Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (18) (История на България в три тома. Том І)

§ 1. Мирът от 927 г. и неговите сетнини

Смъртта на цар Симеон лишила страната от нейния бележит владетел и изведнъж я изправила пред много и сложни проблеми. Първият засягал царската власт. Защото престолонаследието не било решено достатъчно убедително. В България от началните десетилетия на X век легитмизмът и династическото право били все още теория, която дори в съседна Византия не била приложена достатъчно категорично^[2]. Но за да не навлизаме в плъзгавата плоскост на предположенията, да дадем думата на съвременниците. Ето какво пише т.нар. Продължител на Теофан: „Той [Симеон] поставил за владетел сина си Петър, когото имал от втората си жена, сестрата на Георги Сурсувул, който бил оставен от Симеон за настойник на децата му. А Михаил, роден от първата му жена, той подстригал за монах. Йоан пък и Венеамин, братята на Петър, още се обличали в българско облекло“^[3]. Този кратък текст — мнозина византийски автори го повтарят, като дори са по-пестеливи^[4] — освен че не е пълен (Симеон е имал поне една дъщеря) поставя много питания: необходимостта от настойник (ἐπίτροπος) при положение, че царските синове едва ли са били малолетни, особено Петър, вметването, че Йоан и Венеамин се обличали с български дрехи („… στολὴ ἐκοσμοῦντο βουλγαρική“). Но основният въпрос е: защо първородният син Михаил бил лишен от престола; каква трагедия се е разиграла в българския царски двор, довела до този акт?

За щастие няколко бронзови печата разширяват нашите представи за царското семейство и отношенията в него. Те са много близки както по външен вид, така и по формата и съдържанието на легендите им; различават се единствено по имената на своите собственици. На лицевата страна на единия от тях, на гръцки език, се чете: „Господи, помагай на своя раб“; текстът на обратната страна гласи: „Михаил багатур кана иртхитюинос“^[5]. Легендата на втория печат е подобна и е също на гръцки: „Господи, помагай на своя раб Йоан багатур кана иртхитюино“^[6]. Обяснението на тези кратки текстове и отъждествяване на собствениците на печатите става възможно благодарение на едно известие на Константин VII Багренородни. В съчинението си „За церемониите във византийския двор“ императорът и известен писател-енциклопедист титулува първия син на българския владетел канартикин (καναρ6τικεῖνος)^[7]. Няма съмнение, че двете форми, тази от печата и другата, която е достигнала до нас по книжовен път, т.е. καναηρτχιθυίνος, καναηρτχιθυήνω и καναρτικεῖνος са идентични и обозначават една и съща титла, с която вероятно бил удостояван българският престолонаследник^[8]. А следващата крачка вече позволява да се отъждествят собствениците на двата печата с двама от синовете на цар Симеон: с първородния Михаил и с третия Йоан — така както са споменати в цитирания пасаж на Продължителя на Теофан.

Възможно ли е това отъждествяване? И ако има възражения, какви са те? Гръцкият език на легендите не смущава. Очевидно традиционното използване на този език, включително и при изработването на печатите на българските владетели (хан Борис, цар Симеон) е имало своето място и през втората четвърт на X век. Не смущава и традиционният български характер на титулатурата; от една страна, тя се свързва много добре с използването на „българско облекло“ от синовете на българския владетел; от друга страна, присъствието на български титли в дворцовата рангова система не предизвиква недоумение. Очевидно единствената смяна е настъпила само на върха: царското достойнство на Симеон, докато неговите синове са продължавали да използват традиционната българска титулатура. Смущава възможността и двамата Симеонови синове да са притежавали титла, която се е полагала само на един от тях — престолонаследника. Колкото до Михаил затруднения няма. Поне за известно време той е бил наследник на престола и притежател на титлата канартикин. Но как да се обясни фактът, че и третият син Йоан (ако е тъждествен с Йоан от печата) е имал същата титла? Идеята, че това е станало едва в 927 г., когато новият български цар Петър, току-що оженил се, все още не е имал деца, обяснява печата, разбира се, но е недостатъчно убедителна^[9].

И все пак основният въпрос остава: защо Михаил загубил позицията си на канартикин, т.е. на престолонаследник и дори бил принуден да напусне светската суета и да намери спокойствие в манастира? Отговор няма. Трагедията била лична, но в определен момент би могла да се превърне в държавна. Все пак в 927 г. България имала цар и той се наричал Петър. Неговата възраст е неизвестна. Млад или по-зрял, с опит или без опит, с настойник (Георги Сурсувул) или без настойник. Той вече бил от Бога поставен владетел и трябвало да поеме цялата отговорност за управлението на земното царство, устроено по подобие на небесното царство. Пред новия цар стоял един основен проблем. Този проблем се наричал Византия. А въпросът бил: А сега накъде? Отговорът сякаш бил лесен: напред към Константинопол.

Отново византийските автори са тези, които правят опит да разкрият отношенията между двете страни веднага след Симеоновата смърт. Правят го по странен начин: околните народи (хървати, турки, унгарци и други) решили да нападнат България, глад обхванал страната, скакалци заплашвали цялата растителност, и най-сетне, българите се страхували от нападение на ромеите (sic!)^[10]. Малко е да се каже, че този текст е странен; а той е странен, защото е съчетание от непроверени (или съзнателно вмъкнати) слухове — традиционната коалиция, заплашваща България^[11], познатите похвати на византийските писатели — θεοσημεῖαι: Божиите знаци, които вещаят тежко бъдеще — глад, опасност от природни бедствия, най-сетне измислицата, която трябва да издигне престижа на Империята на ромеите — след като петнадесет години в Константинопол гледат със страх на България и особено на нейния владетел, изведнъж българите са тези, които се страхуват от нападение на ромеите! Защо е било необходимо това странно въведение? Преход към следващия текст, който също е нелогичен: българите нахлули в темата Македония (част от Тракия), но като разбрали(!), че император Роман има намерение да се отправи срещу тях (до този момент василевсът избягвал да предвожда войските си), изпратили в Константинопол хрисовул, с който се изразявала готовността да се сключи мир^[12]! Очевидно византийските автори (Продължителят на Теофан, Лъв Граматик, Псевдо-Симеон), които са зависими един от друг, правят опит да обяснят поведението на младия български цар Петър и неговия вуйчо и най-високопоставен български държавен служител Георги Сурсувул. Но защо? Този текст едва ли издига много високо престижа на Империята. И не допринася особено за изясняване на отношенията между двете страни. А те едва ли са били толкова сложни. България след смъртта на цар Симеон не е била същата България. На политиката на бележития владетел бил сложен край. Но не и на неговата идеология; или поне на онази част от нея, която издигала статута на владетеля и на държавата. Новият владетел и неговият съветник решили да приберат това, което им се полагало и да забравят за идеята на покойния Симеон. Фактите едва ли биха могли да бъдат оспорени.

Цар Петър и Георги Сурсувул (той е само επίτροπος, без никаква титла или длъжност) „тайно“ проводили в Константинопол монаха Калокир, който занесъл хрисовул, известяващ решението на българите да сключат мир и да бъде уреден „брачен договор“. Оттук нататък събитията тръгнали бързо. Преговорите били продължени в Месемврия; след това български пратеници (рядко се изброяват толкова много имена!) пристигнали във византийската столица, срещнали се с император Роман, сключили споразумение за мир, видели Мария, дъщеря на император Христофор и внучка на император Роман Лакапин, и много я харесали за съпруга на българския цар. Веднага след това Петър пристигнал в Константинопол, мирният договор бил подписан, а брачното споразумение било сключено. Сватбата била извършена от патриарх Стефан на 8 октомври 927 г. в църквата „Св. Богородица“ край Извора (Πηγή). „Сложена била бляскава и пищна трапеза и всички сватбени обичаи били изящно изпълнени.“ Три дни по-късно тържествата продължили, с участието на новобрачната двойка, императора, придружен от Константин VII Багренородни и Христофор. „След като било извършено всичко, свързано със сватбата“ българската царска двойка се отправила за Преслав^[13]. Така завършили тържествата и с тях — разказът на хронистите.

Българският цар бил доволен и вероятно щастлив; в Константинопол били още по-доволни и още по-щастливи; защото Византия е страната, която дълго време била в неизгодна позиция и с всички сили се стремяла към мира. И когато най-сетне го постигнала, не закъсняла да изрази своя възторг. Според византийската традиция специално слово отбелязало тържеството на мира между двете страни. Авторът на този интересен текст, по всяка вероятност Теодор Дафнопат, макар че си послужил с „висок“ стил, с необичайно витиевати фрази, с богатството на митологията, класическата древност и светите книги, не пропуснал да изрази ясно и категорично своето (и на своите сънародници) отношение към събитието, което празнували: „Мира възпяваме, възвеселете се! Мира от висината, възликувайте!… Нека небето да пророни сладост и хълмовете радост, а дебри и реки да възръкопляскат, защото войната е надвоювана и победена и по всяко възвишение и земна висота се издигат над враждата знаци… Погледни ми пророче, колчаните, превърнати в орала и копията в сърпове, и добави още и това, щото занапред и в духа си да не познаваме войни. Нощта според поета превали и мирът подобно на деницата, окъпана във водите, надзърна на кръгозора…“^[14]

Блестящата риторика и изкусното словесно майсторство не могат да прикрият истината: радостта от постигнатия мир. Думичката „мир“ станала основен знак, ключова дума не само за този дискурс, но и за цялата византийска действителност. Макар че идва от западен автор — Лиудпранд, епископ на Кремона и пратеник на Отон I в Константинопол — разполагаме със сведения за най-символичното действие в тези дни на радост, веселби и тържества: младата българска царица сменила името си (или по-точно взела още едно име) от Мария на Ирина (Εἰρήνη), за да подсказва непрекъснато за големия мир, установен между старата империя и младото царство: „За това и девицата променила името си и била наречена Ирина, сиреч «мир», тъй като благодарение на нея между българите и гърците бил установен здрав мир“^[15].

Ромеите имало защо да тържествуват. Вече петнадесет години те воювали или по-точно се отбранявали от един противник, който не криел своите намерения да наложи волята си над Константинопол. И тогава, когато едва ли най-много го очаквали, мирът, дълбокият мир, за който писал в 914 г. Николай Мистик, настъпил. И то без ромеите да платят висока цена. Защото те признали на Петър царско достойнство, което било признато още на неговия баща Симеон в 913 г. И докато бащата гледал на тази най-висока за един владетел титла само като на стъпка в цялостната си политика, то синът бил не само доволен от нея, но и я получавал като законен продукт от политиката на баща си. Ромеите дори намерили благовиден предлог за това мълчаливо съгласие: при заминаването си за България Мария-Ирина се радвала „понеже се свързвала с мъж цар и била провъзгласена «господарка на българите» (δέσποινα Βουλγάρων προσηγορεύθη)“^[16]. Другите отстъпки били почти незабележими: размяната на военнопленници била обичайна практика, а задължението на Империята да плаща годишен данък на българите било обичайното средство за отстраняване на заплахата от страна на близки или далечни народи.

Византийските автори представят царствения брак между Петър и Мария като най-голямата отстъпка, която сторили в Константинопол през октомври 927 г. Затова той заслужава по-голямо внимание. Какво е означавал този брак за България и за българската външна политика? Преди всичко лесен отказ от Симеоновите намерения и начертаната програма, която българският цар следвал от 913 г. нататък, а именно: брак между негова дъщеря и Константин VII Багренородни^[17]. Дори когато тази възможност била загубена окончателно (919 г.), Симеон не приел обратната възможност, т.е. брак между един от неговите синове и дъщеря на Роман I Лакапин, за който му писал Николай I Мистик^[18]. Не приел не от упорство, а заради принципа: Роман Лакапин е незаконен василевс — един „легален“ узурпатор — и връзката с неговото семейство няма никаква стойност за българския цар. Само няколко месеца след смъртта на Симеон всичко се променило. Българските пратеници в Константинопол с възторг прегърнали идеята техният млад цар да се ожени за Мария. И Петър не закъснял да стори тази крачка: да се ожени вече не дори за дъщерята на Роман Лакапин, а за неговата внучка, за дъщерята на Христофор, който не само не е багренороден^[19], но и по думите на Константин VII е „τρίτου καὶ ἐσχάτου καὶ ἔτι ὑποχειρίου“, т.е. „трети и последен и още подвластен [василевс]“^[20]. Разликата е много голяма. Какво е било отношението към брака във Византия? Веднага трябва да се направи разграничение между позицията на Роман І и останалите ромеи. За сина на арменския селянин той е бил средство в неговата политика — както вътре в страната, така и извън нея; той е заздравявал, утвърждавал положението му в Империята и осигурявал влиянието му в съседна България. За останалите ромеи — техен изразител бил Константин VII — този брак може да бъде определен само като „чуждо и несвойствено на християнските заповеди“. То се дължало и на факта, че „господарят император Роман бил прост и неук човек“, не е отрасъл в двореца, не е бил от „царски и благороден род“. Заради това си деяние Роман I Лакапин още приживе бил „много обиждан, хулен и мразен от сената, от целия народ и от самата църква“… „След смъртта си също беше осъждан, хулен и отдаден на презрение, понеже беше извършил нещо недостойно и неприлично за благородната ромейска държава“^[21]. Но Константин VII изразил публично това свое мнение двадесет години по-късно, между 948 и 952 г., когато написал труда си „За управлението на империята“. Сега, в 927 г. благоразумието надделяло над гордостта. Роман I я забравил, а Константин VII бил послушен зет и не се опитал да реагира. Така царственият брак безпрепятствено, с възторг и от двете страни, бил осъществен в Константинопол, но двойката зацарувала във Велики Преслав.

Блестящата сватба, отпразнувана във византийската столица и сродила Симеоновата фамилия с узурпатора Роман I Лакапин, впечатлила не само ромеите и пребивавалия там 40 години по-късно епископ Лиудпранд, но и самите българи. И на първо място младия цар Петър. Три групи бронзови печати подсказват необичайната обстановка в Преслав в първите години след царския брак, първите две от които заемат особено място в сфрагистика. Общото между трите печата са изображенията: на лицевата им страна е представен Иисус Христос, бюст във фас, на фона на равнораменен кръст — иконографски тип, познат добре във Византия; на обратната страна е представена царската двойка, също бюст и във фас. Различието идва от надписите. Надписът на първия печат гласи: Πέτρος κε(καὶ) Μαρία βασιλεῖς Βουλγάρων^[22]. Кое е необичайното в печата? Присъствието на Мария — както като изображение, така и в легендата; присъствие, което противоречи на добре познатата византийска практика — както иконографска, така и идеологическа. Този печат дава основание за доста необичайни заключения: отсъствието на някои изрази като ἐν Χριστῷ или ἐν Θεῷ в легендата, подсказвало, че титлата на българския владетел била призната само в границите на България и била неравностойна на титлата на византийския владетел; присъствието пък на Мария говорило, че тя била съуправителка на своя царстващ съпруг и се заговори за съвместно управление на двамата^[23]. Византийската сфрагистика наистина не познава подобен иконографски тип — действащ император и неговата съпруга — императрица, както и обединяващият ги надпис с титлата в множествено число βασιλεῖς. Като се изключат самостоятелните императрици^[24], в легендите на византийските печати императриците присъстват само като майки край своите непълнолетни синове, но не и като съпруги^[25].

Българският случай наистина е много особен. Но въпреки това тълкуването на Мария като съуправителка, т.е. συμβασίλισα е абсурдно. И то не защото не би могло да бъде подкрепено с пример от българската или византийската история, а защото теорията за властта на василевса не допуска, не позволява подобно съвместяване. Тогава? Този печат е особен, защото в него рефлектира особен момент от историята на двете страни: мирът от 927 г., който сложил край на дългото военно напрежение между двете страни и установил нов непознат и дълбок мир! Гаранция и символ на всичко това бил бракът между цар Петър и Мария. Събитие, заело особено място и получило популярност и чрез един мемориален печат, който по всяка вероятност не е имал голямо разпространение^[26].

Идеята за съвместяване на царската власт от Петър и Мария се подкрепя с още един печат на двамата, чиято легенда гласи: Πέτρος Μαρία ἐν Χριστῷ αὐτοκράτορες^[27]. За съжаление и този опит да се предаде по-особен характер на върховната власт в България в 927 г. и сетне е необоснован. Първо четенето на αὐτοκράτορες е твърде несигурно; византийската действителност, родила понятието автократор (самодържец), не познава подобна необичайна практика^[28] и трето, което е най-важното, обявяването на царствената съпружеска двойка за автократори, противоречи на същността и идеологическата натовареност на самата титла^[29].

И така, какво е наследството, което цар Симеон оставил на втория си син Петър, получил короната по не съвсем обичаен начин? България излизала от период на продължителни войни с Византийската империя и някои други съседни страни, голяма и силна държава; голяма по своя териториален обхват^[30] и силна със своите възможности да влияе на останалите страни от района (а и не само на тях) както със своята политика, така и с всички средства. Този авторитет на страната се повишавал неимоверно чрез новата държавна уредба, чрез изграждането на царството, чрез титлата цар на българския владетел и сана патриарх на водача на сравнително младата българска църква. Този пробив във византийската политическа идеология — след като в 800 г. Империята на практика била принудена да се задоволи с източната половина на някогашната Римска империя, сега тя била заставена (може би не така категорично?) да споделя източното пространство с още един претендент — поставил България в особена позиция в системата на европейските държави. Като се добави към този престиж, изграден на солидна основа, условието в мирния договор, според който България получавала ежегодна сума, за да се въздържа от военни действия срещу Империята, както и повишеното внимание и уважение, оказано на българските пратеници в Константинопол, рефлектирало в системата на дворцовите церемонии, картината ще добие до голяма степен завършен вид. Цар Петър стоял начело на една обширна и могъща държава, с нова цивилизация и с важно място в политическата действителност на средата на десетото столетие.