Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (43) (История на България в три тома. Том І)

§ 4. Тъжният край на едно безславно царуване

Изминалата 1211 г., донесла толкова несполуки и грижи на Борил, била добър повод за равносметка на четиригодишното му царуване. И тази равносметка — Борил едва ли е пропуснал да я направи — била твърде обезпокоителна. Опитът да продължи голямата политика на цар Калоян, и то стъпка по стъпка, се провалил. Вместо очакваните победи (българите били вече свикнали с тях!) Борил търпял поражение след поражение и на двата фронта — Константинопол и Солун. Той не успял да обедини около себе си не само цялото общество, но дори и най-близките си роднини, предизвикал разцепление на силите и междуособни борби, довели до загуба на области от държавата. Очевидно трябвало да използва други средства и да измени методите си на действие. Защото войната се оказала не по силите и възможностите му. За да съхрани това, което му оставало (преди всичко царската корона), той бил принуден да се промени. И до известна степен успял. През следващите няколко години Борил воина бил изместен от Борил дипломата. И превъплъщението, до известна степен, било сполучливо. Към 1213 г., десетина години след създаването на Латинската империя, за първи път между България и новите господари на Константинопол били установени мирни, дори съюзнически отношения. Залогът за тях бил твърде висок — брак между Калояновата дъщеря (нейното име е неизвестно^[1]) и император Анри^[2]. Трудно е да се каже кой е бил инициаторът на това споразумение (Робер дьо Клери — той е бил твърде далече, когато е писал — твърди, че константинополските барони накарали Анри да я поиска за съпруга^[3]) и кой е спечелил повече от него. Все пак споразумението потвърдило пораженията на Борил и успехите на Анри до края на 1211 г. и означавало край на българските претенции към Константинопол и Солун и, в същото време, така необходимата сигурност за латинците. Наистина бракът донесъл известна сигурност и на Борил, но тази сигурност вече нямала нищо общо с Калояновата политика.

Бориловите усилия не свършили с този царствен брак. Наскоро след като той бил осъществен, вероятно през същата 1213 г., българският цар се сродил още веднъж с латинския император. Почти по едно и също време (вероятно тук трябва да се видят усилията на Константинопол?) три племеннички на Анри, дъщери на неговата сестра Йоланта и Пиер дьо Куртене, се омъжили за владетели от Югоизточна Европа: унгарския крал Андрей ІІ, Борил и Теодор Ласкарис^[4]. Този брачен съюз още по-здраво обвързал България и Латинската империя. Но Борил не се задоволил с него и продължил своите дипломатически действия (на масата на преговорите той бил така упорит, както и на бойното поле!). Сега погледът му се отправил към Унгария. И тук възможностите за успех не били малко: събитията от 1211 г. положили началото на едно сътрудничество, което било особено изгодно за унгарците (с цената на незначителни усилия те получили Браничево и Белград; освен това Борил и Андрей II съвсем наскоро се били оженили за две сестри). И наистина през 1214 г. бил изготвен договор, който предвиждал брак между дъщеря на Борил и престолонаследника Бела^[5].

Събитията през същата 1214 г. показали недвусмислено, че осъществените брачни съюзи са имали строго определена политическа цел. Новите съюзници насочили своите планове към Сърбия. Този политически ход, прераснал скоро във военна кампания, малко изненадва. Мотивите, от които се ръководели император Анри и особено крал Андрей (в изворите унгарците не са споменати, но едва ли трябва да се съмняваме в тяхното участие в коалицията), са ясни. Най-неаргументирани са сякаш действията на Борил. Вярно, сръбските извори наблягат особено много на завоевателните стремежи на българския цар^[6], докато някои съвременни изследователи държат на освободителната мисия на Борил^[7]. Истината вероятно е някъде по средата. Но по-важно е другото: тези действия издават едновременно безпомощността на Борил (с големите му планове било свършено и той бил принуден да се обърне към най-слабия противник — Сърбия) и в същото време говорят за известна политическа комбинативност и за сравнително добра реакция.

За съжаление действията на коалицията претърпели неуспех. Походът на обединените сили бил осуетен^[8], а Стрез, който трябвало да играе важна роля в борбата срещу Сърбия, загинал при неизяснени обстоятелства (1214 г.)^[9]. Наскоро след това бил убит и другият съюзник на българи и латинци — Михаил І Ангел^[10]. Съвместното настъпление на Анри и Андрей II през следващата 1215 г. (за участието на Борил няма сигурни данни^[11]) също не довело до съществени резултати. Така надеждите на Борил се стопили. Усилията му на дипломатическия фронт — не може да се отрече, че били успешни — не могли да бъдат материализирани на бойното поле, и то срещу второстепенен противник на страната. Българският цар трябвало да се задоволи с това, което имал, и да се откаже от всякаква мисъл за възвръщане на загубеното или пък териториално разширение. А бъдещето чертаело още по-лоши перспективи. През 1214 г. Борил загубил единия си съюзник — Стрез, и което било още по-лошо, неговите земи. Не по-малко чувствителна била и следващата загуба: на 11 юни 1216 г. в Солун изненадващо починал император Анри^[12]; след неговата смърт Алексий Слав^[13] се ориентирал към епирския владетел Теодор Комнин, чиято звезда изгряла след смъртта на брат му Михаил I. Така Борил отново бил сам (на унгарския крал едва ли би могло да се разчита), и то в най-решителния момент от своето царуване: над неговия трон надвиснала нова и вече по-сериозна заплаха.

Краят на Бориловото царуване е описан от Георги Акрополит: „[Иван Асен] изискал бащиното си наследство, воювал с Борил, победил го и станал господар на не малко земя. А Борил влязъл в Търново и, затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години (ἐπὶ ἐπτὰ ἔτεσι). Хората му, след като паднали духом, преминали към Иван Асен. Когато бягал, Борил бил заловен и ослепен от Иван; и така Иван станал владетел на цялата българска земя“^[14]. Този разказ на византийския историк предизвиква съмнения, а оттук и дискусия само в една точка: продължителността на обсадата на престолния град. В. Златарски, следвайки едно внушение на К. Иречек, предложи вместо ἔτεσι, да се чете μήνεσι, т.е. обсадата продължила „седем месеца“, а не „седем години“^[15] — мнение, наложило се в българската историография^[16]. Единствено Г. Цанкова се противопостави на тази корекция. Според нея първите опити на Иван Асен да прогони Борил трябва да се свържат със събитията във Видин (1211 г.). Законният наследник на престола водил упорита и продължителна борба, на етапи. Той отвоювал Североизточна България системно и последователно^[17]. Формално възражението срещу поправката, предложена от В. Златарски, е основателно: нито един ръкопис от „Историята“ на Акрополит не съдържа подобно разночетене. Но цялото останало обяснение, произтичащо от запазването на четенето ἐπὶ ἐπτὰ ἔτεσι, е неоснователно. Бориловите действия през последните седем години (1211–1218 г.) не дават никакво основание да се твърди, че са преминали в постоянни борби с Иван Асен за престола. Акрополит очевидно е сбъркал. Появата на Иван Асен в България, обсадата на Търново и залавянето на Борил трябва да бъдат отнесени към 1217–1218 г.^[18]