Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (55) (История на България в три тома. Том І)

§ 3. Власт и общество в средата на XIV в.

Десетилетия, а дори и повече България била разтърсвана, разпокъсвана от граждански войни и сетне била принудена да понася последиците от тях. Българското общество — от бедния селянин, през духовника до болярина — изпитвало, макар и в различна степен, всички възможни трудности и несгоди, съпровождащи вътрешното слабовластие (а не рядко и безвластие) и често пъти безпрепятствените външни нашествия. Изтощено, измъчено, обхванато от безразличие към това, което го заобикаляло и това, което ставало, то рушало крехкото вътрешно единство и губело връзките с властта, преди всичко с царя. Това било съвсем естествено при тези безмилостни, жестоки, кръвопролитни борби за престола и самодържавието, които изтласквали случайни хора по върховете на властта и след това по същите закони не им прощавали. Личностите, добрали се до царското достойнство, губели престиж и авторитет^[1], а това дълбаело пропаст между тях и поданиците им, унищожавало взаимното доверие, което било израз на свещения договор, подпечатан с Божията воля. Тази тягостна атмосфера започнала постепенно да се разпръсва през първите десетилетия на XIV век. Авторитетът на царската институция и на личността, която я въплъщавала бил рожба на политическата идеология и на усилията, с които тя била пропагандирана и налагана в обществото. Това ставало по два пътя: официален и по-рядко частен, но който до голяма степен бил отзвук на държавната политика.

Възобновата на така необходимото единство между владетел и поданици дошла с възстановяването на Асеневата династия на престола^[2]. Тази нова обществена атмосфера се почувствала забележимо с възшествието на Иван Александър Асен. Ако „Песнивеца“ (1337 г.) бил първи сигнал за усилена пропаганда, чиято цел била да наложи сред обществото личността на царя, неговия привлекателен образ, представен с най-добрите похвати на византийската риторика, то този първи знак бил последван от много и разнообразни изяви на един добре организиран механизъм, използващ различни похвати. На първо място това била титулатурата на Иван Александър. „Средновековната владетелска титулатура е израз на значението и положението на нейния носител сред останалите владетели, а следователно и на неговата държава сред останалите държави“^[3]. Това едва ли може да бъде оспорено, но в същото време би трябвало да бъде допълнено: вътре в страната, в очите на своите поданици владетелят също се представял със своята титулатура, в която рефлектирали неговата позиция и неговите правомощия. Три са официалните саморъчни подписи на българския цар. Особено значение имат двата документа на български език, издадени от царската канцелария^[4]. Първият от тях е грамотата (традиционното название) или златопечатното слово (хрисовул), както трябва да бъде характеризирано от гледна точка на дипломатиката^[5], издадена в полза на Зографския манастир. Подписът на владетеля гласи: „Йоан в Христа бога верен цар и самодържец на всички българи Александър“^[6]. Върху така наречената Оряховска или Мрачка грамота (също хрисовул)^[7], българският цар се подписал по следния начин: „Йоан Александър в Христа Бога благоверен цар и самодържец на всички българи и гърци“^[8]. Приликите и отликите между двата надписа не са случайни и, което е по-важно, не са без значение. Защото те са резултат не само от организацията и дейността на българската царска канцелария, но преди всичко от основните принципи на българската политическа идеология. Първото различие е в изписването на имената на българския владетел: веднъж разделено, в началото и края, и втори път, слято или по-точно последователно^[9]. В първия случай налице е византийското влияние, чието въздействие датира поне от тридесетте години на предходното столетие^[10]. Трудното в случая е да се отговори защо това влияние се явява в единия документ и отсъства при другия? Дали защото Зографският хрисовул е предназначен за една среда, в която византийските норми били общовалидни и били следвани едва ли не задължително? Или пък монасите от Зограф поднесли модел в българската царска канцелария? В първия документ виждаме епитета „верен“, който отговаря на гр. πιστός — също традиционен за титулатурата на византийските василевси; епитет, който във втория случай е заместен с „благоверен“, разпространен твърде много в книжовните паметници на епохата^[11]. Основното, вече идеологическо различие, е във формулата „цар и самодържец“ на всички българи (Зогр.) и гърци (Орях.). Няма съмнение, че тази много важна формула е рожба на българската традиция и съвременност. От една страна Иван Александър е „цар и самодържец“ на всички българи, т.е. и на българите, които в момента на издаването на златопечатното слово се намирали извън пределите на царството. Ако това не е трябвало да бъде отбелязано при Иван II Асен, при който било осъществено политическото, културното и етническото единение на България^[12], то в средата на XIV в., това вече било задължително, тъй като една голяма част от българските земи и от българите вече били под чужда власт^[13]. От друга страна Иван Александър е „цар и самодържец“ на „гърците“, т.е. на ромеите. Това вече не е новост защото е идея, която е отзвук от далечното минало (цар Симеон и първите Асеневци) и претенция, макар и теоретическа, за съвремието^[14]. Защо тази претенция липсва в първия документ? Неизбистрени идеи, грешка на канцеларията? Едва ли! По всяка вероятност българският владетел е решил да си спести титлата „цар“ и на ромеите върху един документ, който макар и предназначен за един български манастир, все пак бил отправен към една общност, която била неделима част от Византийската империя^[15].

Третият документ, макар и съставен в Никопол (?), е написан на италиански език, адресиран е към дожа на Венеция и въпреки че подписът на владетеля е положен лично от него с червено мастило, звучи малко по-различно: „Иван Александър цар на всички българи и гърци“^[16], т.е. националният обхват на титлата е налице, но отсъства понятието „самодържец“, което дава завършена и цялостна представа за позицията на владетеля. Трудно е да се обясни това отсъствие, но то едва ли говори за някаква сериозна промяна във философията на властта. Независимо от различията, които са рожба на отделни обстоятелства, без особен принципен характер, титлата, с която Иван Александър се явява пред своите поданици (преди всичко) и пред света (по-рядко^[17]) е избистрена в резултат на дълга еволюция^[18] и ще бъде модел до края на Средновековието^[19]: „цар и самодържец на всички българи и гърци“^[20].

Титлата била официалното, институционното оръжие за изграждане на личността на владетеля и разбира се за нейното популяризиране. Но пропагандата разполагала със средство, ако не по-ефектно, то поне не по-малко ефективно. Това била системата от епитети, която веднъж изградена, била в услуга на всеки писател, на всеки книжовник, който по един или друг повод, се докосвал до личността на царя, в случая на Иван Александър. Изпитано средство, заето отново от Византия, където имало дълбоки корени^[21] (заедно с още един похват на византийската риторика: съпоставяне на характеризирания владетел с известни личности от миналото), то давало блестящи резултати, какъвто е случаят с „Песнивеца“^[22]. Българският книжовник от Иван-Александрово време разполагал с твърде богат репертоар от епитети, не по-малък от репертоара на своите ромейски събратя. И го е използвал умело и твърде често: Иван Александър е българският цар, чието име е споменавано най-често, най-много и в най-разнообразни книжовни паметници^[23]. Писани и съставяни в продължение на почти половин столетие, в тях се откриват над тридесет епитети с различна повторяемост. Какво прави впечатление? Една част от тях са калки от гръцки, като „благочестив“ (εὐσεβής), „преблагочестив“ (εὐσεβέστατος), „христолюбив“ (φιλόχριστος), „боговенчан“ (θεὸστεφθεῖς, θεὸστεπτος), „най-православен“ (ὀρθοδοξώτατος), „верен“ (πιστός), „превисок“ (ὑψηλότατος), „цар на царете“ (βασιλεὺς τῶν βασιλέων), „прекрасен“ (λαμπρός). Повечето от тях не са случайно хрумване, а произтичат от византийската идеология^[24]. Но това, което прави впечатление е, че основната част от използваните епитети характеризират човешките качества на Иван Александър: „мощен в битките“, „войноводец“, „праведен съдия“, „застъпник на верните“; още по-индивидуални, произтичащи от физическите му качества: „румен“, „красив на вид“, „гледащ сладко с очи“, „добровзрачен“, „любезен“, „приветлив“; специфични качества: „със свити колене“ и „правоходец“; най-сетне категоричното: „българска слава и похвала“.

Книжовниците не са се задоволили само с красиви слова и за да подчертаят, може би още по-образно, някои от най-важните качества и достойнства на царя, са използвали сравнението^[25]. Преди всички това е Симон, преписвачът на „Песнивеца“ от 1337 г. и по всяка вероятност на Четириевангелието от 1356 г. Войнските качества на владетеля — още преди да бъдат изброени конкретните му подвизи — са защитени чрез израза „втори Александър от древността“, т.е. прочутия македонски цар Александър Велики. Но Симон не е забравил, че владетелят освен воин е и покровител, пазител на християнството (впрочем, едното е свързано с другото!). Ето защо Иван Александър е: „… нов сред царете Константин по вяра и благочестие, сърце и нрав, имайки в себе си за скиптър победоносния кръст“^[26]. Сравнението с императора, равноапостолен и светец, Симон използва още веднъж и по-конкретно в Похвалата към Четириевангелието от 1356 г.: „Както великия в светиите цар Константин заедно е майка си Елена извади из недрата на земята животворния Господен кръст, така и той — този четвероблаговестник“^[27]. Така кръгът се затваря окончателно и към образа на Иван Александър не би могло да се добави нещо повече.

Една от основните цели на тази непозната в дотогавашната българска история политическа пропаганда била утвърждаването на династията и осигуряването на нейното бъдеще. Наистина, това било династията на Асеневци, но десетилетия след нейното отстраняване и последвалото възстановяване на престола, пропагандата била неизбежна. Тя била необходима както на самия Иван Александър, така и на самата династия. И царят не е пожалил усилия, за да постигне желаното. За целта били използвани писаното слово и образа. Особено първото. Добрата и резултатна пропаганда изисквали преди всичко изграждане и разпространяване на вертикалната структура на фамилията. Това е сторено в няколко книжовни паметника от различен тип и с различна степен на популярност. В българския превод на Манасиевата летопис, в един текст на л. 91^r (Cod. Vat. Slav. 2) заменил оригиналния гръцки абзац, пряко се говори за произхода на българския цар: „… от корена на преизящния Иван Асен, царя на българите, сиреч Александър…“^[28] В Зографската грамота се говори за „деди и прадеди на царството ми“, които не са назовани, но няма съмнение, че се визират Иван II Асен и потомците му^[29]. В грамотата за несебърския манастир „Св. Никола“ посочването е по-точно: „Трижди блажения… василевс Йоан Асен и дядо на царството ми“^[30]. Най-сетне в един Осмогласник, по-точно в приписката на преписвача, е отбелязано, че Иван Александър е „от две страни от царско коляно“^[31]. За съжаление изображенията, които играели изключителна роля в тази пропаганда и особено убедително и с впечатляващи средства представят вертикалната структура на една фамилия-династия — преди всичко родословното дърво — са много ограничени в българското изобразително изкуство от XIV век. Запазени са следи от родословно дърво, вероятно на цар Иван Александър (?) на западната външна фасада на църквата в Беренде^[32]. Вторият подобен паметник — родословното дърво на царица Елена в Матейче — макар и изключително интересно със своето богато съдържание, е дело на сръбската политическа идеология и съответно на сръбското изкуство^[33].

Представата за хоризонталната структура на фамилията-династия, която отразявала съвременното състояние и била отправна точка за бъдещето, е била значително по-разпространена. Тя пропагандирала личността на царстващия владетел и наред с него престолонаследника. И тук преобладават текстовете, в които най-често се споменава Иван Александър с някой от синовете си^[34]. Впечатляващо отклонение от това правило е „Песнивецът“, където са посочени Иван Александър, царица Теодора и тримата им сина: Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен^[35]. И тук изобразителните паметници имат по-важна функция и по-впечатляваща роля. Отново липсват паметници на монументалната живопис, които са достъпни за много по-голям брой зрители, но в замяна на това миниатюрите, достигнали до нас, са забележителни. На л. 205^r в Cod. Vat. Slav. 2 е представен цар Иван Александър със синовете си Михаил Асен и Иван Срацимир (от лявата му страна) и Иван Асен, съпроводен от ангел господен (от дясната страна). Тази миниатюра повтаря споменатия по-горе текст от „Песнивеца“, с тази разлика, че тук Иван Асен вече е покойник. Още по-впечатляващи и с много по-голяма идеологическа стойност са двете лицеви миниатюри в Четириевангелието от 1356 г. (ВМ Add. 39627). На л. 2^v са изобразени от ляво на дясно: деспот Константин (царев зет), неговата съпруга Кера[ца] Тамара, както и двете й по-малки сестри Кера[ца] Мария и Десислава^[36]. На л. 3^r са представени царица Теодора II (втората съпруга на Иван Александър), Иван Шишман, цар Иван Александър и по-малкият син Иван Асен (и двамата сина са от втория брак на царя). Тази миниатюра недвусмислено пропагандира мястото и ролята на втората царева съпруга, която тук е титулувана „самодържица“^[37], както и новия ред в царското семейство, преди всичко в престолонаследието^[38].

Престолонаследието било една от най-важните грижи за всеки владетел. Дори тогава, когато се създавала някаква практика, превърнала се постепенно в традиция и неписан закон^[39]. Не е избягал от тази грижа и Иван Александър. Дори в един определен момент — първата половина на 50-те години — тя била тежко бреме за царя. Причините били много и различни, въпреки че са били събрани в един затворен кръг. Текстовете, които датират от епохата, не говорят нищо за наследяването на престола. Едва в рилския хрисовул на Иван Шишман откриваме кратък пасаж, който подсказва как би могла да бъде онаследена върховната власт в страната. Хората, които имали това право са измежду: „прелюбезния син на моето царство или някого от братята или сродниците на моето царство“^[40]. Както се вижда, кръгът е твърде широк и създавал условия за сериозни противоречия, дори за опасни сблъсъци. Иван Александър се е опитал да реши проблема като използвал по-ограничен брой потенциални претенденти, събрани в най-близката до него роднинска степен — синове. Но това не облекчило задачата му или по-точно, не отхвърлило грижата му.

Изворите не се колебаят, когато сочат за наследник на престола Михаил Асен — безспорно най-големият му син, роден още когато бащата бил деспот и владеел Ловеч (вероятно към 1323–1324 г.^[41]). Най-късно в 1337 г. Михаил Асен е имал царска титла. Но през същата 1337 г. по всяка вероятност царски титли са получили и другите двама сина — Иван Срацимир и Иван Асен^[42]. Седем-осем години по-късно, т.е. към 1344/45 г. и тримата братя (Иван Асен току-що е починал) са споменати едновременно и заедно със своите царски титли^[43]. Тази формална еднаквост на позицията не хвърля никакво съмнение върху престолонаследието на Михаил Асен. Дотук Иван Александър гледал със спокойствие върху бъдещето на короната и царското достойнство, а оттук и върху бъдещето на страната. Съдбата обаче се намесила и променила добре изградения ред. Наистина смъртта на Иван Асен (около 1344-1345^[44]) не била причина за нарушаване на принципа на престолонаследието, но кончината на самия наследник на престола Михаил Асен (преди 1355, може би между 1352 и 1355 г.^[45]), превърнала втория син Иван Срацимир в престолонаследник. И тогава българският цар направил една стъпка, която имала за цел да изгради официално (или да заздрави) съвладетелската институция, добре функционираща в съседна Византия и да осигури плавното и безконфликтно предаване на властта. Той въвел титлата млад цар, която станала притежание на Иван Срацимир (1352 г.): „… по времето когато носеше на глава венеца на царството и държеше в ръка скиптъра, благочестивият и велик цар Иван Александър заедно със своя син, младия цар Иван Срацимир…“^[46] Междинната позиция на младия цар — той забележимо се различавал от „стария“ цар, от самодържеца (нему е короната и той държи скиптъра — две от основните инсигнии на царското достойнство), но в същото време и от царя, каквито вече били Иван Шишман и най-малкият му брат Иван Асен — създавала ясна и сигурна позиция на престолонаследника.

Но съдбата се намесила още веднъж. Някъде през есента на 1347 г. Иван Александър изоставил първата си съпруга Теодора, а към края на същата година или началото на 1348 г. той се оженил втори път за покръстената еврейка, приела името Теодора^[47]! Проблемите се появили с раждането на мъжки деца от този брак: Иван Шишман и Иван Асен^[48]. Конфликтът бил в разгара си в 1355–1356 г.: Иван Срацимир отсъства от двете миниатюри в ВМ Add. 39627 (Четириевангелието), където е представено цялото царско семейство (с изключение на най-малката дъщеря Василиса, която не била родена^[49]), включително и зетя деспот Константин! Това отсъствие не е случайно. Иван Срацимир вече е бил цар във Видин^[50], но в същото време бил лишен от престолонаследие. Или може би по-точно би било обратното: по времето когато било изработено Четириевангелието, на Иван Срацимир му била отнета титлата млад цар и за компенсация му бил даден Видин, който заедно с областта получил статута на царство. Отдалечен от Търново, Иван Срацимир — той скоро щял да се провъзгласи за цар и самодържец на българи и гърци (!)^[51] — вече не бил или не можел да бъде претендент за тамошния престол. Оставало да се уреди отново, за трети път престолонаследието на българското царство. Престолонаследникът бил налице — Иван Шишман, синът на похристиянчената еврейка. Иван Александър, убеден в това, което прави, трябвало да намери макар и незаконно за него оправдание. Никой не можел да обяви първия брак на царя за незаконен. Нямало причина за това. Или поне изворите не ни го подсказват. Следователно Иван Срацимир не можел да бъде лишен от права върху търновския престол, поне по такива мотиви. Изходът от това положение бил намерен, с помощта на византийската практика. Иван Александър се възползвал от обстоятелството, че Иван Срацимир бил роден преди 1331 г., т.е. преди неговото възшествие на трона, факт, който при Михаил Асен не будел никакви съмнения, но при възникналите обстоятелства (деца от брак на Иван Александър, вече цар) намалявал формално правата на Иван Срацимир. Така Иван Шишман, първи син от втория брак на баща си, бил обявен за багренороден^[52], а по същото време или малко по-късно за млад цар^[53]. По този начин Иван Александър уредил за пореден път престолонаследието, но посял раздор в царската фамилия, а оттам и в царството.

Още с първите си действия като цар Иван Александър съумял да утвърди единството на страната, да консолидира обществото след поредната узурпация. Умелите действия, които не могат да бъдат отречени, обстоятелствата (събиране на всички сили след поражението от 1330 г.) и необходимата доза щастие, позволили това да стане още през 1331–1332 г. Както вече видяхме отзвук на тези успешни изяви на българския цар, е Похвалата в „Песнивеца“ от 1337 г. Двадесет години по-късно — един не малък срок за властване — страната изглеждала различно. На български земи, на земи, населени с българи се появили самостойни или полусамостойни владения, които водели към окончателна дезинтеграция на някогашната територия на българското царство. Сред най-важните били тези във Велбъждско (Кюстендилско) и Родопите. Иван Александър не сторил нищо, за да попречи на раждането на тези владения или пък да ги използва и приобщи към страната. В първия случай с Велбъждското деспотство, той не пожелал или не могъл да стори нищо, тъй като то щяло да противоречи на съюза му със Стефан Душан. Така постепенно се родила „държавата“ на севастократор и деспот Деян^[54] и сетне на неговите синове, братята Деяновичи — деспот Йоан Драгаш и Константин Драгаш^[55]. Във втория случай с Родопите и Момчил, позицията на българския цар е неясна. Трудно е да се каже дали той не е могъл да действа (защо?), не е съобразил, че трябва да действа или не е посмял (защо?) да действа, но гибелта на Момчиловото „княжество“ и заедно с това окончателната загуба на тези земи били факт още от 1345 г.

Но дезинтеграцията била и вътре в страната, в границите на царството. Наистина, след възшествието на Иван Александър, Ловеч загубил своя статут на апанажно владение, а малко по-късно вероятно и Крън. Но в замяна се появили нови пукнатини. И то по-сериозни, защото разцепили царството. Това били владенията на Балик, Добротица и Теодор или както най-често, най-общо и може би най-неточно се нарича — Добруджа и Видин. Двете владения се формирали по различен път — няма съмнение, че владението на тримата братя било рожба на естествен процес — апанажно владение, което постепенно късало връзките на зависимост — но процес, който бързо се изплъзвал от реален контрол от страна на Търново. И резултатът, няколко десетилетия по-късно, бил пълна независимост — политическа и особено църковна^[56]. Случаят с Видин е по-различен. Наистина в българското Средновековие той е класически пример за град и прилежащата му територия, които търсят независимост или поне частична независимост, с различни средства и по различни пътища — апанаж, открит бунт и опит за отцепване, чужда намеса (Шишман, Михаил Шишман Асен, деспот Михаил, Белаур). Но катализатор на този стремеж бил трагедията в семейството на Иван Александър. Лишаването на Иван Срацимир от престола в Търново, не само завършило, но и до голяма степен улеснило този процес, който издигнал едно апанажно владение в ранг на царство. Така към края на Иван-Александровото царуване обширното някога и единно доскоро Българско царство било разделено на „три Българии“, както писал няколко десетилетия по-късно немският рицар Шилтбергер^[57].

Българските държавни институции извървели дълъг път до средата на XIV век: от тюрко-българската основа, която се оказала твърде здрава и трайна, до ромеизацията на държавните структури и органи — процес, наченал едва забележимо след кръщението^[58] и развил се с пълна сила през XI-XII в., когато в покорените български земи се настаняват византийските провинциални институции. В епохата на Асеневци^[59] България не само съхранила ромейската административна организация или най-малко, използвала пълно понятийния апарат, транслитериран на български, разбира се, но и все повече се приобщавала към нея; следвала своя модел, може би не така пълно и разгърнато, но това има своето обяснение. За съжаление, и този път изворите са недостатъчни, за да се изгради пълна представа за българската институционна система. Дори ако не бяха някои български приписки, би могло да се допусне, че картината, която представят трите хрисовула (Оряховски, Рилски и Витошко Драгалевски)^[60], е по-скоро механичен препис на византийската практика, отколкото отзвук на българската действителност. Службите, които са свързани с непосредственото управление на държавата и били съсредоточени в столицата Търново, са познати относително по-слабо. И това е логично, тъй като те присъстват, за разлика от провинциалната администрация, много по-рядко в основните извори — хрисовулите. Имаме известна представа за дворцовите служби (някои от служителите, без да са свързани пряко с управленчески функции, оказвали известно или дори голямо влияние върху държавните дела)^[61] и царската канцелария^[62], която била основният административен механизъм, както и някои служби, свързани с командването на войската, намиращи се в столицата^[63].

Провинциалната административна организация на българското царство през XIII-XIV в. е сравнително добре позната. Разбира се, без да можем да изградим цялостна представа (степенуване на различните по големина и значение териториални единици) и без да сме в състояние да проследим тази представа в продължение на две столетия. Нашите познания имат още една особеност: благодарение на т.нар. Дубровнишка грамота^[64] ние имаме частична представа за административно-териториалната мрежа на страната; частично, защото в този документ не са изброени всички възможни области, на които било разделено българското царство към 1230 г. И което е по-важно, голяма част от посочените в него административни единици в XIV век вече не са в пределите на българското царство: Скопие, Прилеп, Девол, Мелник (първо византийски в средата на XIII в., а малко по-късно — сръбски), Белград и Браничево (от края на XIII в. сръбски)^[65]. В средата на XIV в., т.е. в разцвета на Иван-Александровото царуване, вече не била в пределите на България и Карвуна, която също присъства в Дубровнишката грамота (тя била по това време център на владенията на Балик и неговите братя).

Видин дълго време е средище на самостоятелно или поне полусамостоятелно владение, а от 1352–1356 г. — столица на Видинското деспотство. И какво остава? Средец и Преслав, Крън и Боруй (Берое). Не може в средата на XIV в. да не са били административни центрове градове като Никопол и Дръстър на Дунав (вече сигурна граница на България) или Ловеч във вътрешността на севернобългарските земи; споменаваните многократно в изворите от това време Копсис, Сливен, Ямбол или пък Пловдив, когато бил в пределите на България. Но това са само предположения, макар и до голяма степен основателни. Това, което знаем със сигурност за тези епоха, е понятийният апарат. И в Иван-Александрово време основното понятие, използвано за обозначаване на провинциална единица е гръцкото понятие „хора“ (χώρα); както и българското му съответствие „страна“, а заедно с тях „област“ и „земя“^[66].

Много по-добри са знанията ни за провинциалния чиновнически апарат. Това се дължи на трите грамоти или по-точно хрисовули, издадени в полза на манастири в пределите на царството — Оряховска (1348 г.), Рилска (1377 г.) и Витошка (преди 1385 г.). Службите, споменати в тези документи, не само следват отблизо и то твърде точно своя византийски модел, но и създават една много разгърната картина на извънстоличното чиновничество, както и на византийското въздействие при изграждането на тези така важни структури. Може да се каже без колебание, че познаваме всички основни служби, свързани с управлението на провинцията, а именно: управителите на „хорите“ и селищата с техния апарат (воевода, кефалия, дукс/дука, градска управа, (?), примикюр)^[67], военните служби (катепано, кастрофилакс, десетник, алагатор…)^[68], съдийството и полицейските служители и особено служителите на фиска^[69].

Трудно е да се изгради една що-годе задоволителна представа за българското общество в средата на XIV в.; представа, която да отговаря на сведенията в изворите, а не сътворена чрез задължителното използване на готова схема, прилагана другаде и, често пъти в друго време; схема, която регламентира биполярния модел на българското „феодално“ общество: богати (феодали — светски лица и духовници) и бедни (зависимо население — селяни, занаятчии, дребно духовенство). Трудно е, защото все пак трябва да се тръгне отнякъде. Изборът не е голям, пък и едва ли е възможен: изворите винаги са отправната точка. В нашия случай те са ограничени не само по брой, но и типологически — предимно паметници на агиографията и химнографията, много по-рядко други текстове^[70]. Внимателният анализ на тези текстове подсказва определена повторяемост и еднаквост, което позволява установяването на следните социални категории:

— Духовенство: патриарси, митрополити, епископи, свещеници, монаси или както понякога се отбелязва „целият църковен клир“^[71]. Цялата тази информация, пръсната в различни съчинения, е събрана от незаменимия Симон, автор на Похвалното слово за Иван Александър в „Песнивеца“ от 1337 г.: „патриарси и светители, монаси и иноци…; целият църковен причт“^[72].

— Аристокрация (при цялата условност на понятието): „царят със синклита“, велможи, боляри^[73] или както се изразява Симон: „велможи и цялото войнство, съдии и боляри“^[74].

— Народ: „множество хора“, „целият народ“, „избран народ“^[75], „прости роби и свободни“^[76].

Тези сведения се намират в творбите на много и различни автори, обединени от едно: всичките са съвременници или принадлежат към няколко последователни поколения (патриарх Евтимий и Владислав Граматик). Очевидно те не са случайни съвпадения, не са въображаеми представи или пък не се пренесени механично от други съчинения (използвани като модел или като извор). Безспорно те са отзвук на една позната на всички реално съществуваща структура на обществото. Основният елемент, който се повтаря — някъде съвсем ясно, другаде завоалирано и който е връзката между тях, е числото три. Неговото обяснение може да бъде открито в миналото. Отдавна е доказано, че индоевропейското общество е подчинено на един специфичен модел на организация, модел, който обединява три основни функции на членовете на колектива: а) осъществяване на върховната власт — светска и религиозна (правна и мистична); б) водене на война — нападателна и отбранителна (въоръжени сили); в) осигуряване на прехраната на обществото^[77]. Идеята за трифункционалното общество намира своето продължение в съчиненията на християнските писатели, някои от които ще станат стълбовете на тази теория (св. Августин, св. Дионисий Ареопагит, Григорий Велики)^[78]. Идеологът на „йерархията“ — небесна и църковна — Дионисий Ареопагит ще отбележи „Всяка йерархия се дели на три“. Нещо повече, тази трифункционалност ще бъде в основата на мистерията на света, в догмата за Светата троица: „положението (състоянието) на res fidei (Църквата и в по-широк смисъл християнското общество) е просто, но според реда (ordo)^[79] то е тройно“; и оттук, създателят на света е един в три личности^[80]. Тези идеи, на границата между X и XI в. са превърнати в стройна теория от Адалберон, епископ на Лаон и Жерар, епископ на Камбре. „Триединен е впрочем Божият дом, за който се мисли, че е единен; тук долу едни се молят (orant), други воюват (pugnant), трети работят (laborant); трите са едно цяло и не понасят да бъдат разделяни, така че върху функцията (officium) на едните почива дейността (opera) на другите и всеки на свой ред дава своята помощ на всеки“ (Адалберон); „… От своя произход човешкият род е разделен на три, между люде на молитвата (oratoribus), люде, обработващи земята (agricultoribus), и люде, които воюват (pugnatoribus)… всеки е обект на реципрочна грижа“ (Жерар)^[81]. Формирането на това трифункционално общество е трите съсловия (ordines), които създават реда в него, почиващ на плурализма^[82], е в основата на това, което Жорж Дюмезил нарича „трипартитна идеология — идеал и в същото време средство за анализиране, за тълкуване на силите, които осигуряват движението на света и живота на хората“^[83].

В българските извори не само че няма следа от теоретичен трактат, посветен на земната йерархия, но липсва и така желаната яснота и категоричност в агиографската проза и химнографията. И това е обяснимо. Но независимо от тази оскъдност, сведенията, с които разполагаме показват, че българското общество в средата на XIV в., макар и в различна степен от Запада^[84], е използвало тази трифункционална, трипартитна структура, която е създавала възможно най-добрата му организация: oratores (orant, oratoribus), bellatores (pugnant, pugnatoribus) и laboratores (laborant, agricultoribus)^[85]. За съжаление пак поради изворите трудно може да се надникне вътре във всяко съсловие. Най-малко се знае за laboratores. Очевидно всички книжовници го схващат като едно цяло, като хомогенна група: „целият народ“. Едва когато надникнем в малкото запазени хрисовули, добиваме по-широка представа за това съсловие. В Оряховския хрисовул наред с обобщаващото или събирателно понятие „люди“ (людие)^[86] срещаме израза „парици и отроци или технитари“ (парици отроци или технитаре)^[87]. В съсловието на oratores (духовенството) без особени затруднения могат да бъдат разграничени висш клир (патриарх, митрополитите, епископите) и нисше духовенство — свещеници, обвързани с вертикалната субординация, както и монашеството, където игуменът се отличава специално и в зависимост от своя сан намира място и в първата група. Сведенията за bellatores не са много и се ограничават основно до „велможи“ и „боляри“^[88].

Трудно е да се надникне в сложния проблем за националното съзнание (или самосъзнание) на българското общество. Трудно е защото текстовете, които биха могли да бъдат ползвани, са много малко. Все пак две неща са очевидни и заслужават вниманието ни. Преди всичко идеята за принадлежност към българщината се обосновава чрез личността на владетеля, в случая на цар Иван Александър. Царят е този, който олицетворява държавата и нацията и връзката с него (обикновено чрез споменаване на името му от пишещия) е връзка между български цар и българин. Но онова, което прави много силно впечатление, е демонстрацията на тази връзка от български книжовници, които живеят и пишат своите книги в земи, откъснати, понякога преди много десетилетия, от пределите на царство България^[89] (обратната връзка е титлата на Иван Александър: „цар и самодържец на всички българи…“). Два примера от две различни територии, дори противоположни по своята географска посока, идват да илюстрират по чудесен начин тази изява на принадлежност към българщината.

През 1353 г. в манастира „Св. Архангел Михаил“ (Овче поле — Злетово, в „Лесновската планина“^[90]) книжовникът „Тахота Чрьнец“ преписва един паренесис, който в науката е получил името Лесновски паренесис^[91]. Две неща правят силно впечатление. Целият текст, както и приписката, за която ще стане дума по-долу, са написани на „най-чист български език“, а книжовникът е българин^[92]. Но ако езикът и правописът (в тях няма нито един сърбизъм!) се променят сравнително бавно^[93], въпреки че ктиторските надписи на стенописите в храма, поръчани от деспот Йоан Оливер са сръбски или гръцки^[94], политическото мислене е резултат от държавна политика, подложено е на натиск и е твърде изменчиво. Ето как звучи политическата философия на Тахота: „С изволението на Отца и с помощта на Сина и със съдействието на Светия дух бе написана тази книга, наречена свети Ефрем, в Злетовската земя, в мястото, наречено Лесново, в обителта на светия архистратиг Михаил, във времето на благоверния и христолюбив цар български Иван Александър и благоверния, христолюбив и свят цар на сръбската и гръцката земя Стефан [Душан] и на великия деспот Йоан Оливер, ктитор на този храм, и при всеосвещения архиерей на тази земя, кир Арсений, който повели на моята бедност Тахота Чернец да напише тази книга“^[95]. И това е написано в манастир, по заръката на новооснованата (?) Злетовска епископия със средище Лесново, в област, която от 1282 г. е под сръбска власт^[96]!

Вторият пример отново идва от приписка, която гласи: „Настоящият стихирар бе написан от моята ръка, на грешния Калист, сякаш (с вид на?) йеромонах, духовник и йеромнимон Гарели, през царуването на нашите самодръжци и царе Иван Александър и новопросветената Теодора. Година 6876 (= 1367), индикт 6, месец октомври“^[97]. И тук две неща правят впечатление: ръкописът е на гръцки език (той е бил собственост на манастира „Св. Йоан Продром“ край Сяр, а днес е в Атинската национална библиотека^[98]), а неговият преписвач се е подписал с прозвището „Гарели“ — „Гарелски“(?). По всяка вероятност това е селищно име — Гарела (Гариалон, Гареалон) в Югоизточна Тракия^[99]. Тези два елемента, към които трябва да се добави и присъствието на ръкописа в манастира край Сяр, сами по себе си не са трудни за обяснение. Трудното идва когато те трябва да се обвържат със споменаването на Иван Александър и неговата втора съпруга Теодора. Обяснението може да бъде само едно: стихирарът и приписката към него са дело на българин, който по времето на създаването на ръкописа е живеел извън пределите на България (Югоизточна Тракия или Източна Македония?), но сред компактно българско население от български произход, което със своето българско самосъзнание (въпреки че Калист пише на гръцки!)^[100] е изразявало своите тежнения към българската държава.

Във времето на Иван Александър в България окончателно била формирана титулатурна система, по подобие на ромейската рангова таблица от това време, отразена най-пълно в „Псевдо-Кодинос“^[101]. Разбира се българската практика, както и при репертоара на централните и провинциалните служби, е следвала отблизо византийската действителност, без да повтаря нейната пълнота и разгърнатост, без да заимства твърде често нейното категорично разграничаване между служба и дворцова титла. Българите, преди всичко от категорията на „bellatores“, т.е. на велможите, болярите или войнството, са получавали част от титлите, раздавани във византийския императорски дом. По това време окончателно като първа по значимост титла се е наложила деспотската^[102], а севастократорската, противно на византийската практика, окончателно останала в тринадесетото столетие^[103]. Българската рангова таблица — доколкото била регламентирана^[104] — съдържала титли като кесар, куропалат, протовестиарий, велик дук, протостратор, велик воевода… до велик комис, севаст и воевода^[105]. За съжаление поради липсата на цялостен и пълен текст не сме в състояние да установим тяхната рангова последователност, инсигниите на всяка една титла (ако е имало такива), дворцовите привилегии и задължения, участието в дворцовия церемониал и мястото на всеки болярин, носител на съответната титла.

Иван Александър през цялото си продължително царуване проявявал голям интерес към въпросите на християнската религия и изворите представят царя (това е и традиционният образ на владетеля) като най-голям покровител на Българската църква^[106]. Четиринадесетото столетие за България, както и за съседните Византия и Сърбия, било столетие на забележим духовен кипеж, на процеси и явления, обхванали самата сърцевина на православната църква. Страната по традиция поддържала връзки, макар и не много активни, със Светия престол^[107], била посещавана понякога от мисии на францисканския и доминиканския орден^[108]. Но все пак религиозната политика на българския цар се формирала от три основни изяви: активна съпричастност към проблемите на исихазма^[109] (с това той се доближавал до своя съвременник Йоан Кантакузин), традиционното покровителство на манастирите и категорична ангажираност в борбата срещу ересите^[110].

Иван Александър, в съзвучие с изискванията на епохата — значимостта на исихазма като духовно и особено като идеологическо явление и задължаващият пример на византийските василевси (преди всичко Йоан VI Кантакузин), не закъснял да се свърже с исихасткото учение. И докато византийските владетели се намесили в голямата битка „за“ и „против“ водещата роля на исихазма във византийското общество, то българският цар установил връзки с идеолога на исихазма Григорий Синаит^[111]. Тези връзки били значително улеснени от един важен факт от историята на учението — значителна част от живота си Григорий Синаит прекарал в пределите на българската държава, в местността Парория^[112]. Дори той бил принуден да се обърне за подкрепа към българския цар, като изпратил при него един от най-личните си сподвижници Теодосий Търновски^[113]. Тревогите на исихастите били големи, тъй като Парория била пълна с „разбойници и убийци“, които ежедневно заплашвали безмълвниците. Иван Александър с голямо желание сторил много повече от това, за което го молели. По негово нареждане била построена обител на планината Катакриомени с всички стопански принадлежности и издигната специална кула, наричана кулата на Синаит^[114], която трябвало да защитава манастирското братство от разбойниците. Освен това царят надарил Григорий Синаит с голяма сума пари, множество овце, волове и отстъпил на манастира едно село и езеро, в което се ловяла риба^[115]. Четири-пет години по-късно (към 1345–1346 г.) Теодосий отново бил проводен в Търново, тъй като обителта пак била притеснявана^[116]. След смъртта на Григорий Синаит (около 1346 г.) връзките на Иван Александър с исихазма не прекъснали. След постепенното западане на Парорийската обител и последвалото разпръсване на братството, той щедро подкрепил Теодосий, който се установил в близост до Търново, в Килифарево (към 1351 г.)^[117]. Там, под ръководството на прочутия вече български исихаст и с активното участие на неговите сподвижници Роман (Ромил) и бъдещия български патриарх Евтимий, възникнало духовно огнище, чието влияние скоро надхвърлило границите на българското царство^[118]. Връзките на цар Иван Александър с Теодосий продължили до смъртта на последния (1362 или 1363 г.)^[119].

Подкрепата, която Иван Александър щедро давал на исихасткото движение не би могла да бъде отделена от една друга негова изява (тя била характерна за християнските владетели и отдавна традиционна за българските царе) — основаването на манастири, както покровителство и обдаряване на вече съществуващите. Вече бе посочено, че с помощта на българския цар били изградени манастирът „Света Богородица“ в Парория^[120] и Килифаревският манастир^[121]. Към тях трябва да бъде добавен и Драгалевският манастир „Света Богородица“, за което категорично свидетелства неговият син Иван Шишман^[122]. Наред с това Иван Александър възобновил отчасти, преустроил или надарил богато редица известни манастири: Бачковският, в чиято костница е запазен портретът на царя^[123], „Църквата“ в Ивановския скален комплекс^[124], месемврийските манастири „Света Богородица Милостива“ и „Свети Никола“^[125], Оряховският манастир „Свети Никола“^[126]. От широкия поглед на Иван Александър не се изплъзнала и Света Гора, следвайки примера на своите предходници Иван II Асен и Михаил III Шишман Асен, той направил дарение, макар и чрез посредничеството на византийския василевс, на българската атонска обител „Св. Георги Зограф“^[127].

Втората половина на Иван-Александровото царуване се характеризира със силни проявления на различни еретически учения. С активната намеса на Теодосий Търновски (житийната книжнина го представя като вдъхновител) царят организирал два антиеретически църковни събора (1350 г.; 1359/60 г.), на които били осъдени отделни представители на богомили, варлаамити, адамити, евреи^[128].

Четиринадесетото столетие безспорно е един от върховете в културата на средновековна България, преди всичко в литературата и изкуството на книгата. „Новата култура се нуждае от стара култура“. Едва ли тази чисто теоретична констатация може да бъде оспорена, когато се изучава българската литература от това време, а и следващите няколко десетилетия. Няма съмнение, че традициите на XIII век^[129] са били онази основа, на която са стъпили литературните процеси от последното столетие на българското Средновековие. Но само основата очевидно не била достатъчна. Необходими били нови идеи, които да обновят българската литература, да я направят по-съвременна — идеи, които били почерпени от исихазма; необходими били нови преводи от гръцки, които да обогатят нейния фонд, нови жанрови модели, които да я доближат до византийските първообрази; необходими били нови литературно-езикови и правописни норми, които да възстановят равновесието между езиковата действителност и книжния поток; най-сетне нов стил, който да направи по-изискани елитните произведения на XIV в. И всичко това станало в средата на столетието или някои явления, които се родили тогава, дали своите плодове през следващите десетилетия.

Основният център^[130] на българската култура и сега била столицата Търново. Градът отдавна вече бил свят, свещен и богохраним, благодарение на усилията на първите две поколения Асеневци. А по времето на Иван Александър той е „нашият нов Цариград“, който „расте, укрепва, подмладява се“^[131] или както малко по-късно ще напише патриарх Евтимий:

Радва се днес славният град Търнов

и призовава царуващия над градовете, като казва:

Радвай се с мен, майко на градовете,

защото ония, които ти отгледа,

с тях се славя сега аз,

че ги придобих за помощници и застъпници.

Наистина блажен съм аз сред градовете,

защото добри съкровища събрах —

честитите мощи на светците,

чието застъпничество като притежавам,

от всякакви злини се избавям^[132].

Както и през XIII в. Търново създавал преобладаващата част от българската книжовна продукция и преди всичко онези книги, които създавали блясъка на Иван-Александровото царуване. По същото време израснал като културно средище и Видин, столицата на Иван-Срацимировото царство. Там се появили Четириевангелието на митрополит Данаил (ВМ Add. 39625)^[133], прочутият Бдински сборник, който съдържа тринадесет мъченичества и жития на светици, почитани от православния календар, както и едно описание на светите места в Йерусалим, поръчано от царица Анна (1360 г.)^[134], както и един апостол, преписан в годините на унгарското господство във Видин^[135]. Тези три книги са по-скоро сигнал за книжовна дейност в столицата на Иван Срацимир, отколкото цялата й продукция.

Наред с Търново и Видин^[136], които съвсем естествено се изграждат и като центрове на българската литература (особено първият) и то такива, които не само създават, раждат нови явления, но и ги разпространяват, съществувал още един важен център на българския книжовен живот в средата на четиринадесетото столетие. И което е по-интересно, той се намирал извън пределите на българското царство. Това била Света гора^[137]. Ако XIII век само е подсказвал ролята, която Зографския манастир, а и целия Атон^[138], ще играе в живота на късносредновековното българско общество, то четиринадесетото столетие е времето когато тази роля излиза на преден план и оставя трайни дири в българската книжовна култура. Защото там кипи такава дейност, която е непозната дори за българските предели. Две са средищата на тази дейност. Колкото и странно да звучи първото е приютено във Великата лавра „Свети Атанасий“ — най-големият византийски манастир на Светата планина. Там е работил старец Йоан^[139], който прави много преводи от гръцки: четириевангелие, праксапостол, псалтир, типици, лествици, патерици и „много други“. Неговият биограф (доколкото може да се говори за биография), сподвижник и вероятно ученик го уподобява на Йоан Дамаскин, Йосиф Песнописец и Козма Маюмски^[140]. Самият Методий е преписал известния Синайски Октоих №19, седем псалтира, пет часослова, четири литургии и три лествици^[141], които очевидно (заедно с ръкописите на стареца Йоан) не са били предназначени само за библиотеките на атонските манастири, но и били пренасяни в пределите на България. Със старец Йоан били свързани „Светият старец Йосиф“^[142], който превел част от Триода, както и Закхей Философ Загорянин^[143] (работил първоначално в Константинопол, а сетне в Зограф и Великата лавра), който превел другата част на тази важна богослужебна книга (Синаксар на Никифор Калист Ксантопул) и целия Триод — Постен и Цветен, достигнал чак до манастира „Света Екатерина“ в Синай. Още двама книжовници, Гавриил^[144] и неговият помощник Серапион^[145], били свързани с тази нелека преводаческа и преписваческа дейност, както и още един Гавриил^[146], може би малко по-отдалечен от този книжовен кръг. В светогорските манастири пребивавали временно и след това пренасяли постигнатото там в България, а и извън нейните предели мнозина български духовници и книжовници: бъдещият търновски и всебългарски патриарх Теодосий II^[147], последният български светител Евтимий^[148], Киприан — бъдещ митрополит на Киев и на цяла Русия^[149], както и Ефрем, бъдещ патриарх на Сръбската църква (1375–1379 г.; 1389–1390 г.)^[150].

Дейността на светогорския кръг книжовници създава онази здрава основа, на която стъпва по-късно Евтимий като патриарх, като писател и организатор на книжовния живот в българската столица, чиято рожба е Търновската школа, оказала голямо въздействие във вътрешен и международен план и която била най-добрата изява на столетното славяно-византийско единство в духовния живот^[151]. Тази дейност била всекидневна, упорита, трудна и понякога незабележима. Трябвало да мине време, за да могат нейните плодове да узреят и да станат популярни в голямата православна общност. Това, което създало културния блясък на епохата се раждало в Търново и било здраво свързано с името на Иван Александър. Българският цар — изворите са категорични в това — е проявявал пиетет към книгата, към красивата книга, добър художествен вкус; у него е било култивирано чувството на голям естет и ценител на изобразителното изкуство^[152], той е заръчал изработването на трите най-блестящи и най-прочути книги на епохата и то не само в българското културно пространство^[153]. Тези три книги са: илюстрираният препис на българския превод на летописта на Константин Манасий (Cod. Vat. Slav. 2)^[154], Четириевангелието от 1355/56 г. (ВМ Add. 39627)^[155] и Томичовият псалтир (Москва, ГИМ 2752)^[156]; три книги, твърде различни по съдържание, начин на създаване и художествено оформление. Съзнателно или случайно подбрани — една световна хроника, едно класическо християнско четиво, каквито са четирите евангелия и една популярна книга, каквато е псалтирът (не бива да се забравя, че Иван Александър вече имал един псалтир — „Софийският псалтир“ от 1337 г. — една добре оформена орнаментално книга, но без миниатюри) — малка, но извънредно ценна група, която съдържа цялото необходимо знание, към което царят прибягвал понякога или изучавал постоянно (а заедно с него и фамилията му). А като се добавят и многобройните миниатюри, общо 554^[157], които носят допълнителна, вече визуална информация и разбира се естетическа наслада (двете от тях са свързани с идеологическата пропаганда), значимостта на тези три книги нараства значително.

За превода на летописа на Константин Манасий има само сигурен terminus ante quem — 1344–1345 г.^[158]. Ватиканският ръкопис се е появил почти по същото време^[159]. Той е една от най-интересните български книги от средновековието и показва по един безспорен начин пътя, по който е вървяло изкуството на книгата в България. Освен текста на летописта, раздробен на по-малки части чрез 127 заглавия, които липсват във византийския оригинал, той съдържа един разказ за Троянската война или т.нар. Троянска притча (лл. 42^r-62^r) и 33 добавки към основното съдържание (добавките засягат всички основни цикли в разказа и особено българското минало — 21)^[160]. Текстът е илюстриран със 79 миниатюри^[161], голяма част от които са придружени от легенди и са разположени: на лист без текст (1, 2 и само веднъж 3 миниатюри) или в съчетанието текст и миниатюра (различен брой и разположение)^[162]. Иконографията на миниатюрите е съвременна, а техният стил носи някои от най-добрите белези на стила на епохата — палеологовия^[163]. По листовете на Ватиканския Манасий няма бележка на преписвача, но четирите миниатюри с владетеля и семейството му^[164] подсказват недвусмислено, че кодексът е бил поръчан от цар Иван Александър и е първият от илюстрираните книги, които трябвало да украсят царската библиотека. Cod. Vat. Slav. 2 е самостоятелна, нова книга, която няма образец (освен за част от съдържанието, разбира се), при чието изготвяне не е използван византийски модел, каквато била обичайната практика. Това е книга, която отразява личен вкус, вкуса на нейния поръчител — както чрез текста (към вече познатата летопис е добавен занимателният разказ за войната на елините срещу Троя), така и чрез изображенията. Миниатюрите издават известна несръчност при разположението им спрямо текста, липса на достатъчно опит и преди всичко отсъствие на висок професионализъм при композирането на някои от тях, излъчват една „грубовата изразителност“ (В. Н. Лазарев), но въпреки това носят изключителна естетическа наслада и представят по един великолепен начин българската илюстрирана книга от епохата на цар Иван Александър^[165].

През 6864 г. от сътворението на света или 1355–1356 г. от рождението на Христа е завършено Четириевангелието, което вече едно столетие е познато в науката като Лондонско евангелие (ВМ Add. 39627). Евангелието е поръчано от цар Иван Александър, а е преписано от монаха Симон (лл. 274^r-275^r)^[166], вероятно същия Симон, преписал в 1337 г., пак за българския цар, Софийския псалтир или „Песнивец“^[167]. Ръкописът е на пергамент и съдържа 275 листа с размери 33×24,3 см и 366 миниатюри^[168] (имената на „живописците“ са неизвестни). Тази великолепна книга е изготвена по отдавна познатия начин — използване на модел, в случая гръцки ръкопис от третата четвърт на XI в., днес в Парижката национална библиотека (Paris. Gr. 74)^[169]. Българската книга, въпреки че има по-голям размер, но по-малък обем, възпроизвежда много точно своя първообраз (той има 372 миниатюри) и следва неговия стил. Освен с миниатюрите, българската книга е украсена с орнаменти, характерни за византийския цветен или орнаментален стил^[170]. Особено впечатление правят двете миниатюри (те почти изграждат едно цялостно табло), които липсват в първообраза: царското семейство (лл. 2^r и 3^r). Те имат много важно идеологическо звучене и тъкмо то оправдало публичното му показване („бе положено за показ“ л. 274^r)^[171].

Томичовият псалтир — третата илюстрирана книга от тази великолепна серия — е хартиен ръкопис, който съдържа 304 листа. Създаването на тази книга е станало по вече позната в царския двор практика^[172] и няма никакво съмнение, че нейният поръчител отново е цар Иван Александър^[173]. Украсата на псалтира — тя е дело на двама или трима живописци, византийци и българин, за което свидетелстват бележките под миниатюрите^[174] — е изящна по своята изработка и богата по своя състав, резултат от умело професионално съчетание на стилове в украсата на българската книга през XIII-XІV в. Наред с четирите заставки, изпълнени във византийския цветен стил, особено впечатление правят инициалите, които се редуват твърде често шахматно и са във византийски плетеничен и тератологичен стил, а се забелязват и антропоморфни елементи (лл. 172^r, 208^r). И тук най-впечатляващата украса са миниатюрите. Те са 109 и са изпълнени в стила на епохата — Палеологовия, който прозира навсякъде. Той е в дълбочината на пространството, в обема и пластичното моделиране на човешката фигура, в надиплянето на дрехата която следва формата на тялото, в забелязващото се влияние на антични образци. Живописният подход — поне на някои места — и приятната цветова гама създават чувството за хармония и подсилват богатата естетическа наслада^[175].

Тези три кодекса изграждат великолепна представа за художествените процеси в България в средата на четиринадесетото столетие и документират по безспорен начин ролята на Иван Александър като техен инициатор и заявител. Точно датирани в рамките на десетилетие и половина-две, те представят по един удивителен начин иконографските особености и стиловото разнообразие на две големи епохи в историята на изкуството на Европейския Югоизток: Комниновата и Палеологовата.