Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Премахнати привнесените бележки на elemagan

Дял шести
България от края на XIII до края на XIV век

Глава първа
България при Тертеревци (1280–1323 г.)[1]

§ 1. Господство на политическия сепаратизъм по време на царуванията на Георги I Тертер (1280–1292 г.), Смилец (1292–1298 г.) и Иван IV Смилец (1298–1300 г.)

Вътрешните размирици в Българското царство и непрестанната гражданска война, съпроводена от нахлуванията на татари и византийци в различни предели на страната, задълбочили още повече неговата криза и очертали една безрадостна перспектива. Взелата връх във вътрешнополитическия живот куманска аристокрация била с ограничен кръгозор и с твърде слабо чувство за отговорност и приемственост в традициите, тя била лашкана постоянно от вълните на политическите обстоятелства.

През последната четвърт на XIII в. Българското царство включвало в своите предели само част от териториите на Балканския полуостров, обитавани от българско население. В периода 1241–1280 г. за по-малко от половин столетие тя била чувствително териториално осакатена. На северозапад границите й достигали до средното течение на река Млава; погранични със Сърбия и Унгария били Браничевската и Видинската области. Западните погранични области — Велбъждка, Средецка и Струмицка — опирали до владения на Византия и Сърбия. Още след възобновяването на Византийската империя (1261 г.) Македония се превърнала в арена на политическото й съперничество с епирците и сърбите. На юг Подбалканската област и Източна Стара планина очертавали границата с Византия, която успяла да покори Северна Тракия и Родопската област в предшествуващите години. От 1263 г. южното Черноморие се намирало в пределите на Византия и неговите важни пристанища били тясно свързани с Константинопол. На север от река Дунав само отделни крепости на левия бряг на реката продължавали да бъдат в българско владение. Тук почти до Железни врата на река Дунав господствала татарската „Златна орда“, която се простирала и до разположения на север от дунавските устия град Вичина, указван от тогавашните автори като пограничен град между българите и татарите. Черноморските градове и крепости между дунавските устия и нос Емине влизали в пределите на Българското царство.

Самото царство пък не представлявало едно цяло в политическо отношение. То било разпокъсано на Търновско царство и още четири самостоятелни владения, свързани по различни начини с него: Браничевско княжество, Видинско деспотство, княжество в Подбалканската област с център Копсис (дн. Аневско кале край Сопот) и Крънско деспотство. При създалото се положение всъщност търновският цар изглеждал като „пръв между равни“.

Най-характерното явление във вътрешнополитическото развитие на българската държава през един доста продължителен период била борбата между две рязко противопоставящи се една на друга тенденции: стремежът на централната царска власт да възвърне похабения си авторитет и да подобри разклатените си позиции чрез обединение на самостоятелните владения и опити за възвръщане на заграбените от съседните държави територии; противостоенето на сепаратистично настроеното болярство и настойчивостта му в съхраняване, укрепване и разширяване на самостоятелните владения чрез използуване на слабостта на царската власт и чрез помощта на чужди политически сили. В България, както и в другите европейски страни, била характерна ритмичната смяна на господството на сепаратизъм и раздробление с налагането на държавно единство и централизация. Териториалната разпокъсаност и непрекъснатите болярски междуособици създавали хаос и нестабилност в царството, които се отразявали най-отрицателно върху обикновеното население. Поради това централизираната и могъща царска власт в дадения случай представлявала прогресивен елемент.

Във външната политика на българската държава през разглеждания период основно значение продължавали да имат нейните отношения с Византийската империя. Преодоляването на политическата изолация довело до активизиране на действията на българските владетели. Продължителната вътрешнополитическа криза, обхванала империята през първата половина на XIV в., само частично била използвана от България. При това Византия разчитала в борбата срещу северния си съсед не само на своите сили и интригите на дипломацията си, но и на една друга сила — многобройната българска емиграция от представители на аристокрацията и срещащите се нерядко сред нея претенденти за търновската корона. Нерядко тя се превръщала в сляпо оръдие на византийската политика и с действията си съдействала за усложняване на вътрешното положение в България. Нарастването на политическата роля на Сърбия в историята и съдбините на Балканския полуостров, започнало още през последната четвърт на XIII в., постепенно кулминирало като тенденция. Неуспехите на българската външна политика спрямо нея довели до трайното поставяне на българското население в Македония под сръбско владичество. Създаването на самостоятелно влашко воеводство, а малко подир това и на молдовско в земите на север от Дунава и тяхната активна намеса в редица събития представлявали ново явление в политическия живот на европейския Югоизток. Каталанската експанзия в Източна Тракия през 1304–1307 г. се оказала благоприятна за разгръщане на активна българска политика тъкмо тогава спрямо Византия.

Разширяването на отношенията на България с папството и с редица западни държави (Неаполското кралство, Франция, Венеция и Генуа) разкрива един друг аспект на българската политика. В плановете за възстановяване на Латинската константинополска империя като противостоящи на Византийската империя политически сили България и Сърбия винаги заемали важно място. Папството не прекратило активната си политика за приобщаване към католицизма или за уния в европейския Изток. Ново и интересно явление в българската история било постепенното прерастване на венецианските и генуезките стопански интереси към българското Черноморие и неговия богат селскостопански хинтерланд в политически; това неизбежно водело до усложняване на положението на българската държава и до намесата на нови политически сили в българо-византийските отношения.

С право може да се смята, че ключът за разбирането на историята на Балканския полуостров във втората половина на XIII-първите десетилетия на XIV в. се намира във взаимоотношенията на балканските страни с татарската „Златна орда“. Българо-татарските отношения през този период са били силен фактор, който определял състоянието и насоките на българската външна политика. Татарската хегемония над България, тъй характерна за последните две десетилетия на XIII в., постепенно била преодоляна. С течение на времето татарските отряди били превърнати в мощно средство на българската дипломация за уреждането на взаимоотношенията й с балканските страни.

Най-характерното във вътрешнополитическата история на България през този период било това, че около 34 години на българския трон стояла куманска династия — Тертеревци (1280–1292 г.; 1300–1322 г.), чиито представители обаче органически били свързани с българската държавнополитическа, църковна и културна традиция[2]. Приобщени твърде отдавна към редовете на българската аристокрация, членовете на династическия кумански род имали големи противници както вътре в страната, така и извън нея. В една твърде трудна, сложна и изпълнена с противоречия и много неизвестни обстановка, все пак те проявили в редица моменти със съдбоносно значение завидна държавническа мъдрост и стремеж за възстановяване на твърде помръкналия престиж на славното някога Българско царство. Още в началото на своето управление Тертеревци били принудени да управляват страната при наличие на силен болярски сепаратизъм, редица самостоятелни владения и сложна не само вътрешнополитическа, но и външнополитическа обстановка. Безцеремонната и брутална намеса на хановете от татарската „Златна орда“ във вътрешните дела на Българското царство и останалите балкански държави била фактор, който засилвал отцепничеството на могъщите български болярски родове и борбата между тях за върховната власт в твърде разнебитеното царство. Очертаването на политическата разпокъсаност на България най-добре характеризира създалата се обстановка. Силно се откроявал политическият сепаратизъм в българския северозапад. Тук българските интереси традиционно се сблъсквали с експанзията на Унгарското кралство. То не само било водено от своите политически интереси, но и било и сега както почти всякога форпост на папството и на католическия Запад по отношение на Балканския полуостров и Изтока.

Ако през третата четвърт на XIII в. Унгария постигнала значителни успехи в настъплението си спрямо България и останалите балкански страни, то към края на този век и особено с възкачването на династията на Анжуите (1290–1403 г.) центърът на нейната външна политика чувствително се изместил. Основно място постепенно заели отношенията й с италианските княжества и градове-републики, Чехия, Австрийското херцогство и Германия. Балканската политика отстъпила на заден план. През царуването на крал Владислав IV (1272–1290 г.) активността на Унгарското кралство при вплитането й във взаимоотношенията на балканските държави силно се чувствувала. Ала в плановете и действията на Шарл-Робер Анжуйски (1308–1342 г.) тя била силно притъпена. И все пак от гледна точка на реалните резултати българо-унгарските отношения и през този период продължавали да играят важна роля в цялостната външна политика на двете държави[3].

Унгарската експанзия била насочена към пълно ликвидиране на българските владения в земите на север от дунавските Железни врата, постоянно владеене на Северин и околността му и към завладяване на Браничевската и Видинската области.

Към 1272 г. Браничево и Кучево, които влизали в състава на подчинената на Унгария област Мачва, били обособени в отделно банство с управител бан Григорий. Това било извършено с оглед на укрепването на унгарската власт над Браничевската област, която преди влизала в пределите на българската държава и била обитавана главно от българско население.

През втората половина на 1273 г. Браничевската област вече не влизала в състава на Унгарското кралство. Тук била възстановена българската власт. Оттогава владетели на освободената област станали двамата български боляри от кумански произход Дърман и Куделин. Закрепили се в Браничевската земя в крепостта Ждрело (край с. Горнячка клисура, Сърбия), те се утвърдили като напълно „самовластни господари“ и нямали страх от никаква сила. Тяхното относително голямо владение граничело с Унгарското кралство, Сърбия и Видинското деспотство[4]. Макар и самовластни, двамата боляри изглежда са били свързани с Търновското царство, тъй като с оглед на отбраната на българския северозапад тяхното владение заемало важно стратегическо положение и имало ключова позиция. През последната четвърт на XIII в. именно Дърман и Куделин били изправени пред задачата да възпират унгарската и сръбската експанзия към вътрешността на България заедно с владетелите на Видинската област.

Тъй като в периода 1272–1278 г. в Унгария имало вътрешни размирици, а усилията й във външната политика били насочени главно във войната срещу Чехия, Браничевското княжество на Дърман и Куделин успяло да укрепи и затвърди своето положение като самостоятелно владение. Борбата за отстояване на неговата независимост срещу унгарската експанзия се разгоряла главно между 1282–1284 г. Откъслечни данни за станалите тогава събития се съдържат в една грамота на крал Владислав IV от 8 януари 1285 г., дадена на магистър Георги за редица негови заслуги спрямо короната[5]. В грамотата е отбелязано, че унгарците организирали три похода, които целели подчиняването на Браничевското княжество. При първия поход двамата български боляри не само разбили кралската войска, но и пленили няколко нейни предводители — барони. Това принудило дори самия крал Владислав IV да се отправи към самостоятелното българско владение за преговори с Дърман „с надеждата за мир“. Тогава именно магистър Георги успял да плени „един от съратниците на този Дърман“. И понеже този втори по същество унгарски поход се оказал безрезултатен, скоро подир него кралят изпратил „срещу Дърман и българите“ трансилванците заедно с живеещите в Унгария кумани. За предводител на цялата войска бил поставен бан Георги. Общите думи за неговите подвизи, изразени в грамотата, подсещат, че този поход също не е дал желания от унгарците резултат.

След отразяването на унгарските походи Браничевското княжество още повече укрепнало и неговите владетели насочили своите погледи към съседната им унгарска област Мачва. Очевидно, за да се противопостави на Браничевското княжество, през 1284 г. унгарският крал Владислав IV дал във владение на своя зет, бившият сръбски крал Стефан Драгутин (1276–1282 г.), Мачвански Банат с Белград и Северна Босна[6]. По този начин той бил въвлечен в плановете и интригите на унгарската дипломация, но по същество обективно действал за реализация на сръбската политика. Българо-унгарският конфликт за владеене на Браничевската област се превърнал в сръбско-български. Стефан Драгутин си поставил за цел да ликвидира самостоятелността на българското владение в Браничевската област и през 1290 г. потеглил на поход срещу нейните владетели. Претърпял поражение, той бил принуден да се завърне безславно обратно. Дърман и Куделин проявили в отговор голяма агресивност. Начело на войската си, към която били присъединени наемни кумански и татарски отряди, те нахлули във владенията на Стефан Драгутин. В по-голямата си част неговата земя била опустошена и завладяна (главно областта Мачва)[7], достигайки до река Сава. Жадните за плячка татарски отряди не се задоволили с това, но и нахлули в Южна Унгария. В станалото сражение унгарският пълководец магистър Угрин успял да разбие татарите и след битката занесъл на краля отрязаните глави на двама техни предводители[8]. Татарската намеса в голяма степен усложнила положението на самостоятелното българско Браничевско княжество и го поставило в пълна политическа изолация.

Разгроменият от Дърман и Куделин унгарски васал Стефан Драгутин се обърнал за помощ към своя брат, тогавашният сръбски крал Стефан Урош II Милутин (1282–1321 г.). При срещата между двамата в Мачковци на Сръбска Морава било постигнато споразумение за съвместен поход срещу Браничевското княжество. През 1291 г. обединените войски на двамата сръбски крале нахлули във владението на Дърман и Куделин. Претърпели поражение, двамата български князе се оттеглили отвъд Дунава[9], за да потърсят помощта на татарския хан Ногай. Браничевската област била включена във владенията на Стефан Драгутин.

Търновският цар преживял безучастно загубата на тази важна българска област. Плах опит за нейното възвръщане бил направен единствено от страна на Видинското деспотство, което също било застрашено от нарастващата сръбска експанзия в българския северозапад. Налагането на сръбската държавна власт над населените с български етнически елемент Белградска и Браничевска области имало за резултат тяхното откъсване от пределите на България. В погранична област на българския северозапад се превърнала Видинската област, към която сега се насочила сръбската и унгарската експанзия. Изместването на крайната българска северозападна политическа граница имало значителни последици за съдбата на българското население в Белградската и Браничевската области.

Изолирани от политическия център на България, браничевските велможи Дърман и Куделин направили последен опит за задържането на владяната от тях област в български ръце. И ако този опит се оказал неуспешен, това се дължало преди всичко на политическата криза на българската държава, която се задълбочила през последните две десетилетия на XIII в.

В началото на 80-те години на XIII в. владетел на Видинската област бил Шишман[10]. Той бил един от влиятелните български боляри от кумански произход и имал титлата деспот[11]. Сръбският житиеписец Данило съобщава, че Шишман „живеел в град, наречен Бъдин, владеел околните области и много български земи“[12]. В Бориловия синодик, където той е титулуван като цар, времето на неговото управление е определено между царуванията на Георги I Тертер и Тодор Светослав: „шишманоу благовѣрномоу цароу вѣчна паметь“[13].

В края на XIII-началото на XIV в. Видинското деспотство било най-голямото по територия и население самостоятелно владение в България, което политически било тясно свързано с Търновското царство. В очите на някои от съвременниците то изглеждало дори като самостоятелно царство. Свидетелство за това е и неговото кратко описание в доклада на един доминикански монах от 1308 г.: „България е една голяма империя от самосебе си. Столица на тази спомената империя е Видин, голям град. Впрочем всички императори на тази империя се наричат Шишмани. Земята е много обширна, богата и хубава; тя се оросява от десет плавателни реки, покрита е с живописни гори и дъбрави и е богата на хляб, месо, риба, сребро и злато и много стоки, най-вече восък и коприна; прочее в нея има множество сребърни рудници, а всички реки влачат пясък, примесен със злато, откъдето по заповед на императора постоянно се извлича и добива злато. През средата на тази империя протича река Дунав…“[14]

Политическата и военна активност на деспот Шишман се изявила преди всичко във взаимоотношенията му със Сърбия. Той разчитал не само на собствените си сили, но и на военната подкрепа на татарския хан Ногай.

Както вече бе отбелязано по-горе, прогонените браничевски велможи потърсили подкрепата на татарския хан Ногай, пред когото се оплаквали от насилието на сръбския крал и поискали защита от него. Хан Ногай се отзовал на тяхната молба и започнал подготовка за поход срещу Сърбия[15]. Преди да нанесе върху нея своя удар, той подтикнал към война срещу Сърбия видинския деспот Шишман.

Начело на голяма войска, в състава на която влизали и много татари, деспот Шишман нахлул през 1292 г. в земите на крал Стефан Урош II Милутин и проникнал дълбоко в Сърбия, чак до местността Хвостно в Ипекската област. След това се отправил към Ждрело не само с намерението да ограби тукашната богата архиепископска църква, както пише житиеписецът Данило, но и да освободи завладяната от сърбите Браничевска област. Тук Шишмановата войска била разгромена и самият той едва успял да се спаси с малка част от нея, оттегляйки се към Видин.

В преследването на разбития неприятел войската на сръбския крал достигнала Видин и го обсадила. Съпротивата на обсадената столица на българското деспотство не била продължителна. Видин паднал в сръбски ръце, а деспот Шишман успял да избяга отвъд Дунава при своя покровител и сюзерен хан Ногай[16].

Едва сега татарският хан пристъпил към решителна намеса във взаимоотношенията между сръбския крал и прогонените български владетели, целейки с това да постави всички тях под още по-голяма зависимост. Военните приготовления на хан Ногай за наказателен поход срещу Сърбия силно уплашили крал Стефан Урош II Милутин и той побързал да проводи пратеници при татарския хан, за да му съобщят, че се подчинява на неговата върховна власт. За да бъде гарантиран васалитетът, Ногай поискал да бъдат изпратени при него като заложници първородният син и престолонаследник на сръбския крал — Стефан Дечански и няколко сръбски видни боляри[17]. Това било изпълнено и по този начин Сърбия се отървала от разорително татарско нашествие.

Под натиска на хан Ногай крал Милутин се съгласил да върне владението на деспот Шишман. Това станало в резултат на преговори между двамата балкански владетели. Шишман се задължавал да бъде верен и лоялен спрямо сръбския крал и се оженил за дъщерята на великия жупан Драгош. В замяна на това получил владението си, отдадена му била голяма чест от страна на сърбите и бил обдарен от тях богато. За да укрепи и в бъдеще своето политическо влияние във Видинското деспотство, крал Стефан Урош II Милутин оженил собствената си дъщеря Анна-Неда за първородния син и наследник на Шишман — Михаил[18].

Сръбското политическо попечителство над Видинското деспотство, обусловено от хода на събитията, имало кратковременен характер и не довело до значителни последици. Скоро видинските деспоти гравитирали към своя естествен център Търново, от който временно били откъснати. Временната политическа обвързаност на Видинското деспотство се регистрира от сведенията на един сръбски извор — „Троношката хроника“: в състава на 2000 конници, които през първата половина на 1313 г. оказали помощ на византийския император Андроник II Палеолог в борбата му срещу турците при Галиполи, участвал и „българският крал Шишман“[19].

Според един венециански списък на владетелите, с които републиката поддържала търговски и политически връзки (той е съставен към 1313 г.), в управлението на деспотството настъпила промяна. Шишман бил наследен от своя син „Михаил, деспот на България, господар на Видин, зет на крал Урош“[20]. По време на неговото управление позициите на деспотството се стабилизирали и то отново преминало под политическото влияние на Търновското царство.

Особена роля в българо-византийските отношения играели самостоятелните владения на юг от Балкана и близостта им до столицата Търново била не без значение.

В края на XIII в. самостоятелен характер е имало и владението в средногорската област на тримата братя, болярите Смилец, Войсил и Радослав[21]. То обхващало земите по горното течение на река Марица и територията между реките Стрема и Тунджа чак до Сливен. Негово средище била крепостта Копсис[22]. За големия обхват на това владение свидетелства фактът, че братът на Смилец можел да снабди с всичко необходимо една трихилядна войска[23]. Това средногорско княжество, което се намирало в пограничната с Византия област, в края на XIII-началото на XIV в. играело изключително важна роля в българо-византийските отношения. Неговите владетели поддържали същевременно тесни връзки с хан Ногай и проявявали нескрити претенции към търновския престол. Същевременно те били обвързани и с византийската политика, на целите на която често ставали оръдия.

В края на царуването на Смилец част от това владение с център крепостта Крън[24] била дадена като зестра на Тертеровия брат деспот Елтимир, който се оженил за дъщерята на Смилец. Крънската област не е била родово владение на рода на Тертеревци, а част от княжеството в Средногорието. Придобиването му от Елтимир довело до създаването на ново владение, което влиза в историята като Крънското деспотство.

Обособяването на редица самостоятелни български владения в северозападните и югоизточните краища на България през последната четвърт на XIII в. е резултат на острата политическа криза в Българското царство, която довела до чувствителната намеса във вътрешните работи на България на три основни сили — „Златната орда“, Византия и Сърбия. Политиката на господарите на тези владения не отговаряла на интересите на България. Тя пречела и на обединението на българските земи и то в един период от историята на Балканския полуостров, когато Византия и особено Сърбия се намирали в политически възход. Осакатената териториално и раздробена политически България не била в състояние да играе онази роля на ведуща държава в европейския Югоизток, както по времето на царуването на първите Асеневци.

Нейното положение още повече се усложнявало и от обстоятелството, че последната четвърт на XIII в. се характеризирала с пълната политическа хегемония на татарската „Златна орда“ на Балканския полуостров. Териториалната близост и съседството на българските земи на североизток с тази опасна империя не само ги обричало на непрестанни нашествия и грабежи от страна на татарските пълчища, но и превърнало търновските царе и отделните владетели в послушни оръдия на политиката на татарските ханове, които всякога действали от позиция на силата. Отражението на тази политика и нейните опасни последици се чувствали навсякъде в страната и най-вече в колебливата и лишена от целенасоченост политика на търновските царе. Те по-скоро се интересували от собствената си съдба и съдбата на своя род, отколкото от съдбата на държавата и народа.

Основната причина за доминирането на разпокъсаността и политическия сепаратизъм в България била слабостта на политическия и църковен център. Безпомощността на търновския цар била преди всичко продукт на вътрешни причини. Външнополитическият фактор само съдействал за по-ясно открояване на тази слабост. Георги I Тертер се възкачил на престола в момент, когато България била във върха на продължителна социално-икономическа и политическа криза. Страната била разорена от продължителните граждански войни и многобройните нашествия на татари, византийци, сърби и унгарци. Авторитетът на царската власт значително паднал. Обособилите се самостоятелни владетели водели себична политика и били откъснати от своя център. Ограбената от избягалия във Византия бивш български цар Иван III Асен царска хазна била празна. Отношенията с Византия и „Златната орда“ продължавали да запазват своя враждебен характер.

Георги I Тертер, характеризиран от Георги Пахимер като „човек умен и храбър“, бил представител на антивизантийски настроената част от търновското болярство. Макар и от кумански произход, той срещнал подкрепата на значителна част от болярското съсловие. Неговото вътрешно и външнополитическо положение било неукрепено, ала въпреки това още отначало той се заел с активна външна политика, която не отговаряла на тогавашното състояние и възможности на българската държава. Политическият авантюризъм бил не само характерна черта в неговото управление, но и в личната му съдба.

Макар и Византия формално да оставала вярна на сключената през 1274 г. уния с Римската църква на Лионския събор, отношението на католическите държави към нея било силно враждебно. В центъра на опита за възстановяването на похитената от палеолозите Латинска империя стоял отново неаполитанският крал Шарл I Анжуйски. През пролетта на 1281 г. неговите войски извършили поход в Албания, но при обсадата на Берат претърпели поражение. Това го накарало да прибегне отново до дипломатически ходове, които целели изграждането на мощна антивизантийска коалиция, в която влизали: България, Унгария, Сърбия и Венеция[25].

Георги I Тертер веднага приел протегнатата му ръка и се включил в организираната антивизантийска коалиция с надежда да укрепи позициите си чрез бъдещата победоносна война. В началото на юли 1281 г. „пратениците на императора на Загора“, т.е. на българския цар Георги I Тертер пристигнали в Неапол. Намиращият се тогава във Витербо крал Шарл I Анжуйски със специално писмо от 10 юни 1281 г. наредил на своите ковчежници от крепостта „Сан Салвадор“ да им дадат необходимата сума за пребиваването и за пътни разноски, за да могат да дойдат при него да водят преговорите. На 9 юли 1281 г. за тяхното безопасно пътуване до Витербо и за снабдяването им с необходимите коне той издал специално нареждане до Людовик де Монте, началник на армията в Неаполското кралство[26]. След успешното завършване на преговорите било решено действията на съюзниците да започнат през следващата 1282 г.

По всичко изглежда, че по внушение на Шарл I Анжуйски Георги I Тертер също проявил дипломатическа активност и в края на 1281 г. привлякъл към изградената коалиция и тесалийския севастократор Йоан І Ангел. Българо-тесалийският съюз бил скрепен с годежа на малолетната дъщеря на тесалийския владетел с първородния син на българския цар Тодор Светослав. Макар последният да се намирал все още като заложник в Никея, тесалийската принцеса пристигнала в Търново[27].

Византийската дипломация, която следяла за хода на действията на изградената коалиция, не стояла със скръстени ръце. Била поискана военна помощ от хан Ногай, който незабавно изпратил една 40-хилядна конна армия. При придвижването си към Тракия татарите подложили на опустошение североизточните български земи и парализирали действията на българите[28].

Сицилийската вечерня (31 март 1282 г.) и избухналото в Южна Италия въстание срещу Шарл I Анжуйски парализирали действията на антивизантийската коалиция. Опитът за възстановяване на Латинската империя бил погребан. Провал претърпели и илюзиите на балканските владетели (в това число и Георги I Тертер) за придобиване на територии за сметка на Византия.

Тогавашният сръбски крал Стефан Драгутин, очевидно неинформиран за събитията в Сицилия, започнал военни действия срещу Византия и успял да завладее значителна част от Северна Македония. Новият византийски император Андроник II Палеолог (1282–1328 г.) веднага насочил своите татарски съюзници срещу сърбите. Татарите не само прогонили сърбите от Северна Македония, но и нахлули в Сърбия, подлагайки я на опустошение. След това те се оттеглили в отвъддунавските земи, натоварени с богата плячка. След оттеглянето им обаче сърбите отново нахлули в македонските земи и успели да завладеят Велбъждката, Тетовската, Скопската и Пиянечка области и Овчеполието (есента на 1282 г.). За пръв път в историята си те се установили трайно в тези земи и откъснали за продължителен период местното българско население от неговия политически център. Сръбското господство тук не оказало съществено въздействие върху деформирането на българската народност[29].

Георги I Тертер не се противопоставил на сръбското проникване в Северна Македония. Той предпочел да укрепи съюза си със сърбите и през август 1284 г. се сродил с новия сръбски крал Стефан Урош II Милутин като му дал дъщеря си Анна за съпруга. В тази връзка в един дубровнишки документ са отбелязани даровете, които републиката изпратила на крал Урош, „когато взел за съпруга дъщерята на българския цар“[30].

Изменение настъпило и в българо-византийските отношения. Още в началото на 1284 г. между двете държави бил сключен мирен договор. По силата на неговите условия император Андроник II Палеолог се задължил да изпрати в България задържаната в Никея първа съпруга на българския цар, а той от своя страна трябвало да върне във Византия сестрата на бившия български цар Иван Асен III, която се намирала в Търново[31].

Малко по-късно търновският патриарх Йоаким ІІІ бил изпратен от Георги I Тертер с мисия до византийския император, която имала две цели: 1) да уговори сродяването на българския царски двор с дъщерята на великия стратопедарх Синадин и 2) връщането на Тодор Светослав в България[32]. Тази дипломатическа мисия имала сполучлив край. От това става ясно, че при сключването на българо-византийското споразумение през 1284 г. първородният син на Георги Тертер не се е завърнал в България. Той останал временно във Византия като заложник, който е гарантирал здравината на двустранното политическо приятелство. По всяка вероятност при посещението на патриарх Йоаким III е бил същевременно уговорен и сключен брак между Тодор Светослав и дъщерята на стратопедарха Синадин.

След завръщането си в България Тодор Светослав, навършил вече пълнолетие, бил обявен за съцар (съвладетел) на своя баща (между 1284 и 1285 г.), както това личи от лицевите изображения на две медни монети, в които неговият образ стои заедно с този на баща му Георги I Тертер. В първите сечени от Георги I Тертер монети той или е изобразен сам (на лицевата страна на сребърните грошове) или пък е изобразен родовият му хералдически знак и двуглав орел (върху медните монети)[33].

През първата половина на 1285 г. една 10 000 татарска конница нахлула в България и я подложила на опустошение. Тя проникнала в Черноморската област, Източна Тракия и Македония, но в станалото при Марица сражение византийската армия под командването на управителя на Несебър Умбертопулос й нанесла поражение[34]. Същевременно други татарски орди нахлули в Унгария и достигнали при похода си чак до Пеща[35].

За да спаси държавата от опустошителното татарско нашествие, Георги I Тертер се принудил да проси милостта на хан Ногай. Той се признал за пълен и безусловен негов васал и като гаранция за верността си изпратил като заложник в „Златната орда“ престолонаследника си Тодор Светослав. Същевременно бил принуден да изпрати и втората си дъщеря за съпруга на Ногаевия син Чака[36].

Предишната формална и в някои случаи трибутарна зависимост на Търновското царство спрямо „Златната орда“ сега се превърнало в истинско подчинение. То намерило израз дори и в монетите, сечени от Георги I Тертер след 1285 г., на които са изобразени полумесец, звезда и човек, представящи татарските знаци и татарския хан[37]. Търновският цар се превърнал в напълно послушно и подчинено оръдие на татарската политика — капризна, вероломна и безпощадна.

Навярно към този период трябва да бъде отнесен и един надпис, намерен в Шуменската крепост, който гласи следното: „Аз, Георги, поглеждайки долу и горе, и рекох: Боже, заради името ти, избави ни от татарите“[38]. Татарската хегемония в България, съпроводена от унищожения и грабежи, се отразила отрицателно върху вътрешното и международното положение на България; то нанесло удар върху авторитета на царската власт и задълбочило още повече кризата в Българското царство. Противоречията между отделните болярски родове за обладаване на върховната власт, подклаждани от перфидната политика на Ногай, се изродили в дребно интригантство.

На фона на очерталото се безсилие и безизходност безспорен интерес представлява един ход на папа Николай IV (1288–1292 г.). На 23 март 1291 г., при посредничеството на сръбската кралица Елена той изпратил в България архидякона на Антибар Марин с писма до цар Георги I Тертер и търновския патриарх Йоаким III. В тях папата настойчиво се опитвал да ги убеди да се присъединят към уния с Римската църква, чието върховенство те да признаят. Препоръчвал им и формулата на тяхното заклеване в случай, че сторят това[39]. Във връзка с този опит за възобновяване на отношенията с България папата изпратил специално циркулярно писмо до монасите от францисканския орден, които се намирали в България и в другите страни на Изтока с наставление да усилят тук своята проповедническа дейност[40]. По всичко изглежда, че папският ход не дал никакъв резултат. Положението, в което се намирал търновският цар едва ли му дало възможност да прояви каквато и да е инициативност в ориентация на Българското царство към папството и Запада.

В резултат на интригите на българското болярство през 1292 г. цар Георги I Тертер загубил доверието на своя сюзерен Ногай. Неговите заплахи, съпроводени от ново татарско нашествие принудили търновския цар да напусне престола и да подири убежище във Византия. За да не предизвика гнева на всесилния татарски вожд, император Андроник II Палеолог отказал да го приеме и да му даде официално убежище. Това принудило бившия български цар да се крие известно време в околностите на Одрин и да води скитнически начин на живот, който малко подхождал на неговото някогашно положение. Впоследствие византийският император го взел като заложник и го изпратил на временно заточение[41].

Главната причина за безславното напущане на престола от страна на цар Георги I Тертер се кореняла преди всичко във вътрешната слабост на държавата, в неговото безсилие да се справи със сепаратизма и себичността на българското болярство. Сам завзел престола с помощта му, той в крайна сметка станал жертва на неговите интриги пред татарския повелител. В частния случай роля изиграло и оформилото се съперничество между рода на Тертеревци с рода на Смилец и неговите братя. Средногорският властелин успял да спечели благоволението на хан Ногай и по този начин направил невъзможно по-нататъшното оставане на Георги I Тертер на престола. Освен това Смилец имал отколешни и твърде здрави връзки с византийския управляващ род на Палеолозите. По всичко изглежда, че добре информираният за аспирациите на Смилец към търновския трон император Андроник II Палеолог именно и поради това отказал да даде убежище и помощ на бившия български цар. Неговата пълна безпомощност в края на управлението му е характеризирана от съвременника му Георги Пахимер само с едно изречение: „Тертер не бе в състояние да помогне на себе си, камо ли на другите“[42].

Стремителното разпадане на Българското царство се дължало не само на това, че свикналата към анархия и самоуправство куманска аристокрация взела връх в българския вътрешнополитически живот, но и на невъзможността на царската власт да държи здраво юздите на управлението и да понесе знамето на обединението на разпокъсаното и омаломощено царство. Рекапитулацията на цялото управление на Георги I Тертер показва, че независимо от неговите усилия за водене на активна външна политика, Търновското царство се превърнало във второстепенен фактор в балканската политика.

Краткотрайното (близо шестгодишно) царуване на Смилец представлява една от многото загадки в средновековната българска история. По всичко изглежда, че вътре в страната той се опрял преди всичко на своите братя, които обдарил с най-високите титли след царската: Радослав бил провъзгласен за севастократор, а Войсил — за деспот. Възкачилият се на търновския престол с татарска помощ средногорски властелин още между 1283–1285 г. се сродил с управляващия византийски династичен род на Палеолозите. Тогава той се оженил за една от дъщерите на севастократор Константин Палеолог, брат на починалия през 1282 г. византийски император Михаил VIII Палеолог. Неговата съпруга била племенница на властващия византийски император Андроник II Палеолог (1282–1328 г.). Това в голяма степен предопределило значително подобряване на отношенията с Византийската империя. В поемата на Мануил Фил (1275–1345 г.) „За подвизите на известния чутовен протостратор“, посветена на пълководеца Михаил Глава Тарханиот между другото се отбелязва, че добре познавали този велик човек Лахана (т.е. Ивайло) и „Смил, самият владетел на българите и онези, които горят за сражения“[43]. Изразеното въз основа на това сведение предположение за българо-византийски конфликт по време на Смилецовото царуване[44] не може да се приеме, защото не се потвърждава от друго сведение и противоречи на общия дух на създадените между двете държави отношения. Според Теодор Метохит при царуването на Смилец между двете държави имало сключени „клетви и спогодби“[45]. Твърде интересен факт от този период е активизацията на българския етнически елемент във Византийската империя. Към 1294 г. някакъв българин се представил за убития от татарите Лахана (цар Ивайло). Желанието му да се противопостави на настъпващите в Мала Азия селджукски турци срещнало одобрение в Константинопол. Император Андроник ІІ Палеолог пожелал да бъде разпознат от съпругата му, бившата българска царица Мария. Нейният отговор бил отрицателен, но Лъже-Ивайло получил разрешение да събере войска от българи и ромеи и да стане неин предводител. Успехите и популярността на самозванеца стреснали императора. Войската била разпусната, а Лъже-Ивайло[46] бил хвърлен в затвора.

По същото това време „протосеваст на българите“ и управител на Мосинопол (дн. гр. Гюмюрджина в Беломорска Тракия) бил българинът Никола Мито. Той командвал значителен български отряд на византийска служба[47].

Добил престола благодарение на благоволението на хан Ногай, цар Смилец заемал по отношение на татарската „Златна орда“ позицията на смирен васал и данник, изцяло послушен на своя сюзерен. Въпреки това татарските опустошителни нашествия на Балканския полуостров, които засягали и българското население, не преставали. През 1297 г. татарите нахлули в Източна Тракия и я подложили на безмилостно опустошение. На следващата година те повторили своя набег[48].

Цар Смилец останал напълно безучастен към събитията в северозападните български краища, където като защитник на интересите на българските самостоятелни владетели срещу сръбската експанзия се проявявал татарският вожд Ногай. Единственият му твърде самостоятелен ход във външната му политика бил сближаването със Сърбия малко преди смъртта му. То било заякчено с брака на дъщеря му Теодора със завърналия се през 1298 г. от татарско заложничество сръбски престолонаследник Стефан Урош III Дечански. В една късна сръбска летопис се отбелязва, че първоначално крал Стефан Урош II Милутин водил война с българския цар Смилец, победил го и за укрепване на отношенията си с него оженил сина си за неговата дъщеря[49]. Друга негова дъщеря вероятно през същата година пък се оженила за завърналия се от татарско изгнание брат на цар Георги I Тертер деспот Алдемир (Елтимир) и получил като зестра Крънската област. Той е характеризиран от видния византийски държавник Теодор Метохит, негов съвременник, като „авантюрист-скит“ и „скитник-беглец“, станал „жених на обичната дъщеря“ на Смилецовата съпруга[50].

Без да извърши почти нищо за заздравяването на намиращото се в криза Търновско царство, Смилец починал в началото на ноември 1298 г. Той може да бъде характеризиран като фигурант на трона, който имал единственото желание да запази до смъртта си без да бъде обезпокояван и без да пречи някому. Едва ли в цялата българска средновековна история има царуване, което да е толкова безлично и което да съдържало толкова опасни последици.

Поради малолетството на неговия син Иван IV Смилец[51], управлението попаднало изцяло в ръцете на неговата майка, Смилецова вдовица и нейния зет деспот Алдемир. За да противостои на амбициите на Смилецовите братя за престола, тя се опирала не само на крънския деспот, но и потърсила авантюристично решение по пътя на дипломатическите преговори. В началото на 1299 г. тя проводила пратеничество начело с деспот Алдемир при сръбския крал Стефан Урош II Милутин, който бил прогонил третата си съпруга — Тертеровата дъщеря Анна. Тя му предлагала ръката си, като в замяна на това му обещавала да придобие чрез нея Българското царство. До такова падение нито една от царуващите особи в цялата българска средновековна история не само дотогава, но и впоследствие не е достигала. Причините за това трябва да се търсят в силно изразения стремеж на царицата да се противопостави на българската болярска опозиция с всички средства. В същото това време в сръбския кралски двор се намирало византийско пратеничество начело с Теодор Метохит. Изпитаният византийски дипломат успял да спечели съперничеството с българския деспот и да склони сръбския крал да сключи съюз с империята, скрепен с брака на престарелия крал с петгодишната дъщеря на император Андроник II Палеолог, Симонида. Като зестра Сръбското кралство получило областта между Охрид, Прилеп и Щип и трайно се настанило в Македония[52].

И докато регентството на малолетния български цар се опитвало да съхрани с всички средства своите позиции, развитието на събитията на североизточната българска граница се оказало решаващо за намиране на развръзка и разрешение на новата българска вътрешнополитическа криза. И ако тя била разрешена успешно, то това не в малка степен се дължало на личността на един български престолонаследник, който прекарал изцяло своите младини в изгнаничество и заложничество — първоначално при византийците, а подир това при татарите. Може би благодарение именно на това Тертеровият син Тодор Светослав придобил опит и гъвкавост, които се оказали от голяма полза за преодоляване на кризата в Търновското царство.

Бележки

[1] Автор: В. Гюзелев

[2] Макар и в известна степен поостарели, основните изследвания за този период от българската история принадлежат на П. Ников, Татаро-български отношения през средните векове с оглед към царуването на Смилеца. — ГСУ ИФФ, XV-XVI (1919–1920), 1-62; същият, Българи и татари в средните векове. — БИБ, ІІ, 3 (1929), 97-141; същият, Съдбата на северозападните български земи през средните векове. — Пак там, III, 1 (1930), с. 137 сл. Вж. също така Хр. Коларов, Българо-сръбските отношения при Тертеревци. — В: България в света от древността до наши дни, I, С., 1979, 213–221 и отделни работи, посветени на периферни въпроси, които ще бъдат посочени по-долу.

[3] Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 191 сл.

[4] П. Ников. Съдбата на северозападните български земи през средните векове, 138-139; И. Петкова. Българският северозапад в политическия живот на Балканите към края на XIII век. — Трудове на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, Факултет за история, XX, 3 (1983), 11–37.

[5] Текст и превод на тази грамота у П. Ников. Към историята на северозападните български земи. — СпБАН, XVI (1918), 46–53.

[6] М. Динић. Српске земле у среднем веку. Београд 1978, с. 84 сл.

[7] Архиепископ Данило. Животи краљева, с. 115.

[8] Monumenta Hungariae historica — Diplomataria, XXII, 617–618.

[9] Архиепископ Данило. Животи краљева, 115–116.

[10] Върху началната история на неговото владение вж. П. Ников. История на Видинското княжество до 1323 година. — ГСУ, ИФФ, XVIII(1922), 3-124; Ферjанчић. Деспоти, с. 148 сл.; Iv. Božilov. Zur Geschichte des Fürstentums Vidin. — BBg, IV (1973), 113–119.

[11] Cant., I, p. 175.

[12] Архиепископ Данило. Животи краљева, с. 117.

[13] Синодик царя Борила, с. 81.

[14] Descriptio Europae Orientalis: Imperium Constantinopolitanum, Albania, Serbia, Bulgaria, Ruthenia, Ungaria, Polonia, Bohemia, anno MCCCVIII exarata, ed. O. Gorka. Cracoviae 1916, 37–38.

[15] Архиепископ Данило. Животи краљева, с. 120.

[16] Архиепископ Данило. Животи краљева, с. 117–118. Вж. също Н. Илиев. Шишмановият поход срещу Сърбия през 1292 г. — ИПр, XLIV (1988), 50–58.

[17] Архиепископ Данило. Животи краљева, 120–123.

[18] Архиепископ Данило. Животи краљева, 118–119.

[19] Я. Шафарик. Сербский летописец на почетка XV столећа. — Гласник Српског ученог друштва V (1853), с. 59.

[20] Гюзелев, Очерци, 101–102.

[21] За това владение вж. П. Ников, Бележки за Югоизточна България през епохата на Тертеревци. — ПСп, LXX (1909), 563-588; същият, Из историята на Подбалканската област. — Родина, І, 1 (1938), 26–42. За местонахождението на крепостта Копсис вж. Ив. Джамбов. Средновековната крепост град Сопот. С., 1991.

[22] За Крънското княжество вж. P. Nikov. Die Stadt und das Gebiet von Krn-Krounos in den byzantinisch-bulgarisch Beziehungen. — Studi bizantini e neoellenici, V (1939), 229-238; Бурмов, Избрани произведения, І, 216-219; Ат. Попов. Средновековният Крън. ИБИД, XXV (1967), 233-250; същият, Крепостни и укрепителни съоръжения в Крънската средновековна област. С., 1982.

[23] Относно политиката на Шарл I Анжуйски спрямо Балканите и България вж. W. Norden. Das Papsttum und Byzanz. Berlin 1903, S. 625 ff.; F. Carabellese. Carlo d’Angiò nei rapporti politici e commerciali con Venezia e l’Oriente. Bari, 1911, p. 39 sq.; Laiou. Constantinople and the Latins, p. 12 sq.; Андреев. Отношенията между България и Неаполското кралство, с. 68 сл.; Iv. Dujčev. Carlo d’Angiò, gli Slavi meridionali e il Concilio di Lione nel 1274. — In: Studi in memoria di P. Adiuto Putignaki. Cassano-Bari, 1975, 111–125.

[24] G. del Giudice. Codice diplomatico di Carlo d’Angiò, I. Napoli 1863, p. 222; В. Макушев. Итальянские архивы и хранящиеся в них материалы для славянской истории, II СПб. 1871, с. 29; C. Minieri-Riccio. Il regno di Carlo I d’Angiò dal 2 gennaio 1281 al 31 dicembre 1283. — Archivio storico italiano, IV (1870), p. 12.

[25] Относно политиката на Шарл I Анжуйски спрямо Балканите и България вж. W. Norden. Das Papsttum und Byzanz. Berlin 1903, S. 625 ff.; F. Carabellese. Carlo d’Angiò nei rapporti politici e commerciali con Venezia e l’Oriente. Bari, 1911, p. 39 sq.; Laiou. Constantinople and the Latins, p. 12 sq.; Андреев. Отношенията между България и Неаполското кралство, с. 68 сл.; Iv. Dujčev. Carlo d’Angiò, gli Slavi meridionali e il Concilio di Lione nel 1274. — In: Studi in memoria di P. Adiuto Putignaki. Cassano-Bari, 1975, 111–125.

[26] G. del Giudice. Codice diplomatico di Carlo d’Angiò, I. Napoli 1863, p. 222; В. Макушев. Итальянские архивы и хранящиеся в них материалы для славянской истории, II СПб. 1871, с. 29; C. Minieri-Riccio. Il regno di Carlo I d’Angiò dal 2 gennaio 1281 al 31 dicembre 1283. — Archivio storico italiano, IV (1870), p. 12.

[27] Pachymeres, II, p. 73.

[28] Pachymeres, I, 524-525; Nic. Greg., I, 149–150, 158–159.

[29] П. Мутафчиев. Сръбското разширение в Македония през средните векове. — ΜΠρ, I, 4 (1925).

[30] Канцеларски и нотариски списи (1278–1301), сабрао их и обjавио Г. Чремошник. Београд 1932, с. 122.

[31] Pachymeres, II, p. 57.

[32] Pachymeres, II, p. 267.

[33] Т. Герасимов. Медни монети на Георги Тертерий I и сина му Тодор Светослав. — ИИД, XI-XV (1937), 109–115.

[34] Pachymeres, II, 80–81.

[35] Spuler. Die Goldene Horde, 66–67.

[36] Pachymeres, II, 264–265.

[37] Т. Герасимов. Монети на Георги Тертер с полумесец, звезда и бюст на човек. — ИАИ, XXXVIII (1965), 25–30.

[38] А. Маргос. За новооткрития старобългарски надпис от Шуменската крепост. — Арх., XI, 1 (1969), с. 23; Попконстантинов и Кронщайнер. Старобългарски надписи, II, с. 131.

[39] Ив. Билярски и И. Илиев. Папа Николай IV и българите. — ИПр, III, 5–6 (1997), 167–171, 173-176; Gjuzelev. Das Papsttum und Bulgarien im Mittelalter, S. 51.

[40] E. Langlois. Les registres de Nicolas IV, II, Paris 1905, p. 896.

[41] Pachymeres, II, p. 264.

[42] Pachymeres, II, p. 105.

[43] Лопарев. Византийский поэт Мануил Фил, с. 54.

[44] Ников. Татаро-българските отношения, с. 28.

[45] Гюзелев. Извори за средновековната история на България, с. 118.

[46] Pachymeres, II, 188-192; Божилов. Българите във Византийската империя, с. 327.

[47] Actes d’Espuigmenou, p. 195; Божилов. Българите във Византийската империя, с. 332.

[48] Pachymeres, ІІ, p. 257; Гюзелев, Извори за средновековната история на България, I, с. 118.

[49] Шафарик. Сербский летописец из почетка XVI столећа, с. 60; Архиепископ Данило. Животи краљева, с. 124. За тази българска принцеса, която била майка на най-великия от сръбските владетели Стефан Душан вж. Сп. Радоjчић. Кралица Теодора, мати цара Душана. — Книжевни север, II, 2 (1925), с. 413 сл.

[50] Гюзелев. Извори за средновековната история на България, с. 117.

[51] Въз основа на един неизползван извор; Ив. Божилов. Бележки върху българската история през XIII век. — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1990, 78–81 (текст и превод с. 79) доказа съществуването на този български владетел и установи, че подир 1300 г. той се е намирал в Константинопол, където се е замонашил под името Йоасаф и е починал малко преди 1330 г.

[52] Гюзелев. Извори за средновековната история на България, 116-119; Pachymeres, ІІ, 290–24. Вж. за брака с византийската принцеса М. Ласкарис. Византиске принцесе у средневековнj Србjи. Прилог истории византиско-српских односа од краjа XII до средино XV века. Београд 1926, с. 58 сл.; Острогорски. Историjа Византиjе, с. 457 сл.; Mavromatis. La fondation de l’empire serbe, p. 45 sq.