Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночной дозор, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)
Корекция
Alegria (2013)

Източник: http://sfbg.us

Книжен източник: Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2005, ISBN: 954-761-163-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Нощен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощен патрул
Ночной дозор
Други именаNight Watch
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1998 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи, научна фантастика
Видроман
ПоредицаНощен патрул
СледващаДневен патрул
ISBNISBN 954-761-163-1

„Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научно-фантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът Нощна стража, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана от ИК „ИнфоДАР“ през 2005 г.

Действието на романа се развива около древната вражда между две свръхестествени групи – Нощния и Дневния патрул, които защитават интересите на двете страни от конфликта между така наречените „Различни“. Нощният патрул е организация на Светли Различни, упражняващи контрол над злините, извършени от Тъмни създания през нощта, а Дневният патрул от своя страна не позволява на Светлите да извършват повече добри дела през деня, отколкото техните врагове са способни да отразят чрез злини. В противоречие с възприетата жанрова норма на сравнително олекотено откъм философски багаж съдържание, Лукяненко въвежда в книгата разбиранията си за относителността на доброто и злото, както и някои наблюдения върху баланса между добродетели и недостатъци в човешката природа, които е придобил при практиката си като психолог. Разказът се води от първо лице, което внася специфична атмосфера чрез размислите и изказа на главния герой Антон Городецки. Степента на развитие на концепцията за абсолютно равновесие, развита и задълбочена в продълженията „Дневной дозор“ и „Сумеречный дозор“, доближава „Нощен патрул“ повече към научната фантастика, където можем да открием почти всички други произведения на автора, отколкото към фентъзи стила.

„Нощен патрул“ е първият роман от поредицата на Сергей Лукяненко, която включва още романите „Дневен патрул“, „Сумрачен патрул“, „Последен патрул“ и „Нов патрул“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
(няма) Нощен патрул Дневен патрул

Глава 2

— Пълен кич!

Опитах се да кажа нещо, но следващата реплика, рязка като шамар, ми затвори устата.

— Безвкусица!

— Но…

— Поне осъзнаваш ли самият ти грешките си?

Натискът на шефа малко отслабна и аз рискувах да вдигна поглед от пода. Предпазливо казах:

— Май да…

Обичам да идвам в този кабинет. В душата ми се пробужда нещо детско при вида на всички тези забавни нещица, които се пазят по рафтовете зад бронираното стъкло, закачени са на стените, небрежно са захвърлени върху масата, сред компютърните дискети и деловите книжа. Зад всеки предмет — от древното японско ветрило до откъснатото парче метал със закрепен за него елен, емблема на автомобилен завод — се крие някаква история. Когато шефът е в настроение, от него може да се чуе много, много увлекателен разказ.

Само че рядко го заварвам в такова състояние.

— Добре. — Той спря да се разхожда из кабинета, седна в коженото кресло, запали цигара. — Тогава докладвай.

Гласът му стана делови, в пълно съответствие с външността му. Наглед той беше към четирийсетгодишен и принадлежеше към онзи тесен кръг бизнесмени от средна ръка, на които правителството обича да възлага надежди.

— Какво да докладвам? — попитах, рискувайки да получа нова нелицеприятна оценка.

— Грешките. Твоите грешки.

Така значи… Добре.

— Първата ми грешка, Борис Игнатиевич — започнах аз с най-невинен вид, — беше, че разбрах неправилно задачата.

— Нима? — поинтересува се шефът.

— Да, аз предполагах, че целта ми е да проследя вампира, започнал активен лов в Москва. Да го проследя и… ъъъ… да го обезвредя.

— Така, така — насърчи ме шефът.

— Всъщност основната цел на задачата беше да провери доколко съм годен за оперативна работа, за действия в полеви условия. Изхождайки от неправилната оценка на задачата, а именно: следвайки принципа „разделяй и защитавай“…

Шефът въздъхна, кимна няколко пъти. Някой, който не го познава добре, би решил, че се е засрамил.

— А ти по някакъв начин наруши ли този принцип?

— Не. И поради това провалих изпълнението на задачата.

— Как го провали?

— Първо… — погледнах накриво препарираната бяла полярна сова, сложена зад стъклото на рафта. Помръднала ли беше с глава или не? — Първо похарчих заряда на амулета в безуспешен опит да неутрализирам черната фуния…

Борис Игнатиевич се намръщи. Приглади косите си.

— Добре, с това и ще започнем. Изучих образа и ако не си го поукрасил…

Поклатих възмутено глава.

— Вярвам ти. Та ето какво, подобна фуния е невъзможно да бъде премахната с амулет. Помниш ли класификацията?

По дяволите! Защо не прегледах старите конспекти?

— Сигурен съм, че не я помниш. Но това няма значение, тази фуния е извън ска̀лата. Изобщо не би успял да се справиш с нея… — Шефът се наведе през масата и с тайнствен шепот изрече: — И знаеш ли…

Слушах го внимателно.

— И аз не бих успял, Антоне.

Признанието беше неочаквано и аз не знаех какво да кажа. Убеждението, че шефът може абсолютно всичко, не бе изричано с думи от никого, но беше разпространено сред всички сътрудници на офиса.

— Антоне, фуния с подобна сила… може да бъде махната само от създателя й.

— Трябва да я намерим… — неуверено казах аз. — Жалко за момичето…

— Не е в нея работата. Не само в нея.

— Защо? — изтърсих аз и бързо се поправих: — Трябва да спрем Тъмния маг?

Шефът въздъхна.

— Възможно е да има лиценз. Възможно е да е имал право да направи проклятието… Работата не е дори в мага. Черна фуния с такава сила… помниш ли как зимата падна онзи самолет?

Потреперих. Това не беше поради наше недоглеждане, а до голяма степен пропуск в законите: пилотът, на когото бяха направили проклятие, не се беше справил с управлението и лайнерът се бе стоварил върху жилищен квартал. Което беше струвало живота на стотина абсолютно невинни хора…

— Такива фунии не са способни да работят избирателно. Девойката е обречена, но върху нея няма да падне тухла от покрива. По-скоро къщата й ще се взриви, ще започне епидемия, върху Москва случайно ще хвърлят атомна бомба. Ето къде е бедата, Антоне.

Шефът внезапно се извърна и хвърли изпепеляващ поглед на совата. Тя побърза да свали криле, блясъкът в стъклените й очи угасна.

— Борис Игнатиевич… — с ужас казах аз. — Аз съм виновен…

— Разбира се, че си ти. Спасява те само едно, Антоне — шефът се изкашля. — Поддавайки се на състраданието, ти си постъпил абсолютно правилно. Амулетът не би могъл да прогони напълно вихъра, но временно е отложил пробива на инферното. Сега разполагаме с денонощие… може би с две. Винаги съм смятал, че делата, които са необмислени, но добри, носят повече полза от онези, които са обмислени, но жестоки. Ако не беше използвал амулета, вече половин Москва щеше да е в развалини.

— И какво ще правим?

— Ще търсим момичето. Ще я охраняваме… доколкото е по силите ни. Ще успеем да дестабилизираме вихъра още един-два пъти. А междувременно ще ни се наложи да намерим мага, направил проклятието, и да го принудим да махне фунията.

Закимах.

— Всички ще участват в търсенето — небрежно изрече шефът. — Прекъснах отпуските на момчетата, сутринта Иля и Семьон ще се върнат от Цейлон, към обед ще пристигнат и останалите. Времето в Европа е лошо, помолих колегите от европейското бюро за помощ, но докато разпръснат облаците…

— Сутринта? — погледнах часовника си. — Още едно денонощие.

— Не следващата, а тази сутрин — отвърна шефът, игнорирайки обедното слънце зад прозореца. — Ти също ще участваш в издирванията. Може пък отново да ти провърви… Ще продължим ли с разбора на грешките ти?

— Струва ли си да си губим времето? — плахо попитах аз.

— Не бой се, няма да го изгубим. — Шефът се изправи, отиде при рафтовете, свали препарираната сова и я сложи върху масата. Отблизо стана ясно, че това наистина е препарирана птица, в нея имаше не повече живот, отколкото в кожена яка… — Да преминем към самите вампири и жертвата им.

— Изпуснах вампирката. И момчетата не я догониха — виновно потвърдих аз.

— Тук нямам никакви претенции. Ти и така си се сражавал достойно. Относно жертвата…

— Да, момчето запази паметта си. Но той така си плю на петите…

— Антоне! Осъзнай се! Момчето са го уловили със зова от няколко километра разстояние! Той би трябвало да влезе в прохода като безпомощна кукла! А когато сумракът изчезне — да припадне! Антоне, ако след всичко случило се той е запазил способност да се движи, значи в него има великолепен магически потенциал!

Шефът млъкна.

— Аз съм глупак.

— Не. Но наистина доста дълго се заседя в лабораторията. Антоне, това момче потенциално е по-силно от мен!

— Е, чак…

— Хайде без подмазване…

Телефонът на масата звънна. Очевидно беше нещо спешно — малко хора знаеха прекия номер на шефа. Аз например не го знаех.

— Млък! — нареди шефът на абсолютно невинния апарат и той утихна. — Антоне, хлапето трябва да се намери. Избягалата вампирка не е опасна сама по себе си. Или момчетата ще я догонят, или ще я хване обикновен патрул. Но ако тя изсмуче кръвта на момчето… или още по-лошо — ако го инициира… Ти не знаеш какво е пълноценният вампир. Съвременните са като комари в сравнение с някой от класата на Носферат. А и той не беше от най-добрите, макар да се стараеше… Така че момчето трябва да бъде намерено, изследвано и — по възможност — прието в Патрула. Нямаме право да го отстъпваме на Тъмната страна, защото балансът в Москва ще рухне окончателно.

— Това заповед ли е?

— Лицензът — мрачно каза шефът. — Имам право да давам такива заповеди, както разбираш.

— Знам — тихо казах аз. — С какво да започна? С кого, по-точно.

— Както ти е удобно. Все пак с девойката. Но опитай да намериш и момчето.

— Да тръгвам ли?

— Наспи се.

— Наспах се прекрасно, Борис Игнатиевич…

— Не мисля. Препоръчвам ти още поне час.

Нищо не можех да разбера. Станал бях в единайсет и веднага се втурнах към офиса, чувствах се абсолютно бодър и изпълнен със сила.

— Ето ти помощник — шефът чукна с пръст совата. Птицата разпери крила и закряска възмутено.

Преглътнах и се осмелих да го попитам:

— Кой е това? Или какво е?

— Защо ти е да знаеш? — попита шефът, вглеждайки се в очите на совата.

— За да реша искам ли да работя с нея!

Совата ме погледна и засъска като разярена котка.

— Поставяш неправилно въпроса — поклати глава шефът. — Дали тя ще се съгласи да работи с теб, ето къде е въпросът.

Совата отново закряска.

— Да — каза шефът, обръщайки се вече не към мен, а към птицата, — за много неща си права. Но кой молеше за ново обжалване?

Птицата застина.

— Обещавам ти, че ще ходатайствам. И този път имаш шансове.

— Борис Игнатиевич, моето мнение… — започнах аз.

— Извинявай, Антоне, но то не ме вълнува… — Шефът протегна ръка, совата тромаво пристъпи със своите покрити с меки пера крака и се качи върху дланта му. — Изобщо не разбираш какъв късмет имаш.

Премълчах. А шефът се приближи към прозореца, отвори го и протегна ръка. Совата заразмахва бързо криле и пропадна надолу. Хубава препарирана сова!

— Накъде тръгна… то?

— Към апартамента ти. Ще работите в екип… — Шефът потри горната част на носа си. — Да! Имай предвид, тя се казва Олга.

— Совата?

— Совата. Ще я храниш, ще се грижиш за нея — всичко ще бъде наред. А сега… поспи още малко и ставай. Можеш да не идваш в офиса — изчакай Олга и се хващай за работа. Например, провери околовръстната линия на метрото…

— Как така да поспя още… — започнах аз. Но светът около мен вече помръкваше, избледняваше, разтапяше се. Ъгълчето на възглавницата болезнено се беше впило в бузата ми.

Лежах в леглото си.

Главата ми тежеше, сякаш имах пясък в очите. Гърлото ми беше пресъхнало и ме болеше.

— Ааа… — изстенах хрипливо и се обърнах по гръб. Заради тежките завеси не можех да разбера дали навън е нощ или вече отдавна е ден. Погледнах косо часовника: светещите цифри показваха осем.

Шефът ме удостояваше за първи път с аудиенция по време на сън.

Това е неприятно, при това най-вече за шефа, комуто се е наложило да прониква в съзнанието ми.

Очевидно наистина сме зле с времето, щом той е сметнал за необходимо да проведе инструктаж в света на сънищата. Но гледай ти… каква реалност! Не очаквах. Разборът на задачата, тази глупава сова…

Потрепнах — някой почука от външната страна на стъклото. Слабо и многократно, сякаш като с нокти. Дочу се приглушено тракане.

Честно казано, какво друго можех да очаквам?

Скочих на крака, с глупав вид оправих гащетата си и се втурнах към прозореца. Цялата тази гадост, която погълнах, готвейки се за лова, все още действаше и различавах ясно очертанията на предметите.

Рязко дръпнах пердето. Вдигнах щорите.

Совата стоеше на перваза. Леко бе присвила очи — все пак вече се беше съмнало и бе прекалено светло за нея. От улицата, разбира се, е трудно да се разбере що за птица се е настанила на прозореца на десетия етаж. Виж, ако съседите надникнеха, щяха доста да се учудят. Полярна сова в центъра на Москва!

— Това пък какво е… — тихо казах аз.

Искаше ми се да се изразя по-цветисто. Но ме отучиха от този навик в самото начало на работата ми в Патрула. По-точно — сам се отучих. Като видиш един-два пъти Тъмен смерч над човека, когото си наругал, веднага започваш да си държиш езика зад зъбите.

Совата ме гледаше. Чакаше.

А птиците наоколо бяха полудели. Ято врабци, накацали на поотдалечено дърво, бяха застинали и чуруликаха. Враните бяха по-смели. Накацали бяха на съседския балкон и на по-близките дървета. И крякаха, без да спират, като от време на време излитаха и кръжаха около прозореца. Инстинктите им подсказваха да очакват всевъзможни бъдещи неприятности от такъв неочакван съсед.

Но совата не реагираше. Тя би плюла и на врабците, и на враните. Стига да можеше, разбира се.

— Каква пък си ти? — промърморих аз, докато отварях прозореца, безмилостно откъсвайки залепените рамки. Хубав номер ми изигра шефа с този партньор… с тази партньорка…

С едно замахване на крилете тя се вмъкна в стаята, кацна на гардероба, затвори очи. Сякаш си живееше тук открай време. Може би бе измръзнала по пътя? Не, нали е полярна…

Заех се със затварянето на прозореца, като размишлявах трескаво какво да правя сега: как да общувам с нея, с какво да я храня? И как ли това пернато създание би могло да ми помогне?

— Олга ли се казваш? — попитах, след като приключих с прозореца. От процепа продължаваше да духа, но оставих решаването на проблема за по-късно. — Ей, птицо!

Совата отвори леко едното си око. Игнорираше ме по същия начин, по който се държеше със суетящите се врабци.

С всеки изминал миг се чувствах все по-нелепо. Първо — имах партньор, с когото бе невъзможно да се общува. И второ — та нали това беше жена!

Пък макар и сова.

Може би трябваше да си намъкна панталоните? Стоях само по едни омачкани гащета, небръснат, сънен…

Чувствайки се като последен идиот, събрах дрехите си и изскочих от стаята, фразата, която подхвърлих на совата на излизане — „Извинете, само за минутка…“ — беше достоен финален щрих към портрета ми.

Ако тази птичка наистина бе това, за което я мислех, не бях направил особено добро впечатление.

Повече от всичко исках да взема душ, но не можех да си позволя такава загуба на време. Ограничих се с избръсване и обливане на болящата ме глава със студена вода на чешмата. На полицата, сред шампоаните и дезодорантите, намерих и одеколон — обикновено не го използвам.

— Олга? — извиках, надниквайки в коридора.

Совата беше в кухнята, върху хладилника. Приличаше на мъртво плашило, сложено там за забавление. Почти като на стелажа при шефа.

— Жива ли си? — попитах аз.

Едното кехлибареножълто око ме погледна мрачно.

— Добре — разперих ръце аз. — Нека да започнем отначало. Разбирам, че не съм ти направил добро впечатление. И, да ти кажа честно, при мен това е хронично.

Совата ме слушаше внимателно.

— Не знам коя си ти — преместих табуретката и седнах пред хладилника. — А и ти не можеш да ми кажеш. Но аз самият ще ти се представя. Казвам се Антон. Преди пет години се установи, че съм Различен.

Звукът, който издаде совата, приличаше най-много на сподавен смях.

— Да — съгласих се аз. — Само преди пет години. Така се случи. Имах доста висока бариера на отхвърляне. Не исках да видя света на Сумрака. И не го виждах. Докато шефът не попадна на мен.

Изглежда, на совата й стана интересно.

— Водел практическо занятие. Инструктирал оперативни работници как да разкриват Различни. И се натъкнал на мен… — Усмихнах се при спомена за случилото се. — Проби бариерата ми, естествено. А по-нататък всичко беше лесно… Преминах адаптационен курс, започнах работа в отдела за анализи. Без особени промени в живота ми. Станах Различен, но сякаш не забелязвах това. Шефът се мръщеше, но си мълчеше. Вършех си работата добре… а той нямаше право да се намесва в останалото. Но преди седмица в града се появи вампир-маниак. И ето че ми беше поръчано да го обезвредя. Уж защото всички оперативни работници били заети. А всъщност — за да направя бойното си кръщение. Може би така е правилно. Но нали за седмица загинаха още трима души. Професионалист би хванал тази двойка за денонощие.

Много исках да знам какво мисли по този въпрос Олга. Но совата не издаде нито звук.

— Та кое е по-важно за запазване на баланса? — все пак попитах аз. — Повишаването на моята оперативна квалификация или животът на трима, абсолютно невинни хора?

Совата мълчеше.

— Не можах да почувствам вампирите по обичайните начини — продължих аз. — Наложи се да се вкарам в резонанс. Не пих човешка кръв. Задоволих се със свинска. И всички онези препарати… естествено, ти ги знаеш…

След като споменах за препаратите, станах, отворих шкафа над печката, извадих стъклен буркан с плътно завита капачка. От кафявия прах на буци беше останало съвсем малко на дъното, нямаше смисъл да го връщам на домакина. Изсипах праха в мивката и пуснах водата — из кухнята се разнесе остър упойващ аромат. Изплакнах буркана и го хвърлих в кошчето за боклук.

— За малко да се пречупя — отбелязах. — По най-обикновения начин. Вчера сутринта, когато се връщах от лов… срещнах във входа едно момиче, съседка. Дори не рискувах да се здрависаме, зъбите ми вече се бяха подали. И тази нощ, когато усетих Зова, насочен към момчето… едва не се присъединих към вампирите.

Совата ме гледаше в очите.

— Мислиш ли, че шефът ме назначи точно за това?

Препарирана птица. Топка от пера, натъпкана с памук.

— За да ги погледна в очите?

В антрето се разнесе звън. Въздъхнах и разперих ръце: какво да се прави, сама си е виновна, всеки друг събеседник би бил по-добър от тази толкова скучна птица. Отидох до вратата, като по пътя запалих лампата, и отворих.

На прага стоеше вампир.

— Влизай — казах аз. — Влизай, Костя.

Той постоя нерешително на вратата, но все пак влезе. Приглади косите си — забелязах, че дланите му са потни и очите му шарят насам-натам.

Костя е само на седемнайсет. Той е вампир по рождение — обикновен, нормален градски вампир. Много неприятна ситуация — родители-вампири; в такива условия за детето няма почти никакви шансове да израсне като нормален човек.

— Донесох дисковете — измънка Костя. — Ето.

Взех купчината дискове, дори без да се учудя, че са толкова много. Обикновено се налагаше дълго да досаждам на момчето, докато ми върне дискове, които му бях дал: той е дяволски разсеян.

— Всичките ли ги прослуша? — попитах. — Записа ли ги?

— Ъхъ… Е, ще си тръгвам…

— Почакай — хванах го за рамото и го вкарах в стаята. — Какво има?

Той мълчеше.

— Вече си в течение, нали? — попитах аз, досещайки се.

— Ние сме много малко, Антоне. — Костя ме погледна в очите. — Когато някой си отиде, веднага усещаме.

— Така. Събуй се, да вървим в кухнята. Ще поговорим сериозно.

Костя не възрази. А аз трескаво съобразявах какво да правя. Преди пет години, когато станах Различен и светът ми показа сумрачната си страна, ме очакваха множество смайващи открития. Но това, че над мен живее семейство вампири, се оказа едно от най-шокиращите.

 

 

Помня го, сякаш беше вчера. Връщах се от занятия — най-обикновени, които ме караха да си припомням за неотдавна завършения институт. Ние, разпределени в три двойки, лекторът, жегата, от която белите престилки прилепваха към тялото — бяхме наели аудитория в медицинския институт. Вървях си към къщи и се забавлявах по пътя, като ту влизах в Сумрака — за кратко, все още не бях придобил опит, — ту започвах да сондирам минувачите. И вече във входа попаднах на съседите.

Страшно мили хора. Веднъж помолих да ми заемат бормашината, а бащата на Костя, Генадий, строител по професия, просто дойде при мен и като на шега ми помогна да се справя с бетонните стени, показвайки нагледно, че интелигенцията не може без пролетариата…

И изведнъж видях, че те съвсем не са хора.

Това беше страшно. Сиво-кафява аура, потискаща тежест. Застинах, гледайки ги ужасено. Полина, майката на Костя, леко промени лицето си, момчето замря и се извърна. А главата на семейството се приближи към мен, с всяка крачка навлизайки все повече в Сумрака — с тази грациозна походка, с която са дарени само вампирите, едновременно хем живеещи, хем мъртви. За тях сумракът е нормална среда за обитаване.

— Здравей, Антоне — каза той.

Светът наоколо беше сив и мъртъв. Не бях забелязал как и самият аз съм се гмурнал в Сумрака след него.

— Така си и знаех, че някой ден ще преминеш през бариерата — каза той. — Всичко е наред.

Отстъпих крачка назад — и лицето на Генадий потрепна.

— Всичко е нормално — каза той. Разтвори ризата си и аз видях регистрационния печат — небесносин отпечатък върху сивата кожа. — Всички ние сме регистрирани! Полина! Костя!

Жена му също премина в Сумрака, разкопча блузата си. Хлапакът стоеше неподвижно, наложи се баща му да го погледне сурово, за да покаже и той печата.

— Длъжен съм да проверя — прошепнах. Движенията на ръцете ми бяха неумели, на два пъти се обърквах и започвах отначало. Генадий търпеливо чакаше. Накрая печатът откликна. Постоянна регистрация, нарушения на режима не са установени…

— Всичко ли е наред? — попита Генадий. — Можем ли да тръгваме?

— Аз…

— Няма нищо. Ние знаехме, че някой ден ще станеш Различен.

— Вървете — казах. Не по устава, но в момента не ми беше до правила.

— Да… — Преди да излезе от Сумрака, Генадий се задържа за миг. — Бях ти на гости… Антоне, връщам ти поканата да се отбиеш…

Всичко беше правилно.

Те си тръгнаха, а аз седнах на пейката, до приличаща се на слънцето бабичка. Запалих цигара, опитвайки се да подредя мислите си. Бабата ме погледна и рече:

— Добри хора, нали, Аркашка?

Тя през цялото време бъркаше името ми. Оставаха й най-много два-три месеца живот, сега го виждах ясно.

— Не съвсем… — казах аз. Изпуших три цигари, после се помъкнах към къщи. Постоях до вратата, наблюдавайки как гасне сивата ивица на „вампирската пътечка“ на прага. Точно този ден ме бяха научили да я виждам…

Тормозих се до вечерта. Прелиствах конспектите — за целта се налагаше да преминавам в Сумрака. За обикновения свят тези тетрадки са абсолютно празни. Искаше ми се да позвъня на наставника на групата или на самия шеф — той носеше лична отговорност за мен. Но усещах, че съм длъжен сам да взема решение.

Когато съвсем се стъмни, не издържах. Качих се на горния етаж и позвъних. Отвори ми Костя, потрепери като ме видя. В реалността той, както и цялото му семейство, изглеждаше съвсем обикновен…

— Извикай вашите — помолих го.

— Защо? — измърмори той.

— Искам да ви поканя на чай.

Генадий се появи зад гърба на сина си, появи се отникъде — той беше значително по-способен от мен, новоизпечения последовател на Светлината.

— Сигурен ли си, Антоне? — със съмнение попита той. — Това изобщо не е необходимо. Всичко е наред.

— Сигурен съм.

Той помълча. Сви рамене:

— Ще дойдем утре. Ако ни поканиш. Не се горещи.

Към полунощ бях безумно щастлив, че са отказали. Към три през нощта се опитах да заспя, успокоен, знаейки, че за тях няма и няма да има достъп до моя дом.

На разсъмване, така и не успял да мигна, стоях на прозореца и гледах града. Вампирите са малко. Много малко. В радиус от два-три километра няма нито един освен съседите ми.

Какво ли е да си отхвърлен? Да си наказан не за престъпление, а заради потенциалната възможност да го извършиш? А как ли ще им е да живеят — е, нека да не е „да живеят“, тук трябва друга дума — до своя надзирател?

Когато се връщах от занятия, купих торта за чая.

 

 

А ето че сега Костя, студент във физическия факултет на МГУ[1], имал нещастието да се роди жив мъртвец, седеше до мен и движеше безцелно лъжичката из захарницата, сякаш не се решаваше да загребе. Откъде тази стеснителност…

Отначало той наминаваше почти всеки ден. Аз бях негова пълна противоположност, бях на Светлата страна. Но го пусках в дома си, от мен можеше да не се крие. Можеше просто да си побъбрим или да се гмурне в Сумрака и да се похвали с новопоявилите се възможности. „Антоне, успях да се трансформирам!“ „А на мен резците започнаха да ми растат, ррр!“

И най-странното бе, че всичко това беше нормално. Кикотех се, наблюдавайки опитите на вампирчето да се превърне в прилеп: това е задача за висш вампир, какъвто той не беше и — дано Светлината да даде — никога нямаше да стане. Само понякога го смъмрях: „Костя… ето това никога не трябва да правиш. Разбираш ли?“ И това също беше нормално.

— Костя, аз си вършех работата.

— Напразно.

— Те нарушаваха закона. Разбираш ли? Не нашия закон, забележи. Не само Светлите са приели този закон, а всички Различни. Този младеж…

— Аз го познавах — неочаквано каза Костя. — Беше веселяк…

По дяволите…

— Той мъчи ли се?

— Не — поклатих глава аз. — Печатът убива моментално.

Костя потрепери, за миг погледна косо гърдите си. Ако се премине в Сумрака, печатът се вижда и през дрехите, а ако не се премине, изобщо не може да бъде открит. Изглежда, Костя не беше преминал. Но откъде да знам как вампирите усещат печата?

— Какво можех да направя? — попитах. — Той убиваше. Убиваше съвсем невинни хора. Абсолютно беззащитни пред него. Инициираше момичето… грубо, насилствено, не беше задължително тя да стане вампир. Вчера те едва не убиха малко момче. Просто така. Не от глад.

— Ти знаеш ли какво представлява нашият глад? — попита Костя след кратка пауза.

Той растеше. Направо пред очите ми…

— Да. Вчера… почти станах вампир.

За миг настъпи тишина.

— Знам. Аз усещах… надявах се.

Дявол и пъкъл! Аз провеждах свой лов. А срещу мен също са провеждали лов. По-точно — дебнели са в засада, очаквайки, че ловецът ще се превърне в звяр.

— Не — казах. — Извинявай.

— Да, той беше виновен — упорито каза Костя. — Но защо трябваше да го убиваш? Редно беше да бъде съден. Трибунал, адвокат, обвинение, както си е редно.

— Редно е да не намесваме хората в нашите дела! — извиках аз. И за първи път Костя не реагира на този тон.

— Ти прекалено дълго си бил човек!

— И изобщо не съжалявам за това!

— Защо го уби?

— Иначе той щеше да убие мен!

— Щеше да те инициира!

— Още по-лошо!

Костя млъкна. Остави чая, изправи се. Напълно обикновен, нагличък юноша и при това с болезнено висок морал. Само дето беше вампир.

— Тръгвам…

— Почакай — пристъпих към хладилника. — Вземи, дадоха ми го, но не се наложи да я използвам.

Измъкнах сложените сред бутилките минерална вода „Буржоми“ двестаграмови банки с донорска кръв.

— Няма нужда.

— Костя, нали знам, че това ви е постоянен проблем. На мен тези неща не ми трябват. Вземи ги.

— Искаш да ме купиш ли?

Започвах да се ядосвам.

— Защо ми трябва да те подкупвам! Глупаво е да я изхвърлям, това е всичко! Това е кръв! Хората са я дарявали, за да помогнат на някого!

И тогава Костя изведнъж се усмихна. Протегна ръка, взе една от банките, отвори я, измъквайки тенекиената капачка умело и с лекота. Поднесе банката към устните си. Пак се усмихна и отпи.

Никога не бях виждал как се хранят. Не се и бях опитвал да видя.

— Престани — казах. — Не се дръж като палячо.

Устните на Костя бяха в кръв, а по бузата му се стичаше тънка струя. Но не течеше както би трябвало, а кожата му я попиваше.

— Неприятен ли ти е начинът, по който се храним?

— Да.

— Значи и самият аз съм ти неприятен? Всички ние?

Поклатих глава. Никога не бяхме засягали този въпрос. Така беше по-добре.

— Костя… за да живееш, ти се нуждаеш от кръв. И поне понякога тази кръв трябва да е човешка.

— Ние изобщо не живеем.

— Имам предвид по-общия смисъл. За да се движиш, мислиш, говориш, мечтаеш…

— Какво разбираш ти от мечтите на вампирите?

— Момче, на света живеят множество хора, които постоянно се нуждаят от преливане на кръв. Те са не по-малко от вас. А има и извънредни случаи. Затова съществува донорство, затова то е почтено занимание и се поощрява… Не се усмихвай. Знам какви са заслугите ви в развитието на медицината и в пропагандирането на донорството. Костя, ако за живота на някого… за съществуването му е нужна кръв — това все още не е беда. И къде ще отиде кръвта — във вените или в стомаха — също не е чак толкова важно. Въпросът е как ще се сдобиеш с нея.

— Думи — изфуча Костя. Стори ми се, че за миг отиде в Сумрака и веднага се върна обратно. Растеше, растеше хлапето. И в него започваше да се появява истинска сила. — Вчера ти показа истинското си отношение към нас.

— Не си прав…

— Стига… — Той остави банката, после размисли и я наведе над мивката. — Не ни трябват твоите…

Зад гърбовете ни се разнесе възклицание. Обърнах се — совата, за която бях успял съвсем да забравя, беше обърнала глава към Костя и бе разперила криле.

Никога по-рано не бях виждал такова изражение на лицето му.

— А… — каза той. — А…

Совата прибра крилете си и притвори очи.

— Олга, ние разговаряме! — извиках аз. — Дай ни минутка…

Птицата не реагира. А Костя местеше поглед от мен към совата и обратно. После седна и сложи ръце на коленете си.

— Какво ти става? — попитах.

— Мога ли да си тръгвам?

Той не бе просто изненадан или изплашен, беше шокиран.

— Тръгвай. Само че вземи всичко…

Костя започна бързо да събира бутилчиците и да ги набутва по джобовете си.

— Вземи торба, тъпчо! Ако срещнеш някого във входа?

Вампирът послушно сложи банките в торбичка с надпис „Да възродим руската култура!“ Поглеждайки косо совата, излезе в коридора и побърза да се обуе.

— Наминавай — казах. — Аз не съм ти враг. Докато не преминеш границата, не съм враг.

Той кимна и излетя като куршум от апартамента. Свих рамене и затворих вратата. Върнах се в кухнята и погледнах совата.

— Е? Какво стана?

В кехлибареножълтите очи не можеше да се прочете нищо. Плеснах с ръце:

— Как ще работим? А? Как ще си сътрудничим? Имаш ли някакво средство за комуникация? Откривам се, чуваш ли? Пряк разговор!

Не преминах изцяло в Сумрака, насочих се натам само мислено. Не си струва човек да се доверява чак толкова на непознат, но едва ли шефът ми е дал партньорка, в която не е сигурен.

Никакъв отговор. Дори и да можеше да общува телепатично, Олга не възнамеряваше да го прави.

— Какво да предприемем? Трябва да търсим онова момиче. Ще приемеш ли изображение?

Отговор не последва. Въздъхнах и хвърлих към птицата случайно избрано късче от паметта си.

Совата разпери криле и прелетя до рамото ми.

— Така, значи? Чуваме? А не благоволяваме да отговорим. Добре, както искаш. А аз какво да правя?

Отново игра на мълчанка.

Впрочем знаех какво да правя. Друг беше въпросът, че нямах никакви шансове за успех.

— И как ще обикалям улиците с теб на рамото?

Подигравателен, именно подигравателен поглед. И птицата върху рамото ми отиде в Сумрака.

Ето как, значи. Невидим наблюдател. И не само наблюдател — реакцията на Костя към совата беше повече от показателна. Изглежда ми бяха дали партньорка, която силите на Мрака познаваха значително по-добре, отколкото редовите служители на Светлината.

— Договорихме се — бодро изрекох аз. — Само че ще хапна нещо, а?

Извадих кисело мляко и си налях чаша портокалов сок. Вече ми се гадеше от нещата, с които се бях хранил през последната седмица — полусуровите бифтеци и соса от месото, който не се различаваше особено от кръвта.

— А ти сигурно искаш месце, а?

Совата се извърна.

— Е, както желаеш — казах. — Сигурен съм, че когато ти се прияде, веднага ще намериш начин да общуваш с мен.

Бележки

[1] МГУ — Московски държавен университет. — Бел.прев.