Сергей Лукяненко
Нощен патрул (22)

Глава 4

Младежът влезе в ресторанта толкова уверено, сякаш всеки ден идваше да закусва тук. Но не беше така. Той веднага се насочи към масата, на която седеше ниският мургав мъж, сякаш двамата се познаваха отдавна. Впрочем това също не беше истина. При последната си крачка той плавно се спусна на колене. Не падна, не се хвърли долу — спусна се спокойно, без да губи достойнство и без да превива гръб.

Сервитьорът, преминаващ наблизо, преглътна и се извърна. Той беше виждал какво ли не, включително и дреболии като момче за всичко от мафията, което раболепства пред боса си. Наистина, младежът не приличаше на момче за всичко, нито пък мъжът — на бос.

И неприятностите, които беше надушил, заплашваха да бъдат много по-сериозни от бандитско разчистване на сметките. Той не знаеше какво точно ще се случи, но имаше предчувствие, защото самият той беше Различен, макар и неиницииран.

Впрочем, след миг той съвсем забрави за сцената, която бе видял, нещо смътно караше сърцето му да се свива, но какво точно — не помнеше.

— Стани, Алишер — тихо каза Хесер. — Стани. При нас това не е прието.

Младежът се изправи и седна срещу началника на Нощния патрул.

— При нас също. Не е прието да търпиш. Но баща ми ме помоли да падна на колене пред теб, Хесер. Той държеше на старите правила. Той би паднал на колене. Но вече няма да може.

— Знаеш ли как загина?

— Да. Видях с неговите очи, чух с неговите уши и страдах с неговата болка.

— Дай и на мен болката му, Алишер, сине на девона и човешка жена.

— Приеми това, за което молиш, Хесер, унищожителю на злото, равен на боговете, които ги няма.

Погледнаха се в очите. После Хесер кимна.

— Познавам убийците. За баща ти ще бъде отмъстено.

— Това трябва да го направя аз.

— Не. Ти не можеш, пък и нямаш право. Вие сте дошли в Москва нелегално.

— Вземи ме в своя Патрул, Хесер.

Шефът на Нощния патрул поклати глава.

— Аз бях най-добрият в Самарканд, Хесер — младежът внимателно се вгледа в събеседника си. — Не се усмихвай, знам, че тук ще бъда последният. Вземи ме в Патрула. Като ученик на учениците. Куче-пазач. В името на паметта на баща ми те моля — вземи ме в Патрула.

— Искаш прекалено много, Алишер. Молиш ме да ти подаря смъртта ти.

— Вече съм умирал, Хесер. Когато изпиха душата на баща ми, аз умрях заедно с него. Аз вървях, усмихвайки се, а той отвличаше вниманието на Тъмните. Докато се спусках в метрото, тъпчеха с крака прахта, останала от него. Хесер, в правото си съм да те моля.         Хесер кимна.

— Така да бъде. Вече си в Патрула ми, Алишер.

Лицето на юношата не отрази никакви емоции. Той кимна и за миг притисна длан към гърдите си.

— Къде е това, което донесохте, Алишер?

— В мен е, господарю.

Хесер мълчаливо протегна длан през масата.

Алишер откопча чантичката, закрепена на колана му. Извади много внимателно мъничък правоъгълен пакет от груба тъкан.

— Приеми го, Хесер, освободи ме от дълга ми.

Дланта на Хесер покри дланта на юношата, пръстите се допряха. След миг в ръката на Алишер вече нямаше нищо.

— Работата ти е свършена, Алишер. Сега просто ще си починем. Ще ядем, ще пием и ще си говорим за баща ти. Ще ти разкажа всичко, което успея да си спомня.

Алишер кимна. Не беше ясно дали думите на Хесер са му приятни или просто се подчинява на всяко негово желание.

— Разполагаме с половин час — подхвърли Хесер между другото. — После Тъмните ще дойдат тук. Те все пак са попаднали на следите ти. Прекалено късно, но са попаднали.

— Ще има ли битка, господарю?

— Не знам — Хесер сви рамене. — Какво значение има? Завулон е далече. Останалите не са проблем за мен.

— Ще има битка — замислено каза Алишер. Огледа залата.

— Изгони всички посетители — посъветва го Хесер. — Меко, ненатрапчиво. Искам да видя каква е техниката ти. А после ще си почиваме и ще чакаме гостите.

 

 

Към единайсет часа народът започна да се буди.

Аз чаках на терасата, излегнал се в шезлонг и изпънал крака. От време на време си пийвах джин с тоник от висока чаша. Беше ми хубаво — със сладката болка на мазохиста. От време на време някой се подаваше през вратата, аз го поздравявах с дружелюбно махване с ръка и с мъничка дъга, откъсваща се от разперените ми пръсти и излитаща нагоре. Това беше детско забавление и всички се усмихваха. Прозяващата се Юля изписка като видя поздрава ми и пусна в отговор своя дъга. Две минути се състезавахме, после двамата направихме обща дъга, доста голяма, чак до гората. Юля съобщи, че отива да търси гърне със злато и гордо закрачи под разноцветната арка. Един от териерите послушно се затича с нея.

Аз чаках.

Първа от онези, които очаквах, излезе Лена. Весела, бодра, само по бански. Когато ме видя, за миг се смути, но веднага ми кимна и се затича към портата. Приятно ми беше да гледам как се движи: стройна, гъвкава, пълна с живот. Сега ще се потопи в прохладната вода, ще полудува насаме и ще се върне да закусва с пробудил се апетит.

След нея се появи Игнат. С плувки и джапанки.

— Здравей, Антоне! — радостно извика той. Приближи се, притегли съседния шезлонг и се просна върху него. — Как е настроението?

— Бойно! — съобщих аз, вдигайки чашата.

— Браво! — Игнат потърси с поглед бутилката, не я намери, наведе се към сламката и непринудено отпи от моята чаша. — Прекалено слабичко си го забъркал.

— Снощи здравата си пийнах.

— Вярно е, пази се тогава — посъветва ме Игнат. — А ние цяла вечер пихме шампанско. После, през нощта, минахме на коняк. Беше ме страх, че ще ме боли главата, но нищо ми няма. Размина ми се.

Дори не можех да му се обидя.

— Игнат, какъв искаше да станеш като дете? — попитах го.

— Санитар.

— Защо?

— Ами казаха ми, че момчетата не стават медицински сестри, а аз исках да лекувам хора. Така че реших — като порасна, ще стана санитар.

— Супер — възхитих се аз. — А защо не лекар?

— Отговорността е прекалено голяма — самокритично си призна Игнат. — И трябва да се учи прекалено дълго.

— И стана ли?

— Да. В бързата помощ на психиатрията. Всички лекари обичаха да работят с мен.

— Защо?

— Първо, аз съм много обаятелен — обясни Игнат. Похвали се със същия простодушен тон. — Мога да поговоря по такъв начин и с жените, и с мъжете, че те се успокояват и сами се съгласяват да дойдат в болницата. Второ, разбирах кога човекът наистина е болен и кога вижда невидимото. Понякога можехме да поприказваме шепнешком и да обясня, че всичко е нормално и не са необходими никакви инжекции.

— Медицината е загубила много.

— Да — въздъхна Игнат. — Но шефът ме убеди, че в Патрула ще съм по-полезен. Нали?

— Навярно.

— Скучно стана — замислено произнесе Игнат. — На теб не ти ли е скучно? На мен вече ми се работи.

— Май и на мене. Игнат, а имаш ли хоби? Нещо извън работата?

— А защо питаш? — учуди се магът.

— Интересно ми е. Или това е тайна?

— Какви тайни можем да имаме ние? — сви рамене Игнат. — Събирам пеперуди. Имам една от най-добрите колекции в света. Заема две стаи.

— Достойно — съгласих се аз.

— Намини някой път да я видиш — предложи Игнат. — Наминете със Света, тя казва, че също обича пеперудите.

Смях се толкова дълго, че дори на него му подейства. Изправи се, усмихвайки се неуверено, и промърмори:

— Ще отида да помогна да приготвят закуската.

— Успех — успях да кажа. Но все пак не се сдържах и когато нашият дългокос донжуан се доближи до вратата, още веднъж се обърнах към него: — Слушай, дали шефът не се безпокои напразно за Света?

Игнат с маниерен жест подпря брадичката си и се замисли:

— Знаеш ли, не е напразно. Тя наистина е някак напрегната, изобщо не може да се отпусне. А й предстоят велики дела, не е шега работа.

— Но ти се постара?

— И питаш! — обиди се Игнат. — Вие наминете, честна дума, ще се радвам да ви видя!

Джинът се бе затоплил, ледът в чашата се беше разтопил. Върху сламката бе останал лек отпечатък от червило. Поклатих глава и оставих чашата.

Хесер, ти не можеш да предвидиш всичко.

Но за да се сразя с теб не в магически двубой — разбира се, за това е смешно дори да помисля, — да се сразя на единственото достъпно ми полесражение от думи и постъпки, аз съм длъжен да знам към какво се стремиш. Длъжен съм да знам как са разположени картите в колодата. И какво държиш в ръцете си.

Кой е в играта?

Хесер — организатор и вдъхновител. Олга — неговата любовница, наказана вълшебница, консултант. Светлана — старателно подготвяна изпълнителка. Аз — едно от оръдията за нейното възпитание. Игнат, Тигърчето, Семьон и всички останали Светли могат да не се взимат предвид. Те също са оръдия, но на втори план. И не мога да разчитам на тях.

Тъмните?

Разбира се, те участват, но не явно. И Завулон, и всичките му подчинени са обезпокоени от появата на Светлана в нашия лагер. Но не могат да направят нищо пряко. Или ще пакостят скришом, или готвят съкрушителен удар, който ще постави Патрулите на границата на войната.

Кой още?

Инквизицията?

Побарабаних с пръсти по страничната облегалка на шезлонга.

Инквизицията. Структура, която стои над Патрулите. Тя разглежда спорните случаи, наказва нарушителите — и от двете страни. Тя бди. Събира сведения за всеки от нас. Но се намесва рядко и силата й е по-скоро в потайността, отколкото в някаква бойна мощ. Когато Инквизицията разглежда случай на много могъщ маг, тя привлича бойци от Патрулите.

И все пак Инквизицията е замесена. Познавам шефа. Той от всяко нещо извлича трикратна изгода. И неотдавнашната история с Максим, дивия Различен, Светлият, отишъл да работи в Инквизицията, е пример за това. Шефът забърка Светлана в този случай, даде й урок по самоконтрол и интриги, но между другото откри нов Инквизитор.

Да знаех за какво готвят Светлана!

Засега вървях в тъмнина. И, което е най-страшното, отдалечавах се от Светлината.

Сложих си слушалките, затворих очи.

Папратта през тази нощ

ще разцъфне като дивно цвете.

Духовете в тази нощ ще се върнат вкъщи.

Облаци от север, а от запад — вятър.

Значи скоро вещицата ще ми махне със ръка.

В очакване на чудото живея, като маузер в кобура.

Паяк в паяжината съм сякаш,

сякаш съм дърво в пустиня,

във полето сякаш съм лисица черна.

Рискувах. Рискувах страшно много. Великите Вълшебници газят по телата на своите, но дори те не рискуват да вървят срещу своите. Единаците не оцеляват.

Бягах през далекогледите

от детските очи изплашени.

Исках да преспя с русалка,

но не знаех как да бъда с нея.

Исках във трамвай да се превърна

и да вляза през прозореца ти.

От покрайнините духа вятър, вече ни е все едно.

От покрайнините духа вятър и вече ни е все едно.

Бъди ми сянка, скърцаща по стъпалата,

цветна неделя, гъбен дъжд.

Бъди ми бог, брезов сок,

електрически ток, крива пушка.

Виждал съм как като вятър

духаш в лицето ми, а аз се смея.

Не искам с теб без бой да се разделям,

докато все още ме сънуваш.

Бъди ми сянка…

Някой сложи ръка на рамото ми.

— Добро утро, Света — казах аз и отворих очи.

Тя беше по шорти и с горнище на бански. Косите й бяха мокри и грижливо сресани. Навярно беше взела душ. А на мен, свинята, дори не ми хрумна.

— Как си след снощи? — поинтересува се тя.

— Нормално. А ти?

— Добре.

Тя се извърна.

Аз чаках. В слушалките звучеше „Сплин“.

— Какво очакваше от мен? — рязко попита Света. — Аз съм нормална, здрава, млада жена. Не съм била с мъж от зимата. Явно си си въобразил, че Хесер ни е събрал като коне за разплод и си се заинатил.

— Нищо не съм очаквал.

— Тогава извинявай за изненадата!

— Ти си усетила следата ми в стаята? Когато се събуди?

— Да. — Светлана с усилие измъкна от тесния си джоб пакет цигари, запали. — Уморих се. Нищо, че само уча, а не работя, но се уморих. И дойдох тук да си почина.

— Нали ти самата говореше за изкуствената веселба…

— А ти с удоволствие се присъедини към нея!

— Вярно е — съгласих се аз.

— А после отиде да пиеш водка и да кроиш заговори.

— Какви заговори?

— Против Хесер. И против мен, между другото. Смешно! Дори аз го усетих. Не се смятай за велик маг, който…

Тя се усети. Но късно.

— Не съм велик маг — казах аз. — Трета степен. Може би втора. Но не повече. Всеки има свои граници, които не може да надхвърли, дори и да живее хиляда години.

— Извинявай, не исках да те обидя — объркано каза Света. Отпусна ръката с цигарата.

— Недей. Няма за какво да се обиждам. Знаеш ли защо Тъмните толкова често се свързват в семейства, а ние предпочитаме да търсим съпруги и съпрузи сред хората? Тъмните понасят по-леко неравенството и непрекъснатата конкуренция.

— Човек и Различен — това е още по-голямо неравенство.

— Това не се брои. Ние сме два различни вида. Не може да става и дума за сравнение.

— Искам да знаеш — Светлана дръпна дълбоко от цигарата. — Не исках да отивам толкова далече. Очаквах да слезеш, да видиш, да заревнуваш.

— Извинявай, не знаех, че съм длъжен да ревнувам — искрено се разкаях аз.

— А после така се получи. Вече не можех да спра.

— Да, разбирам, Света. Всичко е наред.

Тя ме погледна объркано:

— Наред?

— Разбира се. С кого ли не се случва. Патрулът е едно голямо и задружно семейство. С всички произтичащи от това последствия.

— Какво говедо си! — въздъхна Светлана. — Антоне, ако можеше да се видиш отстрани! Изобщо, чудя се как си застанал на наша страна!

— Света, нали дойде да се помиряваш? — смаяно попитах аз. — Е, аз съм примирен. Всичко е нормално. Няма значение. Такъв е животът, в него се случва какво ли не.

Тя скочи, секунда ме пронизваше с леден поглед. Аз мигах объркано.

— Идиот — изтърси тя и тръгна към къщата.

Е, какво очакваше? Обиди, обвинения, тъга?

Впрочем, това не е важно. Какво е очаквал Хесер?

Какво ще се промени, ако аз изляза от ролята на лишения от късмет възлюблен на Света? Ако някой друг заеме мястото ми? Или вече й е време да остане сама — насаме с великата си съдба?

Целта. Длъжен съм да науча каква е целта на Хесер.

Станах с рязко движение от шезлонга и влязох в къщата. И веднага видях Олга. Тя беше сама в гостната. Стоеше пред отворените витрини с мечовете и държеше в протегнатите си напред ръце дълго и тънко острие. Гледаше го съвсем не по начина, по който се гледа антикварна играчка. Тигърчето, навярно, също гледаше мечовете си по подобен начин. Но за нея тази любов към старото оръжие е абстрактна. За Олга — не.

Когато Хесер е дошъл да живее и работи в Русия — заради нея, между другото — може би още са се използвали подобни мечове.

Преди осемдесет години, когато Олга са я лишили от всички права, вече са воювали по друг начин.

Бившата Велика Вълшебница. Бившата Велика цел. Осемдесет години.

— А е било замислено толкова добре — казах аз.

Тя потрепна и се обърна.

— Сами не можем да победим Мрака. Трябва и на хорицата да им просветне. Да станат добри и учтиви, трудолюбиви и умни. За да не виждат Различните друго, освен Светлината. Каква цел! И колко дълго са се разбягвали кръговете, когато е потънала окървавена.

— Ти все пак си го изясни — каза Олга. — Или се досети?

— Досетих се.

— Добре. И после?

— Как се провали, Олга?

— Направих компромис. Малък компромис с Мрака. В резултат на което загубихме.

— Ние ли? Ние винаги ще оцеляваме. Ще се споразумяваме, ще се приспособяваме, ще свикваме. И ще продължаваме да водим старата борба. Губят само хората.

— Отстъпленията са неизбежни. — Олга с лекота хвана тежкото оръжие с една ръка и го размаха над главата си. — Приличам ли ти на хеликоптер на празен ход?

— Приличаш ми на жена, която размахва меч. Олга, нима на нищо не се учим?

— Учим се, и още как. Този път всичко ще бъде различно, Антоне.

— Нова революция?

— Ние и онази не я искахме. Всичко трябваше да мине почти безкръвно. Нали разбираш — ние побеждаваме само чрез хората. Чрез тяхното просветяване, чрез извисяването на духа им. Комунизмът беше прекрасно замислена система и вината, че не се реализира е само моя.

— Охо! И защо все още не си в Сумрака, щом вината е твоя?

— Защото всичко беше съгласувано. Всяка стъпка беше одобрена. Даже онзи злощастен компромис, дори той изглеждаше допустим.

— И сега предстои нов опит хората да бъдат променени?

— Поредният.

— Защо тук? — попитах аз. — Защо пак у нас?

— Къде у нас?

— В Русия! Колко още трябва да понесе тя?

— Колкото се наложи.

— Та защо отново у нас?

Олга въздъхна, прибра меча в ножницата с грациозно движение и го върна на поставката.

— Защото, мило мое момче, само тук все още може да се постигне нещо. Европа и Северна Америка вече са използвани. Всичко, което е било възможно, е опитано. Някои неща се пробват в момента. Но те вече са в унес, вече заспиват. Здрав пенсионер с шорти и видеокамера — ето го благополучието за западните страни. Трябва да се експериментира с младите. Русия, Азия, арабският свят — ето къде е плацдармът в наши дни. И не ми прави такива възмутени физиономии, аз обичам родината си не по-малко от теб! Проляла съм за нея повече кръв, отколкото тече в жилите ти. Разбери, Антоне, полесражението е целият свят. Знаеш го не по-зле от мен.

— На битката с Мрака, а не с хората!

— Да, с Мрака. Но ще успеем да победим, само ако създадем идеалното общество. Свят, в който ще властват любовта, добротата, справедливостта. Работата на Патрулите — това не е ловене на магове-психопати и издаване на лицензи на вампирите! Всички тези дреболии отнемат време и сили, но те са вторични, като топлината от електрическата крушка. Лампите трябва да светят, а не да греят. Ние трябва да променим човешкия свят, а не да ликвидираме малките пробиви на Мрака. Ето коя е целта! Ето кой е пътят към победата!

— Олга, това го разбирам.

— Прекрасно. Тогава разбери и онова, за което не се говори директно. Ние се борим от хиляди години. И през цялото това време се опитваме да променим хода на историята. Да създадем нов свят.

— Прекрасният нов свят.

— Не иронизирай. Все пак сме постигнали някои неща. Чрез проливане на кръв и чрез страдания светът все пак става по-хуманен. Но е нужен реален, истински прелом.

— Комунизмът наша идея ли беше?

— Не, но я подкрепихме. Изглеждаше достатъчно привлекателна.

— А сега какво?

— Ще видиш — Олга се усмихна. Дружелюбно, искрено. — Антоне, всичко ще бъде наред. Повярвай ми.

— Длъжен съм да знам.

— Не. Ето точно това не е необходимо. Можеш да не се притесняваш, никакви революции не се планират. Никакви лагери, разстрели, трибунали. Няма да повторим старите грешки.

— Затова пък ще допуснем нови.

— Антоне! — тя повиши глас. — Какво си позволяваш, в края на краищата? Имаме прекрасни шансове да победим. В нашата страна — да получим мир, спокойствие, благоденствие! Да застанем начело на човечеството. Да надделеем над Мрака. Дванайсет години подготовка, Антоне. И не само Хесер работеше, а цялото висше ръководство.

— Какво?

— Да. А ти мислеше, че всичко се прави както дойде?

Аз бях смаян.

— Наблюдавали сте Светлана дванайсет години?

— Разбира се, че не! Беше разработен нов социален модел. Бяха тествани отделни елементи на плана. Дори и аз не съм в течение на всички подробности. Откога Хесер чака участниците в плана да се съберат заедно в пространството и времето!

— Кои именно? Светлана и инквизиторът?

За миг зениците й се свиха и аз разбрах, че съм отгатнал.

— Кой друг? Каква роля ми е отредена на мен? И какво ще правиш ти?

— Ще разбереш, когато му дойде времето.

— Олга, никога досега намесата на магията в човешкия живот не е довела до нищо добро.

— Спести ми училищните аксиоми — тя се разпали сериозно. — Не се мисли за по-умен от другите. Не възнамеряваме да използваме магия. Успокой се и почивай.

Кимнах:

— Добре. Ти изложи позицията си, аз не съм съгласен с нея.

— Официално?

— Не. Несъгласието ми е от частно естество. И като частно лице смятам, че съм в правото си да противодействам.

— На кого? На Хесер? — очите на Олга се опулиха, тя лекичко се усмихна. — Антоне!

Обърнах се и излязох.

Да, беше смешно.

Да, беше нелепо.

Не просто хаотична акция, провеждана от Хесер и Олга. Не просто опит да се повтори провалилият се социален експеримент. Подготвена, отдавна запланувана операция, в която аз имах нещастието да се забъркам.

Одобрена от висшето ръководство.

Одобрена от Светлината.

Защо се дърпам? Аз дори нямам право на това. Никакво. И шансове нямам. Абсолютно никакви. Мога да се утешавам с мъдростта за песъчинката в пясъчния часовник, но сега аз съм песъчинка между воденични камъни.

И, което е най-тъжното, между дружелюбни и загрижени воденични камъни. Никой няма да ме преследва. Никой няма да тръгне да се бори с мен. Просто ще ми попречат да правя глупости, от които и без това няма и няма да има полза.

Защо тогава толкова ме боли, толкова нетърпимо ме боли в гърдите?

Стоях на терасата, стиснал юмруци в безсилна ярост, когато някой сложи ръка на рамото ми.

— Изглежда, че си си изяснил някои неща, Антоне?

Погледнах Семьон и кимнах.

— Тежко ли ти е?

— Да — признах си аз.

— Запомни само едно, моля те. Ти не си песъчинка. Никой от хората не е песъчинка. Още по-малко пък някой от Различните.

— Колко години трябва да преживееш, за да се научиш така да отгатваш мислите?

— Сто години, Антоне.

— Тогава Хесер може да чете всеки от нас като отворена книга.

— Разбира се.

— Значи съм длъжен да се отуча да мисля — казах аз.

— Първо трябва да се научиш на това. В течение ли си, че в града е имало инцидент?

— Кога?

— Преди четвърт час. Вече всичко е приключило.

— А какво точно се е случило?

— При шефа е дошъл куриер, някъде от Изток. Тъмните се опитали да го проследят и унищожат. Пред очите на шефа — Семьон се усмихна.

— Но това е война!

— Не, те са в правото си. Куриерът е дошъл нелегално.

Огледах се. Никой не бързаше за никъде. Не палеха колите, не събираха багажа си. Игнат и Иля отново затопляха грила.

— Не трябва ли да се връщаме?

— Не. Шефът се е справил сам. Имало е малка схватка, без жертви. Куриерът е приет в нашия Патрул и Тъмните са били принудени да се оттеглят с празни ръце. Само дето ресторантът леко е пострадал.

— Какъв ресторант?

— Този, в който шефът се е срещнал с куриера — търпеливо разясни Семьон. — Разрешено ни е да продължим почивката си.

Погледнах към небето — ослепително синьо, все по-знойно.

— Знаеш ли, нещо не ми се почива. Ще се върна в Москва. Мисля, че никой няма да се обиди.

— Няма, разбира се.

Семьон извади цигарите си, запали. И небрежно подхвърли:

— На твое място бих узнал какво именно е донесъл куриерът от Изток. Може би това е твоят шанс.

Засмях се горчиво.

— Тъмните са успели да узнаят това, а ти ми предлагаш да се поровя в сейфа на шефа?

— Тъмните не са успели да го вземат. Каквото и да е то. Ти, естествено, нямаш право да вземеш или дори да докоснеш пратката. Но да узнаеш…

— Благодаря. Наистина ти благодаря.

Семьон кимна, приемайки благодарността ми без излишна скромност.

— Ще си уредим сметките в Сумрака. Знаеш ли, аз също се уморих да си почивам. След обяда ще взема мотора от Тигърчето и ще си тръгвам. Да те закарам ли?

— Става.

Срамувах се. Навярно подобен срам могат да изпитат в пълна степен само Различните. Ние винаги разбираме кога ни протягат ръка, когато ни правят незаслужени подаръци, от които, обаче, нямаме сили да се откажем.

Не можех да остана повече тук. Изобщо не можех. Да гледам Светлана, Олга, Игнат. Да слушам тяхната истина. Моята истина завинаги щеше да си остане с мен.

— А ти можеш ли да караш мотор? — попитах аз, неумело сменяйки темата на разговора.

— Аз съм участвал в първото рали Париж-Дакар. Хайде да помогнем на момчетата.

Погледнах мрачно Игнат, който в момента цепеше дърва. Действаше с брадвата виртуозно. След всеки удар застиваше за кратко, хвърляше бегъл поглед към останалите, мускулите му играеха.

Много обичаше себе си. Впрочем, и целия останал свят, не по-малко. Но най-вече себе си.

— Да им помогнем — съгласих се аз. Замахнах и хвърлих през Сумрака знака на тройното острие. Няколко трупчета се пръснаха на цепеници с равна големина. Игнат, който в момента тъкмо замахваше с брадвата за поредния удар, изгуби равновесие и едва не падна. Огледа се. Разбира се, в пространството беше останала следа от моя удар. Сумракът кънтеше, лакомо поглъщайки енергията.

— Антошка, защо? — с лека обида попита Игнат. — Защо, а? Така не е спортсменски!

— Затова пък е по-ефективно — казах аз, слизайки от терасата. — Да нацепя ли още малко?

— Я си гледай работата — Игнат се наведе, събирайки цепениците. — Накрая ще стигнем дотам, че ще започнем да си печем шишчетата с огнени кълбенца.

Не се чувствах виновен, но все пак се хванах да му помагам. Дървата бяха нацепени чисто, разрезите блестяха в кехлибареножълто. Чак беше жалко, че подобна красота щеше да се използва за огъня.

После погледнах към къщата и видях в прозореца на първия етаж Олга.

Тя наблюдаваше много сериозно моята атака. Прекалено сериозно.

Махнах й с ръка.