Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночной дозор, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)
Корекция
Alegria (2013)

Източник: http://sfbg.us

Книжен източник: Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2005, ISBN: 954-761-163-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Нощен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощен патрул
Ночной дозор
Други именаNight Watch
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1998 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи, научна фантастика
Видроман
ПоредицаНощен патрул
СледващаДневен патрул
ISBNISBN 954-761-163-1

„Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научно-фантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът Нощна стража, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана от ИК „ИнфоДАР“ през 2005 г.

Действието на романа се развива около древната вражда между две свръхестествени групи – Нощния и Дневния патрул, които защитават интересите на двете страни от конфликта между така наречените „Различни“. Нощният патрул е организация на Светли Различни, упражняващи контрол над злините, извършени от Тъмни създания през нощта, а Дневният патрул от своя страна не позволява на Светлите да извършват повече добри дела през деня, отколкото техните врагове са способни да отразят чрез злини. В противоречие с възприетата жанрова норма на сравнително олекотено откъм философски багаж съдържание, Лукяненко въвежда в книгата разбиранията си за относителността на доброто и злото, както и някои наблюдения върху баланса между добродетели и недостатъци в човешката природа, които е придобил при практиката си като психолог. Разказът се води от първо лице, което внася специфична атмосфера чрез размислите и изказа на главния герой Антон Городецки. Степента на развитие на концепцията за абсолютно равновесие, развита и задълбочена в продълженията „Дневной дозор“ и „Сумеречный дозор“, доближава „Нощен патрул“ повече към научната фантастика, където можем да открием почти всички други произведения на автора, отколкото към фентъзи стила.

„Нощен патрул“ е първият роман от поредицата на Сергей Лукяненко, която включва още романите „Дневен патрул“, „Сумрачен патрул“, „Последен патрул“ и „Нов патрул“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
(няма) Нощен патрул Дневен патрул

История втора
Свой сред свои

Пролог

Казваше се Максим.

Не прекалено рядко срещано име, но не и най-обикновено, като всевъзможните Сергей, Андрей и Дима. Напълно благозвучно. Хубаво руско име, макар и корените му да водят към гърците, нормандите и останалите скити.

От външността си също беше доволен. Нямаше сладникавата красота на актьор от сериал, но не и обикновено, „никакво“ лице. Красив мъж, открояваше се в тълпата. И отново — мускулест, но не прекалено, без издути вени и всекидневен фанатизъм във фитнес залите.

Така беше и с професията му — одитор в голяма чуждестранна фирма, и с доходите му — достатъчни за покриване на всички разходи, но можеше да не се притеснява от рекетьори.

Сякаш някога неговият ангел-хранител беше отредил веднъж завинаги: „Ще бъдеш малко по-добре от останалите“. Малко, но по-добре. А най-важното беше, че това напълно устройваше Максим. Да драпа нагоре, да пилее живота си заради кола с повече екстри, заради покани на приеми във висшето общество или заради излишна компания в апартамента… за какво му беше? Животът е приятен сам по себе си, а не заради благата, до които успяваш да се добереш. В този смисъл животът е пълна противоположност на парите, които сами по себе си са нищо.

Разбира се, Максим никога не се беше замислял върху тези въпроси толкова пряко. Една от особеностите на хората, успели да заемат в живота точното си място, е, че те приемат това като нещо нормално. Всичко върви така, както трябва. А ако някой не е получил своето — вината е само негова. Значи е проявил мързел и глупост. Или е имал прекалено големи претенции.

Максим страшно харесваше фразата „прекалено големи претенции“. Тя поставяше всяко нещо на мястото му. Обясняваше защо умната му и красива сестра води безсмислен живот в Тамбов със съпруга си алкохолик. Нали сама искаше нещо по-добро и перспективно… и ето че го намери. Или старият му приятел от училище, който вече втори месец е в травматологията. Искаше да уедри бизнеса си? Уедри го. Добре, че остана жив. Конкурентите му на отдавна разпределения пазар за цветни метали се оказаха културни хора…

И само в едно отношение Максим приемаше, че фразата „прекалено големи претенции“ важи и за самия него. Но това беше толкова странна и сложна област, че някак дори не му се искаше и да се замисля за нея. По-лесно бе да не мисли, по-лесно бе да се примири със странното нещо, което му се случваше — понякога през пролетта, понякога — наесен и съвсем рядко — в разгара на лятото, когато настъпваше съвсем непоносима жега, и изхвърляше от главата и благоразумието, и предпазливостта, и леките съмнения в психическата пълноценност… Впрочем Максим изобщо не се смяташе за шизофреник. Той прочете доста книги, консултира се с опитни лекари… но, разбира се, не им разказа подробностите.

Максим седеше в колата си с изключен двигател, в своята спретната, добре поддържана „Тойота“, не най-скъпият и луксозен модел, но значително по-добра от повечето коли по московските улици. Дори от няколко крачки разстояние никой не би могъл да го различи зад кормилото в утринния полумрак. Бе прекарал така цялата нощ, слушайки тихото шумолене на изстиващия двигател. Беше му студено, но не си бе позволил да пусне парното. Не му се спеше, както обикновено в такива случаи. Нито пък му се пушеше. Нищо не му се правеше, и без това му беше хубаво да си седи, ей така, неподвижно, като сянка в паркираната на банкета кола и да чака. Досадно беше единствено затова, че жена му пак щеше да реши, че е бил при любовницата си. А как да й докаже, че няма любовница, не и постоянна, и всичките му прегрешения се свеждат до обичайните курортни романи, интригите в службата и случайните професионалистки по време на командировките… и то платени не от семейния бюджет, а предоставени от клиентите. Не можеш да откажеш, ще се обидят. Или ще решат, че си хомо и следващия път ще ти докарат момчета…

Блещукащите в зелено цифри върху часовника се смениха: пет сутринта. Всеки момент чистачките ще тръгнат на работа, районът е стар и престижен, тук много строго се следи за чистотата. Времето още е хубаво, нито дъжд, нито сняг, зимата свърши, издъхна гадината, отстъпи мястото си на пролетта с всичките й проблеми и прекалено големи претенции…

Хлопна врата. На улицата излезе момиче, спря се на десетина метра от колата, нагласи чантичката си на рамото. Глупави са тези сгради — без дворове, неудобно е да се работи, а навярно и да се живее. Каква е ползата от цялата им престижност, след като тръбите са изгнили, дебелите цял метър стени са покрити с мухъл, а вероятно са се навъдили и привидения…

Максим леко се усмихна, докато излизаше от колата. Тялото му се подчиняваше с лекота, мускулите му не бяха изтръпнали през нощта, дори силата му сякаш се бе увеличила. Което беше сигурен знак.

И все пак бе интересно: дали наистина има привидения?

— Галина! — извика той.

Момичето се обърна към него. И това също бе правилен знак, иначе тя би хукнала да бяга, защото има нещо подозрително и опасно в това някой да патрулира рано сутрин до входа и да те чака…

— Не ви познавам — каза тя. Спокойно, с интерес.

— Да — съгласи се Максим. — Затова пък аз ви познавам.

— Кой сте вие?

— Съдия.

Харесваше му именно този стил — архаичен, високопарен, тържествен. Съдия! Този, който има право да съди.

— И кого възнамерявате да съдите?

— Вас, Галина. — Максим беше стегнат и делови. Вече започваше да му притъмнява пред очите, и това също бе сигурен знак.

— Нима? — тя му хвърли бърз поглед и Максим улови в зениците й жълтеникави огънчета. — А ще се получи ли?

— Ще се получи — отговори Максим, вдигайки бързо ръка. Кинжалът вече беше в дланта му — тясно и тънко острие от дърво, което някога е било светло, но през последните три години бе потъмняло и се бе навлажнило…

Момичето не издаде нито звук, когато дървеното острие влезе в сърцето му.

Както винаги, за миг Максим изпита страх, кратък и изгарящ прилив на ужас — а ако изведнъж, въпреки всичко, е сгрешил? Ако е допуснал грешка?

Докосна с лявата си ръка кръстчето, обикновеното дървено кръстче, което винаги носеше на гърдите си. И стоя така, с дървения кинжал в едната си ръка и кръстчето в другата, стоя докато девойката не започна да се променя…

Всичко стана бързо. Превръщането в животно и после отново в човек винаги ставаше бързо. За няколко мига на тротоара лежеше звяр, черна пантера със застинал поглед и озъбена муцуна, жертвата на лова, пременена със строг костюм, чорапогащи, дамски обувки… После процесът тръгна в обратна посока, като люшнало се за последен път махало.

На Максим му се стори смайващо дори не това кратко и както обикновено закъсняло превръщане, а фактът, че върху мъртвото момиче не остана никаква рана. Краткият миг на преобразуване я беше пречистил и изцелил. Останал бе само разрезът върху блузата и сакото.

— Слава на тебе, Господи — прошепна Максим, гледайки мъртвия върколак. — Слава на тебе, Господи.

Той нямаше нищо против ролята, отредена му в този живот.

Но все пак тя беше твърде тежка за него, лишения от прекалено големи претенции.