Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Дял трети
Ускорено развитие към християнска цивилизация

Глава първа
Приобщаване на българите към християнството: хан Борис I-Михаил Покръстителят[1]

 

В „Синодика на Българската църква“ (XIII-XIV в.), за разлика от „Именника на българските ханове“, началото на българската история е поставено с първия християнски владетел с очевидния стремеж да потъне изцяло в забвение предшестващото езическо минало: „Начало на българските царе: На Борис, първия български цар, наречен в светото кръщение Михаил, който приведе българския род към богоразумие чрез светото кръщение — вечна памет“[2].

Наследник на Персиян на ханския престол бил синът му Борис I (852–889 г.; † 2 май 907 г.)[3]. Той поел управлението на съдбините на държавата в твърде сложна и напрегната обстановка. Българо-византийското съперничество за политическа хегемония над славянските племена в Тракия, Македония и Родопската област било вече решено. Завоеванията в среднодунавските земи през първата половина на IX в. поставили държавата в непосредствено съседство на северозапад с Немското кралство, Великоморавия и Хърватия и насочили нейните интереси натам — една твърде полезна посока.

Политическата и църковна експанзия на Немското кралство спрямо среднодунавските славяни създавала напрежение в Средна и Югоизточна Европа и водела до сложни политически комбинации и военни съюзи. Изострило се и съперничеството между Константинополската патриаршия и папския Рим за църковно надмощие над намиращия се в процес на християнизация или все още непокръстен славянски свят.

Сключеният през 30-те години на IX в. и потвърден през 845 г. българо-немски мирен договор запазил своята валидност и в началото на Борисовото царуване. През 852 г. пратеници на българите пристигнали в Майнц при крал Людовик Немски, за да изразят неговата готовност за поддържането на сключения преди договор. Заедно с тях били и пратениците на славяните (вероятно моравските)[4].

Още на следващата година настъпил рязък и внезапен обрат в отношенията между българската държава и Немското кралство. Българите се съюзили с моравците и воювали срещу немците, но били победени[5]. По всяка вероятност тогава е бил осъществен военен съюз между хан Борис I и великоморавския княз Ростислав (846–870 г.), чийто вдъхновител бил кралят на Франция Карл Плешиви (840–877 г.). Злополучният изход на избухналата война за българите се потвърждава и от едно сведение, което има старобългарска летописна основа: „Когато казаният дивен Борис наследил властта, облак от франки покрил цяла България“[6]. За да изолира българите от моравските славяни, крал Людовик Немски подтикнал към война и зависимия от него в политическо отношение хърватски княз Търпимир (845–864 г.). Българският поход срещу Хърватия се оказал неуспешен: „Князът на Хърватия… никога не е бил подчинен на българския княз. Нито пък българин е воювал срещу хърватите. Само князът на България Михаил-Борис тръгнал на поход и воювал срещу тях, но нямал никакъв успех и сключил мир, като дарил хърватите и бил дарен от тях. И никога хървати не са плащали данък на българите, но от двете страни си правели често подаръци в знак на приятелство“[7]. Принудени да воюват на два фронта, българите претърпели тежко поражение.

Отношенията между България и Византия, които били доминанта във външната политика, продължавали да бъдат неуредени. Включването в българската държава на редица територии и обитаващите ги славянски племена засегнало чувствително интересите на империята на Балканския полуостров. За известно време главно поради непрестанните войни, които водела в Мала Азия срещу арабите, тя не можела да съсредоточи военните си сили за борба срещу България.

През 855–856 г. избухнала нова българо-византийска война. Нейните причини трябва да се търсят в опита на Византия да възстанови властта си над редица стратегически важни крепости и области на юг от Балкана (особено в Тракия), владени от България. Византийското настъпление срещу България по суша и море било предводителствано от император Михаил III (842–867 г.) и кесаря Варда. В резултат от успешните си военни действия по долината на река Марица, в земите между Странджа и Балкана и Черноморското крайбрежие, византийската армия завладяла Филипопол и околността му, областта Загора и черноморските градове Девелт, Анхиало и Несебър.

Започнатите българо-византийски преговори довели до сключването на мир през 856 г.[8] Пряко свидетелство за мира, постигнат тогава между двете държави, и за неговото поддържане е отбелязаният в един арабски извор факт, че през лятото на 860 г. български пратеници пристигнали в Константинопол и били приети на аудиенция в двореца на византийския император[9].

През 862–864 г. в Европейския югоизток настъпило ново прегрупиране на политическите сили и изостряне на взаимоотношенията между отделните държави. Великоморавия се възползвала от вътрешните междуособици в Немското кралство и постигнала значителни успехи във войната си с него. Укрепването на нейните позиции в среднодунавските земи застрашавало българското владичество и интереси над някои тамошни славянски племена. Това довело до изграждане на военен съюз между крал Людовик Немски и хан Борис I през 862 г., който бил насочен срещу великоморавския княз Ростислав и съюзилия се с него Людовиков син Карломан, управител на областта Каринтия. През 863 г. Людовик Немски, подпомогнат от идващите от изток българи, настъпил в поход срещу Великоморавия[10]. При създалото се неблагоприятно за него военнополитическо положение княз Ростислав бил принуден да потърси помощта на Византийската империя[11].

Междувременно Византия твърде бързо излязла от временната изолация от събитията в Европейския югоизток и се възползвала от редица неблагоприятни за България обстоятелства, за да може да наложи тук своето политическо и църковно влияние.

През август 863 г. на Балканския полуостров и българските земи започнал силен земетръс, който траял цели четиридесет дни. Освен това годината била неплодородна и българското население било измъчвано от голям глад и други природни бедствия[12]. Това положение било използвано от Византия, за да може чрез военен удар срещу българската държава да подпомогне своя съюзник Великоморавия. Византийският пълководец Петрона разбил през лятото на 863 г. арабите и отстранил временно опасността от тях. Цялата византийска армия след това била прехвърлена на Балканския полуостров и по суша и по море се отправила на поход срещу България. Заангажираните на северозападните граници на държавата български войски не могли да окажат отпор на нашествието. Българите били принудени да сложат оръжие. Още през есента на 863 г. започнали преговори и на следващата година бил сключен „дълбок мир“ между България и Византия. Макар и да не са записани в специален документ, условията на този мирен договор могат, въз основа на сведенията на византийските автори, да бъдат възстановени. Българският владетел се задължил „да се покорява на императора на ромеите“ и да разтрогне съюза си с немския крал Людовик, насочен срещу Великоморавия. Той обещал също да се покръсти заедно с народа си. Единствената придобивка за българите било връщането на областта Загора без черноморските крепости Несебър, Анхиало и Девелт, които останали във византийски ръце[13].

Деветият век в европейската история се характеризира с усилената мисионерска дейност на Римската и Константинополската църква за по-широко разпространение на християнството сред многобройните новопоявили се племена и народи, обновили етнически континента. Тази мисионерска дейност в значителна степен била насочена към славянския свят. При нея религиозно-верските причини и интереси се преплитали с политическите. Това имало един краен и съществен резултат: още през Ранното средновековие християнството станало господстваща универсална религия в Европа и това предопределяло тенденциите на нейното духовно развитие, цялостната й култура.

Към средата на IX в. изпъкнали редица предпоставки за приобщаването на Българското ханство към семейството на християнизираните европейски държави. Преди всичко значителна част от включеното в пределите му славянско население от Тракия и Македония в резултат от дейността на византийското духовенство и постепенното възстановяване на църковната организация на Балканския полуостров било вече християнизирано и свързано с вероизповеданието и обредността, проповядвани от Константинополската църква. Езическите религии на българите и славяните, макар и да съдържали елементи на монотеизъм, не могли да придобият универсалистичен характер, за да може едната от тях да стане държавна религия. Преодоляването на противопоставянето върху религиозна основа можело да стане чрез въвеждането на една универсална религия, чрез която да се преодолеят племенните, етническите, културно-битовите и религиозно-духовните различия сред населението. Християнската религия вече отдавна била възприета от редица народи и държави в Европа. При господстващото езичество българският народ, наричан презрително от византийските автори „варварски“ и „христоненавистен“, оставал настрани и изолиран от изграждащата се върху идейните основи на християнството европейска култура.

Както известяват византийските извори, пратениците на хан Борис I, които дошли в Константинопол, за да водят преговорите и да сключат мирния договор след претърпяното поражение били покръстени незабавно след полагането на клетвени обещания за поддържането му. Константинополската патриаршия не се забавила заедно с българските пратеници да изпрати в България през 864 г. един византийски епископ и мнозина свещеници и монаси, които имали задача да извършат приобщаването на населението на българската държава към християнството. Хан Борис I не придал тържественост на своето кръщение, извършил го тайно през една нощ и приел името на тогавашния византийски император Михаил III (842–867 г.). Заедно с българския хан тогава „били покръстени и много други между българите, които се отличавали по род, значение и богатство“[14].

Непосредствено след покръстването на българския хан Борис I и българския народ византийските историци и хронисти създали редица легендарни разкази[15]. В тези византийски легенди най-често разпространени са следните два варианта. Според единия византийската императрица Теодора се обърнала до българския владетел с молба да й бъде даден някакъв монах, назован Теодор Куфара, който се намирал в български плен. Той обещал да го върне и в замяна поискал връщането на собствената си сестра, която някога била пленена от византийците, а сега била държана в императорския дворец. По време на своето пленничество тя се приобщила към християнството. След завръщането си в България тя започнала „да сее семената на вярата“ в сърцето на своя брат. Въпреки това той продължавал да усръдства в езическото си суеверие. Но ненадейно в страната настъпила изпратена от Бога напаст. За да отърве народа си от нея, Борис I бил принуден да призове помощта на християнския Бог. „След като българите се отървали от злините, той по този начин бил обърнат към богопочитанието, удостоил се с купела на новорождението и от изпратения при него от столицата [Константинопол] епископ бил преименуван Михаил по името на императора.“

Според другата широкоразпространена легенда българският владетел имал голяма страст към лова. Поради това той заповядал в неговия дворец да бъдат изобразени ловни сцени, които да бъдат наслада за очите му денем и нощем. Той повикал някакъв византийски пленник — монах и живописец, на име Методий и му заповядал да изобрази сцена, която да предизвиква в гледащите я страх и удивление. „Монахът впрочем, знаейки, че нищо друго не събужда толкова ужас, колкото второто Божие пришествие, изобразил там именно него: от едната страна как праведниците получават награда за страданията, а от другата — как грешниците събират плодовете на своя живот и биват прогонени и насилствено изпращани към очакващото ги мъчение. След като картината била свършена и той [Борис I] видял тези неща — той бил обладан от страх пред Бога, посветен бил в нашите божествени тайнства и в дълбока нощ приел божественото кръщение.“

Според сведенията на два късни паметника — Чешката (XIII в.) и Моравската (XIV в.) легенди — преди заминаването си за Великоморавия славянският просветител Константин-Кирил покръстил българите[16].

В Пространното Климентово житие охридският архиепископ Теофилакт като активна фигура в българското покръстване поставя славянския първопросветител Методий: „Освен това великият Методий тогава непрекъснато дарявал благодеянията на словата си на княза на българите Борис, който живял през времето на ромейския василевс Михаил и когото по-рано бил направил свое [духовно] чедо и когото бил привързал към себе си чрез прекрасния си във всяко отношение език“[17].

Още през IX в. с определена цел римското духовенство създало легендата, че владетелят на България „приел учението и тайнствата на християнската вяра“ чрез римския презвитер по име Павел и възнамерявал да получи от апостолическия престол правилата на вярата и учението за светия закон[18].

Многобройните легенди, създадени за покръстването на българите и техния владетел Борис I както във Византия, така и в Западна Европа и в самата България, свидетелстват за широката популярност на това наистина епохално и особено значимо събитие в българската история[19].

По всичко изглежда, че по време на покръстването в България твърде много се разпалили религиозните страсти и се улеснил до голяма степен и достъпът на други религии, а дори се създали условия за проникването на ереси. Редом с дошлите по официален път проповедници на Константинополската църква дошли и други лица, които безразборно започнали да покръстват населението. Някакъв грък лъжливо заявил, че бил презвитер, и покръстил мнозина в България. Разобличен и заловен, той бил наказан по най-жесток начин — лишен бил от нос и уши, след това бил прогонен от пределите на държавата[20]. Целият този хаос, който настъпил в страната по време на покръстването, когато България станала открит терен за прииждащите отвсякъде проповедници, не можел да не всее известни опасения у българския владетел. Поради това по-късно той известил на римския папа Николай I (858–867 г.), че в страната му „са дошли от разни места християни, които своеволно разправят много и различни неща, т.е. гърци, арменци и хора от други места“. Нещо повече, в България дошли и арабски проповедници, които предложили на българския владетел да разпространяват сред населението исляма[21]. Успоредно с ортодоксалното християнство очевидно през този период, пък и по-късно в България благоприятна почва за разпространение намерили и някои ереси, сред които на първо място трябва да бъде поставено павликянството.

Българо-византийското сближение и поемането на обета за покръстване на страната на хан Борис I довели до незабавна реакция на крал Людовик Немски, за когото откъсването на България от политическия съюз било опасно явление. През пролетта на 864 г. той потеглил с враждебни намерения „срещу княза на българите“, който бил обещал да стане християнин[22]. Изглежда, че немският политически натиск е целял и откъсването на България от обвързаността й с Константинополската патриаршия. Не е случайно, че още през май 864 г. чрез епископа на Констанц Соломон немският крал уведомил папа Николай I за своите взаимоотношения с българския княз и за своите намерения спрямо него. Той му известил, че възнамерява да се срещне с българския владетел в Тули (сега гр. в Австрия) и да сключи с него мир. Същевременно той изразявал надежда, че „самият княз на българите желае да се покръсти и че мнозина от самите тях станали християни“. В своя отговор римският папа изразил надеждата за приобщаването на българите към християнството, по-точно към Римската църква[23]. Българо-немското сближение в средата на 864 г. не дало очакваните от крал Людовик Немски резултати. Причината за това били последиците от българо-византийската война.

При християнизацията на българския народ от византийската църковна мисия най-голяма бариера представлявал езикът. Борис I-Михаил поради това се стремял с някои външни изяви да покаже по същество дълбока промяна и побързал „с Христовата сила и кръстния знак“, както се е изразил един анонимен старобългарски автор, „да победи коравото и непокорно българско племе“, да го „отвърне от тъмните, измамни, смрадни и богоненавистни жертви и да го изведе от мрак на виделина, от измама и кривда към истина“. Той заповядал да бъдат порутени и разорени езическите капища и требища, за да бъдат въздигнати на тяхно място храмове на новия Бог[24].

За своята бъдеща дейност като християнски владетел Борис I-Михаил, изглежда, непосредствено след своето официално кръщение е получил от своя духовен наставник по въпросите на вярата, константинополския патриарх Фотий (858–867 г.; 877–886 г.), специално послание с наслов „Послание до княза на България Михаил — в какво се състои работата на един княз“[25]. „Посланието“ е изпълнено с риторичност, наставления, християнска философия и история. Неговата цел е да убеди в правотата на християнството новопокръстения владетел и да го поучи в по-нататъшната му дейност. Удивителен е стремежът на патриарх Фотий да разкрие пред българския владетел, който е имал съвсем прагматично отношение към новата вяра, дълбоките и твърде абстрактни теологически спорове за същността на Светата Троица, идейните корени на християнството и неговата философска същност. Със страстта на теолог и църковен историк Фотий изброява седемте вселенски събора, разкрива техните решения, сочи и характеризира личностите, които са играли важна роля в тях. С присъщото си самочувствие той не се сдържал да даде на българския княз уроци как да ръководи държавата и да се отнася към поданиците си, а дори му предписал нормите на дворцовия етикет. Той му дал и редица други полезни съвети, като накрая дори му обещал блаженство в отвъдния свят при спазване на предписаното.

Кръщението на българския владетел ускорило действията на надигащата се болярска и народна опозиция в страната, която била насочена срещу християнската религия, византийското духовенство и срещу проникващото византийско културно и политическо влияние.

Брожението срещу християнизацията се усилило и хан Борис I бил обвинен, че „дал лош закон“ и е „отстъпил на бащината чест и слава“. Стихийно зреещото и непрекъснато подклаждано недоволство от българските боляри прераствало в бунт, който избухнал през 866 г. във вътрешната област.

Бунтовниците се насочили към столицата Плиска с намерението не само да спрат процеса на християнизация, но и да смъкнат и убият хан Борис I-Михаил и да поставят нов владетел на престола. Опрял се на част от боилите, ханът успял да разгроми бързо бунтовниците. По време на потушаването на бунта била извършена кървава разправа. Най-видните бунтовници — „първенците“, заплатили с живота си дързостта да посегнат върху живота на своя хан и да турят край на делото на християнизацията. Петдесет и двама български боили заедно с целия си род били избити. По-малко знатните и особено обикновеният народ, който участвал в бунта, били освободени, без да претърпят каквото и да е наказание, защото народът „пожелал да стори покаяние“. Впоследствие хан Борис и подкрепящото го боилство се обърнали към папа Николай I, за да питат дали е било голямо прегрешението им по време на потушаването на бунта. Първослужителят на Римската църква опростил стореното с думите: „Обаче защото вие сте сгрешили по-скоро от ревност към християнската вяра и от незнание, отколкото от друг порок, вие добивате за това опрощение и милост и благоволението на Христа, щом последва от ваша страна покаяние“[26].

Историческите свидетелства за бунта са оскъдни. Повечето от тях са от западен произход. Византийските автори само мимоходом и твърде еднообразно разказват за него. Старобългарските автори, по всичко изглежда, съвсем съзнателно премълчават за това събитие с очевидната цел да не опетнят с кръв името на владетеля, провъзгласен впоследствие за светец. Според всички автори — западни и византийски — хан Борис I-Михаил успял бързо и лесно да се справи с бунтовниците чрез „съдействието на Божията сила“ и на „Христовия кръст“. Реймският архиепископ Хинкмар (IX в.) в своето сравнително по-пространно изложение е записал една легенда за потушаването на бунта в стила на извършените в Божие име чудеса. Тази легенда, изглежда, е била създадена в България и впоследствие била усърдно разпространявана. Хинкмар Реймски по следния начин описва разгрома на бунтовниците, които се отправили към българската столица: „Но той [Борис I], като призовал името Христово, потеглил срещу цялото множество само с четиридесет и осем души, които били останали при него поради предаността си към Христовата вяра. И веднага щом излязъл от градските врати, нему и на тия, които били с него, се явили седем духовни лица и всяко едно от тях държало в ръката си запалена свещ. И така те вървели пред княза и пред онези, които били с него. А на тези, които били въстанали против него, се сторило, че върху тях пада огромна пламтяща сграда. А конете на онези, които били с княза, както се сторило на противниците, вървели изправени и ги поразявали с предните си крака. И такъв страх ги обзел, че те не могли да се приготвят нито за бягство, нито за отбрана, но прострени на земята, не могли да се движат“[27].

Причината за бунта против Борис I, приетото от него кръщение и масовата християнизация на българското население се коренят в консервативната преданост на българското боилство към езическите религиозни вярвания и в силно изразените антивизантийски настроения, проявени дори в разправа с византийското духовенство. Не е случаен фактът, че това духовенство след потушаването на бунта се отказало да даде покаяние на обикновения народ, който участвал в него. Още по-насочващо в това отношение е обстоятелството, че докато в западните извори подробно се разказва за бунта, византийските автори само го споменават или дори премълчават за него, спирайки се по-подробно на обстоятелствата, накарали българския владетел да приеме християнството от Константинопол. В антивизантийската насоченост на бунта религиозните истини са били тясно преплетени с политическите. Прави впечатление, че езическата реакция срещу покръстването и участието в бунта идвали главно от българска етническа среда, докато славяните подкрепяли всецяло извършената християнизация. И ако християнството действително нанасяло известни удари върху безразделното политическо господство в ханството на българската аристокрация чрез физическото унищожаване на голяма част от нея из родов корен, хан Борис-Михаил ясно показал, че по-нататъшната власт на владетеля няма да се крепи само на нейната вярност и преданост, но в голяма степен ще се опира на приобщената в управлението славянска аристокрация и свързаното с нея многобройно славянско население от различните краища на ширналата се в далечни предели държава. За пръв път в дотогавашната история на Българското ханство негов владетел се осмелявал да се разправи така жестоко със своя род и племе — не само в защита на нововъзприетата християнска вяра, но и на даване път на господството на славяните. Чрез това процесът на християнизация вървял ръка за ръка със славянизацията, а техният път се проправял от един потомък на славен български династичен род, който с решителността и увереността на месия чертаел и предопределял бъднините на един народ и свързаната с него държава.

Византия никога не е смятала, че приобщаването на България към нея има единствено църковен характер. За нея по-важно било политическо подчинение, обусловено от влизането на българския владетел в кръга на „семейството на владетелите“, начело на което стоял византийският василевс. Във Византия господствало убеждението, че по силата на християнското кръщение хан Борис станал „духовен син“ на византийския император, тъй като от него приел християнството и получил християнско име в духа на установеното в християнския ритуал религиозно тайнство. Според тогавашния патриарх Фотий християнизирането на един чужд народ или на „варварско племе“ представлявало най-сигурното средство за премахване на всяка негова враждебност и неподчинение на византийската политика[28].

Средата и втората половина на IX в. се характеризирали с изострените противоречия между Римската и Константинополската църква, които водели борба за църковно-религиозно попечителство преди всичко над все още не изцяло християнизирания славянски свят. Тяхното грандиозно съперничество от сферата на чисто каноничните и религиозни спорове се пренесло върху българския църковен въпрос, който за дълго време се превърнал в „ябълка на раздора“ във взаимоотношенията им.

При създалото се положение за хан Борис имало един-единствен благоприятен изход да доведе докрай подхванатото дело за християнизацията на българския народ — възобновяване на политическия съюз с Немското кралство и установяване контакти с Римската църква.

На 29 август 866 г. в Рим пристигнало българско пратеничество, в състава на което влизали Борисовият родственик (вероятно кавхан) Петър и боилите Йоан и Мартин. Българските пратеници носели със себе си поменик от въпроси, отправени към римския папа, много дарове за светите места в Рим, а за свети Петър ханът изпратил между другите дарове и оръжието, с което бил въоръжен, когато в името Христово възтържествувал над своите противници — участниците в бунта. Според Бертинските анали (IX в.) след потушаването на бунта срещу покръстването през 866 г. българският владетел „отправил в Рим своя син и много от болярите на своето царство“[29]. А в своята история под същата година съвременникът на събитието Андрей от Бергамо е записал: „По това време народът на българите бе възпламенен от Божествено вдъхновение, понеже те станаха християни и признаха Христос за свой владика. Толкова голяма любов обхвана техния цар, че той самият пристигна в Рим до църквата на св. Петър и тук донесе дарове…“[30]. Както присъствието на Борис I-Михаил, така и на неговия син (вероятно първородния Владимир-Расате) в първото българско пратеничество до папата изглежда малко вероятно и не се потвърждава от други свидетелства.

В разгара на двубоя между Римската и Константинополската църква, между папа Николай I и патриарх Фотий, пристигането на българското пратеничество в Рим създавало благоприятни условия за наклоняване на везните в полза на папството. Радостта на папа Николай I от пристигането на българските пратеници е много добре предадена от очевидеца на събитието Анастасий Библиотекар: „Щом преблаженият папа получил това, изпълнен от голяма радост въздал хвала на Христа и благодарейки с цялата поверена му свише църква с предано сърце и смирен глас прославил безкрайно нашия Бог, който в последно време направил толкова голямо чудо“[31]. Самият папа Николай I не се забавил да сподели възторга си от него с архиепископ Хинкмар Реймски и другите архиепископи и епископи в неговото Христово царство. Неговото послание до тях съдействало за нарастване на популярността на българите и техния владетел и известило нашироко за тяхното приобщаване към християнството[32].

По същото време българският владетел проводил пратеничество до крал Людовик Немски, което било прието от него в Регенсбург. Българите искали от Немското кралство да им бъдат изпратени епископи и свещеници[33]. Двойното пратеничество било обусловено както от църковни, така и от външнополитически съображения. От една страна, българският владетел се надянал на все по-голяма благосклонност и разбиране от страна на римския престол, а от друга — възобновил своя съюз с Людовик Немски, на чиято подкрепа е разчитал при воденето на преговори с папството.

Към преговорите на България с папския Рим интерес проявил и император Людовик II (844–878 г.), владетел на Северна Италия. Като узнал за българското пратеничество до папа Николай I, той отправил пратеник до него със заръка да му предаде „оръжието и другите предмети, които българският княз бил изпратил за свети Петър“. Някои от тези предмети папата изпратил на императора, а други задържал за себе си, като поискал за това извинение[34].

В същото време папа Николай I, след като „задържал при себе си с почести“ българските пратеници, се заел да приготви отговорите на връчения му поменик от въпроси.

Тъй като официалният език на българската държавна канцелария бил гръцкият, то и допитванията на българите, изглежда, са били написани на него. Поради това на първо време било необходимо те да бъдат преведени на латински — единственият език, с който си служела канцеларията. С тази задача се заел игуменът на манастира „Санта Мария“ — Трастевере Анастасий Библиотекар. Съобразно личните указания на папата той съставил и прочутите „Отговори на папа Николай I по допитванията на българите“[35].

Като исторически извор „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“ (на 115 въпроса от българска страна били дадени 106 отговора) могат да бъдат характеризирани като истинско огледало на състоянието на България преди и по време на покръстването и бунта срещу княз Борис. Те свидетелстват за верския хаос, който настъпил в страната по време на християнизацията, за затрудненията, пред които се изправил българският владетел, за бита и езическите религиозни вярвания на българите, за социалните и политическите отношения в българското общество, за държавно-административното и военно устройство на страната и т.н. Във въпросите на българите не може да се открие каквото и да е желание към дълбоко проникване в догмите на християнската религия, а по-скоро стремеж за узнаване на задължителните норми на християнската обредност; те са искали да придадат външен израз на неосмислената вяра, поради което за тях по-голямо значение е имала нейната форма, отколкото съдържанието й. Затова те питали дали може конска опашка да бъде знаме на българската войска, в кои дни трябва да се работи и в кои да се пости, може ли с шапка да се влиза в църква, дали да се носят гащи, как да се действа спрямо пазещите ревниво езическите си вярвания и обичаи, как да се отнасят към търсещите убежище в християнския храм и т.н.

Въпросите, отправени до римския папа, по своето съдържание могат да бъдат систематизирани в няколко основни групи: църковноканонични, религиозно-обредни, правно-наказателни, относно бита и държавно-административно устройство. На пръв поглед те са безразборни, зададени хаотично, но всъщност засягат почти всички страни на живота на държавата и обикновения човек. Тези въпроси разкриват желанието на хан Борис и аристокрацията да узнаят всичко онова, посредством което би могло да се извърши обновление на българската държава и на българския народ в духа на християнската обредност, етика, правни норми, морал и идейни възгледи. Тези въпроси показват, че хан Борис I-Михаил и приближените му боляри са познавали добре византийската църковна практика и някои паметници на византийското законодателство — „Еклога“ и „Номоканон“, които вероятно били частично прилагани преди това в българската действителност[36].

Самите „Отговори“ на папа Николай I са пълна противоположност на „Посланието до княза на България Михаил“ на патриарх Фотий. Те наистина нямат богословските и литературните достойнства на Фотиевото послание, но били по-близки до духа и интересите на българите. Папата отговарял просто и пряко на поставените въпроси, като в повечето случаи се стремял да отгатне желания отговор, за да може да го даде. Духът на българската действителност станал дух на неговите отговори.

Въпросите на българите имали свой център: Може ли начело на Българската църква да се ръкоположи самостоятелен църковен глава — патриарх, и от кого трябва да бъде извършено неговото ръкополагане? На него папата отговорил така: „Вие питате дали е позволено да ви се ръкоположи патриарх. Но за това нищо определено не можем да ви отговорим, преди да се завърнат нашите пратеници, които изпратихме при вас, и ни съобщят какво множество и единодушие на християните има у вас. Обаче на първо време вие трябва да имате епископ и когато с увеличение на божията благодат у вас се разшири християнството и бъдат ръкоположени в отделните църкви епископи, тогава трябва да се избере между един, който трябва да се нарече ако не патриарх, то поне архиепископ“[37]. Папа Николай I (това личи от по-нататъшните му ходове) не е имал сериозни намерения да позволи ръкополагането на самостоятелен глава на бъдещата Българска църква — това противоречало на прокараната от него концепция за върховенство на Римската църква в целия християнски свят. Поради това той дипломатично се опитвал да проточи разрешаването на въпроса за статут на Българската църква с оглед да спечели време, което му било необходимо за насаждане на неговото влияние и църковна власт в България.

В своите „Отговори“ папа Николай I не пропуснал да уязви Константинополската църква и да посочи редица несъобразности в нейните канони и практика, като подчертал, че „истинско и съвършено християнство, което да няма петно или бръчка“, може да даде на българите само Римската църква. Същевременно той подчертал в края на своите „Отговори“, че относно правата на епископа, който ще бъде ръкоположен в България, най-меродавен орган ще бъде апостолическият престол.

След като били приготвени „Отговорите“ и писмата до българския княз Борис, на 13 ноември 866 г. папа Николай I ги връчил тържествено на българските пратеници. Поради това той определил и състава на своята църковно-проповедническа мисия в България, начело на която поставил опитните дипломати и изпитаните мисионери — епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. Съпровождани от множество представители на висшето духовенство, от престоялите повече от два месеца в Рим български пратеници и папското пратеничество до Константинополската църква (то се състояло от епископа Донат Остийски, презвитера на Римската църква Лъв и дякона на апостолическата катедра Марин), те потеглили към България по суша. Внушителното папско пратеничество пристигнало тук в края на ноември 866 г., посрещнато радушно от българския хан[38].

Римските пратеници започнали незабавно своята дейност съобразно с дадените им от папа Николай I „меденоструйни съвети и наставления“. За да разчисти пътя им за свободна дейност в страната, българският владетел заповядал да бъде прогонено византийското духовенство. Римските мисионери обиколили цяла България, проповядвали и насаждали християнството, воювали срещу някои ритуали, установени от византийското духовенство, покръствали непокръстените, освещавали новопостроените храмове и налагали и разпространявали името и авторитета на папа Николай I. Според Анастасий Библиотекар скоро след това хан Борис поел обет за вярност към Римската църква: „Да знаят всички боляри и всички племена на Българската земя, че от днес след Бога ще бъда слуга на блажения Петър и на неговия наместник“[39].

Междувременно и крал Людовик Немски побързал да удовлетвори българските искания. Първоначално той отправил пратеници до своя брат френския крал Карл Плешиви (840–877 г.) и поискал от него църковни съсъди, одежди и книги за богослужение. Карл взел от епископите на своето кралство голям брой от исканите вещи и му ги изпратил, за да ги препрати в България. В началото на 867 г. в България пристигнало многобройно немско пратеничество от презвитери и дякони, съпровождано от опитния в покръстителската дейност епископ Пасау Херменрих — „по-вещ със словото, отколкото с перото“. Той добре познавал, както това личи от едно от съчиненията му, българите и бил напълно подходящ за възложената му мисия. Немските проповедници заварили в България разгърналите усилена дейност папски мисионери. При това положение тяхното пребиваване тук се оказало излишно. След известен престой, по време на който очаквали решението на своя крал, те напуснали страната на българите[40].

Докато епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски заедно със съпровождащото ги римско духовенство останали в България, за да продължат своята дейност, епископ Донат Остийски, презвитер Лъв и дякон Марин, придружени от българско пратеничество, потеглили към Константинопол. На българо-византийската граница пратениците на Римската църква били спрени от стратега на тема Тракия Теодор, който ги подложил на оскърбления и им заявил: „Нашият император вече не ви смята за необходими.“ Пратениците на българския владетел били пропуснати и успешно пристигнали в Константинопол, гдето били приети от император Михаил III. Той им връчил писмо до Борис I-Михаил, в което осъждал промяната на българската църковна и политическа ориентация и сипел хули по адрес на Римската църква; главното обвинение за настъпилата промяна се хвърляло върху нея. След четиридесетдневния си престой в България папските пратеници до Константинопол отново поели обратния път към Рим. За да регистрира своята преданост към Римската църква, хан Борис изпратил на папа Николай I писмото, което получил от Константинопол[41].

Ходовете на българската дипломация през втората половина на 866-началото на 867 г. много скоро дали силен ефект: политическата тяжест и известност на България сред западноевропейските държави силно нараснали; папският Рим придобил големи амбиции за окончателното завоюване на неочаквано придобития български църковен диоцез; Византийската империя и Константинополската патриаршия били респектирани.

Погледнато в по-широк мащаб, борбата между Рим и Константинопол излязла извън рамките на формалните църковноканонични спорове и придобила като естествен център българския църковен въпрос. Загубването на българския църковен диоцез било преди всичко личен неуспех на патриарх Фотий, но в изпратената в началото на 867 г. енциклика до източните патриарси той направил опит да стовари изцяло вината върху римското духовенство: „Нямаше още и две години, откакто тоя народ бе захванал да почита християнската вяра, когато мъже злочестиви и отвратителни… се изхитриха да развратят българите и да ги отклонят от правите и чисти догми на непорочната християнска вяра…“[42]. Между май-септември 867 г. в Константинопол дори бил свикан събор на източните църкви, на който служителите на Римската църква били охулени като „отстъпници“, „еретици“ и „антихристи“, а самият папа Николай I бил анатемосан.

Междувременно сред познатите му представители на висшето римско духовенство княз Борис насочил своя избор за архиепископ на България към Формоза Портуенски, който му допаднал със силно изразените си амбиции, енергичността и високата си нравственост. За него епископ Евгений Булгариус от Неапол (X в.) е написал следното: „Николай I посветил за епископ Формоза, познавайки го като отличен учен. И затова го изпратил да проповядва в България. Той усърдно обучил най-ужасния и най-езическия народ по пътя на истината, на правилата на вярата и на учението на Христа.“[43]

Ръкополагането на епископ Формоза Портуенски за глава на Българската църква можело да стане със съгласието и благословията на папа Николай I. През втората половина на 867 г. в Рим пристигнало ново българско пратеничество, в състава на което влизали Борисовият родственик кавхан Петър, канът-багатур Сондоке, боилът Георги и ичиргу-боилът Стасис. От името на своя хан те искали за архиепископ на България да бъде ръкоположен Формоза — „истински епископ по живот и нрави“, а освен това да бъдат изпратени и други презвитери, които да поучават българския народ[44]. Макар привидно да изразил радостта си както от повторното идване на българското пратеничество, така и от укрепването на позициите на Рим в България, папата не бил съгласен с ръкополагането на Формоза Портуенски. Той решил да бъде по-внимателен при подбора на духовенството, което щяло да замине за новопокръстената страна. Начело на новата мисия той поставил епископите Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски. На българския владетел се предоставяла възможността да избере за глава на църквата измежду двамата новоназначени епископи и Павел Популонски — „този, който бъде намерен в името Господне достоен за архиепископски сан, и да се изпрати на апостолическата катедра за посветяване“. Според замисъла на папа Николай I Павел Популонски и Гримоалд Полимартийски трябвало да останат в България и „да извършат като нейни епископи всичко, което се отнася до Божествената служба на този народ“[45].

Отказът за назначаването на Формоза за архиепископ на България се превърнал в една от най-крупните грешки на папа Николай I в отношенията му с Изтока. Тя се оказала със съдбоносни последици както за взаимоотношенията на Римската църква с България, така и за борбата между Константинопол и Рим за църковна хегемония в Европейския югоизток. Опитът на наследилите римския престол първосвещеници да я поправят впоследствие се оказал напълно неуспешен, тъй като политическата обстановка се променила не в тяхна полза.

Пратениците на хан Борис от втората внушителна мисия в Рим отложили своето заминаване за България, тъй като на 13 ноември 867 г. умрял папа Николай I.

Новият римски папа Адриан II (867–872 г.) питаел лична ненавист към епископ Формоза Портуенски. Той бил още по-категоричен при отказа и се изявил като праволинеен продължител на политиката на своя предшественик. Веднага след възкачването си на престола (14 декември 867 г.) той наредил определеното преди римско пратеничество, придружено от легатите на хан Борис, да замине за България[46]. Единствената промяна, която извършил, била подписването на отдавна приготвените писма с неговото име вместо с името на папа Николай.

По пътя към България внушителното пратеничество отседнало в прочутия манастир, който се намирал край северноиталианския град Аквилея. В намиращото се в него евангелие (впоследствие то е наречено Чивидалско), писано през V-VI в. и смятано за свещена реликва, българските пратеници получили почетното право да запишат имената на членовете на семейството на хан Борис-Михаил, своите имена и имената на някои свои близки родственици. Запазените две приписки към това евангелие са първостепенен извор за състава на княжеското семейство, семейството на неговия приближен Сондоке и единственото пълно упоменаване на състава на тогавашното българско пратеничество. В първата от тях е записано: „Тук са имената от България. На първо място техният княз Михаил и брат му Докс и другият му брат Гаврил, и съпругата му Мария, и синът му Расате, и другият Гаврил, и третият син Симеон, и четвъртият син Яков и дъщеря му монахинята Пракси, и другата му дъщеря Анна. Зергобула Стасис…“ Втората с лични имена приписка събужда още по-голям интерес: „От България, който пръв дойде в този манастир, името му е Сондоке, и жена му Анна, и баща му Йоан, и майка му Мария, и синът му Михаил, и другият му син Велегнев, и дъщеря му Богомила, а другата Каля, и третата Мария, и четвъртата Елена, и петата Мария, и другата му съпруга Собеслава. И другият знатен мъж Петър… и Георги. Петър и жена му София“[47].

През февруари 868 г. епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски, придружавани от Борисовия пратеник Петър, се завърнали в Рим. Незабавно след завръщането си те се явили пред папа Адриан II. Българският пратеник „донесъл заедно с даровете“ и писмо на хан Борис, в което той се обръщал към папата с молба да ръкоположи за архиепископ на България „или добре познатия нему дякон Марин…, или да изпрати някого от кардиналите на своята църква — мъж най-достоен да бъде избран от българите за архиепископска длъжност“[48]. Прави впечатление, че хан Борис I поставил условия пред папата за бъдещия поставеник на българския архиепископски трон и изразил несъгласие с изпратените му от Рим кандидатури. Тази твърда позиция не била осмислена и осъзната от страна на папството.

Папа Адриан II не успял да съзре поврата в поведението на българския владетел след отстраняването на Формоза Портуенски и отказал да постави за български архиепископ влиятелния и авторитетен дякон Марин или някой от кардиналите си и своеволно спрял своя избор върху някой си поддякон Силвестър. Придружен от епископ Леопард Анконски и снабден с папската препоръка, кандидатът за български архиепископски трон пристигнал в Плиска, „за да бъде избран от българите“. Папският кандидат се задържал в България само 21 дни. Той бил принуден да се завърне в Рим, придружен от епископите Леопард Анконски и Доминик Тривенски. Те дошли и донесли на папата писмо от българския хан, чийто тон не бил твърде учтив. В това писмо Борис І рязко и категорично поставил искането си пред папата „да изпрати за архиепископ дякон Марин или епископ Формоза“. В пространното си писмо отговор папа Адриан II, разбирайки, че българската държава е вече на път да се изплъзне от църковната юрисдикция на Римската църква, подчертал, че „когото й да посочи по име благочестивият княз, него без съмнение одобрява с първосвещеническа предвидливост за архиепископ на българите“[49]. Разбира се, ръкополагането на дякон Марин или епископ Формоза се изключвало. Оказало се обаче, че вече е късно за търсене на основа за компромиси.

Междувременно в Константинопол станали големи промени в императорския двор и в църквата. В резултат на преврат Михаил III, кръстникът на българския хан, бил убит и на престола се възкачил Василий I Македонец (867–886 г.). Отстранен бил и от патриаршеския престол и непримиримият враг на папския Рим Фотий и на негово място бил избран Игнатий[50].

Византийската императорска и патриаршеска власт проявила големи усилия, за да може повторно да приобщи България към себе си. В периода октомври 867-септември 869 г. в България пристигнали редица византийски пратеничества, които не останали незабелязани от намиращото се тук римско духовенство. Техните наблюдения са отразени от Анастасий Библиотекар: „Слушайки из ден в ден това, гърците завиждат и жадни за такава слава, за да могат да го [Борис I-Михаил] отклонят от римския престол, му изпращат непрекъснато многобройни дарове и му представят твърде често софистически доказателства“[51]. Тези контакти и опити не се скриват и от Продължителя на Теофан, който дори и в по-големи подробности разкрива повторното приобщаване на България към Константинопол. „Същото откриваме, че е станало и с народа на българите. Защото този народ, ако и да изглеждаше, че още преди това се е обърнал към благочестието и е преминал към християнството, въпреки това обаче още не бил утвърден и установен в доброто и лесно бил разклащан и раздвижван, подобно листата от вятър. Обаче поради честите увещания и бляскави приеми, а още повече поради великодушните почести и дарове на императора, те се съгласили да се подчинят на архиепископ и да се изпълни страната им с епископи“[52].

Първоначално нищо не показвало, че разрешението на българския църковен въпрос ще бъде неуспешно за Римската църква. Отношенията между Константинополската патриаршия и папския Рим, които по време на първия патриархат на Фотий се характеризирали с ярко изразена враждебност, поели в началото на 868 г. курс на подобрение. Папа Адриан II и възкачилият се отново на патриаршеския престол Игнатий (847–858 г.; 867–877 г.) били сплотени от общата си ненавист и омраза към низвергнатия Фотий. Освен това папството се нуждаело от византийска военна помощ срещу нападенията на арабите на Италийския полуостров.

Премахването на анатемите, тегнещи над двете църкви, и прехвърлянето им върху бившия патриарх Фотий — т.е. осветяването на сближението между двете църкви — станало на вселенски събор. Папа Адриан II имал за пръв път възможността да се намеси в работата на Източната църква. Но той, както и неговите пратеници, не бил осведомен за предварителните българо-византийски преговори. Освен това не предполагал, че тъкмо на този събор ще бъде повдигнат и разгледан българският църковен въпрос.

След като дошли представителите на Римската църква и на останалите източни патриаршии (Ерусалимската, Александрийската, Антиохийската), на 5 октомври 869 г. в Константинопол започнал своята работа Осмият вселенски събор[53]. На 28 февруари 870 г. с подобаваща тържественост в църквата „Св. София“ се състояло закриването на събора. На това десето, последно и тържествено заседание на събора за изненада на представителите на Римската църква подобаващите им места, редом с пратениците на императора на Италия, заели и българските пратеници ичиргу-боилът Стасис, канът-багатур Сондоке, канът-таркан Илия, сампсис Персиян и сампсис Алексий Хупол[54].

На 4 март 870 г. византийският император Василий I поканил в двореца представителите на целия християнски свят. Всъщност тази среща се превърнала в извънредно заседание на вече закрития църковен събор. Въведено било и българското пратеничество. Неговият водач, Борисовият родственик Петър, току-що се бил завърнал от Рим. Той приветствал първо представителите на Римската църква, след което поставил открито пред всички за разглеждане въпроса за юрисдикцията над българската църква, т.е. дали тя да бъде подчинена на Рим или на Константинопол. Усетили, че са попаднали в предварително скроена игра, папските пратеници се опитали категорично да отклонят разглеждането на този въпрос, защото той не бил включен в обсъжданията, станали на събора, а и те не били упълномощени от папата да го разискват. Заместниците на източните патриарси, за да продължат обсъждането на повдигнатия въпрос и за да се вземе решение по него, задали следния хитър въпрос на българите: „Когато завладяхте вашата страна, на чия власт бе тя подчинена и кажете дали латински или гръцки свещенослужители е имала?“ Отговорът на българските пратеници бил предварително готов. „Ние извоювахме от гръцката власт тази страна, в която не намерихме латински свещенослужители, а гръцки.“ Между римските пратеници и заместници на източните патриарси се разгорял горещ спор; докато едните упорито твърдели, че наличието на латинско духовенство в България и фактът, че папите са имали попечителство над Илирик от най-стари времена, определят принадлежността на страната към Римската църква, то другите упорито оспорвали правото й на църковна юрисдикция над тези земи. Присъстващият византийски патриарх Игнатий предпочитал да пази мълчание. В крайна сметка заместниците на източните патриарси взели по повдигнатия въпрос следното решение: „Ние решаваме страната на българите, която знаем, че неотдавна е била под властта на гърците и е имала гръцки свещенослужители, сега да се върне чрез християнството на светата Константинополска църква, от която беше отделена чрез езичеството.“ Енергичният протест на папските пратеници срещу незаконно според тях решение останал безплоден. На извънредното заседание на Осмия вселенски събор в Константинопол Римската църква претърпяла едно от най-тежките си поражения в двубоя си с Константинополската патриаршия за църковна хегемония в Европа. На този събор вместо да се освети и затвърди сътрудничеството между двете църкви, настъпил с още по-голяма сила техният разкол.

След приключването на извънредното заседание на Осмия вселенски събор „на българските пратеници било предадено някакво писмо, написано с гръцки думи и букви, в което се казвало, че източните местоблюстители и патриарх Игнатий уж били решили страната на българите, която се намира в Илирия, да се подчинява на константинополския патриарх“. По такъв начин е предал по-нататъшния ход на събитията един от техните очевидци Анастасий Библиотекар[55].

След получаването на това писмо, което регистрирало решението на един вселенски събор, на българския владетел не оставало нищо друго, освен да отстрани намиращото се в България римско духовенство. Поради това, след като уведомил епископ Гримоалд Полимартийски за взетото съборно решение и показал изпратеното му писмо, хан Борис I-Михаил не се поколебал да го подкупи, за да направи оттеглянето му по-лесно. Освен това му връчил подробно писмо, адресирано до папа Адриан II, в което изяснявал, че преминаването на България в диоцеза на Константинополската патриаршия не станало по негова воля, а по решението на вселенския църковен събор. Епископ Гримоалд Полимартийски и напусналото заедно с него западно духовенство се завърнали в Рим като вестители на претърпяното поражение. Епископът се оправдал пред папата, че бил изгонен от българите, за което в писмото на хан Борис не ставало и дума. Друго било мнението на останалите свещенослужители: те твърдели, че „не са изгонени нито от гърците, нито от българите, а че са измамени от епископа“. За наказание Гримоалд Полимартийски бил лишен от църковен сан[56].

След отстраняването на латинското духовенство в България пристигнал ръкоположеният от константинополския патриарх за архиепископ на Българската църква Йосиф (Стефан), придружен от многоброен клир, който се състоял от епископи, свещеници и монаси[57]. Според Продължителя на Теофан българите започнали да се подчиняват на архиепископ, а страната им се изпълнила с епископи. Значителен бил и броят на дошлите в България монаси, „които били призовани из планините и из земните пещери и били изпратени там от императора“[58], т.е. на монаси отшелници и пустинници, които да служат за пример с праведния си живот за новопокръстените българи.

Решенията на Осмия вселенски събор могат да бъдат характеризирани като победа не само на византийската, но и на българската дипломация. България получила за църковен глава архиепископ не по волята и снизхождението на константинополския патриарх, а чрез съборно решение, на което присъствали представители на всички християнски църкви. Този архиепископ обаче не бил автокефален и се ръкополагал от Константинопол.

След окончателното приобщаване на България през 870 г. към Константинополската патриаршия и Византийската империя в църковно и политическо отношение настъпил нов етап в нейната външна политика. Трайното обвързване на двете държави довело до установяването на продължителен мир между тях — нещо необичайно за предишните им политически отношения. Всички византийски хронисти единодушно и с удовлетворение отбелязват „дълбокия мир“, който настанал между двете страни след християнизацията на българите.

По отношение на балканските славяни и през този период българската държава продължила своята активна политика, която имала за цел да разшири пределите на държавата и да постави в подчинение все още политически разпокъсаните сръбски племена.

Попаднали в орбитата на византийското политическо влияние още по времето на княз Властимир (ок. 820–855 г.), сръбските племена продължавали да бъдат оръдие в ръцете на византийската дипломация и при неговите наследници — Мутимир, Строимир и Гойник. За да може окончателно да ги обвърже към себе си, Византия повела политика на приобщаване на сръбските племена към християнството. Тяхното окончателно покръстване, чиято хронология още не е напълно изяснена, е станало между 855–870 г.[59]

Междувременно към 869 г. под предлог да отмъсти за претърпяното от баща му Персиян в предишните години поражение хан Борис I повел военен поход срещу сърбите. Българската войска претърпяла на сръбска територия тежко поражение. В плен попаднали първородният Борисов син Владимир-Расате и дванадесет велики боили; те били поставени в окови. При този крайно неблагоприятен ход на събитията Борис I, по думите на Константин VII Багренородни, се принудил „от скръб за сина си и по неволя да сключи мир със сърбите“. По време на обратния път към България той бил придружен от Мутимировите синове Бран и Стефан до пограничната крепост Раса (край дн. гр. Нови пазар, Сърбия), тъй като се опасявал от внезапно нападение на неподчинените на Мутимир племена. При сключването на мира българският владетел обдарил сръбския княз Мутимир с богати дарове. Двамата по-млади споменати Мутимирови синове при изпровождането дали в дар на хан Борис I двама заложника, два сокола, две кучета и осемдесет кожуха. В своя разказ Константин VII Багренородни отбелязва, че тази взаимна размяна на подаръци между двете сключващи мирния договор страни според българите била „пактон“ — данък, който осигурявал неговото по-нататъшно трайно опазване[60].

Причината, която Константин VII Багренородни сочи за избухването на тази българо-сръбска война, изглежда не твърде значителна. Освен това, от претърпяното от Персиян поражение на сръбска територия били изминали доста години, за да бъде то основателен предлог за подхващане на предишен военен конфликт. Както личи от по-нататъшното повествование на византийския автор, който отделя специално внимание на българо-сръбските сблъсквания, за да очертае ясно мястото на Сърбия във византийската дипломация на Балканския полуостров, едва ли Константинопол е бил безучастен в избухването на разглежданата война; тя е била част от натиска за възвръщането на България в лоното на Константинополската патриаршия.

Независимо от претърпяното от българите поражение, в териториалната цялост на двете воювали страни не настъпили никакви изменения. Българската граница на запад достигнала до крепостта Раса. В следващите десетилетия България здраво укрепила своите позиции в самата Сърбия и станала важен фактор във вътрешната и външната й политика.

През 873 г. княз Мутимир успял да вземе връх в борбата за обединение на сръбските племена и станал техен самостоятелен владетел. По всичко изглежда, че това е станало с активната помощ и военна намеса на българската държава, която се била обвързала с него. За да може напълно да неутрализира претенциите на по-младите си братя за сръбския престол, княз Мутимир ги изпратил в политическо изгнание в България. При себе си оставил само Петър, синът на Гойник, който бил тогава невръстен. Но след като пораснал, Петър Гойникович избягал в Хърватия, където намерил сигурно политическо убежище и закрила. Заточеният в България Мутимиров брат Строимир имал син Клонимир, който по настояване на самия Борис I-Михаил се оженил за българка. Син на този негов брак бил известният по-късно сръбски княз Чеслав. Намиращите се в България сръбски князе изгнаници дълго време играели роля на послушни оръдия в ръцете на българската и византийската дипломация[61].

Неочакваното поражение, което Римската църква претърпяла на Осмия вселенски събор в Константинопол, не й отнело надеждата, че тя може отново да придобие българския църковен диоцез. Папа Адриан II с нетърпение очаквал удобен случай, за да повдигне отново решения вече въпрос за църковната юрисдикция над България. През 871 г. император Василий I и патриарх Игнатий се обърнали към него с искане, с което искали милост и снизхождение за ръкоположените от Фотий свещенослужители, а също така и съвети относно някои неуредици в Константинополската църква. В отговора си до императора и неговите синове римският папа упражнил заплаха и поискал незабавно отзоваване на византийското духовенство в България, и обявил за незаконно ръкополагането на българския църковен глава от константинополския патриарх. В писмото си до патриарх Игнатий представителят на Римската църква бил още по-рязък и по-категоричен и забранил на византийското духовенство да свещенодейства в България[62].

Новият римски папа Йоан VIII (872–882 г.) започнал още по-настойчиво натиск за придобиването на българския диоцез. Непосредствено след възкачването си на папския престол през декември 872 г. той изпратил писмо до хан Борис I-Михаил, в което подчертал на първо място върховенството на Римската църква над другите и особено над Константинополската и доказал, че България според „старите писания“ по право принадлежи на неговия диоцез. За да изпита реакцията на българския владетел, той прибягнал до заплаха — отлъчване от църквата[63].

През 874 г. папа Йоан VIII повторно се обърнал с писмо към българския владетел, изпълнено със заплахи и увещания. От висотата на своя престол той обявил дошлите в България византийски епископи за отлъчени от църквата и забранил на българите да приемат християнски тайнства от техните ръце под угроза да изпаднат в схизма[64]. Натискът върху България бил комбиниран с натиск върху Византия. И докато писмото до българския хан все пак се отличавало с учтив тон, писмото до византийския император било изпълнено със заплахи и нареждания. Дори папата застанал в позата на върховен съдник и поискал патриарх Игнатий да се яви незабавно пред апостолическата катедра, за да даде отчет за своите провинения[65]. Скоро обаче папа Йоан VIII трябвало да тръгне по пътя на отстъплението и сближението с Константинополската патриаршия: положението на Италианския полуостров и Рим, подложени на непрекъснати нападения от африканските араби, налагали да се промени, макар и временно, позицията спрямо Византия. Византийският император, осведомен за притесненото положение на Рим, решил също да използва създалата се обстановка, за да премахне натегнатостта в отношенията между двете църкви.

Междувременно през пролетта на 876 г. отново портуенският епископ Формоза станал обект на внимание. Той бил обвинен от папата, че по време на пребиваването си в България „със своята хитрост до толкова покварил душата на възродения в Христа княз“ и го обвързал със себе си със страшни клетви, че оня уж бил обещал да не приема никого за епископ от апостолическата катедра, освен него. Формоза настоявал пред папата да се върне в България. Папата му дал позволение, писма и подкрепа, за да замине за там, но вместо това Формоза организирал заговор срещу него. Заради това и други прегрешения папата го отлъчил от църквата и отнел църковния му сан[66]. Липсата на други сведения пречи да се установи какво по-нататък е сторил Формоза, но очевидно е, че подир завръщането си от България през 868 г. той е продължавал да поддържа установените си връзки с българския владетел и мисълта да възглави Българската църква не го е напускала.

Едва след като успял да се справи със своя съперник Формоза и се укрепил на престола, папа Йоан VIII отново обърнал взор на Изток и се опитал чрез верни нему епископи отново активно да се намеси в разрешаването на българския църковен въпрос.

С окончателното уреждане на българския църковен въпрос били упълномощени епископите Евгений Остийски и Павел Анконски. През втората половина на април 878 г., снабдени с две писма до византийския василевс, едно до патриарх Игнатий и четири за българите, те отпътували за Константинопол, откъдето възнамерявали да отидат при българския владетел[67].

Когато двамата римски епископи пристигнали в Константинопол, те били силно изненадани: на патриаршеския престол стоял не Игнатий (той умрял на 23 октомври 877 г.), а Фотий. Тази смяна в известна степен разстройвала папските планове.

Независимо от това двамата римски епископи добили възможност да посетят България и да установят контакт с нейния владетел. Те връчили дадените им писма, но в хода на проведените разговори, при които направили опит да променят църковната ориентация на България, проявили липса на такт и гъвкавост. Поради грешката, която те извършили тогава, по-късно, в писмото си от май 879 г., папа Йоан VІІІ поискал извинение за държанието на своите пратеници: „И ето ние сме готови, за да ви спечелим и да изправим напълно всичко, което неотдавна е извършено поради помрачението на машите пратеници и да се грижим за най-бързото възстановяване на всичко“[68].

Писмата на Йоан VIІІ, изпратени в България през 878 г., имали различни адресати и естествено различно съдържание. Те целели отстраняването на гръцкото духовенство от България и склоняването на българския владетел и най-приближените му да се приобщят отново към Рим.

В писмото си „до всички гръцки епископи и другите клирици, които са заграбили българския диоцез и поради това са отлъчени“, папа Йоан VIII стоял в позата на съдник и повелител, той им давал срок 30 дни от датата на получаването на това писмо да напуснат България, в противен случай всеки от тях щял да бъде лишен от сана и църковната си длъжност[69]. В писмото си до българския хан Борис папата сменил заплахите и заповедите с молби и увещания. На първо място той му благодарил за дара, изпратен неотдавна по някакъв си монах Урс, откъдето може да се заключи, че българският владетел не останал глух към предишните му молби. Той уверил българския владетел, че не желае да получи управлението и ръководството на държавата му, а само попечителството над българския църковен диоцез. Пълната си готовност за отстъпки папата не скрил в края на писмото си, което било изпълнено с надеждата, че денят на повторното връщане на България в лоното на Рим е близък[70].

Осведомен твърде добре за лицата, които вземали дейно участие в държавната и църковна политика на България, папа Йоан VIII изпратил писмо и до Борисовия брат Докс, което, в общи линии, се покривало с горното и главно съдържало молба за въздействие върху българския владетел за повторно най-скорошно приобщаване към Римската църква[71].

Папата не забравил и Борисовия родственик Петър (той е титулуван от него „комит“), който бил постоянен и традиционен български пратеник в Рим през предишните години. По съдържание адресираното до него писмо не се различава от това до Докс. Тук обаче най-добре проличава стремежът на папата да спечели за своята кауза най-доверените люде на българския владетел[72].

Установеният между България и Римската църква през май-юни 878 г. дипломатически контакт не дал очакваните от папа Йоан VIII резултати не само поради праволинейността и нетактичността на изпратените в България епископи, но и поради обстоятелството, че хан Борис и приближените му не желаели ново усложнение на българския църковен въпрос.

Независимо от това илюзията за приобщаване на България продължавала да подхранва амбициите на римския първосвещеник. Още през май 879 г. папа Йоан VIII изпратил доверения си презвитер Йоан, който владеел добре славянски език, на специална мисия в България, като се постарал да отбегне контакта с Константинопол. Този път папският пратеник минал през Хърватия. В писмото си до приобщения към римския престол хърватски княз Седеслав (878–879 г.) папа Йоан VIII го молел да съдейства за благополучното пристигане на неговия пратеник при Борис-Михаил и да му дава и „всичко, което е необходимо за храна и облекло…“[73].

Презвитер Йоан бил снабден и с две писма, които трябвало да отнесе в България. Едното писмо било отправено до българския хан Борис-Михаил. В него на първо място папата отново доказвал правото на Римската църква за пълно върховенство в целия християнски свят, а след това най-настоятелно призовавал възвръщането на българския народ към Рим. В писмото си „до Петър, ичиргу-боила, Сондоке и другите първенци и съветници на нашия любим син българския княз Михаил“ папа Йоан VIII ги подканвал чрез съвети и внушения да подбудят своя господар към връщане в лоното на Римската църква. И все пак тези две писма — несъмнено един важен документ за отношенията между България и Рим, не могли да достигнат своето местоназначение, защото презвитер Йоан бил възпрепятстван поради събития в Хърватия, отложил своето пътуване за България и се завърнал в Рим[74].

През юни 879 г. през Хърватия презвитер Йоан пристигнал в България. Той носел едно писмо, което било адресирано до хан Борис-Михаил (предишните две писма били оставени в архив). Като припомнял предишните връзки на българския владетел с Рим, папата настойчиво го приканвал да се върне в „святата Римска църква“[75].

Без да предприеме нещо решително за свързване с Рим, Борис продължавал връзките си с папата. През юни 879 г. в Рим пристигнал български пратеник — канът-багатур Сондоке, който предал на папа Йоан VIII подаръците на своя княз, осведомил го за здравето и състоянието на владетеля и неговите поданици. Официалният български пратеник бил придружен от византийския монах Власий (Василий) Аморийски и от неизвестен по име български епископ[76].

Възрадван от този акт на внимание, непосредствено след пристигането на българското пратеничество папа Йоан VIII написал писмо до хан Борис, в което болката от загубата на българския диоцез се преплита с надеждата за неговото скорошно повторно придобиване[77].

Междувременно папа Йоан VIII решил да пожертва анатемите, произнесени над Фотий, в името на по-реалната цел да придобие българския църковен диоцез. Това очертавало основата на сближение и омиротворяване между Римската и Константинополската църква. На състоялия се през 879–880 г. вселенски събор, наречен още и Фотиев[78], на който присъствали и епископи от Българската архиепископия, упълномощените от папа Йоан пратеници на Римската църква дали своята благословия за снемането на анатемата над Фотий и възстановяването на неговия сан. Но когато те нееднократно в хода на заседанията правели опити да повдигнат въпроса за църковната юрисдикция над България, представителите на източните патриарси (по внушение на Фотий) ловко отклонявали разглеждането му, като се мотивирали, че съборът не е компетентен да го разреши и неговото поставяне можело да стане единствено със съгласието на византийския император. В заседанието на събора от 24 декември 879 г. обаче било взето решение, което имало голямо значение за придобиване на автокефалност на Българската архиепископия; то било формулирано така: „Отсега нататък константинополският патриарх да не ръкополага в България, нито пък да изпраща омофор [знаци на епископско достойнство]. Дори като те [българите] се откажат от това и дойдат при негово светейшество [константинополския патриарх], да не получат благоволение“[79]. Чрез това Константинопол се оттеглил от върховенството си над Българската архиепископия и й предоставил автокефалия. Оттогава датира желаната за българите църковна самостоятелност. И затова тази дата е една от най-забележителните в нашата църковна история. Пратениците на папата на събора, а и самият той по-късно изтълкували оттеглянето на Константинополската църква от българския диоцез като своя победа и знак за ново настъпление по българския църковен въпрос. Рим отново поел инициативата за преговорите с настойчивост. Като посредник за преговорите на Римската църква с българския владетел през 880 г. папа Йоан VIII използвал хърватския епископ Теодосий Нински, който при срещата си с хан Борис-Михаил успял да го склони да изпрати пратеници в Рим. В писмото от края на 880 г. до българския владетел папата изразил учудване, че неговите пратеници още не са пристигнали, и му напомнил за даденото пред хърватския епископ обещание[80].

Напомнянето останало безрезултатно и тогава папата решил да изрази своя протест и недоволство в Константинопол. Анатемата, произнесена срещу Фотий — признание за претърпяното поражение, — не била последният акт на папа Йоан VIII във връзка с българския църковен въпрос. Той направил малко преди смъртта си последен опит да склони българите към Рим. Изпратеното от него през 882 г. писмо било изпълнено с увещания и молби[81]. То било израз на една болезнена амбиция, която по време на целия понтификат на Йоан VIII не му давала покой. От българска страна това писмо останало без отговор. Такъв бил краят на връзките на българската държава с Римската църква по време на Борисовото царуване.

Връзките на България с Римската църква в периода 866–882 г. са важна страница от църковната и дипломатическата история на ранносредновековна Европа. Те разкриват най-пълно ролята на българската държава като средоточие на политическите, църковните и културните интереси на Изтока и Запада. В крайна сметка България тъкмо тогава окончателно се отвърнала от Рим и свързала завинаги своята съдба и история с християнския Изток.

Взаимоотношенията на българската държава с Немското кралство и Великоморавия продължавали да заемат важно място в нейната външна политика и след покръстването и последвалите от него събития. След смъртта на славянския княз Коцел Панонското княжество било завладяно от немците, а негов управител през 876 г. станал синът на Карломан Арнулф. През 882 г. отношенията между управителите на Източната марка на Немското кралство и великоморавския княз Светополк (870–894 г.) се изострили. Във войната между тях се намесил Арнулф, като привлякъл на своя страна българите. През 883 г. българската войска нахлула във Великоморавия и подложила на опустошение пограничната Тиска област. Със специално пратеничество през 874 г. княз Светополк поискал от Арнулф да не подпомага неговите врагове от Източната марка и да се откаже от съюза с българите. След като Арнулф категорично отказал да изпълни исканията на великоморавците, те нахлули в Панония и я подложили на опустошение и разорение. Мирът между двете воюващи страни бил утвърден едва през 885 г.[82]

Активната намеса на българската държава в немско-велокоморавския конфликт показва, че тя не била загубила своите позиции на политическа и военна сила в среднодунавските земи. Освен това независимо от обвързаността си с Византия тя продължила да поддържа приятелските си отношения с немците и да ги подкрепя активно в борбата им срещу Великоморавия.

Сведенията за външнополитическите отношения между България и Византия през последните години на Борисовото царуване са доста оскъдни. Очевидно е, че тесните държавни и църковни връзки между двете страни са довели до силното проникване на византийското влияние, особено сред аристокрацията и духовенството. Независимо от обстоятелството, че антивизантийската опозиция на българското общество претърпяла поражение, тя не била сломена. През 80-те години на IX в. тя изменила своя по същество антихристиянски характер и се превърнала в борба за самостоятелна църква с българско висше духовенство, в разпространението на славянската писменост и книжовност, в налагане на славянския език в богослужението и в държавния живот. Макар и църковно-културна по форма, тази опозиция срещу Византия и нейното влияние имала дълбоко политическо съдържание. Тя била израз на прераждането и обновлението на българската държава и общество върху славяно-византийска основа. Традициите, които българската аристокрация наложила във взаимоотношенията на България с Византийската империя, не само претърпели промяна, но от сферата на военнополитическото съперничество се пренесли и в църковно-културното.

След смъртта на император Василий I Македонец (29 август 886 г.) византийското правителство незабавно изразило своя стремеж и готовността си както трайно да поддържа установения „дълбок мир“ с България, така и да запази спечелените от нея позиции. Престолонаследниците на умрелия император Леон и Александър изпратили писма до хан Борис I-Михаил, с които му известявали станалите промени и настоявали за запазването на мира между двете страни. В изпратеното след това писмо до българския владетел патриарх Фотий е разкрил отчасти съдържанието на предишните. Той особено подчертал желанието на византийските престолонаследници „да настъпи и да се въдвори пълен мир и единодушие“ между двете държави. В този дух и самият византийски патриарх отправил съвет към българския владетел: „И тъй, необходимо е също и вашата богоуправлявана власт, след като възприеме същото еднакво разположение, да съдейства за общия и спасителен мир…“[83]

Писмата на византийските престолонаследници и последвалото ги писмо на патриарх Фотий не могат да бъдат тълкувани само като израз на обичайната практика в средновековната дипломация при промяната на престола в едната страна да се известява на другата и да се възобновят преди установените споразумения. Някои думи и изрази на Фотиевото писмо и преголямото акцентуване върху необходимостта от поддържането на установения мир подсещат, че през последните години от Борисовото царуване е имало известно напрежение в българо-византийските отношения. То било обусловено преди всичко от промени с църковно-религиозен и културен характер, които коренно изменили същността, мястото и значението на Българското ханство в историята на славянството и Европа. Те белязали победата на славянизацията, която се оказала от значение не само за осмисляне облика на българския етнос, но и за културното развитие на всички славяни. България поемала мисията на пръв духовен вожд на славянския свят, негов образец за приобщаване към тогавашната средновековна цивилизованост и култура.

Бележки

[1] Автор: В. Гюзелев

[2] Синодик царя Борила, с. 77.

[3] Основни изложения за неговото царуване вж. у: Златарски. История, 1, 2, 1-244; Гюзелев. Княз Борис Първи, 19–526.

[4] Annales Fuldenses, 367–368.

[5] Annales Bertiniani, p. 448.

[6] ГИБИ, IX, 2, с. 67.

[7] D. A. I., p. 150.

[8] Подробности у Wasilevski. Bizancjum i Slowiane w IX wieku, 114–122.

[9] Васильев, Византия и араби, 1, с. 57.

[10] Annales Fuldenses, 374–375.

[11] Гюзелев. Княз Борис Първи, с. 66.

[12] Vita Ignatii auctore Niceta Paphlagone. — PG, CV, coll. 525 A-B. Като се започне от Йосиф Генезий и Продължителя на Теофан, почти всички византийски автори посочват като една от основните причини за покръстването на българите сполетелите ги природни бедствия, тълкувани от тях като Божие наказание и своеобразна поличба — вж. Gen., p. 97; Theoph. Cont., 162-165; Leo Gramm., p. 238.

[13] За похода на Петрона срещу България и поражението на българите, което се датира на 3 септември 863 г., вж. Theoph. Cont., p. 181.

[14] Подробности с посочване на изворите у Гюзелев, с. 71 сл. С това българско пратеничество, изглежда, трябва да се свърже епизодът с водения от него прочут български борец, който бил надвит от бъдещия византийски император Василий I Македонец — Theoph. Cont., 229–230.

[15] Dujčev. Medioevo, III, 63–75. Вж. също така и Гюзелев. Покръстването на българския народ, 5–26, където са посочени редица други интересни сведения във византийски, латински, старобългарски и др. извори.

[16] А. Теодоров-Балан. Кирил и Методий, II, С., 1934, 203, 208.

[17] ГИБИ, IX, 2, с. 16.

[18] Anastasius Bibliothecarus. Epistulae. — І MGH, Ep., VII, 411–412.

[19] Покръстването на българите е едно от най-широко отразяваните събития в средновековните хроники от най-различен произход и се датира в тях в най-различно в хронологически обхват от 863 до 870 г. В издадените гръцки и латински извори за българската история е отразена само една малка част от тях. Събирането, систематизирането и превеждането им в един отделен том би дало възможност релефно да се види отражението на това събитие. Опит в това отношение преди повече от век е направил М. И. Соколов. Из древней истории болгар. СПб. 1879.

[20] Detschew. Responsa Nicolai I papae ad consulta Bulgarorum, cap. 14.

[21] Detschew. Responsa Nicolai I papae ad consulta Bulgarorum, cap. 103, 104, 106.

[22] Annales Bertiniani, p. 465.

[23] Nicolaus I papa. Epistolae. — MGH, Ep, VI, p. 293.

[24] Ив. Снегаров. Старобългарският разказ „Чудото на св. Георги с българина“ като исторически извор. — ГДА, VI (1956), с. 225. Напоследък Б. Ст. Ангелов. Сказание за железния кръст. — СЛ, I (1971), с. 141 убедително показа, че този разказ е част от един цикъл с разкази, който има византийска първооснова.

[25] Митр. Симеон. Посланието на цариградския патриарх Фотий до българския княз Борис. С., 1917. Ново издание: Photius, Epistulae et Amphilochia, ed. B. Laurdas et L. G. Westerink. Lipsiae 1983, 2–39. Преведено в България още в края на IX-началото на X в., това послание има твърде широко разпространение в славянските литератури — вж. Н. В. Синицына. Послание константинопольского патриарха Фотия князю Михаилу Болгарскому в списках XVI века. — ТОДРЛ, XXI (1965), 101–125. По-подробно за него и за други дейности на патриарх Фотий, свързани с България, вж. в монографията на L. Simeonova. Diplomacy of the Letter and the Cross (Photios, Bulgaria and the Papacy, 860s-880s). Amsterdam, 1998.

[26] Сведения за бунта срещу покръстването се съдържат в сравнително малко извори: Detschew. Responsa Nicolai I papae ad consulta Bulgarorum, cap. 17, 78; Annales Bertiniani, 473-474; Theoph. Cont., p. 165 (неговата кратка информация се повтаря и в други византийски извори).

[27] Annales Bertiniani, 473–474.

[28] Гюзелев. Княз Борис Първи, с. 136 сл.

[29] Annales Bertiniani, p. 474.

[30] MGH, SS, III, p. 236.

[31] Anastasius Bibliothecarius. Vita Nicolai I papae.

[32] Nicolaus I papa. Epistulae, 603–604.

[33] Annales Fuldenses, p. 379.

[34] Annales Bertiniani, p. 474.

[35] Въпросът за действителното авторство на „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“ е намерил най-правилно разрешение в съдържателната студия на Е. Perels. Papst Nikolaus I. und Anastasius Bibliothecarius. Berlin, 1920.

[36] Този изключително важен извор за историята на българите особено през езическия период и по време на самото покръстване и решаване на българския църковен въпрос е подлаган многократно на проучване от страна на български и чуждестранни изследвачи. Особено значение имат работите на Dujčev. Medioevo, І, 125-148; III, 147-173; idem, Slavia orthodoxa, 75-93; L. Heiser. Die Responsa ad consulta Bulgarorum des Papstes Nikolaus I. (858–867) — ein Zeugnis papstlicher Hirtensorge und ein Dokument unterschiedlicher Entwicklungen in den Kirchen von Rom und Konstantinopel. Münster, 1978. Твърде интересен е фактът, че през Средновековието тези „Отговори“ придобиват за западното духовенство стойността на документ от католическото право, поради което често се цитират и използват от такива видни богослови като френския епископ Марбод (XI в.), архиепископа на Залцбург Конрад (XII в.), най-големия западен богослов Тома Аквински (1224–1274) и др. — вж. посочвания у Гюзелев. Покръстването на българския народ, 11–12.

[37] Detschew. Responsa Nicolai I papae ad consulta Bulgarorum, cap. 72.

[38] Гюзелев. Княз Борис Първи, 209–210.

[39] Anastasius Bibliothecarius. Epistulae, p. 413.

[40] Annales Fuldenses, p. 380; Annales Bertiniani, p. 474; Ermenricus Elwangensis. Epistula ad Grimaldum abbatem. — MGH, Ep., p. 555.

[41] Nicolaus I papa. Epistulae, p. 603; Anastasius Bibliothecarius. Vita Nicolai I. papae, § 608 (ЛИБИ, II, с. 64, 184–185).

[42] ГИБИ, IV, 99–103.

[43] PL, CXXIX, coll. 831 C.

[44] Anastasius Bibliothecarius. Vita Nicolai I papae, § 609.

[45] Anastasius Bibliothecarius. Vita Nicolai I papae, § 609–610.

[46] Anastasius Bibliothecarius. Vita Hadriani II papae, § 613–616.

[47] Й. Иванов. Българските имена в Чивидалското евангелие. — В: Сборник в чест на Л. Милетич. С., 1933, 626-638; Moravcsik. Byzantinoturcica, II, p. 355.

[48] Anastasius Bibliothecarius. Vita Hadriani II, papae, § 639.

[49] Anastasius Bibliothecarius. Vita Hadriani II, papae, § 639.

[50] Гюзелев. Княз Борис Първи, с. 241 сл.

[51] Anastasius Bibliothecarius. Epistulae, p. 413.

[52] Theoph. Cont., p. 342.

[53] Hefele-Leclercq. Histoire des conciles, IV, 1, p. 481 sq.

[54] Moravcsik. Byzantinoturcica, II, p. 355; idem, Die Nahmenliste der bulgarischen Gesandten am Konzil vom Jahre 896/70. — ИИД, XIII (1933), 8–23, където е дадено точно дешифриране на имената на българските пратеници и на носените от тях титли.

[55] Anastasius Bibliothecarius. Vita Hadriani II papae, § 632-639; Epistulae, 413–415.

[56] Anastasius Bibliothecarius. Vita Hadriani II papae, § 640.

[57] Б. Ст. Ангелов. Сказание за железния кръст, с. 141. В едни преписи на извора името на първия предстоятел на Българската църква е Йосиф (Дуйчев. Из старата българска книжнина, I, с. 71), а в други — Стефан.

[58] Theoph. Cont., p. 342.

[59] Вж. различните гледища у Wasilewski. Bizancium i Slowiane w IX wieku, 192–193.

[60] D. A. I., p. 154. За различните гледища на авторите относно датирането на Борисовия поход срещу Сърбия вж. Л. Максимовић. О времену похода бугарског кнеза Бориса на Србиjу. — Зборник Филозофског факултета — Београд, XIV, 1 (1979), 69–75, който го датира през 880 г.

[61] D. A. I., 154–156.

[62] Hadrianus II papa. Epistulae. — MGH, Ep, VI, 760–762.

[63] Johannes VIII papa. Epistulae. — MGH, Ep, VII, p. 277.

[64] Johannes VIII papa. Epistulae. — MGH, Ep, VII, p. 294–295.

[65] Johannes VIII papa. Epistulae. — MGH, Ep, VII, p. 296.

[66] Johannes VIII papa. Epistulae. — MGH, Ep, VII, p. 326–328.

[67] Гюзелев. Княз Борис Първи, с. 268 сл.

[68] Johannes VIII papa. Epistulae, p. 146.

[69] Johannes VIII papa. Epistulae, 66–67.

[70] Johannes VIII papa. Epistulae, 58–60.

[71] Johannes VIII papa. Epistulae, 65–66.

[72] Johannes VIII papa. Epistulae, 60–62.

[73] Johannes VIII papa. Epistulae, p. 147.

[74] Johannes VIII papa. Epistulae, 146–147.

[75] Johannes VIII papa. Epistulae, 153–154.

[76] Johannes VIII papa. Epistulae, p. 158. Доказателства за състава на тогавашното българско пратеничество в Рим вж. у В. Гюзелев. Житието на Власий Аморийски като извор за българската история. — ГСУ, ФИФ, LXI, (1967), 21–31.

[77] Johannes VIII papa. Epistulae, 158–159.

[78] Гюзелев. Княз Борис Първи, с. 286 сл.

[79] Photius et ecclesia Romana, II. A synodo romano (869) usque ad depositionem Photii (886) — documenta, collegit et notis illustravit G. Hofmann. Romae, 1932, p. 34.

[80] Johannes VIII papa. Epistulae, p. 260.

[81] Johannes VIII papa. Epistulae, 266–267.

[82] Annales Fuldenses, p. 400.

[83] Photius. Epistulae et Amphilochia, ІІΙ, ed. B. Laurdas et L. G. Westerink. Lipsiae 1985, 113–114.