Иван Божилов, Васил Гюзелев
История на средновековна България VII-XIV век (20) (История на България в три тома. Том І)

§ 3. Съдбовни години: 969–971 г.

„Дълбокият“ мир, сключен през есента на 927 г., създал обстановка, в която липсвали сериозни събития в отношенията между България и Византия. Или както пише Г. Острогорски: „В областта на външната политика до 927 г. Империята била погълната от войната със Симеон“^[1]. Веднага след това Византия обърнала своя поглед в противоположна посока, на Изток, и била погълната в продължение на десетилетия от войните с арабите. Така България попаднала в периферията на интересите на византийските автори. Нещо повече, тя почти отсъства от историографската традиция на епохата. Но отсъства ли България от международния живот на Югоизточна Европа? Дали тази позиция, ако действително е била такава — се дължи на липсата на ясна и категорична външнополитическа програма и на съответните действия, произтичащи от нея? Или пък програмата — ако съществувала — била тъкмо такава: мир по всички граници, мир с всички съседи или с всички възможни, макар и по-далечни партньори?

„Дълбокият“ мир осигурявал спокойствие на българо-византийската граница — безспорно най-важната граница за Българското царство. Но не осигурявал спокойствие за всички български земи. Сякаш за „равновесие“ опасността се появила от противоположна посока, от северозапад. Тази опасност се наричала унгарски нашествия. След като в 895 г. цар Симеон, с помощта на печенезите, разбил унгарците, те били принудени да напуснат североизточните български предели (Ателкузу)^[2] и след продължително придвижване се настанили в Панония. За сравнително кратко време нашествениците успели да унищожат Великоморавската държава и още по-бързо се превърнали в основната заплаха, която след хуните и сетне аварите, всявала страх в Средна и отчасти в Западна Европа. Десетилетия наред техният поглед бил насочен към германските земи, които станали основен обект на техните опустошителни и грабителски походи. Чак до голямото поражение при Лехфелд (955 г.), което им нанесъл Отон I и така сложил край на опасността. В продължение на няколко десетилетия те сякаш забравили за Балканския полуостров като територия, която също би могла да бъде ограбвана и разорявана^[3]. Нещо повече, има свидетелства, че цар Симеон сполучил да ги привлече на своя страна преди битката при Ахелой (917 г.)^[4]. Тази картина се променила през тридесетте години на десетото столетие. Или както добре доловил М. Блок: „Упадъкът на българската империя след смъртта на цар Симеон (927 г.) им отворил пътя към византийска Тракия, която те разорявали не веднъж и два пъти“^[5]. И наистина в продължение на по-малко от три десетилетия унгарците поне пет пъти се появявали в централните части на Балканския полуостров^[6]. За първи път те сторили това в 934 г., когато без особени затруднения — така поне твърдят византийските автори — те достигнали до Тракия и дори се насочили към Константинопол. Опасността за византийската столица била отхвърлена, но девет години по-късно, през 943 г., тогава когато ромейските предели били заплашвани от русите, унгарска войска отново безпрепятствено се появила в Тракия. Особено активни били унгарците в края на петдесетте години, когато в три последователни години — 959-та (някъде около Великден), 960-та и 961-ва те се превърнали в заплаха за ромеите и Империята била принудена да изпраща срещу тях някои от най-известните византийски пълководци (Пот и Мариан Аргир, Лъв Фока).

Византийските хронисти са ако не единствените, то поне основните свидетели на тези опустошителни маджарски рейдове. Но те се интересували, и следователно описвали, само онази част от събитията, която засягала непосредствено Империята, т.е. грабежите и военните сблъсъци в Тракия. Така пътищата, по които се движели нашествениците останали незабелязани и по този начин неописани. Но единствената възможност за маджарите да достигнат до византийската територия е да преминат през България. Защото едва ли има съмнение, че е бил използван прочутият още от античността диагонален път, т.е. унгарците след като преминавали Дунав се отправяли през Белград, Ниш и Сердика към Пловдив и сърцето на византийска Тракия. Но веднъж преминали Дунав, те се озовавали на българска територия и оставали на нея докато достигнели Югоизточна Тракия. Друга възможност почти не съществувала. Или казано по друг начин: изходната територия, от която маджарите навлизали всеки път във Византия била България. И тук съвсем естествено се появява въпросът: как те преминават българските земи? Какво било отношението на българите към тези маджарски групи, които имали само една цел: грабежи и след това завръщане в родината си. Със съгласието на българските власти или против тяхното желание? Науката отдавна търси отговор на тези две питания, но този отговор не е еднозначен. В близкото или по-далечно минало сякаш надделяваше схващането, че България не била в състояние да спре било още при границата, било малко по-навътре в страната грабителските отряди на маджарите^[7]. Но през последните години се появи идеята, че всичко това ставало с позволението на българите, „със съгласие и дори с материалната подкрепа на българите“^[8]. Тук едва ли трябва да се спори относно причините, които са карали българите да сторят това, т.е. в крайна сметка да нанасят удари на Империята, независимо от „дълбокия“ мир, установен между двете страни само пет-шест години преди първото маджарско нашествие. По-важно е друго: в изворите не се откриват не само преки, но дори и косвени, но все пак убедителни данни, че българите не само били „съгласни“ с действията на унгарците, но дори и са им дали своята „материална подкрепа“ (Каква? Пари, оръжия или помощни войски?). Искането, което византийският император Никифор II Фока отправил към българския цар Петър в 967 г.^[9], да не позволява на маджарите да нахлуват повече в земите на Империята, преминавайки през България, в никакъв случай не означава, че това е ставало със съгласието на българите. И още по-малко говори за съществуването на българо-унгарски съюзен договор през цялото Петрово царуване. Това искане на византийския василевс означава само едно: в ясна форма, без двусмислици или скрити намеци Никифор II Фока изисква от своя съсед да прегради единствения път на маджарите към византийските земи в Тракия — основен обект на тези походи (друг е въпросът, дали войнственият василевс е възлагал надежди на това свое искане, отправено в недопустимо категорична форма, или пък той е търсел оправдание за своите намерения и повод да започне война с България).

И така, каква била позицията на българския цар Петър, на българските власти изобщо, към маджарските действия на Балканския полуостров? Като че ли най-приемливото обяснение ще бъде мълчаливо съгласие или още по-добре пасивно наблюдение на едни събития, които били твърде далече от столицата Велики Преслав (северозападните земи на страната, които трябвало да изтърпят двукратното преминаване на унгарците при всеки техен рейд) и в крайната си цел били по-опасни за Византия отколкото за България. Това обяснение сякаш намира подкрепа и от други събития, съвременни на маджарските походи, но вече пренесени в други области на държавата.

През 941 г. киевските руси доплавали със своите моноксили, т.е. лодки еднодръвки, до Черноморското малоазийско крайбрежие на Византия и дебаркирали на брега на Витиния^[10]. В изворите, където са разказани тези събития, няма сведения за пътя, който следвала руската флотилия. Едва ли може да се допусне, че несигурните плавателни съдове биха могли да прекосят морето по най-краткия път, т.е. от устието на Днепър до крайбрежието на Византия. Че те са били принудени да извършват крайбрежно плаване, свидетелства малко по-късно, между 948 и 952 г., Константин VII Багренородни^[11]. Византийският император подробно и с точност, която подсказва добра осведоменост, описва пътя на руските търговци от устието на Днепър до устието на Дунав и оттам по българското крайбрежие до Константинопол^[12]. Със същите лодки еднодръвки. Вярно, това били търговци, но и воините не биха могли да изберат друг път. Не само заради това, че той бил добре познат, но и безспорно сигурен от страна на непредвидените морски стихии. За съжаление не се знае какви са били отношенията между русите, тръгнали да атакуват Константинопол и българите. Дългото плаване на русите, поне заради необходимостта от хранителни продукти и вода, предполагало контакти. Изворите подсказват само крайната реакция на българите: те предупредили ромеите за опасността, която ги заплашва. Как се стигнало до това? Дали между руси и българи имало някакво стълкновение? Дали русите преди да достигнат до крайната си цел, по своя дълъг път не са пропуснали да ограбят някои селища по Българското черноморско крайбрежие? Дали вестта, която българите изпратили до Константинопол, била резултат от враждебността, която русите проявили към тях или пък както обикновено се твърди, че тя била израз на „лоялност“ към ромеите, действие в рамките на българо-византийския договор от 927 г.? За съжаление извори липсват и всяко твърдение би било в сферата на предположенията. Сигурно е само едно: българите отново не били страна в конфликта; те отново били наблюдатели, въздържали се от по-сериозни военни действия, приемайки по-малкото зло, т.е. вероятността някои крайбрежни селища да понесат бедите от грабителски нападения на русите.

Две години по-късно, в 943 г., България сякаш била въвлечена по-активно в продължаващия руско-византийски конфликт. Този път походът на княз Игор завършил още в самото начало. Тъй като Константинопол бил предупреден за действията му от жителите на Херсон^[13]. Според началната руска летопис киевският княз, за да се разплати със съюзниците си печенези ги насочил към българските земи, които те оплячкосали^[14]. Трудно е да се каже докъде са достигнали печенезите — дали техните грабежи са засегнали отвъддунавските български земи или пък са успели да преодолеят Дунав и тяхна жертва е станала Северна Добруджа? Може би тези събития са отразени в един старобългарски надпис, открит преди петдесетина години край с. Мирча Водъ. За жалост той е запазен много лошо. От откъслечния текст се научава само, че основното действащо лице бил жупан Димитър, събитията са станали през 6451 г. (= 943/44 г.), а тяхната същност се изразявала в някакъв поход „срещу гърците“ или „в Гърция“. За съжаление тази оскъдна информация не позволява да се възстанови нито текста на надписа, нито пък описаните в него събития^[15]. На следната 944 г. руско-византийската война завършила със сключване на мирен договор, преговорите за който водели „на Дунава“^[16], а България отново липсвала от тези събития (или изворите мълчат за нейната роля?), въпреки че те са станали на нейна земя. Вероятно това бил единственият случай, когато спокойствието на страната било нарушено от североизток, тъй като тя се стараела да поддържа традиционно добри отношения с печенезите, единственият възможен противник от тази посока^[17].

И все пак, за България най-важни били отношенията й с Византия. Техният характер бил определен с договора от 927 г. и те продължили да се движен в неговото русло почти четири десетилетия. Промяна в тях настъпила през шестдесетте години на X в. Тази промяна била неизбежна. Защото позициите на двете страни вече били различни. През 927 г. България имала авторитета на държава, която петнадесетина години била единствената заплаха за Империята, била господарка на Византийския запад и без усилие се разпореждала с Балканския полуостров. Тридесет и пет, четиридесет години по-късно, тя вече била страна, която нямала активно участие или дори присъствие в международния живот, само наблюдавала събитията, които са ставали край нейните граници или дори на нейна земя, като търпеливо понасяла някой враждебни прояви. Византия, обратно, до 927 г. била държава, чийто поглед бил отправен само в една посока — към България, а нейният василевс се чувствал сигурен само зад стените на Константинопол. Освободена от постоянната българска заплаха, тя насочила своите усилия към източните си провинции, успяла да постигне забележителни победи над арабите и възвърнала загубения си авторитет. Очевидно по-нататъшните отношения между двете съседни страни, които доскоро си оспорвали първенството, трябвало да изменят своя характер.

Във Велики Преслав очевидно са чувствали променилата се международна обстановка и са се опитали да сторят възможното, за да изведат България от изолацията, в която се намирала. Първият опит бил отправен към разчупване на балканската затвореност на страната, резултат от последните десетилетия, и търсене на външнополитическа опора на Запад. За съжаление тези усилия на българите са отразени твърде слабо в изворите. Единственият автор, който предлага известна информация за дипломатическа активност на българите в Западна Европа е Ибрахим ибн Иа’куб ал — Ифанли от Туртуши^[18]. Според него в 965 г. български пратеници посетили император Отон I в Магдебург^[19]. Това оскъдно известие обикновено се тълкува в смисъл, че българите търсели подкрепата на императора на Свещената римска империя срещу унгарците, които тероризирали централните части на Балканския полуостров, както българските, така и византийските земи^[20]. То разбира се е пресилено, макар и до известна степен логично, тъй като не намира подкрепа в изворите. Но присъствието на българските пратеници в Магдебург е факт, който трябва да се приеме. Въпреки че испанският евреин е единственият свидетел на това присъствие. За съжаление усилията на българските пратеници да склонят Отон I към някакъв договор с България, не дали резултат, или поне изворите не говорят за това.

Обикновено като следствие от този дипломатически неуспех в Магдебург се извежда сключване на мирен договор със самите унгарци. Византийският хронист Йоан Зонара (хрониката му е съставена през първата половина на XII век) е единственият автор, който споменава за такъв договор. Когато Никифор II Фока писал на българския цар да не пропуска маджарите през Дунава и да им попречи да опустошават ромейските предели, Петър отговорил следното: „… И сега, когато по принуда сключихме съюз с тях (καὶ νῦν σποντὰς ἐδέμεθα πρὸς αὐτούς), ти ни караш да нарушим договора (παρασπονδῆσαι)…“^[21]. Това твърдение на Зонара — то не се среща в нито един по-ранен автор — обикновено се приема безрезервно и е в основата на схващането за сериозен българо-унгарски договор в навечерието на очакваната промяна в отношенията с Империята^[22].

Първият сигнал за някаква промяна или някакво раздвижване в българо-византийските отношения дошъл повече от тридесет години след сключването на „дълбокия“ мир в началото на Петровото царуване. Според т.нар. Продължител на Теофан: „Веднага той [император Роман II — И. Б.] изпратил до всеки ромейски началник и императорски стратег, до [владетелите] на България, и на западните и източните народи свои приятелски послания. Всички изказали благопожелания за щастието и приятелството с този самодържец и потвърдили приятелските договори“^[23]. Този текст едва ли изисква подробно тълкуване, тъй като е ясен: След смъртта на Константин VII Багренородни (9 ноември 959 г.) неговият син и съимператор Роман II, вече като император и самодържец, не закъснял да потвърди съществуващите договори между Империята на ромеите и редица източни и западни народи, сред които специално е отбелязана България. Защо? Дали това особено внимание (на историка!) се дължи на особеното място, което България заемала във външната политика на Византия! Или по-скоро на пасивното или мирното присъствие на българското царство в международните отношения, което било много изгодно за Империята, която упорито воювала на Изток срещу арабите? Дали този приоритет (така изглежда писаното от Продължителя на Теофан) подсказва продължителните мирни отношения между двете страни? Междудържавните споразумения се подновявали, според съществуващата дипломатическа практика и родилата се традиция, в два случая: изтичане на определените в договора години (за Византия този срок бил обикновено 30 години^[24]) или при смърт на владетеля. Ако тези условия бъдат приложени към българо-византийските отношения, договорът сключен в 927 г. би трябвало да бъде подновен още в 944–945 г., когато Лакапините напуснали върховете на властта във Византия и Константин VII най-сетне станал едноличен василевс и автократор, или в 957 г., когато договорът — ако е бил с 30-годишен срок, изтекъл. Но изворите мълчат. Което не означава, че подобно подновяване не е станало.

Оттук нататък в отношенията между България и Византия, в продължение на около едно десетилетие, царят неяснота и обърканост. Това състояние се дължи както на изворите, така и на почти безкритичното възприемане на писаното от един от византийските автори (Йоан Скилица)^[25]. Двамата основни автори, чиито съчинения са извори за този кратък, но извънредно важен период в отношенията между двете страни, са Лъв Дякон и Йоан Скилица; единият е съвременник на събитията, техен очевидец — нещо, което не му осигурява предпочитанието на учените; другият е живял едно столетие по-късно, което в никакъв случай не го отхвърля като сериозен автор, писал за събитията от втората половина на X в. По-важни са качествата на техните творби, подходът към описанието на събитията, техният подбор и местата, които те са получили в контекста на цялостните изложения на двамата. И тук идват затрудненията. Описанието на един и същи период, годините между 963-та и 967-ма, звучи така, сякаш става дума за два различни периода от българо-византийските отношения^[26]; единият не познава събитията, описани от другия, и обратно^[27]; и единият, и другият вмъкват в своите разкази събития или факти, които звучат абсолютно неправдоподобно^[28]; общото в писаното и от Лъв Дякон, и от Йоан Скилица се появява едва когато двамата отбелязват мисията на Калокир в Киев и, до голяма степен, описанието на войната започнала в 968 г. и завършила през лятото на 971 г.^[29]

И така, как изглеждат българо-византийските отношения след 959 г.^[30]? На 15 март 963 г. починал император Роман II. Следвайки логиката на отношенията между двете страни би трябвало да се очаква появата на византийско пратеничество. Нито Лъв Дякон, нито Йоан Скилица отбелязват такава дипломатическа активност на Константинопол. Защо? Защото Империята навлязла в тридесетгодишен период, в който легитимизмът и династичното право остават на заден план. След кончината на Роман II неговата съпруга Теофано била регентка от името на непълнолетните си синове Василий и Константин. В продължение на пет месеца, време, през което едва ли някой в Константинопол се е сетил да проводи пратеници до Велики Преслав. След това тя се омъжила за узурпатора Никифор II Фока, когато той не бил далече от императорската корона, получена законно и тържествено на 16 август 963 г.^[31] И като военачалник и вече като василевс и автократор на ромеите Никифор II Фока определял арабския фронт като постоянно поле на действие. И е логично да не е обърнал внимание на българите. А идеята за българска инициатива между 15 март и 16 август 963 г., т.е. след смъртта на Роман II и възшествието на Никифор II Фока, подсказана така съмнително от Йоан Скилица^[32] и приемана така доверчиво от немалко изследователи^[33], трябва да бъде изоставена.

През лятото на 965 г. императорските войски постигнали поредната победа срещу арабите — превзели град Тарс^[34]. Този успех, който имал стратегическо значение в почти непрекъснатите военни действия между ромеи и мюсюлмани, бил повод за триумф на Никифор II Фока и големи празненства в Константинопол, продължили през цялата зима на 965–966 г. (така поне твърди Лъв Дякон). В разгара на тържествата, зрелищата и забавленията във византийската столица пристигнало българско пратеничество. Изненадата за василевса била пълна: пратениците му съобщили, че техният цар „иска обичайния данък“ („εὶθισμένους ἀπαιτεῖν ἔλεγον φόρους…“); още по-голям бил неговият гняв, предизвикан от позорното положение, в което били изпаднали ромеите. Сцената — така както е описана от Лъв Дякон — звучи като театрален епизод, но пък нейният емоционален характер добре представя обстановката в Константинопол: „Какво означава събирането на този данък, който мизите (българите) изискват от ромеите? — гневно се провикнал василевсът, обръщайки се към баща си. — Да не си ме родил роб, без сам да знаеш? И аз, светейшият ромейски василевс, да бъда подвластен на най-бедния и презрян народ, като му плащам данък“. Гневните действия на Никифор II продължили: той наредил да набият българските пратеници и да ги отпратят. След това начело на „добре подготвена войска“ той се отправил към българските граници^[35]. Дали само гневът е бил в основата на този поход — през 966 г. според Лъв Дякон и през 967 г. според Йоан Скилица, който пише за някаква обиколка на Никифор II Фока из Тракия, по време на която той написал писмо на българския цар, с което искал българите да не позволяват повече на маджарите да преминават Дунав и да опустошават ромейските земи^[36]. Не е трудно писаното от двамата византийски автори да бъде съгласувано. По-важно е другото: вече бил дошъл моментът, когато мирът между България и Византия повече не можел да издържа. Да се намерят причини за неговото прекратяване не било никак трудно. Разбира се, като се отсее неубедителното и би могло да се каже несериозното в твърденията на Лъв Дякон и Йоан Скилица. Така например на Никифор II Фока едва ли му е било необходимо да започва сериозни военни действия срещу българите, за да се убеди в трудностите и опасностите, които дебнели ромеите из старопланинските проходи^[37]. Все пак тези неясни моменти и възможни противоречия, които били повод за началото на военните действия между България и Византия, принудили византийския император да потърси друг субект в зараждащия се сериозен конфликт. И тъкмо тук се сближава информацията на двамата византийски автори.

Никифор II Фока намерил решение на проблема с България, като изпратил Калокир (син на управителя на Херсон), удостоен е високото дворцово достойнство патриций, в Киев, за да убеди руския княз Светослав да се отправи на поход срещу Българите. Освен с обещания за почести, византийският пратеник трябвало да купи съгласието на Светослав. Това не било никак трудно, особено когато Калокир престанал да защитава интересите на Империята и започнал да работи лично за себе си. Той се опитал да убеди войнствения княз, да му помогне да овладее ромейския престол, за което бил готов да бръкне дълбоко в имперската хазна. Светослав не се оставил да бъде убеждаван дълго време^[38]. Наистина руските летописи представят по-безкористно неговите настроения и последвалите го действия^[39], но единодушното твърдение на византийските автори едва ли трябва да бъде пренебрегвано.

И така, военната кампания, обоснована по един начин в началото и по друг по-сетне, останала с една основна първична цел: нашествието на русите в България. Успешното й осъществяване би донесло удовлетворение както на Византия — намерения, защитавани от официалната мисия на Калокир, така и на личните амбиции на византийския пратеник. Походът на Светослав, който трябвало да му донесе като плячка „страната на Мизите“, започнал през 968 г.^[40] и през месец август русите („шестдесет хиляди без наемниците“) вече били на българска земя. Българите — така поне твърди Лъв Дякон — разбрали за руското нашествие, едва след като Светослав преминал Дунав, т.е. навлязъл в Добруджа. Тридесет хилядната българска войска се опитала да попречи на дебаркирането на русите, но била разбита и потърсила спасение зад стените на Доростол (Дръстър)^[41]. Йоан Скилица, без да е по-обстоен, съобщава, че русите „разорили много български градове и земи“ и „събрали голяма плячка“^[42]. Руските летописи уточняват броя на завладените градове — 80 (разположени по двата бряга на Дунав)^[43] и отбелязват, че Светослав се настанил „да князува“ в Переяславец, т.е. Малък Преслав^[44] и дори събирал дан от „гърците“^[45]. Дотук действията на киевския княз следвали първоначалния план, който бил успешно осъществяван. И изведнъж награбили плячка, те се „завърнали в страната си“. Така поне твърди Йоан Скилица^[46]. Това неочаквано решение — дотук действията на руснаците задоволявали Империята, но не и нарасналите амбиции на княза — е обяснено от руските летописи: от Киев пристигнало писмо, което укорявало Светослав, че „търси чужда земя“, а в същото време печенезите заплашвали Киев^[47]. Тази заплаха дошла съвсем навреме. Ето защо в действията на печенезите твърде често се вижда ролята на българската дипломация, но подобно мнение не намира убедителна подкрепа в изворите^[48]. По-важно в случая е, че Светослав с дружината си „седнали на конете и се завърнали в Киев“.

Неочакваното или пък предизвиканото оттегляне на русите изведнъж променило военната и политическата обстановка на Балканите. Българите се освободили от враг, който макар че окупирал само малка част от българската държава, носел твърде сериозна потенциална заплаха. Никифор II Фока разбрал, че е сгрешил, довеждайки толкова близо до подстъпите към Константинопол един противник, който през десетото столетие вече няколко пъти бил показал стремежа си към византийската столица. Ето защо заминаването на Светослав било облекчение и за византийския василевс. Така България и Византия сякаш изненадващо се върнали на позициите си от 967 г., когато още не се била родила идеята за намесата на русите в двустранните отношения. Необходимо било само да се направи нещо, което би променило в положителна посока отношенията между двете съседни държави. Първата стъпка била сторена от ромеите. Така поне твърди Лъв Дякон. Никифор II Фока решил, че не бива да преговаря с „тавроскитите“, т.е. русите (той допускал, че влиянието на Калокир върху Светослав ще продължи) и затова се обърнал към своите „единоверци мизи“ (τοὺς ὁμοθρήσκους Μυσούς). Във Велики Преслав пристигнали Никифор Еретик и митрополитът на Евхаития Филотей, които трябвало да поискат „девойки от царския род“ (παρτθένους τοῦ βασιλικοῦ γένους) или „от царска кръв“ (κόρας ἐξ αἵματος τοῦ βασιλικοῦ)^[49], за да бъдат омъжени за двамата синове на император Роман II, легитимните василевси Василий II и Константин VІІI. Този двоен брак трябвало да укрепи разбирателството и приятелството между ромеи и българи. В българската столица приели с радост направеното предложение. Дори настояли за византийска помощ срещу русите^[50]. Дали не всички воини на Светослав били напуснали българските земи или пък Велики Преслав са подозирали повторната му поява на Балканите, но това искане за подкрепа срещу нашествениците от Киев има своята логика: българският царски двор се сродявал с легитимната династия в Константинопол и в замяна получавал съюзник срещу русите. Постъпката на Никифор II Фока също е логична: той давал нещо, което не му струвало нищо (двата брака били напълно възможни, независимо от строгите правила при отглеждането на порфирогенетния принц и евентуалните му братя) и в замяна той получавал не само съюзник, но и солидна преграда между руси и ромеи: Българското царство^[51]. Но плановете били едно, а суровата действителност — съвсем друго. Бъдещето криело изненади и за двамата владетели, подписали това удобно и за двете страни споразумение. Първи, още на 30 януари 969 г. починал българският цар Петър^[52] (българският престол бил зает от първородния му син Борис II). Десет месеца по-късно го последвал Никифор II Фока: през нощта на 10 срещу 11 декември той бил убит от узурпатора Йоан Цимиски. От добре замисления план била изпълнена само една част: двете български принцеси пристигнали в Константинопол, вероятно през ноември или може би декември 969 г.^[53] А междувременно русите отново се появили на Балканския полуостров.

Русите достигнали до Дунав, според Йоан Скилица, през шестата година от Никифоровото царуване, т.е. вероятно през пролетта или лятото на 969 г. Първото стълкновение станало край Малък Преслав. В началото българите имали надмощие, но в крайна сметка русите надделели^[54]. Дали тази победа на Светослав била ключ за по-нататъшните му успехи или пък само поредното препятствие по пътя на пълния успех, е трудно да се каже. Все пак това първо поражение, както и в предходната кампания, вероятно е оказало сериозно влияние върху психологическата нагласа на българите да воюват. И Светослав „покорил България“ (τὴν Βουλγαρίαν χερωσαμένῳ) — едва ли повече от източните области на страната — и пленил двамата синове на цар Петър Борис и Роман. Възхитен от „благоденствието на тези места“ и вероятно подтикван постоянно от Калокир, киевският княз забравил първоначалното си споразумение с Никифор II Фока и решил да остане в страната. Той започнал да се отнася към България като към покорена страна и отказал да преговаря с пратениците на новия василевс Йоан I Цимиски^[55].

Позициите на Византия и на Киевска Рус били ясни. Не били тайна и средствата, които всяка от тях щяла да използва, за да излезе победител от конфликта. Йоан I Цимиски разбрал, че след като дипломацията — първо оръжие на Империята — не дала резултат, въпросът трябвало да се реши с война. И той наредил част от източните войски да бъдат прехвърлени на Запад, т.е. на Балканския полуостров, като ги поставил под командването на магистър Варда Склир. Светослав също не бездействал, особено след като научил за предислоцирането на източните ромейски войски. Той успял да се споразумее с „поробените българи“ (δεδουλωμένοις ἤδη τοῖς Βουλγάροις) и да привлече на своя страна печенези и маджари. След това съюзната войска (тя едва ли е била триста и осем хиляди, както твърди Йоан Скилица) потеглила на юг от Хемус. Преминавайки планината и навлизайки в Тракия, Светослав се отправил към Филипопол и успял да го превземе. За да внуши страх на своите противници, той наредил да бъдат набити на кол двадесет хиляди от жителите на града. Новите преговори между русите и ромеите също не довели до положителен резултат. Светослав поставил искане, което ромеите дори не биха обсъждали: Империята да откупи завладените градове и пленените люде; ако не сторили това, ромеите трябвало да напуснат Европа, която не им принадлежала, и да се преселят в Азия. Йоан Цимиски, който все още разчитал на изпълнението на първоначалния договор, все пак припомнил на Светослав съдбата на неговия баща княз Игор. Очевидно разговорите не можели да решат войната, която русите открито водели срещу Византия. Първият решителен сблъсък станал край Аркадиопол, който завършил с победа за ромеите. Това принудило русите да прекратят всякакви военни действия в Тракия и да се оттеглят на север от Стара планина. А Йоан Цимиски отново наредил всички войски от Азия да преминат през Хелеспонта в Европа, за да зимуват в Тракия и да бъдат готови за възобновяване на войната през следващата пролет. Така завършила 970 г.^[56]

Докато Йоан Цимиски воювал срещу русите в Тракия, в Мала Азия избухнала „апостасия“, т.е. метеж против законния василевс, начело на който застанал племенникът на покойния Никифор II, Леон Фока. Движението, което имало за център Кесария (Кападокия), бързо обхванало централните части на Мала Азия, но било ликвидирано от Варда Склир, който за целта напуснал командването на войските в Тракия^[57]. Потушаването на метежа позволило на Йоан Цимиски да насочи усилията си към военните действия срещу Светослав, подкрепян отчасти от българите. В края на зимата или ранната пролет на 971 г. византийската войска била готова за трудната кампания, подготвена била и византийската флота, която трябвало да навлезе в устията на Дунав и да попречи на евентуалното изтегляне на русите. Императорът лично предвождал сухопътните ромейски войски, които през Адрианопол се отправили към българската граница. Ромеите малко се стъписали пред старопланинските клисури, но ободрителната реч на Йоан Цимиски и личният му пример ги подтикнали към преодоляване на планината. Така те се озовали пред Велики Преслав. Ожесточеното сражение за българската столица, според византийските автори, продължило два дена. По-голяма съпротива оказал един руски отряд, съставен от 800 бойци, които се затворили във Вътрешния град на столицата, но и той бил преодолян^[58]. Така през април малко преди Великден^[59] градът паднал, без голяма съпротива, в ръцете на ромеите. Пленени били българският цар Борис II, към когото византийският василевс се отнесъл много добре, приел го с почести, като го нарекъл владетел на българите и му заявил, че е дошъл да отмъсти за злините, които „мизите“, т.е. българите понесли от скитите (русите). След като дал своето име на българския престолен град, т.е. Йоанопол^[60], Йоан Цимиски се отправил към Дръстър.

Светослав бил неприятно изненадан от падането на Велики Преслав. Според Йоан Скилица руският княз първо заповядал да избият всички българи (заподозрени в добри чувства към ромеите?), на брой 300 и след това решил да събере цялата си войска (византийският автор многократно превишава нейния брой — 330 000!) и край стените на Дръстър да даде решително сражение на ромеите. Това стълкновение не дало превес нито на едните, нито на другите, но все пак русите били принудени да се завърнат в крепостта. Започнала тримесечната обсада на Дръстър^[61].

Докато Светослав оковал във вериги двадесет хиляди българи, тъй като се страхувал от бунт, действията на Йоан Цимиски били значително по-рационални. При императора пристигнали пратеници на Констанция и останалите градове, на север и на юг от реката, които, освободени от руските гарнизони, доброволно се предавали и молили прошка за сторените злини, т.е. че до този момент българите били на страната на русите. Йоан Цимиски приел благосклонно българските пратеници и изпратил византийски войски, които трябвало да охраняват предалите се крепости и градове^[62]. Наскоро в Дунава се появила византийската флота и Дръстър бил напълно изолиран както по суша, така и по вода. Русите правили безуспешни опити за излази от града, ромеите също не могли да се похвалят с успехи и да нахлуят в града. Докато накрая Светослав бил принуден да иска мир. Неговите пратеници предложили на василевса да предадат Дръстър, да освободят всички пленници и да напуснат България, отплавайки за своята родина. В замяна те искали да не бъдат атакувани от „огненосните кораби“ на ромеите, да получат хранителни продукти за продължителното си плаване и руските търговци отново да бъдат приемани в Константинопол като „приятели според стария обичай“. Йоан Цимиски приел тези условия и след сключването на договора двамата владетели се срещнали, след което русите отплавали за отечеството си. И тригодишната война приключила^[63].

Войната завършила, но донесла успех само на ромеите. Защото останалите участници в конфликта ги сполетяла зла съдба. Светослав не могъл да се завърне в Киев. Византийското пратеничество при печенезите, което трябвало да му издейства свободно преминаване, вероятно е настоявало за нещо съвсем друго, тъй като в началото на 972 г., някъде край днепърските прагове, печенезите устроили засада и успели да убият войнствения княз^[64]. Съдбата на България била още по-неприятна. Веднъж освободени от руското присъствие или може би по-точно окупация, българските земи попаднали във византийска власт. Изворите не определят с точност областите, окупирани от ромеите. Но те едва ли са надхвърляли източнобългарските земи, т.е. на юг и север от Стара Планина, Добруджа и земите на север-североизток от Долни Дунав. Този обхват на византийската окупация се подкрепя както от сведенията в т.нар. Ескориалска тактика^[65], така и от писаното от Йоан Скилица: „След като русите отплавали, императорът [Йоан Цимиски] се погрижил за крепостите и градовете край бреговете на реката [Дунав] и като им оставил достатъчно охрана, се завърнал в земите на ромеите“^[66].

Още по-нерадостна била личната съдба на цар Борис ІІ, който по време на краткото си царуване не успял да се прояви достойно. През април 971 г. Йоан Цимиски му оказал необходимото уважение и го приветствал като владетел на българите. Четири месеца по-късно той украсил триумфа на византийския василевс в Константинопол, след като бил лишен от знаците на царската власт (тиара, багреница, червени обувки) и сетне бил удостоен с византийската дворцова титла магистър^[67].