Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Премахнати привнесените бележки на elemagan

Глава втора
Решаващите години. Цар Калоян (1197–1207 г.)

§ 1. В борба с Византия

Най-малкият брат Калоян[1] — неговото участие в събитията в предходното десетилетие неоправдано се пренебрегва[2] — получил скиптъра и короната, а заедно с тях върховната власт и върховната отговорност в страната, в труден момент (известна вътрешна нестабилност, свързана със смъртта на Иван I Асен и Петър)[3], но стъпил върху вече постигнатото. А то не било никак малко. Действията на новия владетел трябва да се разглеждат в два плана, с общо взето хронологическа последователност. Международната обстановка, въпреки че напомняла до известна степен изминалото десетилетие, била по-сложна. Разширили се параметрите на българската външна политика и страната излязла от балканската си изолация[4], отърсила се от своята ограниченост, затвореност, разчупила двуполюсния модел на външна политика, преодолявайки синдрома Византия. От проблем на Империята българската „ἀποστασία“ се превърнал в проблем на Югоизточна Европа, в който се намесили — пряко или косвено Унгария, папството, Четвъртият кръстоносен поход и неговата рожба Латинската Константинополска империя. В същото време рухнал един мит — митът за „вечната Империя“ (aeternitas Imperii) Византия. Нейното място, макар и до голяма степен формално, било заето от една нова империя — империя без минало, без традиция, резултат от узурпация, която искала да запълни освободеното чрез насилие политическо и до известна степен идеологическо пространство. От една страна, това не можело да не постави България (тя все още имала да решава своите си проблеми) на изпитания, но в същото време й предложило нови възможности. Титулатурата, а оттук и статутът на българския владетел (а и на българската държава) станали обект на „търговия“, на сериозни преговори с различни по значимост и възможности партньори. Тези промени, преди всичко неочакваните обрати в международните отношения в Европейския югоизток, поставили много по-високи изисквания пред владетеля. Цар Калоян пристъпил към решаването на трудните задачи, които отразявали повелите на времето, а не лични хрумвания, с политическа прозорливост и човешка мъдрост, необичайни за неговата все още млада възраст[5].

Началните стъпки били в традиционната посока: Византия. Българският цар открил първия си съюзник в лицето на убиеца на своя брат Иван Асен — Иванко. Калоян пренесъл в жертва чувствата си в името на държавните интереси и се споразумял с Иванко за съвместни действия срещу Византия[6]. Някогашният български болярин бил твърде подходящ, поне за момента, сътрудник. Той бил назначен от Алексий III Ангел за управител на Пловдивска област и за командващ всички византийски войски, които трябвало да воюват срещу България[7]. Скоро Иванко, или вече Алексий, отново проявил своя стремеж към самостоятелност и враждебност, този път към Константинопол, като установил господството си над обширна област, достигаща до Егейско море[8]. Първите прояви на Иванко, вероятно през 1198 г. били съпроводени с военни действия и от страна на цар Калоян срещу Византия. Никита Хониат съобщава за голямо куманско нашествие в „Македония“ — в случая Източна Тракия[9], което предшествало или било едновременно с „апостасията“ (отцепването) на Иванко[10]. Цар Калоян не се ограничил с тези си действия и насочил погледа си към Македония, към сподвижника на своите братя Добромир Хриз[11] — самостоятелен владетел на Струмица и земите около нея[12]. Сменяйки на няколко пъти своята политическа ориентация (по думите на Хониат той бил „лесно променлив хамелеон“[13]) към 1198 г. той постигнал споразумение с българския владетел. С това планът на цар Калоян, основаващ се до голяма степен на амбициозните стремежи на Иванко-Алексий и Добромир Хриз да изградят собствени „княжества“ (по думите на Г. Острогорски), бил окончателно завършен.

Военните действия по така набелязаната програма продължили около пет години (1198–1202 г.). Какви били резултатите от тях? Византийската империя била изправена пред сериозна заплаха — военни стълкновения на широк фронт, който обхващал Тракия, Родопската област и Македония. Алексий III Ангел успял сравнително по-леко — така поне представя събитията Никита Хониат — да се справи с Иванко. Наистина на първо време византийската войска претърпяла голямо поражение край крепостта Батрахокастрон (Жабя крепост)[14], но впоследствие Иванко бил заловен с измама — той повярвал на лъжливите клетви и обещания и се явил в Константинопол[15] (1200 г.). Хониат не говори повече за него. Но съмнения за съдбата му едва ли трябва да има. По-продължителна била борбата на Империята с Добромир Хриз, който междувременно овладял непристъпната твърдина Просек и се установил в нея[16]. Българинът (в очите на ромеите и той бил „апостатис“[17]) укрепил положението си като се свързал с бившия византийски протостратор Мануил Камица[18]. В началото Алексий III Ангел бил възпрепятстван да отправи значителни войски срещу двамата, тъй като бил принуден да насочи вниманието си към новия родопски управител (дук на темата на Смоляните) Йоан Спиридонаки, който започнал метеж срещу Константинопол[19]. Едва към 1202 г. ромеите се справили с двамата — Хриз бил заловен (отново с хитрост), а съдбата на Мануил Камица остава неизвестна[20].

Нерадостната съдба на двамата отцепници (Иванко и Добромир Хриз) сякаш означавала крах на Калояновите планове. Но това би било прибързано заключение. По всяка вероятност българският цар използвал двамата ренегата за прикритие на собствените си действия, като два допълнителни фактора в борбата си срещу Византия, които биха отклонили вниманието и част от силите на Империята. И Калоян не пропуснал да се възползва от тези обстоятелства, създадени не без негова помощ. През 1201 г., когато Алексий III Ангел бил обърнал своя поглед към Родопите (Йоан Спиридонаки) и Македония (Добромир Хриз и Мануил Камица), българският цар отново изпратил куманските си съюзници към Тракия[21], а самият той обсадил тамошната крепост Констанция (дн. Симеоновград)[22], която овладял без сериозни усилия[23]. Веднага след това Калоян прехвърлил войската си или поне част от нея на север от Стара планина, отправил се към Черноморското крайбрежие и след непродължителна обсада превзел с пристъп Варна[24]. По този начин той постигнал сериозен успех — установил свой преден пост в Тракия (Констанция) и унищожил византийското присъствие на север от Хемус, като освободил Варна.

Петгодишната военна кампания на цар Калоян приключила със сключване на мир между България и Византия[25]. Хониат е категоричен: „καὶ τὰς πρὸς Ἰωάννην σπονδὰς ἐξεπεράνεν“[26]. За съжаление условията на този мир остават неизвестни, тъй като византийският историк се е задоволил да отбележи важното събитие само с цитираните по-горе думи. При това положение опитите да се възстановят подробностите, биха отвели до неубедителни заключения[27]. Все пак, едва ли има съмнение, че договорът, освен прекратяване на военните действия, е фиксирал териториалните промени, дошли в резултат на петгодишните военни действия. По-трудно е да се каже коя от двете страни е направила първата крачка към постигнатото споразумение. Ако се отнесем с пълно доверие към Хониат и преди всичко към неговото твърдение: „[Калоян] προτείνει σοι χεῖρα καὶ σπένδεται“[28], би могло да се направи заключението, че българският владетел е бил инициатор за мирните преговори[29]. Подчертано панегиричният стил на Хониатовото слово хвърля известно съмнение върху достоверността на някои от изложените в него факти. Единствената причина, която би принудила Калоян да поиска мир, е била унгарското нашествие в северозападните български земи и окупирането на Белград и Браничево[30]. Наистина сключеният с Византия мир позволил или поне облекчил усилията му да възстанови българското господство в тези области (преди 11 юни 1203 г.)[31]. В същото време и Алексий III Ангел имал сериозни съображения за сключване на траен мир с България. През август 1202 г. неговият племенник Алексий (син на Исаак II Ангел) избягал от затвора и влязъл във връзка с кръстоносците от IV поход, като ги помолил да го възстановят на константинополския престол[32]. А през есента на същата година рицарите вече били стъпили на Балканския полуостров и завладели от името на Венеция град Зара (Задар)[33]. Тези важни събития едва ли са останали дълго време настрани от вниманието на Алексий ΙІІ и той е бил принуден, съзирайки възможната нова опасност, да установи мирни отношения с България.

Бележки

[1] Едва ли има друг български владетел, чието име да е засвидетелствано в толкова много и разнообразни форми: калѡѣн, калѡн, калоiан, калѡiѡаннъ, калѡiѡаннь… Ἰωάννης, Ἰωανίτζα, Καλοιωάννης, Caloiohannes, Iohanitius, Ioannitius, Johanis… Jehan, Coloyanni Assan, Zuan. Вж. подробно у Божилов. Асеневци, I, №3, с. 58, бел. 2.

[2] За участието му в държавното управление по времето на царуването на двамата му по-големи братя: тук по-горе; Божилов. Асеневци, I, №3, с. 43.

[3] Тук по-горе, с. 435.

[4] Наистина Иван I Асен и Петър не пропуснали да влязат във връзка с един от водачите на Третия кръстоносен поход, император Фридрих I Барбароса, но би могло да се каже, че до известна степен това била все пак пасивна позиция, т.е. Западът (в лицето на кръстоносците) дошъл при България, а не обратното.

[5] Обикновено се приема, че Калоян е приел царската власт в края на 1197 г. Освен някои логически съображения (смъртта на Иван I Асен и сетне на Петър) към подобно заключение води и едно от писмата на папа Инокентий III. Вж. Божилов. Асеневци, с. 59, бел. 16.

[6] Choniates, Historia, p. 512.

[7] За Иванко: Божилов. Българите: просопографски каталог, №359.

[8] Choniates, Historia, p. 513; Острогорски. Историjа Византиjе, с. 385; Asdracha. La région des Rhodopes, p. 234.

[9] Choniates, Historia, p. 508; Златарски. История, III, с. 114.

[10] Божилов. Българите: просопографски каталог, №359; Седем етюда, 143–144.

[11] Хониат в своята „История“ (Choniates, Historia, p. 487) го назовава само Хриз (Χρύσος), докато в едно от словата си дава и двете имена: Δοβρομήρος Χρύσος (Choniates. Orationes, n° IX, p. 106). Вж. Cheynet. Pouvoir et contestation, No 186.

[12] Choniates, Historia, p. 487.

[13] Choniates. Orationes, n° XI, p. 108.

[14] Choniates, Historia, 512-513; Златарски. История, III, 117-119; Asdracha. La région des Rhodopes, 168–169 (Батрахокастрон се е намирал на 2,5 км от Брацигово).

[15] Choniates, Historia, 518-519; Theod. Scutariota, 424-427; Божилов. Българите: просопографски каталог, №359.

[16] Choniates, Historia, p. 502; Orationes, n° XI, p. 106; Theod. Scutariota, p. 422; Златарски. История, 3, с. 127.

[17] Божилов. Седем етюда, 143–144.

[18] Мануил Камица (той бил братовчед на Алексий III Ангел) бил пленен от Иванко и изпратен в България. Цар Калоян решил да го освободи срещу откуп и след като василевсът отказал да стори това, откупът бил заплатен от Добромир Хриз, който междувременно се оженил за дъщерята на протостратора. Вж. Златарски. История, III, 119, 131, 137-138; Cheynet. Pouvoir et contestation, No 196.

[19] Choniates, Historia, 534-535; Theod. Scutariota, p. 430; Asdracha. La région des Rhodopes, p. 235; Cheynet. Pouvoir et contestation, No 197.

[20] Choniates, Historia, 531-535; Theod. Scutariota, 423–424, 430; Choniates, Orationes, n° XI, 108–110.

[21] Choniates, Historia, p. 521; Theod. Scutariota, p. 428; Златарски. История, III, 134–135.

[22] За Констанция: V. Gjuzelev. Forschungen zur Geschichte Thrakiens im Mittelalter. I, Beitrag zur Geshichte der Stadt Konstantia. — Byz. Bulg., IІІ (1969), 155-169; В. Гюзелев. Средновековната българска крепост Констанция — ИНИМ, III (1981), 9-18; Asdracha. La région des Rhodopes, 151–152.

[23] Choniates, Historia, p. 523; Theod. Scutariota, p. 429.

[24] Choniates, Historia, 532-533; Theod. Scutariota, 429–430.

[25] За годината, когато е сключен мирният договор има разногласия. П. Ников (Северозападните български земи, с. 122) приема, че това е станало през 1201 г. На същото мнение е и И. Дуйчев (Проучвания, I, с. 108). Според В. Златарски (История, III, с. 147) мирът е бил установен в 1202 г. Вж. също Ἀ. Κραντονέλη. Ἡ κατὰ τῶν Λατίνων Ἑλληνο-Βουλγαρικὴ σύμπραξις ἐν Θράκῃ (1204–1206), Ἀθῆναι, 1964, 28–29.

[26] Choniates, Historia, p. 535; Theod. Scutariota, p. 430; Choniates. Orationes, №XI, p. 110.

[27] Златарски. История, III, 147–148.

[28] Choniates. Orationes, №XI, p. 110.

[29] Златарски. История, III, с. 146.

[30] Ников. Северозападните български земи, с. 123; Златарски. История, III, 149–150.

[31] Божилов. Белота, 80–81.

[32] Villehardouin, I, § 70–74, 70-74; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 70–74 (български превод).

[33] Villehardouin, I, § 80–85, 80-86; Вилардуен. Завладяването на Константинопол, § 80–85.