Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Глава седма
Хан и ханство „на многото българи“ (814–852 г.)

Въпросът за наследника на хан Крум на престола отдавна се дискутира в историографията. Причината за разнобоя на гледища е разноречивостта на сведенията във византийските извори, които са съставени във време, отдалечено от събитията. Основаното главно върху житийни податки предположение на В. Бешевлиев[1], че той е бил наследен първоначално от своя брат Дукум, който управлявал „месец, месец и половина“, а след това от другия Крумов брат Дицевг, стоял на престола „малко повече от половин година“, може да се смята за опровергано[2]. Най-автентичен и достоверен източник за реда на престолонаследнето в Българското ханство е летописният надпис, съставен по заповед на хан Маламир (831–836 г.), в който той известява, че хан Крум е негов дядо, който воювал срещу гърците, а Омуртаг — негов баща, който сключил 30-годишен договор с тях[3]. Следователно между Крум и неговия син Омуртаг не е имало някакви междинни царувания. Споменатите като български владетели Дукум и Дицевг не са били нищо друго, освен военачалници и управители на области, чиито имена останали в съзнанието на някои византийци. По установения принцип на престолонаследието хан Омуртаг (814–831 г.) наследил своя баща непосредствено след неговата смърт. Той бил изправен пред задачата да продължи политиката на враждебност срещу Византия както във военно отношение, така и на религиозна основа. През 814–815 г. разположените в Тракия български войски продължили да опустошават и да оплячкосват градовете и селищата в околностите на византийската столица и да отвеждат в плен множество люде и добитък. Опитите на Византия да възвърне властта си били безуспешни[4]. В житието на Никита Медициум (IX в.) се известява, че когато кураторът на имперските владения в Мангана Захария отишъл да събира данъци в Тракия бил пленен от българите и отведен в страната им[5]. Едва ли случаят е представлявал изолирано явление.

Опитът на византийския император Леон V Арменец да измоли от българите сключването на мирен договор не дал резултат, поради което той на първо място наредил да бъдат поправени рухналите стени на крепостите в близост до Константинопол, а след това започнал подготовка за поход. Съзнал, че конфронтирането с настанилата се в Източна Северна Тракия многочислена българска войска е твърде рисковано, той избрал морския десант. Прехвърлената по море армия, възглавена лично от него, превзела Несебър и оттук отворила в тил фронт на българите през зимата на 815–816 г.[6]. Тя се обградила с вал и ров и водела непрекъснати военни действия с нападащите я българи. Докато византийската армия получавала по море всичко необходимо, българските отряди били лишени от снабдяване. Това ги изтощавало и обезверявало. С проява на тактическа хитрост от страна на императора основната част от българската войска била обкръжена, разбита и пленена заедно с целия й стан. След удържаната победа византийците проявили големи жестокости спрямо българското население[7]. Византийският успех изглежда е бил развит по посока на основните средища в Източна Тракия, над които Империята отново успяла да си възвърне контрола. Тя завладяла важните крепости Аркадиопол и Виза, чиито разрушени стени през май 816 г. били възстановени[8]. Вероятно византийската власт е била възвърната и на Одрин и други крепости.

Претърпяното поражение при Несебър и злополучният ход на войната, както и някои вътрешни проблеми, принудили хан Омуртаг да вземе този път инициативата за сключване на мирен договор. През втората половина на 816 г.[9] дошлите в Константинопол български пратеници сключили с Леон V 30-годишен мирен договор. Всички византийски автори, които накратко или подробно известяват за него, упрекват императора, че при даване на клетвени уверения за трайността и нерушимостта на договора, той се унизил да извършва български езически обреди, а пратениците на хана — византийски, т.е. християнски. Някои от тях конкретно посочват какво било извършено. Тогава византийският император със собствени ръце изливал вода от чаша върху земята, обръщал конски седла, докосвал се до тройна юзда, вдигал трева нависоко, разсичал жертвени кучета и не се погнусил да произнася думи, чрез които българите се въодушевявали. Докато пък българските пратеници произнесли своята клетва над кръста и Евангелието[10]. Вероятно начинът на заклеването от двете страни е бил условие, поставено от българска страна.

Текстът на самия договор е съхранен в един известен домашен паметник — Сюлейманкьойския надпис[11]. В него се известява, че се сключва договор за 30 години, в който са уговорени 11 глави (клаузи). Първата от тях определяла границата между двете държави. Тя започвала от крепостта Девелт на Черно море до Потамокастел (крепост на р. Средечка), минавала между двата хълма Авролева (Сакар и Дервишка могила) и многото мостове (на река Тунджа), опирала до крепостите Балдзена (дн. с. Главан, Свиленградско) и Агатоники (с. Оряхово, Свиленградско), река Марица и крепостта Констанция (дн. гр. Симеоновград) и местността Макри Ливада (равнината край с. Узунджово, Хасковско) и завършвала до планината Хемус (Стара планина). Всички споменати крепости, които очертавали границата, оставали във византийски ръце. Определената граница в Тракия напълно съвпада с пограничния вал и ров, запазен и до ден-днешен, известен под името „Еркесия“. Това импозантно погранично съоръжение има дължина 131 км и е насочено на юг. Връзката между този вал и очертаната в договора българо-византийска граница изглежда напълно логична, поради което неговото съоръжаване трябва да се отнесе към 816 г.[12] В своята сравнително късна хроника (XII в.) Михаил Сирийски пише, че „Леон сключил мир с българите“ и им дал блатистата територия, за която те воювали[13]. Това сведение допълва тази клауза на договора и показва, че причерноморската територия край Девелт е останала в български ръце.

Втората договорна клауза в голяма степен разкрива основния конфликт между двете държави. Славяните, които се намирали под властта на императора, трябвало да останат така, както са били заварени, когато избухнала войната. Очевидно е, че се отнася за 796 г. (началото на приключилата през 816 г. война) и за статута на славяните и местата на техните поселения, които е трябвало да бъдат запазени непокътнати. По същество чрез тази клауза Българското ханство защищава славянското население не само в Тракия, но и в други области от евентуално преселване в Мала Азия. То било застъпник на техните права и интереси.

Третата клауза пак била за славяните, но от крайбрежната черноморска област, които не били подчинени на императора. Те трябвало да бъдат върнати в техните селища. Това предполага, че след удържаната победа в битката при Несебър Леон V Арменец е заповядал славянското население да бъде изселено оттук. Връщането му в неговите предишни поселения е било от интерес на Българското ханство. Четвъртата глава се отнасяла за размяната на пленниците. Тя в най-голяма степен интересувала византийската страна. Обикновените войници трябвало да бъдат разменяни душа за душа, т.е. човек за човек. За заловените извън крепостните стени императорът щял да даде по два бивола. Определено било как да бъдат освобождавани от плен и византийски военачалници — турмарси, спатарии и комити, но на това място текстът на надписа е повреден, поради което четенето е невъзможно[14].

Петата клауза на договора третирала отношението към онези византийски стратези, които са избягали от императора и са се поставили в служба на българския владетел. Тук надписът свършва. Останалата негова част е загубена, поради което за другите шест клаузи на договора само може да се гадае.

Сключеният договор бил от полза и за двете страни, които след продължителната и изтощителна война (тя взела много жертви, довела до промяна на съдбата и местоживелищата на големи етнически маси и била съпроводена с толкова разрушения и опустошения) изпитвали остра необходимост от продължително омиротворяване. Византия успяла отново да си възвърне териториите на темите Тракия и Македония и да обезпечи защитата на столицата си от своя опасен северен съсед. Императорът предприел възстановяването и „издигането из основи“ на много градове и крепости тук „чак до границите на скитската (българската) земя“, обикалял навсякъде, за да всее респект у свои и врагове[15]. Чрез налагане на норми на отношението на Империята към славянските племена на полуострова, българският хан се изстъпвал като защитник на относителната им автономия и запазвал правото си да търси отговорност на византийския василевс при неизпълнение на поети отговорности. Това показвало, че поне на този етап насочването на вниманието към Константинопол е било изчерпано като възможност. Отваряла се друга врата — към славянските племена в югозападните краища на Балканския полуостров (дн. Македония) и тези в Балканския северозапад — буферната зона с Франкската империя. По този начин Омуртаг изоставял една от основните линии в политиката на своя баща и търсел решение главно на славянския проблем. Тук била именно историческата перспектива на ханството.

България изпитвала необходимост от мира не само за пренасочване на своите усилия в други посоки, но и поради усложненото вътрешно положение в страната. От една страна, то било предизвикано от претърпените човешки загуби и разрушения, а от друга страна от проблемите, създавани от взетите в плен и преселени в България византийци и онези от тях, които преминали на служба при българския хан. Антивизантийската, а по същество антихристиянската политика на хан Крум и подир неговата смърт не само продължавала да се развива, но постепенно кулминирала. Насочването й към представители на плененото византийско духовенство подсказва, че това е било свързано и с опити за проповядване и разпространение на християнството сред българското и славянското население. Според „Синаксара на Константинополската църква“ Дицевг (вероятно ичиргу-боила Тук) заповядал одринският епископ Мануил да бъде разсечен на две, след това да бъдат отсечени и двете му ръце и тялото му да бъде хвърлено за храна на кучетата. Онези пленници пък, които не се съгласявали да се отрекат от християнския Бог били подлагани на изтезания, оковавани във вериги или убивани. Между загиналите в името на вярата Христови мъченици били архиепископът на Девелт Георги, епископът на Никея Лъв, знатните византийци Марин, Гаврил, Сионий и др. Не може да не прави впечатление, че сред избитите са споменати и византийските стратези на българска служба Лъв и Йоан — първият подчинен на Крумовия брат, а вторият на ичиргу-боила Тук[16]. Не може и да има каквото и да е съмнение, че тяхната злощастна съдба е свързана с претърпяното поражение в битката край Несебър, за което вината е била стоварена върху тях. В „Служба за мъчениците, избити в България заради Христа“ на Йосиф Студит (762–832 г.) фигурират много повече имена на избити византийски военнопленници. Освен това тук се срещат български имена (Асфер, Куберг и др.) и имена на славяни (Любомир, Хотомир, Скривиан и др.)[17]. И това е безспорно доказателство, че християнството именно в периода 811–816 г. белязало тенденция към силно разпространение сред българското и славянското население. Теодор Студит свидетелства, че някои от разпорежданията на българския владетел били насочени срещу вярата и обредите на византийските пленници с цел да ги накарат да се откажат от християнството. Според него след изтезанията следвали и жестоки убийства[18]. Някои от пленените знатни византийци попаднали в ханския двор. Един от тях бил Кинамон, който бил принуждаван упорито от хан Омуртаг да се откаже от християнската вяра, но той оставал непреклонен. Тогава българският владетел се обърнал към него с думи, които по същество изразяват увереността на българската знат, че успехите й срещу Византия се дължат на антихристиянската същност на политиката й: „Не унижавай нашите богове, че тяхната сила е голяма. За доказателство служи това, че ние като им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Затова, ако твоят Христос беше истински бог, както ти казваш, без съмнение би бил ваш съюзник и би ви запазил непоробени, защото му служите и му се кланяте“. Подир това Омуртаг заповядал Кинамон да бъде окован във вериги и хвърлеи в затвора, където той преседял чак до неговата смърт[19]. Любопитен разказ за пленничеството на един византийски патриций в България по това време, който е в духа на приказките от „Хиляда и една нощ“, предлага арабската литература от X в. В него единствената точна историческа податка се съдържа в изречението: „Между гърците и бурджаните [българите] бе сключен договор, скрепен с клетви, който повеляваше, че в продължение на тридесет години двата народа няма да се нападат един друг“[20].

Достоверността и анекдотичността за връщане на византийски пленници по силата на сключения тридесетгодишен договор се преплитат и допълват. В споменатото житие на Никита от Медициум се отбелязва, че българите след сключването на мира с императора в замяна освободили много пленници, сред които бил и кураторът Захария[21]. Продължителят на Теофан разказва, че бъдещият византийски император Василий I Македонец, който като дете, заедно с родителите си през 813 г. бил пленен и отведен в България. Когато част от пленниците от Одринската област след сключването на договора били заведени при хан Омуртаг, за да бъдат освободени, той взел на коленете си „детето Василий“, чието лице излъчвало благородство[22]. Макар достоверността на този разказ да се подлага на съмнение, той бил илюстриран в една от миниатюрите на Скилицовата хроника[23].

Безспорно е, че сключеният през 816 г. българо-византийски 30-годишен мирен договор е оставил дълбоки следи в двете държави, а също така и извън тях, поради което споменът за него в историческите извори е не само осезателен, но и твърде траен. Той бил изключително необходим и на двете страни: на България — не само за да излекува раните от византийското нашествие през 811 г., но и да може да съсредоточи вниманието си върху вътрешни проблеми и да защити интересите си на други фронтове; на Византийската империя — както, за да укрепи градовете и крепостите в Източна Тракия, така и да съсредоточи вниманието си върху силно назрелите вътрешни проблеми и войната срещу арабите. Установеното българо-византийско сътрудничество дало своите плодове твърде скоро.

Съзаклятието срещу Леон V и убийството му пред олтара на патриаршеската катедрала „Св. София“ довели на трона малограмотния, по твърде амбициозен василевс Михаил II Балба (820–829 г.). Един български надпис от 820 г., в който се споменава за мир, записан с успоредни документи[24], подсеща, че при възкачването на новия византийски император сключеният преди това договор е бил потвърден отново — практика, която е съществувала в международните отношения на Средновековието. В началото на надписа се чете следното забележително заклинателно изречение: „Ако василевсът излезе на поход [срещу българите], забравяйки клетвите, нека Бог го накаже!“

Историята на двете държави била преплетена от едно вътрешнополитическо събитие в живота на Империята — въстанието под предводителството на малоазийския славянин Тома (821–823 г.)[25].

Касаело се не само за израз на недоволство, но и за нов опит на един претендент да узурпира върховната власт във Византия. Той не само успял да събере под своите знамена голяма войска, но и бил коронясан от антиохийския патриарх за византийски император. През октомври 821 г. армията на самозванеца се прехвърлила на Балканския полуостров, където към нея се присъединили част от населението на темите Тракия и Македония, Солун, неговата област и тамошните славяни[26]. Обсадената византийска столица изпаднала в критично състояние. Съвременникът на събитията Георги Монах (IX в.) известява, че император Михаил II „призовал за съратничество… българите“ и това принудило Тома Славянина да изостави обсадата[27]. Според други двама по-късни автори (Йосиф Генезий и Продължителя на Теофан) владетелят на българите проявил инициатива и чрез тайно пратеничество предложил военна помощ на законния византийски император. Макар последният да отказал, хан Омуртаг, който „искал да утвърди и да направи по-здрав тридесетгодишния договор“, навлязъл в ромейските предели, разположил своята войска в равнината Акидукт (близо до Хераклея). Това принудило самозванеца да снеме обсадата и да се опълчи срещу българската войска. В станалата битка въстаническата византийска армия претърпяла пълно поражение, разбягала се заедно със своя предводител. Ханът на българите с множество пленници и голяма плячка се оттеглил в страната си, гордеейки се с удържаната победа. Българската помощ се оказала решаваща за цялостния разгром на въстанието. През октомври 822 г. император Михаил успял да изтласка претендента и да го обсади в Аркадиопол. Измъчвани от продължителната обсада, жителите на града предали Тома Славянина на законния василевс, който като победител стъпил с крак на шията му, а след това заповядал да му отсекат ръцете и краката и да набият тялото му на кол[28]. Чаталарският надпис на хан Омуртаг от 822 г.[29] частично разкрива похода срещу византийския самозван император: ханът съсредоточил войската си в новопостроения аул на река Тича и я придвижил срещу „гърци и славяни“ (основната част от въстаническата армия); пожеланието за триумф над василевса („като тъпче добре с крака си императора…, като владее над многото българи и като подчинява враговете си“) очевидно не се отнася за Михаил II, а за самозванеца Лъже-Константин VI, т.е. за Тома Славянина[30].

Българската намеса в помощ на легитимния император (както в рамките на потвърдения мирен договор между двете страни, така и по искане на Михаил II) укрепило взаимоотношенията между двете държави, които не били помрачени до края на Омуртаговото царуване. Твърде изненадващо изглежда едно свидетелство на Михаил Сирийски, което се отнася до византийския император Теофил (829–842 г.): „В година 1140 [= 829] умрял Михаил и зацарувал Теофил. Българите му се подчинили… Императорът на ромеите Теофил като видял, че българите му се подчинили и че персите се отделили от арабите и се присъединили към него, отново започнал война срещу арабите“[31]. Всъщност употребата на израза „подчинили се“ изразява придържането на българите към мира. Сигурно през 829 г. отново бил потвърден сключеният през 816 г. 30-годишен мирен договор, което било необходимо поради новата промяна на византийския трон[32].

Вероятно една от причините, които са накарали хан Омуртаг да търси мир с Византия още в началото на неговото царуване е била отново разгорелият се конфликт на север от дунавските устия с Хазарския хаганат. В един от Омуртаговите възпоминателни надписи се отбелязва от името на хана, че копан Корш от рода Чакарар, който бил „хранен човек“ на владетеля, след като отишъл на война с войската се удавил в река Днепър[33]. Тогава тази река била граница между двете държави, охраната на която частично била поета от поселеното в „Отвъддунавска България“ византийско население от Източна Тракия.

Друга причина трябва да се търси в усложняването на положението в българския северозапад, където отношенията на Българското ханство с присъединилите се към него славянски племена в крайна сметка довели до военен сблъсък с Франкската империя[34]. Навлизането в проблемите на Средния Дунав белязало нова тенденция във външната политика на българската държава, която водела до отклоняване от натиска към юг. Сложните взаимоотношения с търсещите обособяване и самостоятелност славянски племена, които лавирали между изявилите се две основни политически сили след разпадането на Аварския хаганат, изисквали проява не само на военна сила, но и на гъвкава дипломация, тъй като тук обстановката бързо се променяла.

През 818 г. франкският император Людовик I Благочестиви (814–840 г.) приел в Херисталиум пратеници на различни племена. Между тях били и тимочаните, които „скоро преди това се отцепили от съюза с българите и дошли до границата на империята“[35], заселвайки се вероятно в твърде оредялата буферна зона между двете държави — дн. Унгарска пуста. Причините за това откъсване, което е станало между 816–818 г., не са твърде ясни. С това българските охранители на „аварската граница“ преминали на страната на Франкската империя, търсейки нейната закрила. С прехвърляне на население и войска вероятно хан Омуртаг е заздравил опразнената от тимочаните територия. Още на следващата година хърватският княз Людевит вдигнал въстание в земите между реките Сава и Драва на славянските племена срещу владичеството на франките, към което се присъединило и племето тимочани, което след отцепването си от съюза с българите искало да мине на страната на Франкската империя и да се постави под нейната власт. Ала то изоставило първоначалното си намерение, подлъгано от обещанията на хърватския княз. Въстанието, което траяло около три години (819–822 г.), било потушено и тимочаните попаднали под властта на графа на Източната марка Балдерих[36].

Хан Омуртаг изчакал развоя на събитията на българската северозападна граница и след участието си в потушаването на въстанието на Тома Славянина решил да постави ударението на своята политика в Средния Дунав. Неговата непрекъсната активност ту на един, ту на друг фронт показва не само големия му размах на държавник и пълководец, но и подсеща за уголемените възможности на ханството в провеждането на военни операции на широк фронт и с различни средства. Превръщането на България във фактор в историята на среднодунавските славяни чертаело полезна и важна тенденция в българската външна политика.

През февруари 824 г. в двора на Людовик Благочестиви пристигнало българско пратеничество с писмо от страна на хан Омуртаг. Тъй като това пратеничество било необикновено и невиждано дотогава, императорът изпратил в България баварския благородник Махелм, за да проучи в какво се състоят нещата. В края на декември същата година новото българско пратеничество се намирало в Бавария. По заповед на франкския император, който тогава се намирал в своята основна резиденция в Аахен (Аквегранум), българското пратеничество било посрещнато и принудено да почака за среща с него чак до пролетта на следващата година. Но в замяна на това от него били приети пратеници на славянското племе абодрити, което обикновено било наричано „преденеценти“ („предните чеда“); то обитавало крайдунавска Дакия. Те се оплаквали от враждебните действия на българите и търсели военна помощ от империята. Отпратени в земите си, те трябвало да се върнат отново във времето, определено за изслушване на българското пратеничество. А то било прието чак през май 825 г. на събора в Аахен. Основното искане от страна на българския владетел било „да се установят границите и пределите между франки и българи“. По тях Людовик Благочестиви проводил писмо до българския хан, с което му дал подходящ отговор на искането[37]. По-сетнешният развой на събитията в много отношения опровергал неговото надменно отношение.

Очевидно било, че конфликтите на Българското ханство са били с двете славянски племена — първоначално с тимочаните, а подир това с абодритите, които гравитирали към Франкската империя и търсели нейната закрила. Славянското крайдунавско племе, обитаващо земите на север от реката, е споменато в „Баварския географ“ (IX в.) под името „остерабтрези“. За първи път в изворите то се споменава през ноември 822 г. сред източните славянски племена, които не били подчинени на империята, но се намирали в орбитата на нейното влияние и интереси[38].

Докато империята бездействала, българите успели да подчинят в периода 823–825 г. първоначално тимочаните, а подир това и абодритите (едва ли е случаен фактът, че през май 825 г. техни пратеници вече не се появили на определената им от императора среща с българите). Завладели областта между Сава и Драва, българите достигнали до Долна Панония и общата им граница с Франкската империя станала исторически факт.

Хан Омуртаг, информиран от своето пратеничество и от писмото на франкския император, останал твърде недоволен от развоя на преговорите и протакането им. Още в началото на 826 г. във франкския двор пристигнал първият пратеник (този, който водел пратеничеството от 824 г.) с ултимативно искане: „Незабавно да стане определяне на границата“. В противен случай всяка от двете страни трябвало да определи и пази границите си без договор. По същество това вече било заплаха за война от българска страна. Людовик I Благочестиви, в стила на възприетата от него изчаквателна тактика, отложил даването на окончателен отговор, тъй като достигнал слух, че българският владетел е свален от престола и убит от някакъв свой велможа. За да придобие точна и вярна информация, императорът изпратил дворцовия граф Бертрих в Каринтия при графовете Балдерих и Геролд, пазители на Източната марка на аваро-панонската граница на империята. Те проверили истинността на слуха и подир опровергаването му императорът отпратил българския пратеник без определен отговор. По същество това означавало приемане на предизвикателството за война. На състоялия се през юни 826 г. събор в Ингиленхайм, графовете на Панония Балдерих и Геролд известили на императора, че нямало придвижване на българска войска към франкската граница[39]. Понеже българският владетел след покоряването на славянските племена имал определени териториални претенции и е искал да бъде уреден спорният въпрос за владичеството над среднодунавските славяни, а франкският император отбягвал решаването на въпроса, военният конфликт между двете държави се оказал неизбежен.

В духа и стила на своята настъпателна и безкомпромисна, в определени моменти, политика, българският хан изпратил войска на кораби по река Драва, която „с огън и меч“ разорила земите на славяните в Долна Панония, прогонила им князете и на тяхно място били поставени български управители[40]. Укрепването на българите в граничната област на Франкската империя — част от нейната Източна марка, означавало, че те възнамерявали да развият своя успех и да не отстъпят от завоюваните позиции в Средния Дунав. Българското настъпление продължило и през 827 г. Поради бездействието на граф Балдерих били опустошени и пределите на Горна Панония. На събора в Аахен през февруари 828 г. франкският император отстранил Балдерих, а с цел по-ефикасно водене на военните действия Източната марка била поставена под управлението на четирима графове. Причината за това трябва да се търси в неукрепването на Сремската област, което позволило българското проникване в Долна Панония. Българското настъпление трябвало да бъде спряно с всички средства. Също така и синът на императора Людовик Немски (тогава крал на Бавария) бил изпратен с голяма войска да воюва срещу българите[41]. Монасите от манастира край Фулда през същата година, във връзка с неговия поход срещу българите, му писали, че за него, баща му и войската през Четиридесетница ще отслужат 1000 литургии и псалмочетения, за да може да удържи победа във войната[42].

Въпреки всички взети мерки, през 829 г. отново с кораби по река Драва нахлули българите, като опожарили и опустошили някои франкски селища[43]. Положението на Източната марка на империята взело да става сериозно, тъй като на българска страна застанали и някои недоволни от франкското владичество славянски племена. Военните действия на твърде широк фронт продължили и през 830 г. Във войната срещу българите тогава се включил и другият Людовиков син Лотар, комуто било поверено управлението на Северна Италия. За това свидетелстват придворният франкски поет Валафрид Страбон (IX в.) и житието на епископ Фарон[44]. С други думи, за възпирането на българската експанзия в Панония била ангажирана голяма част от военния потенциал на Франкската империя.

Българското свидетелство за хода на войната и за дълбокото проникване във вътрешността на Панония е един възпоменателен Омуртагов надпис. В него се известява, че зера-таркан Негавон бил „хранен човек“ на владетеля и като отишъл на война, удавил се в река Тиса[45]. Смътно възпоминание за българското завладяване на територията между Тиса и Дунава от „великия хан“ се съдържа във вече цитирания унгарски аноним[46]. Установяването на българското владичество над тази област не може да буди каквото и да е съмнение. Българското ханство за кратко време преместило своята граница от Железни врата на Дунава първоначално до междуречието на Сава и Драва, а подир това и до река Тиса. Опорни пунктове за установената българска власт били няколко важни крепости, трасирали завоеванието: Браничево, Белград, Срем (дн. Сремска Митровица), Сланкамен и Буда[47].

Очебийни и за мнозина изненадващи били неуспехите на Франкската империя във войната срещу Българското ханство. Незапознат с неговата военна мощ, Людовик Благочестиви проявил мудност и арогантност във воденето на военните действия. Поради това в хода на военните действия била извършена реформа в Източната марка и в нейната защита били включени кралете на Бавария и Италия, за да спасят положението.

Поради липса на преки свидетелства не може да се установи кога точно и как е приключила българо-франкската война за Средния Дунав. Обстоятелството, че през 832 г. във франкския двор дошли с дарове български пратеници[48], подсказва, че вероятно между 830–832 г. между двете воюващи страни бил сключен мирен договор. Българските успехи във войната срещу франките и българското владичество над територии на Средния Дунав довели до създаването на самостоятелно княжество на панонските хървати, начело с Ратимир (829–838 г.), а също така и до възможност за обособяване и на други среднодунавски славянски племена. За пръв път България установила обща граница с Франкската империя, Хърватия и среднодунавските славяни. Същевременно се открили възможности за проникване на българите в земите на славяните от западната половина на Балканския полуостров по долините на реките и равнинните полета. Българското ханство станало реален и значим фактор в живота и историята на балканските и среднодунавските славяни. Това било голямо постижение в неговата политическа история, което изисквало нов подход във взаимоотношенията както с Франкската империя, така и с Византия.

Освен с активност във военнополитическите отношения с Византия, франките, славяните и хазарите Омуртаговото царуване се характеризира и с една непозната дотогава по размах и мащаби строителна дейност, която от една страна се разкрива от някои надписи на гръцки език, а от друга — в резултат на системните археологически разкопки. Тази строителна дейност в голяма степен се осъществявала чрез използване на уменията и работната ръка на многобройните военнопленници. Тя разкрива една важна страна от постъпателното развитие на българите — стремежът им да усвоят културно и забележимо завладяното от тях географско пространство, да го защитят и да станат негови неотменни господари във времето.

Преди всичко големи усилия били хвърлени във възобновяване и строителство на опожарената и опустошена от византийците ханска резиденция Плиска. За нейната защита вместо дървено-глинобитното укрепление, околовръст Вътрешния град била издигната внушителна каменна стена с четири порти и многобройни кули, извисявала се на височина между 10–12 м. Укрепено било с тухлена стена върху каменна основа и обиталището на хана и неговото семейство. Издигнати били внушителна Тронна палата и други сгради с обществено предназначение. Както във Вътрешния, така и във Външния град се оформили нови жилищни квартали, обитавани от многобройната българска и славянска столична знат и от обикновеното население (в преобладаващата си част войници и занаятчии)[49]. Цялото поселение около ханския аул придобило градски облик. Ханската резиденция постепенно прераствала в столичен град на една типична европейска ранносредновековна държава. Монументалните каменни градежи доминирали в силуета на града, който сега и със своята внушителност се превръщал във важен интеграционен център на Балканите[50].

Търновският надпис на хан Омуртаг известява за построяването на „преславен дом на Дунава“. Между него и Плисковския „стар дворец“ разстоянието било 40 000 разстега (около 84–85 км). По средата била издигната внушителна могила. Завършекът на надписа разкрива житейската философия на самия владетел, която се отличава с простота и лаконичност: „Самата могила е всеславна. И след като измериха земята, поставих този надпис. Човекът дори и добре да живее — умира, и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа тоз надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на владетеля е хан ювиги Омуртаг. Нека Бог го удостои да преживее 100 години“[51]. Изразени са редица предположения, относно местонахождението на новопостроения „преславен дом“. Най-логично изглежда мнението, че той се е намирал на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре (той се намира на 18 км източно от Силистра), където бяха открити останки от внушителна старобългарска крепост, които наподобяват монументалното строителство в Плиска[52].

Чаталарският надпис на хан Омуртаг от 822 г. известява за построяването на крепост на река Тича, а заедно с това и на мост над реката. Тук били издигнати четири колони, а върху тях били поставени два лъва[53]. Там, където бе намерен този надпис (край дн. с. Цар Крум, Шуменско), археолозите откриха останки от крепост, в развалините на която бе намерен единият от двата мраморни лъва. Съградената крепост имала важно военностратегическо предназначение. От една страна, тя защитавала столицата Плиска, а от друга служела за съсредоточаване на българската войска преди походи[54].

Монументалното строителство на крепости, дворци и други сгради с обществено предназначение е свидетелство за преобразуването и обновлението на Българското ханство, продиктувано в главна степен от новите задачи и цели, които историята поставяла пред него.

Може би няма период от историята на средновековна България, през който самодокументирането на държавата да е толкова обилно и съдържателно, както през управлението на хан Омуртаг. Това е израз не само на съзната историчност за отбелязване на деянията, но и на осмисляне и утвърждаване на историческата памет — два елемента, присъщи на онези държавни формации и техните предводители, които са съзнавали значимостта на извършеното от тях. Многобройните и най-разнообразни надписи върху камък (летописни, мирни договори, победни, възпоменателни и др.), от една страна, свидетелстват за организирана и активна ханска канцелария, в която господстващият език е бил гръцкият, а от друга отразяват многообразната и преобразуваща същността на ханството дейност. Няколко неща правят твърде силно впечатление в съхранилата се и обогатяваща се с годините самодокументация на Българското ханство; те отразяват характерни събития, явления и процеси, преди всичко във вътрешното развитие.

Онова, което явно личи от всички надписи е засилването на автократичността на хан Омуртаг както в практическо, така и в идейно отношение. То е плод на засиления монархизъм, който идва за сметка на намаляване на ролята на онези институции, които са ограничавали ханската власт. Чрез нея именно сега се оценява стореното от ханското обкръжение — „хранените хора“. Това е плод на твърде стройна и добре функционираща система на управление и дислоциране на войската и нейните предводители, определяне на техните функции и произтичащите от тях задължения и привилегии. Започналият още при хан Крум процес на премахване на родово-племенната автономия у българите и славяните бил задълбочен. Обозначаването на родовете вече е било по-скоро регистрация на знатността и верността към „великия хан“, на обвързаността и зависимостта от него. Недоволството и отцепването на отделни славянски племена може да бъде тълкувано преди всичко като реакция на родово-племенната знат от това, че тя започнала да губи господстващите си позиции, особено в периферните, погранични области, тъй като нейното колебливо поведение я правело несигурен поддръжник на централната власт. Случаят със славянските племена на северозападните граници в много отношения бил не само показателен, но разкрива и налагащата се тенденция.

Успоредно с подчертаването на автократизма и монархизма в управлението на държавата се наблюдава стремеж за изтъкване на суверенността на хана спрямо византийския василевс. При създалата се обстановка на Балканския полуостров и все по-нарастващия стремеж на Византия с различни средства да приобщи славяните към себе си, това е било необходимо. Независимостта и равностойността си спрямо византийския император той изразява в началото на Чаталарския надпис с думите: „Хан ювиги Омуртаг е владетел в земята, гдето се е родил“. Следствие от това е и една друга, твърде важна политическа идея, застъпена в същия надпис, че той е владетел на „много българи“, т.е. на всички свои поданици, независимо от тяхната етническа принадлежност. Това е същото, което се влага в понятието „ромеи“ като поданици на византийския василевс. С други думи — етническото понятие „българи“ се трансформира в политическо за обозначаване на многобройното население на българския хан, независимо от неговата етническа принадлежност. В дадения случай идеята за политическа общност, изразявана с етнонима на управленческия и господстващ елемент предхожда фактическото етническо спояване. В такъв именно смисъл трябва да се предполага, че политическото понятие „българи“ (според Омуртаговата идея) се явява антипод на „ромеи“. Универсализирането на понятието „българи“ постепенно намира отражение в съседните на ханството държави и племена, а оттук и в писмените свидетелства.

Интересно явление е процесът на урбанизация с неговите две основни тенденции — превръщането на Плиска от хански аул-резиденция на владетеля в пълнокръвен столичен град на уголеменото по територия и население ханство и налагането като поселищна форма на крепостта-град като нова и обновителна агломерация, в която войската и занаятчийското население по численост преобладавали. Общоизвестно е, че именно урбанизацията е най-същественият белег на цивилизоваността.

Процесът на византинизация на ханския двор бележи тенденция към силно задълбочаване. Успоредно с възприемането на много елементи от византийската дворцова култура, триумфални акламации, облекло, инсигнии, жестове и др. започнало системно обучаване на децата на владетеля и приближената аристокрация на гръцки език, който напълно се наложил като официален в ханската канцелария. Две наскоро намерени едностранно гравирани златни пластинки на хан Омуртаг представят владетеля изцяло в облекло и с инсигнии на византийски император. Околовръстният надпис към изображението е с гръцки букви и гласи: „† [Медальон] на хан ювиги Омуртаг“[55]. Тук очевидно се касае не само за подражание на образите на византийски императори върху печати и златни монети, но и за опит да бъде портретуван българският хан. Това означава, че ханът на „многото българи“, облечен в одеждите на византийския василевс и възприел всички знаци на неговото достойнство, се е смятал за напълно равностоен на него, но без да изоставя титлата, завещана му от неговите предци. Тази византинизация върху чисто езическа основа обаче е по-скоро подражателна и показна, отколкото със същностен характер.

Ако с разгрома на византийците през 811 г. и своя победоносен поход до Константинопол през 813 г. хан Крум нанесъл силен удар върху авторитета на Византийската империя сред варварския свят, неговият син Омуртаг успял да осмисли самостойността, суверенността и мястото на Българското ханство, да го преобразува в една централизирана и авторитетна държава, която да мери сили с основните големи сили на европейския континент. Неговите преобразувания имали преходен характер и подготвяли незабележимо почвата за други радикални промени.

След смъртта си Омуртаг оставил трима пълновръстни сина: Енравота, който се именувал още Боян, Звиница и Маламир. Поради обстоятелството, че най-възрастният от тях се приобщил към християнството под въздействието на византийския военнопленник Кинамон, той бил лишен от правото на престолонаследието. Пренебрегнат бил и вторият Омуртагов син по неизвестни причини. Към 831 г. властта била поета от хан Маламир, който управлявал около три години. Загнездването на християнството в ханския двор противоречало на официално провежданата политика. Енравота-Боян бил смятан за „отстъпник от праотеческата религия“. Опитът на Маламир да върне брат си отново към езичеството не дал резултат. Енравота бил осъден на смърт и посечен с меч. Той станал първият български мъченик за вярата Христова[56]. Случаят с него не бил изолирано явление. Християнството прониквало постепенно сред населението на ханството.

По неизвестни причини съвладетелската функция на кавхана отново излезнала на преден план. Причините за това са неясни. Според по-голямата част от изследователите това се дължало на малолетството на хана; според други — на силната личност, която била носител на длъжността, а според трето мнение — това била реакцията на българското боилско съсловие срещу засиления монархизъм и автократизъм, характерен за Омуртаговото царуване. Открояването на деянията и личността на кавхан Исбул в редица събития от вътрешния живот и във взаимоотношенията с Византийската империя и славяните поставя в сянка хановете, които по-скоро изглеждат като фигуранти на престола.

Първото важно събитие, отбелязано от ханската канцелария от името на владетеля Маламир, е построяването от неговия „стар боила кавхан Исбул“ на водопровод в Плиска — едно крайно необходимо съоръжение, което белязало напредъка в урбанизацията на българската столица. По този повод ханът раздал на боилите и багаините големи дарове, а на българите дал много пъти да ядат и пият[57].

Към 836 г. бил нарушен сключеният през 816 г. и двукратно потвърждаван през 820 и 829 г. тридесетгодишен мирен договор с Византия. Причините за това не са твърде ясни. Търсенето на логическа връзка в разпръснатите и не винаги точно хронологизирани данни на домашните извори може да доведе до приблизителна реконструкция на вървежа на събитията. В една византийска хроника от X в. се съдържа интересен разказ, който може да служи като изходна точка в изясняването на причините за новото избухване на българо-византийски конфликт. По времето на император Теофил заповедникът на преселването в „Отвъддунавска България“ византийско население от Източна Тракия стратегът Кордила, след като оставил командването на своя син Варда, отишъл тайно в Константинопол. Той успял да уговори императора да изпрати кораби, с които да се извърши бягството на преселеното византийско население, след което се завърнал. Когато „Михаил Българинът“ (енигматична личност) тръгнал срещу Солун, византийският народ, който живеел на север от дунавските устия, се подготвил за бягство. Междувременно българският комит, който резидирал в Добруджа, щом научил това, преминал отвъд Дунава, за да го възпре. Предвожданата от него войска била избита от византийците, начело на които стояли Кордила и Цанц. Мнозина от нея били избити, а други пленени. Трета част от българите, които не могли да преминат на юг от Дунава, прибягнали до маджарите, населяващи Ателуз (областта между Волга и Днепър) и поискали от тях помощ. По този начин в историята на българското ханство активно се включвал нов народ, отношенията с който щели да станат една от основните характеристики в почти цялата история на средновековна България. По същото това време пристигнали корабите, изпратени от византийския император. Унгарците, за да не нападнат бягащите византийци, поискали като плячка цялото им имущество. Завързала се на север от дунавските устия люта битка, която траела няколко дни. В крайна сметка дошлата на помощ на българите унгарска войска била разбита. Византийското население се качило на корабите и след завръщането си отново било поселено в предишните си местоживелища в тема Македония, т.е. в Одринската област[58].

Организираното бягство на византийското погранично население от „Отвъддунавска България“, в което съпричастен бил и самият византийски император, по същество означавало нарушаване на сключения мирен договор. То дало основание на българите да предприемат като контрамярка поход в Източна Тракия. Сведения за него се намират в надписа, известен като Маламировата летопис. В неговото начало нарочно се подчертава, че бащата на управляващия хан сключил 30-годишен мир и „добре живял с гърците“. В началото на своето царуване и той живял добре с тях, но гърците опустошили българските земи (очевидно се имат предвид опустошенията, причинени в земите на север от дунавските устия), заради което владетелят Маламир, който управлявал заедно с кавхан Исбул, насочил войската си към Тракия, превзел и опустошил намиращите се в Одринската област крепости Проватон и Бурдидзо. След този успех се насочил към Филипопол, където кавхан Исбул заедно с владетеля водил преговори с жителите на града[59]. Завършекът на надписа липсва, но по всичко изглежда, че филипополци, за да избегнат опустошението, доброволно са предали града в български ръце. Чрез повторното завладяване на важния от стратегическа гледна точка град Българското ханство не само контролирало Северна Тракия и диагоналния военен път, но и получавало възможност да проникне в Родопската област и Беломорието. Една от основните цели на политиката на българските ханове от края на VIII-първата половина на IX в. — включването на славянските племена от различни области на полуострова в пределите на ханството — изглеждала вече напълно осъществима. Предпоставка за това било владеенето на ключови крепости като Белград, Сердика и Филипопол и на основните пътища и долини на реките, насочени към балканския юг. Нейната практическа реализация била осъществена до средата на IX в. и всъщност се оказала дело както на успешните военни действия под ръководството на кавхан Исбул — един от най-забележителните български средновековни пълководци, така и на самите славянски племена, които отхвърляли византийското владичество или попечителство.

Наскоро бе публикуван естампажа на един български надпис на гръцки език, намерен до с. Василика на Халкидическия полуостров (югоизточно от Солун) през 1914 г. Този надпис е от името на хан Маламир. В него на четвъртия ред се чете името на град Солун, а на шестия ред — името на кавхан Исбул[60]. По всичко изглежда, че фрагментарно запазеният надпис увековечавал някакъв поход на известния български кавхан в посока към втория по важност град във Византийската империя.

След краткото Маламирово управление „българската власт наследил племенникът му, син на Звиница“[61]. Това всъщност бил хан Персиян (837–852 г.). Очевидно е, че хан Маламир не е имал наследници, а по всяка вероятност и брат му Звиница не е бил между живите, поради което, за да се спази установената династическа приемственост, властта е преминала в ръцете на неговия син. Основната задача се заключавала в продължаването на войната срещу Византия, която поради ангажираността си в Мала Азия срещу арабите не била в състояние да съсредоточи значителни военни сили на Балканския полуостров.

Друг български надпис на гръцки език, намерен в развалините на базиликата във Филипи (15 км северозападно от дн. гр. Кавала в Беломорска Тракия), частично разкрива хода на продължаващата война. В него „поставеният от Бога владетел на многото българи Персиян“ известява, че изпратил войска начело с кавхан Исбул, като придал под командването му отрядите на ичиргу-боила и кана-боила коловъра, а кавханът отишъл при смоляните — славянско племе, което обитавало Западните Родопи и долното течение на река Места. Средната част от надписа не е съхранена, поради което не става ясно как са протекли по-нататък действията на българската войска. Запазен е краят на надписа, който безспорно регистрира удържана победа (едва ли случайно той е бил поставен в християнската базилика на завладяната византийска крепост): „Който търси истината, Бог вижда. И който лъже, Бог вижда. Българите сториха много добрини на християните [византийците], но християните ги забравиха. Ала Бог вижда!“[62]. Твърде отдавна бе изразено предположението, че походът на кавхан Исбул и подчинените му военачалници е бил свързан с някакво раздвижване на славяните от Македония и Беломорска Тракия[63]. Откриването, публикуването и интерпретацията на редица нови извори хвърлят светлина върху този интересен проблем.

В житието на византийския светец Григорий Декаполит (IX в.) се съдържат важни и интересни сведения, които хронологически се отнасят към 837 г. и могат да послужат за изясняване на тогавашните българо-византийски отношения. Житиеписецът разказва, че когато светецът се намирал в Солун, имал намерение да тръгне към „планините в областите на славяните“, т.е. на север от града. Скоро след тръгването си той бил принуден да се върне обратно, тъй като съзирал, че „там слънцето не свети“. И наистина подир няколко дни „избухнало немалко въстание на управителя на тамошната Славиния, настанало голямо кръвопролитие и цялата област била опожарена и изпълнена със смут. При това без императорско разрешение, снабдено с печат, никой не можел да отива тогава от едно място на друго“. Непосредствено подир това се разказва за присъствието на византийски войски начело със зетя на императора кесаря Алексий Мозеле, които били изпратени от Константинопол от самия император. Те били съсредоточени в Христополис (дн. гр. Кавала в Беломорска Тракия) и задържали всеки, който искал да премине през областта[64]. Към същата война „против хуните или българите в европейските предели“ се отнася и сведението в житието на св. Петър от Атроа (IX в.), в което се споменава за преминаване на реката Хеброс (Марица) от византийската войска[65].

Разпръснатите сведения в различни извори всъщност се отнасят към събития, които са станали през 836–837 г. Те могат да бъдат реконструирани по следния начин. След нарушаването на българо-византийския мирен договор от българска страна е било провокирано надигане на славяните на север от Солун. То е било подкрепено от поход на българска войска начело с кавхан Исбул в посока към Солун (във византийската хроника той е наречен Михаил Българинът). Надигнало се срещу византийската власт и славянското племе смоляни. Сериозността на положението и прекъсването на връзката между Константинопол и Солун по суша продиктували енергични действия. Изпратената от византийския император армия под предводителството на кесаря Алексий Мозеле преминала река Марица и се насочила към областта на смоляните в долното течение на река Места и се съсредоточила край Христополис. Тук именно е станало и главното сражение, което решило изхода на войната и победата е била увековечена в надписа, поставен в базиликата на крепостта Филипи. Времето, докато е траело българското владичество над областта, западно от Места, не може точно да се определи.

Включването на славянските племена в дн. Македония на запад от река Струма в пределите на Българското ханство е станало по всяка вероятност в периода 837–842 г. За съжаление липсват сведения, които да дадат възможност това да бъде детайлно и конкретно проследено. Интересен е фактът, че от средата на IX в. името Славинии, с което били означавани областите, заселени със славянски племена главно в Македония, изчезнало от византийските извори. Те станали „третата част на Българското царство“, както е наречена тази област в един по-късен византийски извор от XII в., т.н. Дюканжов каталог[66]. Имената на славянските племена постепенно потъвали в забрава. Византийците започнали да употребяват за тяхното обозначение политическото наименование „българи“, тъй като те станали поданици на Българското ханство. Подробностите относно първоначалното славянско заселване на Македония потъвали в забрава. Дори в късния исторически спомен останало само името на българите като завоеватели на тази византийска територия. В съставеното към началото на XII в. „Мъченичество на 15 тивериуполски мъченици“ охридският архиепископ Теофилакт Български (1089–1126), използвайки незапазени старобългарски известия е представил нещата така: „Друг най-беззаконен и най-свиреп народ, наречен българи, нахлул от страните на Скития, като преминал така наречената река Истър [Дунав] и се явил като тежък бич, изпратен от Бога на западните области [Балканския полуостров]. Те не знаели Христовото име, служели на скитското безумие, както на слънцето, така и на луната и на другите звезди, а някои пък принасяли жертва и на кучета… Като покорили цялата илирийска страна, древна Македония до град Солун и древна Тракия, т.е. околностите на Берое, имам предвид и Филипопол, както и по-горните области, те завладели тези страни като постоянни обитатели, а пък жителите на всеки град размествали, като преселвали обитателите на едни градове в други, а живеещите в последните местели в първите и изобщо всички третирали като роби…“[67]. В една от добавките към Манасиевата летопис от XIV в. старобългарският книжовник отбелязва, че българите започнали да превземат земята на Балканския полуостров като преминали през Бдин (дн. Видин) и „първом почнаха да завземат Долната земя Охридска“, а след това и другата територия[68]. Макар и в изворите да липсват податки, може да се предположи, че немалка роля за интеграцията на славянските племена в Македония са изиграли живеещите сред тях Куберови българи.

Несъмнена е връзката между надигането на славяните в Македония, Родопската област и Беломорието и обусловените от тях походи на кавхан Исбул с въстанието на славянските племена в Пелопонес, избухнало през втората половина на 839 г. Те се отцепили от византийската власт, провъзгласили своята независимост и извършили немалко опустошения и грабежи над градовете и крепостите. Със силна войска, съставена от гарнизони от темите Тракия и Македония, протоспатарият Теоктист Вриений успял да ги усмири. Най-продължително се съпротивлявали езерците и милингите, но в крайна сметка и те били усмирени, като първите били обложени с ежегоден данък 300 номизми, а другите — с 60[69].

Когато император Теофил неочаквано умрял, неговият син Михаил III (842–867 г.) бил едва тригодишен. Кормилото на управлението на Империята поела неговата майка Теодора, подпомагана от своите братя кесаря Варда и Петрона, логотета на дрома Теоктист и др. В подетата контраофанзива срещу българското настъпление, започнала още преди 842 г., византийската дипломация включила активно и сръбските племена. Тъкмо тогава те започнали да преодоляват племенната си разпокъсаност и се обединили около княз Властимир. Установил с тях обща граница след включването на славянските племена в Македония, хан Персиян направил опит да ги подчини. Войната срещу сърбите продължила цели три години. В нея българският владетел не само че не постигнал нищо, „но и погубил по-голямата част от своята войска“[70]. От дълги години това било първото сериозно поражение на българската войска. Отношенията със сърбите, макар и омиротворени, не били регулирани с какъвто и да е договор.

Тъй като набезите на българите в Тракия продължавали, императрица Теодора била принудена да постави нови гарнизони в тамошните крепости, които проявили голяма активност при опустошаването и ограбването на българските погранични райони[71]. Това ново погранично византийско население било из средата на преселници от малоазийската област Тефрика и се състояла от арменци и сирийци, привърженици на павликянството. Един от тези преселници бил проповедникът Сантаварин, който между 842–846 г. разпространявал сред българите павликянската ерес[72].

Към 851–852 г. известният византийски логотет Теоктист Вриений заедно с монаха Еварест бил изпратен от императрица Теодора да води преговори с българите[73]. Какъв е бил техният резултат, не е ясно поради липса на точни сведения, но вероятно е било постигнато някакво умиротворяване между двете страни подир твърде продължителна война.

Отново изплували след известно затишие и проблемите със среднодунавските славяни. Българо-франкското съперничество ускорило процеса на обособяването им в самостоятелни княжества. Успоредно с това помежду им се забелязвало и проявявало остро съперничество. В избухналата война князът на моравските славяни Моймир принудил владетеля на панонските славяни Привина да потърси към 835 г. убежище със своята дружина първоначално при франкския маркграф Ратбод в Горна Панония. Той от своя страна го представил на краля на Бавария Людовик Немски (840–876 г.), по заповед на когото славянския княз бил приобщен към християнството в църквата „Св. Мартин“ край Виена. След завръщането му между него и Ратбод избухнал конфликт. Привина заедно със своите приближени и сина си Коцел бил принуден да избяга в България (по всяка вероятност в пограничната Сремска област). Тук пребивавал недълго време, тъй като неговият престой заплашвал установения мир между българи и франки. Панонският княз заедно със своите хора преминал на страната на обособилия се благодарение на българите хърватски княз Ратимир. През 838 г. крал Людовик Немски изпратил голяма войска начело с Ратбод, която прогонила Ратимир. След известни усложнения Привина отново се помирил с Ратбод и се установил трайно край Балатонското езеро[74]. Трайното вплитане на Българското ханство в съдбата и историята на среднодунавските славяни имало по-значителни последици за тях самите. Като противодействащ фактор на Франкската империя то играело положителна роля в процеса на тяхното отделяне от опеката й. Бидейки ангажиран в активни военни действия срещу Византия през разглеждания период, хан Персиян не могъл да отдели достатъчно внимание на покровителствания от него хърватски княз Ратимир. Неговото прогонване едва ли е послужило като повод за война между двете държави. Новата обстановка, която се създала подир подялбата на Франкската империя и обособяването на Източнофранкското (Немското) кралство не нарушили създадения баланс в отношенията. През 845 г. сключеният между двете държави през 30-те години на IX в. мирен договор бил потвърден. Тогава в Падерборн крал Людовик Немски приел, изслушал и отпратил различни пратеничества, между които и тези на славяните и българите[75]. Малко преди това (към 840 г.) княз Привина получил като бенефиций някаква територия в Долна Панония, разположена край река Сала. Тя станала трайна основа на славянското Панонско княжество[76].

Трайното присъствие и вплитане на Българското ханство в събития, свързани с историята на Средния Дунав, трябва да се смята за положителна тенденция. Стремежът на българските ханове да владеят тук територия и да имат позиции сред славянските племена срещал противодействието на Немското кралство. В политиката си те трябвало да лавират между него и обособяващите се славянски княжества. Търсенето на разумния баланс изисквало добро познаване на обстановката и отвличане от проблемите в Тракия и Македония. За една държава, която имала за своя столица Плиска, откъсната от далечния северозапад на повече от хиляда километра, това е било доста трудно. Християнизирането на среднодунавското славянство чрез мисии на немското духовенство от Залцбург и Пасау се оказало предпоставка за събития и процеси, които скоро намерили отражение и в България.

В историческото развитие на Българското ханство първата половина на IX в. е изключително важен, плодоносен и възлов период, белязан със събития и процеси, предопределили неговото радикално обновление върху основата на традициите, принципите и организацията, която българите пренесли на Балканския полуостров и наложили над славяните и местното население.

Преди всичко именно сега окончателно била преодоляна вътрешнополитическата криза и била установена родово-династическа приемственост, която се запазила непокътната повече от две столетия. Стабилността на ханската власт гарантирала дълготрайни позиции на българската и славянската аристокрация при проява на лоялност от тяхна страна.

Българското ханство не само отразило византийската експанзия, но преминало в настъпление и получило превес в двубоя с Византийската империя. Благодарение на военното си превъзходство и натрупания авторитет то изтръгнало от опеката на империята редица славянски племена в Тракия, Родопската област и Македония; то станало държава на „варварите и езичниците“, опълчили се срещу „ромеите-християни“. С известни модификации българите успели да наложат своя държавен модел и ред и да утвърдят политическото си господство върху значителни територии и население в Европейския югоизток.

Отразило натиска на Хазарския хаганат откъм североизток, Българското ханство решително се намесило в събитията, взаимоотношенията и процесите, които протичали в Средния Дунав. Тук то не само обуздало сепаратизма на периферните на държавата славянски племена, но и възпряло настъпателната политика на франките, стимулирало държавното обособяване на славянските племена в Моравия, Хърватия и Панония.

Зараждането на идеята за превземането на Константинопол и превръщането на етническото име „българи“ в политическо понятие за обозначение на поданиците на държавата в ръководен принцип за ханската власт имали важно значение за прехода към имперско мислене. Етатизираието на етническото име на господстващия политически елемент било първата стъпка към създаването на етнополитическа общност на българите и славяните в рамките на ханството. Както в редица други случаи в историята на ранносредновековна Европа именно държавата предопределила зараждането и формирането на новата етнополитическа общност. В определянето на нейния облик обаче действието на фактори от друго (преди всичко духовнокултурно и църковно-религиозно) естество щяло да се окаже решаващо.

Акцентът в историята на Европа през първата половина на IX в. трябва да се постави в годината 843-та. Тогава било извършено разделянето на Франкската империя, разчленило и формирало историята на Европейския запад и за следващите векове. Тогава във Византия бил сложен край на иконоборството, преодоляна била голяма криза и Империята навлязла в обновителен цикъл от развитието си. Тогава българският хан обединил под своя скиптър по-голямата част от славянските племена на Балканския полуостров. Извършена била може би една от най-важните крачки в същинската история на обновения подир Великото преселение на народите европейски континент. Българското ханство се развивало синхронно на общоевропейските тенденции.

За историческата мисия на България от най-важно естество се оказало нейното славянизиране, изразено не само в огромното числено превъзходство на славянския етнически елемент в пределите на ханството, но и в задачата нейната ханска власт да поеме в ръцете си съдбините на този елемент и да го направлява за провеждане на своята политика. Именно доколкото хановете и аристокрацията на българите през първата половина на IX в. съзнали необходимостта от приобщаване на славяните и единението им с българите, до толкова ясно се очертавали перспективите пред държавата. Втората половина на столетието откроило онова, което било заложено в предшестващите десетилетия.

Бележки

[1] Бешевлиев. Първобългари — история, с. 135, 140, 204, бел. 1–4, където са посочени предишните изследвания.

[2] В. Гюзелев. За наследника на хан Крум на българския престол. — В: Сборник в памет на проф. Александър Бурмов. С., 1973, 137–142.

[3] Бешевлиев. Първобългарски надписи, с. 136. За Омуртаговото управление вж.: Златарски. История, Т. 1, 292-331; П. Ников. Хан Омуртаг и кавхан Исбул. — БИБ, IV, 1 (1931), С., 1-55; Бешевлиев. Първобългари — история, 140–154.

[4] Gen., p. 16; Theoph. Cont., p. 24.

[5] AA SS. Aprilius, I, Appendix, p. XXV-XXVI.

[6] Известно е, че през януари-февруари 816 г. Леон V Арменец бил извън столицата и водел война „срещу варварите“ — вж. Treadgold. The Bulgar’s Treaty with the Byzantines in 816, p. 21 и цитираните извори и литература в бел. 20.

[7] Gen., p. 16; Theoph. Cont., 24–26. Продължителят на Теофан разказва, че хълмът, зад който се скрил с част от войската Леон V, за да обкръжи и изненада българите, бил наричан оттогава „Лъвов хълм“, а те като минавали покрай него клатели глава, не можейки да забравят сполетелите ги тогава злини. Очевидно става дума за хълм в околностите на Несебър.

[8] Stephanos von Taron. Armenische Geschichte. Aus dem altarmenischen übersetzt von H. Gelzer und A. Burckhardt. Leipzig, 1907, S. 107; Samuel d’Ani, Tables chronologiques, trad. par M. Brosset. — In: Collection d’historiens armeniens, II. Saint-Petersbourg, 1876, p. 421.

[9] Датировката на сключването на договора е спорна и се движи между 814–817 г.: Златарски. История, І, 1, с. 299 (края на 814 или началото на 815 г.); Бешевлиев. Първобългари — история, 140–141 (815 или началото на 816 г.). Доказателствата за втората половина на 816 г. у Treadgold. The Bulgar’s Treaty with the Byzantines in 816, 213–220.

[10] Vita Nicephori, 206-207; Gen., 27-28; Theoph. Cont., 31–32.

[11] Бешевлиев. Първобългарски надписи, 164–166.

[12] Рашев. Старобългарски укрепления на Долния Дунав, с. 61 сл., който смята, че съоръжението е направено между 812–813 г.

[13] ХИБ, I, с. 106.

[14] Може да се предположи, че за откупването на пленените византийски военачалници са изплащани пари.

[15] Gen., p. 28; Theoph., p. 30.

[16] Synaxarium ecclesiae Constantinopolitanae, colls. 414-416; Menologium Basilii II, colls 276–277. Интересно е, че тези разкази са преведени и широко разпространени в старобългарската книжнина — посочвания у Гюзелев. За наследника на хан Крум на българския престол, 138–139, бел. 9–10.

[17] Е. Follieri е Iv. Dujčev. Un’acolutia inedita per i martiri di Bulgaria dell’ anno 813. — Byz, XXXIII, 1 (1963), 75–84. Датировката на двамата автори на този ранен и много интересен извор не е точна.

[18] Theodorus Studites. Parva cathechesis, 220–223.

[19] ГИБИ, IX, 2, с. 64.

[20] M. Canard. Les aventures d’un prisonnier arabe et d’un patrice byzantin a l’époque des guerres bulgaro-byzantines. — DOP, IX-X (1956), p. 61.

[21] AA SS, Aprilius, I, Appendix, p. XXVII.

[22] Theoph. Cont., p. 217 (ГИБИ, V, с. 119).

[23] Интерпретация на миниатюрата у Божилов. Българите, 172–173, където е посочена и литература.

[24] Бешевлиев. Първобългарски надписи, с. 178.

[25] Основни византийски извори за събитието са: Georg. Mon., 796-797; Gen., 32-46; Theoph. Cont., 64–66. По-важни изследвания: P. Lemerle. Thomas le Slave. — TM, I (1965), 255-297; П. Тивчев. Бунтът на Тома Славянина и намесата на българския хан Омуртаг. — ИПр, XV, 5 (1969), 68–76.

[26] ЛИБИ, ІІ, с. 26.

[27] Georg. Mon., 796–797.

[28] Gen., 41-42; Theoph. Cont., 64–66.

[29] Бешевлиев. Първобългарски надписи, с. 216.

[30] Бешевлиев. Първобългари — история, с. 147 сл.

[31] ХИБ, I, с. 106.

[32] Златарски. История, I, 1, с. 317; Бешевлиев. Първобългари — история, с. 152.

[33] Бешевлиев. Първобългарски надписи, с. 227. Доказателства за това, че войната е водена срещу хазарите у I. Božilov. On of Omourtag’s Memorial Inscriptions. — BHR, 1973, Nr 1, 72–76.

[34] Подробности у V. Gjuzelev. Bulgarisch-fränkische Beziehungen in der ersten Hälfte des IX. Jhdts. — BBg, II (1966), 15–39.

[35] Einhardus, Annales, p. 205; Vita Hludowici imperatoris, p. 624.

[36] Einhardus, Annales, 205-206; Vita Hludowici imperatoris, p. 628.

[37] Einhardus, Annales, 212–213.

[38] В. Гюзелев. Баварският географ и някои въпроси на българската история през първата половина на IX в. — ГСУ, ФИФ, LVIII, 3 (1965), 281–292.

[39] Einhardus, Annales, p. 214; Vita Hludowici imperatoris, p. 629.

[40] Einhardus, Annales, p. 216; Annales Fuldenses, p. 359.

[41] Einhardus, Annales, p. 217; Annales Fuldenses, p. 359.

[42] MGH-Ep, V, p. 518.

[43] Annales Fuldenses, p. 360.

[44] MGH-Poetae latini medii aevi, II, p. 378, 406 (ЛИБИ, II, 58–59); MGH-Scriptores rerum merovingiarum, V. Passiones vitaesque sanctorum aevi merovingiarum, ed. B. Krusch et W. Levison. Hannnoverae et Lipsiae, 1910, p. 199.

[45] Бешевлиев. Първобългарски надписи, с. 230.

[46] Вж. тук, дял I, гл. VI, бел. 5.

[47] Коледаров. Политическа география на средновековната българска държава, I, с. 18 сл.

[48] Annalista Saxo. — MGH, SS, VI, p. 547; Annales Lobienses. — MGH, SS, XII, p. 232.

[49] Ваклинов. Формиране на старобългарската култура, с. 103 сл.

[50] Гюзелев. Столици, резиденции и дворцова култура в средновековна България, 41–42.

[51] Бешевлиев. Първобългарски надписи, 207–208.

[52] Български средновековни градове и крепости, I, 196–200.

[53] Бешевлиев. Първобългарски надписи, с. 216.

[54] Бешевлиев. Първобългарски надписи, с. 223 и сл. и цитираната там литература.

[55] Юрукова-Пенчев, с. 21.

[56] ГИБИ, IX, 2, 64–67.

[57] Бешевлиев. Първобългарски надписи, с. 225.

[58] Leo Gramm., 228-231; Симеона Метафраста и Логотета, Списание мира от бытия и Летовник, 101–102. Подробна интерпретация у Златарски. Известия за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета, с. 38 сл.; Гюзелев. Ичиргу-боилите, с. 139 сл.

[59] Бешевлиев. Първобългарски надписи, 136–137.

[60] Същият. Нов български надпис с името на хан Маламир. — ИНМВ, XIX (1983), 111-112; Божилов. Българите, с. 20.

[61] ГИБИ, IX, 2, с. 67.

[62] Бешевлиев. Първобългарски надписи, 141–142.

[63] П. Ников. Кавхан Исбул. — Сборник в чест на В. Н. Златарски. С., 1925, 226-227; Гюзелев. Ичиргу-боилите, с. 139.

[64] F. Dvornik. La Vie de saint Grégoire le Décapolite et les Slaves macédoniens au IXe siècle. Paris, 1926, 61–63.

[65] La Vie merveilleuse de saint Pierre d’Atroa († 837), éditée, traduite et commentée par V Laurent. Bruxelles 1965, 164–167.

[66] Иванов. БСМ, с. 565.

[67] ГИБИ, IX, 2, 62–63.

[68] Среднеболгарский перевод хроники Константина Манассии, с. 228.

[69] D. A. I., 232–233.

[70] D. A. I., p. 155.

[71] Leo Gramm., p. 235; Симеона Метафраста и Логотета. Списание мира от бытия и Летовник, с. 103.

[72] Ангелов. Богомилството в България, с. 131.

[73] Ch. van de Vorst, La vie de saint Evariste, hegoumene à Constantinople. — An Boll, 91 (1923), p. 301.

[74] Conversio Bagoariorum et Carantanorum, 50–52.

[75] Annales Fuldenses, p. 364.

[76] Conversio Bagoariorum et Carantanorum, p. 52.