Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Патрулите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночной дозор, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2006)
Корекция
Alegria (2013)

Източник: http://sfbg.us

Книжен източник: Нощен патрул, ИК „ИнфоДАР“, София, 2005, ISBN: 954-761-163-1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Нощен патрул от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощен патрул
Ночной дозор
Други именаNight Watch
АвторСергей Лукяненко
Първо издание1998 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфентъзи, научна фантастика
Видроман
ПоредицаНощен патрул
СледващаДневен патрул
ISBNISBN 954-761-163-1

„Нощен патрул“ (на руски: Ночной дозор) е фентъзи/научно-фантастичен роман от известния руски писател Сергей Лукяненко. Книгата е издадена в Русия през 1998 г., а през 2004 г. излиза филмът Нощна стража, който описва историята от романа. В България книгата е публикувана от ИК „ИнфоДАР“ през 2005 г.

Действието на романа се развива около древната вражда между две свръхестествени групи – Нощния и Дневния патрул, които защитават интересите на двете страни от конфликта между така наречените „Различни“. Нощният патрул е организация на Светли Различни, упражняващи контрол над злините, извършени от Тъмни създания през нощта, а Дневният патрул от своя страна не позволява на Светлите да извършват повече добри дела през деня, отколкото техните врагове са способни да отразят чрез злини. В противоречие с възприетата жанрова норма на сравнително олекотено откъм философски багаж съдържание, Лукяненко въвежда в книгата разбиранията си за относителността на доброто и злото, както и някои наблюдения върху баланса между добродетели и недостатъци в човешката природа, които е придобил при практиката си като психолог. Разказът се води от първо лице, което внася специфична атмосфера чрез размислите и изказа на главния герой Антон Городецки. Степента на развитие на концепцията за абсолютно равновесие, развита и задълбочена в продълженията „Дневной дозор“ и „Сумеречный дозор“, доближава „Нощен патрул“ повече към научната фантастика, където можем да открием почти всички други произведения на автора, отколкото към фентъзи стила.

„Нощен патрул“ е първият роман от поредицата на Сергей Лукяненко, която включва още романите „Дневен патрул“, „Сумрачен патрул“, „Последен патрул“ и „Нов патрул“.

Предишна: Поредица:
Следваща:
(няма) Нощен патрул Дневен патрул

Глава 3

Обичам да се разхождам из града по здрач. При това без да ставам невидим, иначе постоянно биха се блъскали в мен. Просто гледат през теб и не те забелязват. Но сега ми предстоеше да работя с открити карти.

Денят не е нашето време. Колкото и да е смешно, последователите на Светлината работят през нощта, когато се активизират Тъмните. А сега Тъмните са способни на малко неща. Вампирите, върколаците и Тъмните магове денем са принудени да живеят като обикновените хора.

В по-голямата си част, разбира се.

Сега се разхождах около станция „Тулска“. Както ме посъветва шефът, обикалях всички околовръстни станции, където би могла да слезе девойката с черната фуния на инферното. След нея трябваше да са останали следи, може би слаби, но все още различими. Реших да огледам радиалните разклонения.

Скапана станция, скапан район. Два изхода, доста отдалечени един от друг. Пазар, помпозният небостъргач на данъчната полиция, огромен жилищен блок. Тъмните еманации наоколо бяха толкова много, че беше проблематично да се намери сред тях черната фуния.

Особено ако тя не се бе появявала тук.

Обиколих навсякъде, душейки за аурата на девойката, като от време на време поглеждах през Сумрака към невидимата птица, настанила се на рамото ми. Совата дремеше. Тя също не усещаше нищо, а аз кой знае защо бях сигурен, че нейните способности в издирването превъзхождат моите.

Веднъж някакви милиционери ми провериха документите. На два пъти ми досадиха безумни млади хора, които желаеха абсолютно безплатно, само срещу някакви си петдесет долара, да ми подарят китайски сешоар, детска играчка и евтин корейски телефон.

И аз не издържах. Пропъдих поредния нахален уличен търговец и осъществих реморализация. Лекичка, на самата граница на допустимото. Може би младежът щеше да започне да си търси друга работа. А може би не…

Но в същия момент ме хванаха за лактите. Само преди миг до мен нямаше никой, а сега зад гърба ми стояха двама. Симпатично червенокосо момиче и як младеж с мрачно лице.

— Тихо — каза девойката. Веднага разбрах, че тя беше главната в двойката. — Дневен патрул.

Светлина и Мрак!

Свих рамене и ги погледнах.

— Представи се — настойчиво изрече момичето.

Нямаше смисъл да лъжа, отдавна ми бяха сканирали аурата и беше въпрос единствено на време да установят самоличността ми.

— Антон Городецки.

Те чакаха.

— Различен — признах си аз. — Сътрудник на Нощния патрул.

Махнаха си ръцете от лактите ми. И дори отстъпиха крачка назад. Но изобщо не изглеждаха огорчени.

— Да вървим в Сумрака — нареди момъкът.

Изглежда не бяха вампири. Което беше добре. Можех да се надявам на известна обективност. Въздъхнах и преминах от едната в другата реалност.

Първата изненада беше, че двамата наистина се оказаха млади хора. Девойка-вещица на двайсет и пет години и вещер на трийсет години, мой връстник. Помислих си, че при необходимост дори ще мога да си спомня имената им — в края на седемдесетте са се раждали малко вещици и вещери.

Втората изненада бе, че совата я нямаше върху рамото ми. По-точно, тя си беше там. Усещах ноктите й, можех да я видя, но само с известно напрягане. Изглежда, птицата беше сменила заедно с мен реалността, озовавайки се в по-дълбоко равнище на Сумрака.

Ставаше все по-интересно!

— Дневен патрул — повтори девойката. — Алиса Доникова, Различна.

— Пьотър Нестеров, Различен — измърмори младежът.

— Някакви проблеми ли имате?

Девойката ме прониза с погледа, който е запазена марка на вещиците. С всяка изминала секунда тя ставаше все по-симпатична и съблазнителна. Естествено, аз бях защитен от пряко въздействие, невъзможно беше да ме омагьоса, но всичко това изглеждаше доста ефектно.

— Проблемите не са наши. Антон Городецки, вие осъществихте несанкциониран контакт с човек.

— Така ли? И какъв?

— Намеса от седма степен — неохотно призна вещицата. — Но фактът си е факт. При това вие го подтикнахте към Светлината.

— Ще пишем ли протокол? — изведнъж ситуацията ме развесели. Седмата степен е дреболия. Това е въздействие на границата между магията и обикновения разговор.

— Да.

— И какво ще напишем? Сътрудник на Нощния патрул, леко увеличил неприязънта към измамата у някакъв човек?

— Нарушавайки по този начин установения баланс — натърти вещерът.

— Нима? А къде е вредата за Мрака? Ако момъкът изведнъж спре да се занимава с дребни измами, животът му неминуемо ще се влоши. По-морален, но по-нещастен. Съгласно коментарите към споразумението за баланса на силите това не се смята за нарушаване.

— Софистика — подхвърли момичето. — Вие сте сътрудник на Патрула. Това, което е допустимо за обикновен Различен, е недопустимо за вас.

Права беше. Дребно нарушение и все пак…

— Той ми пречеше. При провеждане на разследване имам право на магическа намеса.

— На работа ли сте, Антоне?

— Да.

— А защо през деня?

— Имам особена задача. Можете да направите запитване до ръководството. По-точно, вашето ръководство може да направи запитване.

Вещицата и вещерът се спогледаха. Колкото и да бяха противоположни целите и моралът ни, налагаше се офисите ни да си сътрудничат.

А ако трябва да бъда честен, никой не обичаше да намесва началството.

— Да допуснем — неохотно се съгласи вещицата. — Антоне, можем да се ограничим с устна забележка.

Огледах се. Наоколо, в сивата мъгла, бавно се движеха хора. Обикновени, неспособни да излязат от своя свят. Ние бяхме Различни и, въпреки че аз съм на страната на Светлината, а моите събеседници — на страната на Мрака, имам с тях много повече общи неща, отколкото с когото и да било от обикновените хора.

— Какви са условията?

Човек не бива да се заиграва с Мрака. Не бива да му се правят отстъпки. А още по-опасно е да се приемат подаръците му. Но правилата са създадени единствено, за да бъдат нарушавани.

— Никакви.

Виж ти!

Гледах Алиса, опитвайки се да открия уловката в думите й. Пьотър явно беше възмутен от поведението на партньорката си, той се нервираше, искаше му се да уличи последователя на Светлината в престъпление. Значи можех да го изключа от сметките.

Къде беше уловката?

— Това е неприемливо за мен — казах аз, с облекчение забелязвайки капана. — Алиса, благодаря за предложението за мирно решение. Мога да го приема, но обещавам в аналогична ситуация да ви опростя дребна магическа намеса, до седма степен включително.

— Добре, Различен — лесно се съгласи Алиса. Протегна ръка и аз неволно я стиснах. — Личното споразумение е сключено.

Совата на рамото ми размаха криле. Право в ухото ме удари яростен крясък. И след миг птицата се материализира в света на Сумрака.

Алиса отстъпи крачка назад, зениците й стремително се разшириха във вертикални резки. Момъкът-вещер зае отбранителна поза.

— Споразумението е сключено! — упорито повтори вещицата.

Какво ставаше?

Със закъснение осъзнах, че не трябваше да сключвам споразумение пред Олга. Макар че… какво страшно имаше в случилото се? Сякаш пред мен не бяха сключвали такива алианси и други сътрудници на Патрула, включително и самият шеф; сякаш не бяха правили отстъпки, не се бяха договаряли за сътрудничество с Тъмните! Да, нежелателно е! Но се налага!

Целта ни не е унищожението на Тъмните. Целта ни е да поддържаме баланса. Тъмните ще изчезнат едва тогава, когато хората победят Злото в себе си. Или ние ще изчезнем, ако човеците харесат Мрака повече от Светлината.

— Споразумението е прието — казах злобно на совата. — Успокой се. Това е дреболия. Обикновено сътрудничество.

Алиса се усмихна, помаха ми с ръка. Хвана под ръка вещера и двамата заотстъпваха. След миг излязоха от Сумрака и тръгнаха по тротоара. Обикновена двойка.

— Какво си се притеснила? — попитах. — А? Оперативната работа винаги се е състояла от компромиси!

— Ти допусна грешка.

Гласът на Олга беше странен, абсолютно не подхождаше на външността й. Мек, кадифен, напевен. Така говорят котките-върколаци, но не и птиците.

— Охо. Така, значи си можела да говориш?

— Да.

— А защо мълчеше досега?

— Досега всичко беше нормално.

Спомних си древния виц и се усмихнах.

— Ще изляза от Сумрака, става ли? А ти междувременно можеш да ми обясниш в какво съм сгрешил. Дребните компромиси с Тъмните са неизбежна част от работата.

— Ти не притежаваш квалификацията, която позволява да се правят компромиси.

Светът изведнъж се обагри. Приличаше на превключване на режима на видеокамера, от „старо кино“ към обичайно снимане. Аналогията в известен смисъл беше правилна: сумракът е именно „старо кино“. Старо-прастаро, благополучно забравено от човечеството. Така му е по-лесно да живее.

Тръгнах да се спускам към метрото, като по пътя се озъбих на невидимата си събеседница:

— Какво общо има тук квалификацията?

— Патрулният от висок ранг е способен да предвиди последствията от компромиса. Дали това ще бъде малка двустранна отстъпка, която взаимно ще се неутрализира, или уловка, при която ще загубиш повече, отколкото ще спечелиш.

— Не мисля, че намесата от седма степен ще доведе до някаква беда!

Крачещият до мен мъж ме погледна смаяно. Приготвих се да кажа нещо от рода на „аз съм тих безобиден психар“. Това доста добре лекува излишното любопитство. Но мъжът вече ускоряваше крачка, очевидно достигнал самостоятелно до този извод.

— Антоне, ти не можеш да предвидиш последствията. Ти реагира на незначителна неприятна ситуация неадекватно. Твоята дребна магия доведе до намеса на Тъмните. Ти направи компромис с тях. Но най-тъжното е, че изобщо нямаше нужда от магическата намеса.

— Да, да, признавам си. И сега какво?

Гласът на птицата оживяваше, изпълваше се с интонации.

Явно не беше говорила от доста отдавна.

— Сега — нищо. Ще се надяваме на добър край.

— Ще докладваш ли на шефа за случилото се?

— Не. Засега не. Нали сме партньори.

Стана ми леко на душата. Грешките са си грешки, но внезапното подобряване на отношенията с партньора си струва неприятностите.

— Благодаря. Какво ще ме посъветваш?

— Вършиш всичко правилно. Търси следи.

Бих предпочел да получа по-оригинален съвет…

— Да вървим.

Към два часа следобед в допълнение към околовръстната линия бях обходил и цялата обикновена. Може и да съм калпав оперативен работник, но не беше възможно да не забележа вчерашната следа, която при това бях сканирал. Девойката, над която се въртеше черният вихър на инферното, не беше слизала тук. Очевидно трябваше отново да започна от точката, в която се бяхме срещнали. На „Курска“ излязох от метрото направо на повърхността и си купих от уличен автомат пластмасова кутия със салата и чаша кафе. При вида на хамбургерите и кренвиршите започваше да ми се повдига, независимо от символичното количество месо в тях.

— Искаш ли нещо? — попитах невидимата си спътница.

— Не. Благодаря.

Застанал под ситния снежец, човърках с дребната виличка руската салата и отпивах от горещото кафе. Някакъв клошар, явно разчитал, че ще си купя бира и празната бутилка ще остане за него, се помота отстрани и после отиде да се грее в метрото. На никой друг не му беше до мене. Млада продавачка обслужваше изгладнелите минувачи, безличен поток от пешеходци течеше от гарата към нея. На сергията с книги продавачът вяло и без ентусиазъм се опитваше да пробута някаква книга на колебаещ се купувач.

— Сигурно съм в лошо настроение… — промърморих аз.

— Защо?

— Виждам всичко в мрачна светлина. Хората са гадове и тъпаци, салатата е замръзнала, а обувките ми пропускат.

Птицата на рамото ми се изхили подигравателно.

— Не, Антоне. Това не е въпрос на настроение. Ти чувстваш приближаването на инферното.

— Никога не съм се отличавал с особена чувствителност.

— Точно там е работата.

Погледнах гарата. Опитах се да се вгледам в лицата на хората. Някои от тях също го усещаха. Онези, които бяха на границата между човеци и Различни, бяха напрегнати, потиснати. Не можеха да разберат каква е причината и затова външно си придаваха бодрост.

— Мрак и Светлина… Какво може да се случи, Олга?

— Какво ли не. Ти отложи пробива, но затова пък когато фунията нанесе удар, последствията ще бъдат просто катастрофални. Ефектът на задържането.

— Шефът не ми каза това.

— Защо да ти го казва? Постъпил си правилно. Сега поне имаме шанс.

— Олга, на колко години си? — попитах я. Между хора този въпрос може би щеше да е обиден. Но за нас няма особени граници във възрастта.

— На много, Антоне. Спомням си, например, въстанието.

— Революцията?

— Въстанието на площад Сенатски[1] — совата се изхили. Премълчах. Възможно бе Олга да е по-възрастна и от самия шеф.

— Какъв е рангът ти, партньорке?

— Никакъв. Лишена съм от всякакви права.

— Извинявай.

— Нищо. Отдавна съм се примирила.

Гласът й си оставаше бодър, дори насмешлив. Но нещо ми подсказваше, че Олга с нищо не се е примирила.

— Дано да не съм твърде нахален… Защо са те заточили в това тяло?

— Нямаше друг избор. Съществуването в тялото на вълк е значително по-сложно.

— Почакай… — Хвърлих недоядената салата в кошчето за отпадъци. Погледнах към рамото си, но, разбира се, не видях совата, за целта трябваше да отида в Сумрака. — Каква си ти? Ако си върколак — защо си с нас? А ако си маг — защо е това странно наказание?

— А това вече няма връзка със случая, Антоне. — За миг в гласа й се появиха стоманени нотки. — Но всичко започна с това, че направих компромис с Тъмните. Мъничък компромис. Струваше ми се, че съм изчислила последствията, но сгреших.

Виж ти…

— Затова ли се разприказва? Реши да ме предпазиш, но закъсня?

Мълчание.

Сякаш Олга вече съжаляваше за своята откровеност.

— Да продължим с работата… — казах аз. И в този момент телефонът в джоба ми изписука.

Оказа се, че е Лариса. Защо ли работеше две смени подред?

— Антоне, внимание… Попаднаха на следите на онази девойка. Станция „Перово“.

— Мамка му — беше единственото, което можах да кажа. Работата в жилищните комплекси е мъчение.

— Да — съгласи се Лариса. Нея никаква я няма като оперативен работник… вероятно затова и седеше на телефона. Но момичето беше умно. — Антоне, бързо към Перово. Всички от нашите се събират там, тръгнали са по следата. И… там са забелязани и служители на Дневния патрул.

— Ясно… — прекъснах връзката.

Нищо не разбирах. Нима Тъмните вече знаеха всичко? И жадуваха пробива на инферното? И не ме бяха спрели случайно…

Глупости. Катастрофата в Москва не е в интерес на Мрака. Наистина, те не биха тръгнали и да спират фунията: за тях това е противоестествено.

Така и не се върнах долу да се кача в метрото. Хванах такси: по този начин би трябвало да спечеля време, макар и малко. Седнах до шофьора — мургав гърбонос интелектуалец на около четирийсет години. Колата беше новичка, а и самият шофьор създаваше впечатление на преуспяващ човек. Дори изглеждаше странно, че припечелва с превози.

… Перово. Голям район. Тълпа от хора. Светлина и Мрак — всичко сплетено във възел. И още — няколко заведения, хвърлящи Тъмни и Светли петна във всички посоки. Да се работи там е все едно да се търси песъчинка по пода на препълнена дискотека при включени стробоскопи…

Ползата от мен щеше да бъде малка, по-точно — съвсем никаква. Но щом са наредили да отида — значи така трябва. Може би ще ме помолят да я разпозная.

— А аз, кой знае защо, бях сигурен, че ще ни провърви — прошепнах, гледайки стелещия се път. Преминахме покрай Острова на лосовете, също неприятно място, където Тъмните провеждаха своите нощни събори. И при това невинаги спазваха правата на обикновените хора. Пет нощи в годината бяхме принудени да търпим всичко. Е, почти всичко.

— И аз така си мислех… — прошепна Олга.

— Не мога да се сравнявам с оперативните работници — поклатих глава аз.

Шофьорът ме погледна косо. Бях се съгласил с цената, без да се пазаря, а и маршрутът очевидно го устройваше. Но човек, който си говори сам, винаги предизвиква нездрави асоциации.

— Провалих една работа… — съобщих с въздишка на шофьора. — По-точно — свърших я зле. Мислех, че днес ще мога да се реванширам, но се справиха без мен.

— Затова ли бързате? — полюбопитства шофьорът. Не изглеждаше особено приказлив, но думите ми го заинтригуваха.

— Наредиха ми да отида — кимнах аз.

Интересно, за кого ли ме вземаше?

— А с какво се занимавате?

— Програмист съм — отвърнах. Съвсем честно, между другото.

— Колосално — отбеляза шофьорът и изхъмка. Какво пък колосално намери тук? — Парите стигат ли ви да преживявате?

Въпросът беше излишен — нали не се возех в метрото. Но аз отговорих:

— Напълно.

— Не питам просто така — неочаквано съобщи шофьорът. — Моят системен администратор напуска…

„Моят“. Гледай ти.

— Лично аз виждам в това пръста на съдбата. Качих човек, който се оказа програмист. Струва ми се, че сте обречен.

Засмя се, сякаш за да заглади прекалено уверените си думи.

— Работили ли сте с локални мрежи?

— Да.

— Мрежа от петдесет машини. Трябва да се поддържа. Плащаме добре.

Неволно започнах да се усмихвам. Добра работа. Локална мрежа. Прилични пари. И никой не те кара да ловиш нощем вампири, да пиеш кръв и да душиш за следи по мразовитите улици…

— Да ви дам ли визитка? — мъжът бръкна ловко в джоба на сакото си. — Помислете си…

— Не, благодаря. За съжаление човек не може да си тръгне сам от моята работа.

— Това да не е КГБ? — намръщи се шофьорът.

— По-сериозно — отвърнах. — Значително по-сериозно. Но е нещо подобно.

— М-да… — шофьорът помълча. — Жалко. А аз си помислих, че това е знак свише. Вярваш ли в съдбата?

Премина на „ти“ непринудено, с лекота. Това ми хареса.

— Не.

— Защо? — искрено се учуди шофьорът, сякаш преди това си бе имал работа изключително с фаталисти.

— Няма съдба. Това е доказано.

— От кого?

— В моята работа.

Той се разсмя.

— Яко. Е, какво пък — значи не е съдба! Къде да те оставя?

Вече се движехме по Зеления проспект.

Огледах се, преминавайки през слоя обикновена реалност в Сумрака. Не можах да видя нищо смислено, не ми достигаха способности. По-скоро усетих. В сивата мъгла блещукаха куп слаби огънчета. Беше се събрала едва ли не цялата кантора…

— Ето там…

 

 

Сега, намирайки се в обикновената реалност, не можех да видя колегите си. Вървях по сивия градски сняг към затрупаната с преспи градинка между жилищните блокове и проспекта. Нарядко разположени измръзнали дръвчета, няколко нишки от следи — тук или бяха лудували деца, или някой пиян бе минал напряко.

— Помахай с ръка, забелязаха те — посъветва ме Олга.

Поразмислих и послушах съвета й. Нека си мислят, че мога да виждам прекрасно от реалност в реалност.

— Съвещание — с насмешка каза Олга. — Оперативка…

Огледах се, повече за протокола, призовах Сумрака и пристъпих в него.

Наистина се беше събрала цялата кантора. Целият московски отдел.

В центъра стоеше Борис Игнатиевич. Леко облечен, с костюм и с кожен каскет, но кой знае защо и с шал. Представих си как се е измъквал от своето BMW, плътно обкръжен от охраната.

До него стояха оперативните работници. Игор и Гарик — ето на тях им подхожда ролята на бойци. Каменни мутри, квадратни рамене, непроницаемо-тъповати лица. Веднага става ясно: зад гърба им е осми клас, училището и спецслужбите. По отношение на Игор наистина е така. Гарик има две висши образования. Въпреки външната им прилика и почти еднаквото поведение вътрешно те бяха коренно различни. В сравнение с тях Иля изглеждаше като изтънчен интелектуалец, но едва ли някой би се заблудил от очилата с тънки рамки, високото чело и наивния поглед. Семьон също беше от типовете, които преиграват: невисок, набит, с хитър поглед, с някакво долнопробно шушляково яке. Провинциалист, пристигнал в столицата Москва. При това дошъл някъде от шейсетте години, от напредничавия колхоз „Походката на Илич“. Абсолютни противоположности. Но пък Иля и Семьон си приличаха по прекрасния тен и киселите изражения на лицата. Бяха ги изтръгнали от Шри Ланка по средата на отпуската и те не изпитваха никакво удоволствие при вида на зимната Москва. Игнат, Данила и Фарид не бяха тук, макар че усещах пресните им следи. Затова пък точно зад гърба на шефа стояха Мечката и Тигърчето — май изобщо не се бяха маскирали, но кой знае защо бяха незабележими на пръв поглед. Когато видях тази двойка, се почувствах неуютно. Те не са просто бойци. Те са страшно добри бойци. Не ги викат за дреболии.

И канцеларските служители бяха доста.

Отделът за анализи — всичките петима души. Научната група — всички освен Юля, но това не бе изненадващо — тя беше само на тринайсет години. Май само архивната група я нямаше.

— Здравейте! — казах.

Някои кимнаха, други се усмихнаха. Но разбрах, че на хората сега не им е до мен. Борис Игнатиевич с жест ми нареди да се приближа, след което продължи речта си, очевидно прекъсната при моята поява:

— … не е в техните интереси. И това е радващо. Няма да ни бъде оказана никаква помощ… което е чудесно и прекрасно…

Ясно. Ставаше въпрос за Дневния патрул.

— Можем да търсим девойката безпрепятствено. Данила и Фарид вече са близо до успеха. Предполагам, че остават още пет-шест минути… Но все пак ни е даден ултиматум.

Срещнах погледа на Тигърчето. Ох, усмивката й не беше хубава… Да, нейната. Тигърчето е девойка, но прякорът Тигрица категорично не й подхожда.

Нашите оперативни работници не обичат думата „ултиматум“!

— Черният маг не е наш. — Шефът обходи с отегчен поглед всички събрали се. — Ясно ли е? Ще ни се наложи да го намерим, за да обезвредим фунията. Но после ще трябва да го предадем на Тъмните.

— Ще им го предадем ли? — с любопитство уточни Иля.

Шефът се замисли за секунда.

— Да, уточнението е необходимо. Няма да го унищожим и няма да попречим на общуването му с Тъмните. Доколкото разбрах, те също не го познават.

Лицата на оперативните работници моментално се вкиснаха. Всеки нов Тъмен маг на тяхната територия означаваше допълнителни главоболия. Дори и да е регистриран и да се придържа към договора. А когато е с такава сила…

— Бих предпочела друго развитие на ситуацията — меко каза Тигърчето. — Борис Игнатиевич, в процеса на работа могат да възникнат независещи от нас ситуации…

— Страхувам се, че е невъзможно да допуснем подобни ситуации — отсече шефът. Той винаги бе симпатизирал на Тигърчето, без да го подчертава. Но девойката веднага посърна.

И аз бих посърнал.

— Общо взето, това е всичко… — шефът ме погледна. — Добре че дойде, Антоне. Исках да кажа нещо именно пред тебе…

Неволно застанах нащрек.

— Вчера ти действа грамотно. Да, наистина, възложих ти търсенето на вампирите само с цел проверка. И то не само на оперативните качества… Ти вече отдавна се намираш в сложна ситуация, Антоне. За теб е много по-трудно да убиеш вампир, отколкото за всеки друг от нас.

— Напразно мислите така, шефе — казах аз.

— Радвам се, че съм сгрешил. Приеми благодарностите на целия Нощен патрул. Ти унищожи един вампир, регистрира следата от вампирката. И то доста ясна следа. Все така не ти достига опит за участие в издирване. Но умееш да фиксираш информацията. Също и с онова момиче. Ситуацията беше крайно нестандартна, но ти избра хуманно решение… и по този начин спечели време. И отпечатъкът на аурата беше великолепен. Още в първата минута разбрах къде трябва да я търсим.

В този момент сякаш нещо ме прониза. Никой не се усмихваше, не се подхилваше, не гледаше подигравателно. И все пак се почувствах така, сякаш са ме наплюли. Бялата сова, която никой не виждаше, потрепна върху рамото ми. Вдишах въздуха на Сумрака — студен, безвкусен, един такъв никакъв въздух. Попитах:

— Борис Игнатиевич, каква беше причината за изпращането ми на околовръстната линия? След като знаехте правилния район?

— Можеше да съм сгрешил — отвърна шефът с нотка на учудване. — Ето пак… разбери, че когато участваш в издирване, не бива да се доверяваш и на най-авторитетното мнение на висшестоящ. И сам воинът е воин, когато знае, че е сам.

— Но аз не бях сам — изрекох тихо. — И тази задача е крайно важна за моята партньорка, вие го знаете по-добре от мен. Като ни изпратихте да проверяваме райони, в които очевидно не можехме да намерим нищо, вие я лишихте от шанса да се реабилитира.

Лицето на шефа винаги е каменно, не можеш да разбереш какво чувства, освен ако той сам не пожелае.

И все пак ми се струваше, че съм попаднал в целта.

— Засега още не сте приключили с изпълнението на задачата си — отвърна той. — Антоне, Олга… все още остава вампирката, която трябва да се обезвреди. Тук никой няма право да ни пречи: тя е нарушила договора. Остава и момчето, проявило ненормална устойчивост към магии. То трябва да бъде намерено и привлечено на страната на Светлината. Действайте.

— А онази девойка?

— Вече е локализирана. Сега специалистите ще опитат да неутрализират фунията. Ако нищо не излезе — а точно това ще стане — ще трябва да изясним кой е направил проклятието. Игнат, това е работа за теб!

Обърнах се — наистина, Игнат вече беше тук. Висок, снажен красавец-блондин с фигура на Аполон и лице на кинозвезда. Придвижваше се безшумно, макар че в обикновената реалност това не го спасяваше от нежеланото внимание на женския пол.

Абсолютно нежеланото внимание.

— Това не е моят профил — мрачно каза Игнат. — Не е най-приятната ориентация за мен!

— С кого да спиш ще избираш когато не си на работа — отсече шефът. — А по време на работа аз решавам всичко вместо теб. Даже кога да посещаваш тоалетната.

Игнат сви рамене. Погледна ме, сякаш търсеше съчувствие, и измърмори:

— Това е дискриминация…

— Не си в Щатите — каза шефът. Гласът му беше станал опасно учтив. — Да, това е дискриминация. Използване на най-подходящия служител, без да се взимат под внимание личните му наклонности.

— А може ли аз да се заема с тази задача? — тихичко попита Гарик.

Атмосферата веднага се разведри. За никого не беше тайна, че на Гарик изобщо не му върви в любовните авантюри. Някой се засмя.

— Игор, Гарик, вие продължавате с търсенето на вампирката — шефът сякаш се отнесе сериозно към предложението. — На нея й е нужна кръв. Спрели са я в последния момент, сега тя е обезумяла от глад и възбуда. Всеки момент можем да очакваме нови жертви! Антоне, вие с Олга потърсете момчето.

Ясно.

Отново най-безнадеждната и маловажна задача.

В града наближаваше пробив на инферното, в града имаше млада, дива, гладна вампирка! А аз трябваше да търся хлапе, потенциално притежаващо силни магически способности…

— Ще разрешите ли да се заемем с изпълнението на задачата? — попитах.

— Да, разбира се — шефът игнорира моя тих демарш. — Заемете се.

Обърнах се и веднага излязох от Сумрака, демонстрирайки протеста си. Светът потрепери, изпълвайки се с цветове и звуци. Сега стърчах като идиот насред градинката. За страничен наблюдател това би изглеждало странно. Да не говорим за липсата на следи — аз стоях в преспата, а около мен се простираше недокосната снежна целина.

Ето така се раждат митовете. От нашата непредпазливост, от обтегнатите ни нерви, от неудачните шеги и демонстративни жестове.

— Няма нищо страшно — казах аз и тръгнах напряко към проспекта.

— Благодаря… — прошепнаха тихо и нежно в ухото ми.

— За какво, Олга?

— Че си спомни за мен.

— За теб наистина беше важно да се справим добре със задачата, нали?

— Много — отвърна птицата след кратка пауза.

— Тогава много ще се стараем.

След като прескочих преспите и някакви камъни — глетчер ли беше минал оттук или някой си беше играл с камъни в градината? — излязох на проспекта.

— Имаш ли коняк? — попита Олга.

— Коняк… какво? Имам.

— Хубав ли е?

— Той никога не е лош. Стига да е коняк.

Совата се изхили.

— Поканете дамата на кафе с коняк.

Представих си сова, пиеща коняк от чинийка, и едва не прихнах да се смея.

— С удоволствие. Ще си хванем ли такси?

— Шегувате се, младежо! — моментално отвърна Олга.

Така. Откога ли е заточена в тяло на птица? Или това не й пречи да чете книги?[2]

— Съществува и такова нещо като телевизора — прошепна птицата.

Мрак и Светлина! Сигурен бях, че мислите ми са надеждно защитени!

— А жизненият опит прекрасно заменя вулгарната телепатия… Големият жизнен опит — лукаво продължи Олга. — Антоне, твоите мисли са затворени за мен! Освен това ти си ми партньор.

— А, аз изобщо… — махнах с ръка. Глупаво е да се отрича очевидното. — А какво ще правим с момчето? Или ще плюем на тази задача? Не е особено сериозна…

— Страшно сериозна е! — отговори с възмущение Олга. — Антоне… шефът призна, че е постъпил некоректно. И ни направи подарък, от който си струва да се възползваме. Момчето е мишената на вампирката, разбираш ли? За нея той е сандвич, измъкнат от устата й още преди да го опита. И той е захапал въдицата. Сега е във възможностите й да го примами в убежището си от която и да е част на града. Но това е в наша полза. Няма нужда да се търси тигъра в джунглата, когато може да се завърже козлето на поляната.

— В Москва такива козлета…

— Това момче е захапало въдицата. Вампирката е неопитна. Да търси контакт с нова жертва е значително по-трудно, отколкото да примами старата. Повярвай ми.

Потреперих, прогонвайки глупавото подозрение. Вдигнах ръка, за да спра такси и мрачно казах:

— Вярвам ти. Повярвах ти веднъж завинаги.

Бележки

[1] Става дума за въстанието на декабристите на площад Сенатски в Петербург на 14 декември 1825 г. — Бел.прев.

[2] Диалогът по-горе е като в книгата на Илф и Петров „Дванайсетте стола“. — Бел.прев.