за да мога да зърна околните. Алишер вече беше на бара, чакайки моята бира.

Посетителите на парабара имаха странни лица. С нещо неуловимо си приличаха едно с друго. Особени очи, особени жестове. Нищо кой знае какво, но сякаш върху всеки беше сложено невидимо клеймо.

— Колектив — каза шефът. — Микросреда. Можехме да проведем този разговор в гейклуб „Шанс“ или в ресторанта на Дома на писателите, или в закусвалня до някой завод. Няма значение къде. Важното е там да се събира именно тесен, затворен колектив. В една или друга степен изолиран от обществото. Не „Макдоналдс“, не шикозен ресторант, а явен или скрит клуб. Знаеш ли защо? Това сме ние. Това е модел на нашия Патрул.

Аз мълчах. Гледах как до съседната маса се приближи младеж на патерици, отказа предложението да седне, подпря се на преградата и започна да разказва нещо. Музиката заглушаваше думите му, но можех да попия основния смисъл през Сумрака. Откопчан и неотворил се парашут. Приземяване с резервния. Счупване. Половин година, мамка му, без скокове!

— Тукашната компания е много показателна — продължи шефът, без да бърза. — Риск. Силни усещания. Неразбиране от страна на околните. Жаргон. Абсолютно неразбираеми за нормалните хора проблеми. И, между другото, редовни травми и смърт. Харесва ли ти тук?

Замислих се и отговорих:

— Не. Тук трябва да бъдеш свой човек. Или изобщо да не идваш.

— Разбира се. Във всяка такава микросреда е интересно да надникнеш само веднъж. По-нататък или приемаш нейните закони и се присъединяваш към малкия й социум, или се отдръпваш. Та ние по нищо не се отличаваме. По принцип. Всеки Различен, когато бъде открит и осъзнае своята същност, е изправен пред избор. Или влиза в Патрула на своите, става войник, боец, неизбежно рискуващ живота си, или продължава да живее почти човешки живот, без да развива особено магическите си способности, използвайки редица предимства на Различните, но и вкусвайки в пълна степен недостатъците на този вид живот. Най-неприятното е, когато е допусната грешка в първоначалния избор. Различният по една или друга причина вече не иска да приема законите на Патрула. Но да се излезе от нашите структури е почти невъзможно. Ето например ти, Антоне, кажи — би ли могъл да съществуваш извън Патрула?

Разбира се, шефът никога не води абстрактни разговори.

— Навярно не — признах си аз. — Ще ми е трудно, практически невъзможно да се придържам в границите, допустими за обикновените Светли магове.

— А ако не влезеш в Патрула, не можеш да оправдаеш магическите въздействия с интересите в борбата срещу Мрака. Нали така?

— Да.

— Ето кое е сложното, Антошка, ето къде е цялата беда — въздъхна шефът. — Алишер, не стой като стълб.

Той направо тормозеше това момче. Но не беше трудно да се досетя за причините: куриерът е бил в тежко положение, изпросил си е място в московския Патрул и сега си носи неизбежните последствия.

— Вашата бира, Светли Антоне.

Младежът сложи пред мен халбата с леко кимване.

Мълчаливо взех бирата. Той за нищо не беше виновен, този млад и талантлив маг. Със сигурност ще можем да се сприятелим. Но сега бях озлобен дори към него: Алишер беше донесъл в Москва онова, което щеше да ме раздели завинаги със Светлана.

— Антоне, какво ще правим? — попита шефът.

— А къде всъщност е проблемът? — отговорих, гледайки го с преданите очи на стар санбернар.

— Светлана. Ти се обявяваш против нейната мисия.

— Разбира се.

— Антоне, но нали това са азбучни истини. Аксиоми. Ти нямаш право да възразяваш срещу политиката на Патрула, изхождайки от своите лични интереси.

— Какво общо имат тук моите лични интереси? — искрено се учудих аз. — Смятам, че цялата готвеща се операция е аморална. Тя няма да донесе полза на хората. Така или иначе всички опити кардинално да се промени човешкото общество са претърпели крах.

— Рано или късно ще успеем. Забележи, аз дори не се опитвам да твърдя, че именно този път ни очаква успех. Но шансовете са по-големи отвсякога.

— Не вярвам.

— Можеш да подадеш протест към висшето ръководство.

— Ще успеят ли да го разгледат до деня, в който Светлана ще вземе в ръка тебешира и ще отвори Книгата на Съдбата?

Шефът прикри очи с длан. Въздъхна.

— Не. Няма да успеят. Всичко ще стане тази нощ, веднага след като настъпи нашето време. Доволен ли си? Узна ли момента на акцията?

— Борис Игнатиевич — нарочно го назовах с името, под което ми се беше представил за пръв път. — Чуйте ме. Моля ви. Някога вие сте изоставили родината си и сте дошли в Русия. Не заради интересите на Светлината, не заради кариерата си. Заради Олга. Аз имам някаква представа какво сте преживели. Колко много от всичко: и омраза, и любов, и предателство, и благородство. Но вие сте длъжен да ме разберете. Можете.

Не зная какво очаквах. Някакъв отговор, извърнат поглед или подхвърлено през зъби обещание да отмени акцията.

— Разбирам те прекрасно, Антоне — кимна шефът. — Ти дори не можеш да си представиш колко добре те разбирам. Именно затова акцията ще продължи.

— Но защо?

— Защото, мое момче, има такова нещо, наречено съдба. И нищо не е по-силно от нея. Предназначението на някого е да промени света. На друг това не е дадено. Предназначението на някого е да разтърси държавата. На друг — да стои зад кулисите с конците на марионетките в изцапаните от тебешир ръце. Антоне, повярвай ми, знам какво правя.

— Не вярвам.

Станах, оставяйки недокосната бирата с вече спадналата пяна. Алишер погледна въпросително шефа, сякаш беше готов да ме спре.

— Ти си в правото си да постъпиш както пожелаеш — каза шефът. — Светлината е в теб, но зад гърба ти е сумракът. Знаеш докъде ще доведе всяка погрешна стъпка. И знаеш че аз винаги съм готов и задължен да ти се притека на помощ.

— Хесер, наставнико мой, благодаря ти за всичко, на което ме научи — поклоних се, привличайки любопитните погледи на парашутистите. — Не смятам, че имам право да очаквам помощ от теб и за в бъдеще. Приеми моята благодарност.

— Ти си свободен от всички задължения пред мен — спокойно отговори Хесер. — Постъпи така, както повелява твоята съдба.

И това беше всичко. Той се отказа прекалено лесно от бившия си ученик. Впрочем, колко ли такива ученици е имал — които не осъзнават висшите цели и свещените идеали?

Стотици. Хиляди.

— Прощавай, Хесер — казах аз. Погледнах към Алишер. — Пожелавам ти успех, нови патрулен.

Младежът ме погледна с упрек:

— Ако ми разрешиш да кажа…

— Казвай — разреших аз.

— Ако бях на твое място, нямаше да бързам толкова много, Светли Антоне.

— Аз и без това се бавих прекалено дълго, Светли Алишер — усмихнах се аз. Бях свикнал да се смятам за един от най-младите магове в Патрула, но нещата се променят. А за този новак бях авторитет. Все още. — Някой ден ще чуеш как времето шумоли и като пясък изтича между пръстите. Тогава си спомни за мен. Пожелавам ти късмет.