Сергей Лукяненко
Нощен патрул (21)

Глава 3

Събудих се много рано. Цареше тишина, живата тишина на вилите, с шумоленето на вятъра, най-сетне прохладен към зазоряване. Само че това не ме радваше. Чаршафите бяха мокри от потта ми, а главата ме цепеше. На съседното легло — бяха ни предоставили стая за трима — монотонно похъркваше Семьон. Направо на пода, загърнал се с одеяло, спеше Толик; той бе отказал предложения му хамак с довода, че му се е обадила стара травма в гърба, получена в някакво меле през седемдесет и шеста година, и че е по-добре да спи на твърдо.

Обхванах тила си с две ръце, за да не се разпадне при рязкото движение, и седнах на леглото. Погледнах към нощното шкафче и с учудване открих там две таблетки аспирин и бутилка минерална вода „Боржоми“. Коя ли бе тази добра душа?

Снощи двамата изпихме три бутилки. После дойде Толик. След това — още някой, и донесе вино. Но аз не пих от него. Беше ми останал достатъчно здрав разум.

Изпих таблетка аспирин с половин бутилка минерална вода и поседях известно време, очаквайки действието на лекарството. Болката не минаваше. Изглежда, нямаше да мога да изтърпя.

— Семьоне! — хрипливо го повиках аз. — Семьоне!

Магът отвори едното си око. Той изглеждаше съвсем прилично. Сякаш не бе изпил много повече от мен. Ето какво значи векове опит в повече.

— Главата, махни…

— Нямам брадва под ръка — промърмори магът.

— О, я се разкарай — изстенах аз. — Болката, ще я махнеш ли?

— Антоне, нали пихме доброволно? Никой не ни принуди? И ни беше хубаво?

Той се обърна на другата страна.

Разбрах, че няма да получа помощ от Семьон. И общо взето той беше прав, само дето аз повече не можех да издържам. Намъкнах маратонките, прекрачих спящия Толик и излязох от стаята.

Стаите за гости бяха две, но вратата на другата се оказа заключена. Затова пък в края на коридора, в спалнята на домакинята, беше отворено. Спомних си думите на Тигърчето за лечителските й способности и без колебание влязох.

Не, днес изглежда всичко се беше опълчило против мен. Нямаше я там. Противно на моите подозрения, Игнат и Лена също не бяха в стаята. Вътре спеше само Юля.

В момента ми беше все едно кого ще помоля за помощ. Приближих се внимателно, приклекнах до широкото легло и прошепнах:

— Юля, Юленка…

Момичето отвори очи, примигна. И попита със съчувствие:

— Махмурлук?

— Да.

Не се реших да кимна, в главата ми точно в момента се взривяваше малка граната.

— Аха.

Тя затвори очи и според мен дори задряма отново, като при това ме прегърна през шията. Няколко секунди не се случи нищо, после болката стремително започна да отстъпва. Сякаш в тила ми бяха отворили тайно кранче и бяха започнали да източват натрупалата се клокочеща отрова.

— Благодаря — прошепнах. — Благодаря, Юленка.

— Не пий толкова много, като не можеш — промърмори момичето и задиша равномерно, сякаш мигновено бе превключила от работа на сън. Така умеят само децата и компютрите.

Изправих се и с възторг осъзнах, че светът се е оцветил. Семьон, разбира се, бе прав. Трябва да се носи отговорност. Но понякога за това няма сили, просто няма. Огледах стаята. Цялата спалня беше в бежови тонове, дори наклоненият прозорец, музикалната уредба бе златиста, а килимът на пода — пухкав, светлокафяв.

Почувствах се неуютно. Не ме бяха канили тук.

Тръгнах тихичко към вратата и когато вече излизах, чух гласа на Юля:

— Ще ми купиш „Снийкърс“, става ли?

— Даже два — съгласих се аз.

Можех да отида да си доспя, но с леглото ми бяха свързани достатъчно неприятни спомени. Сякаш бе достатъчно да си легна — и стаилата се във възглавницата болка щеше да ми се нахвърли отново. Само надникнах в стаята, взех си дънките и ризата и се огледах, застанал на прага.

Нима всички спяха? Може би Тигърчето бродеше някъде навън, а някои със сигурност бяха изкарали до сутринта в пиене и разговори.

На втория етаж имаше още и малък хол — там открих Данила и Настя от научния отдел, спокойно спящи на диванчето, и побързах да изляза. Поклатих глава: Данила имаше много мила, симпатична жена, а Настя — по-възрастен и безумно влюбен в нея мъж.

Наистина, те бяха само хора.

А ние сме Различни, доброволци в битката за делото на Светлината. Какво да се прави, и моралът ни е различен. Като на фронта, с военно-полевите романи и медицинските сестри, утешаващи офицерския и редовия състав не само на болничните легла. По време на война чувстваш прекалено остро вкуса на живота.

На този етаж имаше и библиотека. Там открих Гарик и Фарид. Ето — точно те бяха разговаряли през цялата нощ, с бутилка за компания, и то не само една. И бяха заспали направо в креслата, очевидно съвсем скоро: лулата на масата пред Фарид все още леко димеше. На пода бяха захвърлени купчини извадени от рафтовете книги. Двамата бяха спорили дълго за нещо, призовавайки за съюзници писатели и поети, философи и историци.

Тръгнах надолу по дървената вита стълба. Е, щеше ли да се намери някой, който да сподели с мен тази тиха спокойна сутрин?

В гостната също всички спяха. Надникнах в кухнята и не намерих там никой, освен свилото се в ъгъла куче.

— Оживя ли? — попитах аз.

Териерът се озъби и жално заскимтя.

— А кой те караше снощи да воюваш? — Приседнах пред кучето. Взех от масата парче салам, възпитаният пес не би рискувал да го направи сам. — Вземи.

Челюстта изщрака над дланта ми, помитайки салама.

— Бъди добър и към теб също ще се отнасят добре! — обясних аз. — И не се гуши по ъглите.

Все пак няма ли някой буден?

Аз също си взех парче салам. Докато го дъвчех, прекосих гостната и надникнах в кабинета.

Тук също спяха.

Диванчето в ъгъла, дори разгънато, беше тясно. Затова се бяха сбутали. Игнат бе по средата — разперил мускулестите си ръце и усмихнат. Лена се бе притиснала към него от лявата му страна, вкопчила едната си ръка в гъстата му светла коса. Другата й ръка го бе прегърнала през гърдите — чак до втората партньорка на нашия донжуан. Светлана бе заровила лице някъде под бръснатата подмишница на Игнат, ръцете й се протягаха някъде под смъкнатото надолу одеяло.

Много тихо и внимателно затворих вратата.

Ресторантчето беше уютно. „Морски вълк“, както и намекваше името му, се славеше с рибни ястия и симпатичен „корабен“ интериор. При това бе съвсем близо до метрото. А за крехката средна класа, готова понякога да се весели в ресторанти, но спестяваща си парите за такси, този фактор не беше маловажен.

Този посетител дойде с кола — старо, но напълно прилично жигули. Впрочем, за набитото око на сервитьорите той изглеждаше доста по-платежоспособен, отколкото си личеше по колата му. Спокойствието, с което мъжът поглъщаше скъпата датска водка, без да се интересува нито от цената, нито от възможните проблеми с Държавната автомобилна инспекция, само укрепваха това мнение.

Когато сервитьорът донесе поръчаната есетра, мъжът за миг го погледна. Преди това седеше, прекарвайки клечка за зъби по покривката на масата, а от време на време застиваше, гледайки пламъка на стъклената маслена лампа. Но в този момент изведнъж го погледна.

Сервитьорът не разказа на никого за това, което му се привидя за миг. Стори му се, че е погледнал в два блестящи кладенеца. Ослепителни до степента, в която Светлината изгаря и е неразличима от Мрака.

— Благодаря — каза посетителят.

Сервитьорът се отдалечи, борейки се с желанието си да ускори крачка. И повтаряйки си, че това са само отблясъци от лампите в уютния полумрак на ресторанта. Отблясъците на светлината в тъмното помещение случайно са паднали върху очите на човека.

Борис Игнатиевич продължаваше да седи, чупейки клечките за зъби. Есетрата изстина, водката в кристалната каничка се затопли. Зад преградата от дебели въжета, фалшиви кормилни колела и платна, голяма компания празнуваше нечий рожден ден, сипеше поздравления, ругаеше жегата, данъците и някакви „неправилни“ бандити.

Хесер, шефът на московския отдел на Нощния патрул, чакаше.

Кучетата, които бяха останали на двора, отскочиха инстинктивно при появата ми. Лошо им се беше отразил фризерът, лошо. Тялото не се подчинява, не могат да вдишат и да залаят, слюнката е застинала в устата, въздухът притиска с тежката длан на болен от треска.

А душата живее.

Тежко им е било на кученцата.

Портата беше полуотворена, излязох и постоях, без да ми е много ясно къде искам да отида и какво възнамерявам да правя.

Не беше ли все едно?

Не бях огорчен. Дори не чувствах болка. Все още не бях спал с нея нито веднъж. Нещо повече, аз самият старателно поставях бариери. Нали не живея за мига, на мен ми е нужно всичко, веднъж и завинаги.

Напипах дискмена на колана си и пуснах случаен избор. Той винаги се оказва успешен. Може би защото аз, подобно на Тигърчето, сигурно отдавна съм се научил да управлявам простата електроника, без да го забелязвам?

Кой е виновен, че си уморен?

Че не намери туй, което толкова си чакал?

И изгуби всичко, дето толкова си търсил?

И че се издигна във небето, за да паднеш?

И чия вината е, че ден след ден

по пътя чужд отива си животът,

и самотен станал е домът ти,

и зад прозореца е пустота,

и светлината е помръкнала,

замлъкнали са звуците,

страдание ново търсят твоите ръце,

и ако болката ти се успокои,

нова мъка ще те сполети.

Аз самият исках това. Стремях се към него. И сега нямах право да се сърдя на никого. Вместо да разсъждавам цялата вечер със Семьон за сложността на световното противопоставяне между Доброто и Злото, трябваше да остана със Света. Вместо да гледам като вълк Хесер, Олга и тяхната лукава истина — по-добре да отстоявам своето. И да не мисля, никога да не мисля, че е невъзможно да победя.

Защото е достатъчно да си го помислиш — и си загубил.

Кой е виновен, братко, кажи.

Един е женен, друг е богат,

един е смешен, а друг — влюбен.

Един е глупак, друг ти е враг.

И чия е вината, че тука и там

някой някого чака и така оцелява.

Но скучен денят е и празна нощта,

и са забравени всички топли места,

и светлината е помръкнала,

замлъкнали са звуците,

страдание ново търсят твоите ръце,

и ако болката ти се успокои,

нова мъка ще те сполети.

 

Кой е виновен и тайната де е,

че мъка и щастие няма.

Без поражения няма победи.

И поравно са успехите и бедите.

И чия е вината, че си самотен.

И животът един е — толкова дълъг,

и толкова скучен, а ти чакаш ли — чакаш

да умреш някой ден.

— А, това не — прошепнах аз, сваляйки слушалките. — Няма да го дочакате.

Толкова дълго ни учиха да даваме и да не взимаме нищо в замяна. Да жертваме себе си заради другите. Всяка крачка — като на бойното поле, всеки поглед — благороден и мъдър, нито една празна мисъл, нито един греховен помисъл. Та нали ние сме Различни. Ние сме застанали над тълпата, разгърнали сме своите безупречно чисти знамена, измили сме хромовите си ботуши, сложили сме белите ръкавици. О, да, в своя малък свят си позволяваме всичко, каквото си искаме. За всяка постъпка се намира оправдание, честно и възвишено. Уникален номер, за първи път на арената: ние сме в бяло, а всичко наоколо — окаляно.

Писна ми!

Горещо сърце, чисти ръце, хладен ум… Не случайно по време на революцията и гражданската война Светлите почти в пълен състав са се присъединили към чекистите. А повечето от онези, които не са го направили, са загинали. От ръцете на Тъмните и най-вече — от ръцете на тези, които са защитавали. От човешки ръце. Заради човешката глупост, подлост, страхливост, лицемерие, завист. Горещо сърце, чисти ръце. Умът нека си остане хладен. Иначе не може. Но с останалото не съм съгласен. Нека сърцето бъде чисто, а ръцете — горещи. Така повече ми харесва!

— Не искам да ви защитавам — изрекох на глас в тишината на горската утрин. — Не искам! Деца и жени, старци и безумци — никого. Живейте, както искате. Получавайте това, което заслужавате! Бягайте от вампирите, кланяйте се на Тъмните магове, правете каквото щете! Ако сте заслужили — получете си го! Ако моята любов е по-маловажна от вашия щастлив живот, тогава не ви желая щастието!

Те могат и са длъжни да станат по-добри, те са нашите корени, те са нашето бъдеще, те са наши подопечни. Малки и големи хора, чистачи и президенти, престъпници и полицаи. В тях мъждука Светлина, която може да се разгори до животворна топлина или смъртоносен пламък…

Не вярвам!

Виждал съм ви всички вас. Чистачи и президенти, бандити и ченгета. Виждал съм как майки убиват синовете си, а бащи изнасилват дъщерите си. Виждал съм как синове изгонват майките от дома си, а дъщери тровят бащите си с арсеник. Виждал съм как, едва затваряйки вратата след гостите си, все още усмихващият се мъж удря по лицето бременната си жена. Виждала съм как, след като затвори вратата след пияния си мъж, изпратен да купи допълнително пиене, жена му прегръща и страстно целува най-добрия му приятел. Това е много лесно — да видиш. Трябва само да умееш да гледаш. Затова още преди да ни научат да виждаме през Сумрака, нас ни учат да не гледаме.

Но ние все пак гледаме.

Те са слаби, живеят малко, боят се от всичко. Не бива да ги презираме и е престъпно да ги мразим. Можем само да ги обичаме, да ги съжаляваме и да ги пазим. Това е наша работа и дълг. Ние сме Патрула.

Не вярвам!

Не можеш да принудиш никого да извърши подлост. И не могат да те бутнат в калта — ти сам нагазваш в нея. Какъвто и да е животът около теб, оправдания няма и не може да има. Но оправдания се търсят и се намират. Всички хора са ги учили така и те са се оказали прилежни ученици.

А ние, навярно, сме просто най-добрите от най-добрите.

Да, навярно, да, разбира се, имало е, има и ще има такива, които не са станали Различни, но са успели да останат Хора. Само че те са малко, толкова малко. А може би ние просто се боим да се вгледаме в тях по-внимателно? Боим се да видим това, което може би го има там?

— Да живея заради вас? — попитах аз. Гората мълчеше, тя щеше да се съгласи с мен, каквото и да кажех.

Защо сме длъжни да жертваме всички? И себе си, и тези, които обичаме?

Заради онези, които никога няма да го узнаят и да го оценят?

А дори и да го узнаят, единственото, което ще заслужим, ще бъде смаяно поклащане на главата и възглас: „Неудачници!“

Може би си струва да покажем някой ден на човечеството какво е това Различни? Какво умее един-единствен Различен, който не е скован от Договора и се е измъкнал от контрола на Патрулите?

Чак се усмихнах, представяйки си цялата картина. Картината по принцип, а не себе си в нея: мен ще ме спрат бързо. Както и всеки Велик Маг или Велика Вълшебница, които решат да нарушат договора и да разкрият пред хората света на Различните.

Какъв шум ще се вдигне!

Такова нещо не могат да забъркат дори пришълци, приземили се едновременно в Кремъл и Белия дом.

Не, разбира се.

Този път не е моят.

Преди всичко, защото не ми трябва власт над света или всеобща паника.

Аз искам само едно: да не карат жената, която обичам, да жертва себе си. Защото пътят на Великите е именно това — жертва. Чудовищните сили, които те придобиват, ги променят изцяло.

Всички ние не сме съвсем хора. Но поне помним, че сме били хора. И все още можем да се радваме и да тъжим, да обичаме и да мразим. Великите магове и вълшебници отиват отвъд пределите на човешките емоции. Навярно те изпитват някакви свои емоции, само че тях ние не можем да ги разберем. Дори Хесер, маг извън класификацията, не е Велик. Олга така и не е успяла да стане Велика.

Оплескали са нещо. Не са осъществили както трябва грандиозната операция, част от борбата с Мрака.

И сега са готови да хвърлят в пробива в отбраната новата кандидатка.

Заради хората, на които не им пука за Светлината и Мрака.

Пришпорват я по всички кръгове, през които са длъжни да минат Различните. Вече са я издигнали до трето равнище на силата, сега се стремят да издигнат и съзнанието й дотам. В много, много бързи темпове.

Със сигурност в това бясно преследване на неизвестната цел има място и за мен. Хесер използва всичко, което му попадне под ръка, не прави изключение и за мен. Каквото и да съм вършил: преследване на вампири, преследване на Дивака, общуване със Света когато бях в облика на Олга — всичко това е било от полза само на шефа.

Каквото и да направя сега, то също със сигурност е предвидено.

Единствената ми надежда е, че дори Хесер не може да предвиди всичко.

Че ще намеря тази единствена постъпка, която ще провали плана му. Великият план на силите на Светлината.

При това, без да донеса Зло. Защото тогава ме очаква сумракът.

А Светлана така или иначе я очаква велико бъдеще в служба на Светлината.

Усетих се, че стоя, притиснал лице към кората на тънко борче. Стоя и удрям с юмрук дървото. Не знам дали с ярост или с мъка. Свалих ръката си, вече цялата в кръв. Но звукът не преставаше. Той идваше от гората, от самата граница на магическата бариера. Същите ритмични удари, нервно барабанене.

Прокрадвайки се, като ненаиграл се на война пейнтболист, аз се затичах между дърветата. Общо взето се досещах какво ще видя.

На малка полянка подскачаше тигър. По-точно тигрица. Черно-оранжевата кожа блестеше под лъчите на изгряващото слънце. Тигрицата не ме видя, тя сега не виждаше никого и нищо. Носеше се между дърветата и острите като кинжали нокти разкъсваха кората им. Върху боровете избухваха бели рани. Понякога тигрицата застиваше, изправяше се на задни лапи и се заемаше да разкъсва стеблата с нокти.

Бавно отстъпих назад.

Всеки от нас си почива както може. Всеки от нас се бори не само с Мрака, но и със Светлината. Защото тя понякога ослепява.

Но никой не бива да ни съжалява: ние сме много, много горди. Войниците в световната война между Доброто и Злото, вечните наемници.