Към текста

Метаданни

Данни

Серия
История на България в три тома (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Спасимир (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)
Сканиране на бележките
elemagan (2013 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

проф. д.и.н. Иван Ангелов Божилов, чл.-кор. проф. д.и.н. Васил Тодоров Гюзелев. История на България в три тома. Том І. История на Средновековна България VII-XIV век

Българска, първо издание

Редактор: ст.н.с. II ст. Илия Илиев

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректори: Татяна Джунова, Веселина Пешева

Формат: 70×100/16

Печатни коли: 44

Печатница „Полиграфия“ — Пловдив

ИК „Анубис“, 1999 г.

ISBN: 954-426-204-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Премахнати привнесените бележки на elemagan

§ 2. Предпазливите стъпки в полето на външната политика (1341–1371 г.)

Изминало едно десетилетие, чиято монотонност и спокойствие не били прекъсвани нито от вътрешни противоречия и сблъсъци, нито от външни конфликти. А това не било никак малко за тези тревожни времена. Българите се радвали на добър цар — ако се доверим на монаха Симон — а пък царят бил щастлив да има такива поданици (ако трябва да допълним Симон). И все пак краят на първите десет години от възшествието на Иван Александър дошъл. Заедно с него дошла и промяната. На пръв поглед тя не носела опасности. Напротив, сякаш разкривала възможности за външни успехи, които щели да подобрят още повече вътрешното състояние на страната. Но всъщност открила един период на големи трудности и на неприятни изненади. Сигналът за промяната, както и в много други случаи, дошъл отвън, от Византия. Тези сигнали, най-често били отзвук от династични проблеми. През пролетта на 1341 г. Андроник III Палеолог, който не се отличавал с крепко здраве, пък и натрупаната умора не била малка, се разболял за пореден път. Сега твърде тежко. Болестта наченала от далака, но превзела цялата коремна кухина. Не помогнали многото лекари (дори и турски!), които не били в състояние да предотвратят най-страшното. Императорът не могъл да дочака резултата от астрологическите наблюдения на Никифор Григора и рано сутринта на 15 юни 1341 г. починал. Известният полихистор вместо да изготви хороскоп, написал надгробно слово. С това една страница от византийската история била затворена[1]. Откриването на новата не било никак лесно, тъй като наследникът на престола Йоан V Палеолог, четири дни след смъртта на баща си навършил едва девет години[2]. Очевидно управлението на Империята трябвало да премине в ръцете на регенти. Дали самият Андроник III определил Йоан Кантакузин — велик доместик и негов пръв сподвижник в продължение на две десетилетия — за регент на невръстния Йоан V Палеолог? По този въпрос все още има какво да се дискутира[3]. Факт е, че всички дела на Империята били поети от великия доместик: както съборът от юли 1341 г., на който надделели исихастите[4], така и в сената; както във вътрешната, така и във външната политика[5]. И това предизвикало съпротивата на определена група хора, сред които изпъквали императрицата майка Анна Савойска, патриарх Йоан XIV Калека (той минавал за основен защитник на интересите на малолетния Йоан V) и невероятно амбициозният Алексий Апокавк[6]. Тази съпротива — може би подценена в началото от великия доместик[7] — щяла да определи по-нататъшния ход на събитията.

Промяната в отношенията между България и Византия била функция от промяната във върховете на властта в Константинопол. И това било нещо естествено. Но този път се случило и нещо друго. Случайно или не, но тъкмо по това време във византийската столица се появил Шишман[8], един от синовете на цар Михаил III Шишман Асен. Този епизод ни е познат благодарение на Йоан Кантакузин и в случая сме принудени да му се доверим напълно. И така, след преврата в Търново през пролетта на 1331 г., довел на престола Иван Александър, Шишман за разлика от по-големия си брат Иван Стефан и майка си Ана-Неда[9], избягал при скитите (татарите)[10]. Той живял там десет години и едва през лятото на 1341 г. (след 15 юни)[11] се появил в Константинопол. Трудно е да се обясни това действие на Шишман. Дали пристигането му в столицата било резултат от инициативата на византийската дипломация[12]? Или пък самият той смятал, че смъртта на Андроник III Палеолог щяла да сложи край на съюзните отношения между България и Византия, установени с мира в Русокастро (юли 1331 г.) и потвърдени с династическата сватба през 1338 или 1339 г., и че той можел да се възползва от това положение? Трудно е да се предпочете едното или другото обяснение (а може би двете обстоятелства са свързани помежду си?), но едно нещо е сигурно: пристигането на Шишман в Константинопол, а вероятно и намеренията му не останали в тайна от Иван Александър. Българският цар побързал да проводи пратеници в престолния град на ромеите (края на юни-юли?)[13], които поискали от името на своя господар да им бъде предаден Шишман, тъй като бил „неговият най-голям враг“ (ὡς πολεμιότατον αὐτῷ)[14]. Иван Александър припомнял договора с Андроник III и предложил на ромеите да изберат едно от двете възможни решения: или да му предадат Шишман, или да се готвят за война[15].

Последвалите събития са разказани с големи подробности от Кантакузин. Тъй като въпросът бил от изключително голяма държавна важност, за неговото решаване бил свикан синклитът, който заседавал под председателството на патриарх Йоан XIV Калека. Първото заседание не могло да намери изход от създалото се неудобно и трудно положение, тъй като сред присъстващите се получило разногласие — едни били съгласни Шишман да бъде предаден на българския цар, а други против. От своя страна патриархът предложил имигрантът да намери убежище в „Света София“[16]. Намесата на Кантакузин в споровете довела до прекратяване на заседанието[17]. На следващото заседание на синклита били поканени и българските пратеници, които отново изложили искането на своя цар, като се държали надменно и високомерно (според великия доместик)[18]. По нареждане на императрица Анна Савойска отговорът бил даден от Йоан Кантакузин — в качеството му на велик доместик и на регент. В произнесената пред синклита реч Кантакузин наблегнал на два основни момента: отказ на Иван-Александровото искане, който бил мотивиран по следния начин — не подобавало на ромейските василевси да предават на неприятелите им онези, които са потърсили убежище при тях. Напротив, всички, които пристигали като молители, получавали покровителство, подкрепа или някакво друго внимание. Но Кантакузин не се задоволил с отказа. В замяна на ултиматума, поставен от Иван Александър, той също предявил пред българското посолство ултимативни искания, а именно: или българският цар да се откаже от искането си и мирът между двете страни да бъде запазен, или, ако той започне пръв война, каквато била заплахата, ромеите щели да му отговорят достойно — щели да закарат с кораби Шишман и войска до Видин и да предизвикат гражданска война (καὶ πόλεμον ἐμφύλιον ἀνάψαντες ὑμῖν), която щяла да доведе до прогонването на Иван Александър или ще му нанесе големи вреди[19]. Ако това не станело, той самият щял да потегли на поход срещу България, разчитайки на Шишман, чиято поява щяла да внесе разцепление сред българите[20]. Наред с това Кантакузин заплашил българските пратеници, че срещу тяхната страна щял да бъде изпратен и Умур паша, емирът на Айдън (Мала Азия)[21]. В заключение Кантакузин съобщил на Иван-Александровото посолство, че Шишман нямало да бъде предаден, освен това в срок от двадесет дни българският цар трябвало да избира — война или мир[22]. Пратениците приели всичко, но помолили за по-голям срок, поне тридесет дни, тъй като се страхували, че можело да не намерят своя владетел в Търново[23]. След заминаването на българското пратеничество от Константинопол, Йоан Кантакузин (вероятно с цел да покаже, че щял да изпълни заплахата си) започнал да се подготвя за война[24] и изпратил Умур паша с неговата флота към устието на Дунав[25].

Действията на Иван Александър, които били отговор на византийския ултиматум, са познати само по разказа на Кантакузин, който едва ли е изцяло достоверен. Българският цар наистина се отправил на поход, но не нахлул в ромейските предели, а се установил на лагер край Стилбно (Сливен), който се намирал на границата между двете страни (тя била установена в 1331 г.). Кантакузин (той безспорно искал да уреди българо-византийския конфликт, преди да започне гражданската война в Империята?) проводил пратеници в българския лагер, за да научи отговора на поставения преди месец ултиматум. Иван Александър, след като се убедил, че трудно ще сплаши ромеите — така поне твърди Кантакузин (или все пак бил разтревожен от действията на Умур, които криели потенциална заплаха), се съгласил на споразумение, подновил договора, сключен преди години с Андроник III Палеолог и се завърнал в Търново[26]. Така България не спечелила нищо: не получила нито нови земи, нито пък Шишман. На пръв поглед победители от този дипломатически двубой и от тази игра на нерви били ромеите. Защото запазили при себе си потенциалния претендент за българския престол. Но задаващите се важни събития скоро ги лишили от това предимство, което трябвало да докаже на практика теорията за политическите бегълци, изложена така убедително от Кантакузин[27]. А самият Шишман потънал нейде из Константинопол и византийските автори повече не му обърнали внимание[28].

Няма никакво съмнение, че Кантакузин не е имал сериозни намерения да воюва с България, поне не в този момент. Почти по същото време и Стефан Душан проявил своите враждебни намерения към Империята, но за разлика от Иван Александър не се спрял на границата, а се отправил към Солун[29]. Това още повече принуждавало регента, чието внимание било насочено към много и различни дела, да уреди отношенията си със съседните държави. Хронологията на тези събития не е много ясна. Известно е, че в самото начало на септември 1341 г. Йоан Кантакузин се завърнал в столицата[30]. По това време атмосферата в Константинопол, а и в цялата страна, била тежка и напрегната. Любопитният „Диалог между богати и бедни“, съставен в началото на 40-те години, разкрива част от противоречията във византийското общество[31], назрявало движението на зилотите в Солун, а враговете на великия доместик се обединявали. В самия край на септември Кантакузин отново напуснал Константинопол и се отправил за Димотика. В негово отсъствие триумвиратът Анна Савойска, патриарх Йоан XIV Калека и Алексий Апокавк извършили „своеобразен пуч“[32], който затворил обратния път към столицата и лишил регента от неговите права. Трудно е да се каже изненадан ли бил Кантакузин или пък подозирал замислите на своите противници. Но той без да се бави много се решил на една постъпка, която променила не само неговата съдба, но и съдбата на Империята, вкарвайки я в продължителна гражданска война, довела до сериозни и тежки сетнини. На Димитров ден, 26 октомври 1341 г., великият доместик и дотогавашен регент се провъзгласил за василевс[33]. Отговорът на неговите противници не закъснял: на 19 ноември деветгодишният Йоан V Палеолог бил коронясан тържествено в „Св. София“, патриарх Йоан XIV Калека съставил специално похвално слово, а най-амбициозният член на регентството Алексий Апокавк бил провъзгласен за велик дук[34]. Така двата лагера били окончателно оформени.

Какво ставало по това време в Търново? Там едва ли са пропуснали да проследят внимателно важните събития във Византия през септември-ноември 1341 г. (това едва ли е било трудно, тъй като техният отглас бил голям). Дори повърхностният им анализ подсказвал, че била започнала политическа драма, на която българите не можели да бъдат зрители. Напротив, те трябвало да бъдат много активни участници, ако искали накрая да се наредят сред печелившите актьори. На първо време Иван Александър заел изчаквателна позиция. Безспорно тя била оправдана, тъй като българският цар искал да си изясни актьорския състав и неговите намерения, да открие слабите места в ролите и едва тогава да излезе на сцената. Вероятно до Търново достигнал слухът, че сред разкъсваното от противоречия византийско общество, изправено отново пред гражданска война и принудено да прави избор, имало и такава група, която била склонна „да мине на страната на Александър, царя на мизите“, макар и варварин, отколкото да служи на претендента Кантакузин[35]. Вероятно съблазнен от мълвата за подобни настроения сред някои среди на византийската аристокрация, а след това повикан от „народа на Адрианопол“ (Ὀ ἐν Ἀδριανουπόλει δῆμος) на помощ срещу намиращия се наблизо Кантакузин (местните „динати“, привърженици на претендента, били оковани във вериги и изпратени в столицата), Иван Александър решил, че е дошъл моментът да премине границата на Империята и да овладее част от византийска Тракия, обект на толкова двустранни конфликти и войни. Но за съжаление слуховете за „българското пристрастие“ на част от ромеите били едно, а действителността нещо съвсем различно. Българският цар, макар и „поканен“, решил, че няма да бъде излишно, ако се опита да подкупи „архонтите“ на града и така да ги убеди да минат на негова страна. Напразно, защото получил отговор, че са го повикали като съюзник, но не и за господар („σύμμαχον ἔφασαν, οὐ δεσπότην κεκληκέναι“)[36]. Иван Александър решил да заличи тази несполука, като се отправил на югозапад към Димотика и се настанил на лагер, без да преминава Марица, т.е. останал на десния бряг на реката, вероятно за по-голяма сигурност. Очевидно той не е имал намерение да обсажда града, защото голямата част от войската му била пратена да „опустошава градовете в Тракия“. Краят на тази първа българска военна кампания (късната есен на 1341 г.?) от началото на гражданската война във Византия е описан подробно от Кантакузин. Разпръснати, българите станали лесна плячка: част от тях били разбити от ромеи, командвани от пинкерния Ангел, а друга — избити и пленени от „персийска войска“ (турци), която се намирала по крайбрежието на Тракия, търсейки лесна плячка[37]. Инициативата за мирни преговори, пак според Кантакузин, дошла от Иван Александър. Българският цар се оказал между два противника — голяма Кантакузинова войска в Димотика и турците, които идвали от юг, от егейското тракийско крайбрежие. Кантакузин също бил склонен на разговори — въпреки че най-разпалените му привърженици искали сражение — защото неговата основна цел и този път не били българите, а враговете му във Византион. Така мирният договор бил сключен и то от посредници, тъй като Иван Александър и Йоан Кантакузин не могли да се срещнат поради настъпилата тежка зима (вероятно края на 1341 г. или самото начало на 1342 г.)[38]. Така без да постигне нищо — освен ненужен за него мир с претендента — българският цар се завърнал в Търново.

Тези първи действия на Иван Александър били сторени по схема, която щяла да стане характерна за цялостната му политика спрямо Византия по време на гражданската война: пасивност, изчакване, което твърде много приличало на нерешителност, колебание, сетне недобре преценена военна кампания и накрая оттегляне без особени резултати, а твърде често и с големи загуби. Всичко това, подсказано още от първите стъпки, говори недвусмислено за липса на цялостен и което е по-важно, правилен подход към политическата картина на Балканския полуостров. И наистина последвалите събития подкрепят по убедителен начин това твърдение. Съвсем скоро след сключването на мира Иван Александър отново станал обект на интереси, идващи от един от двата лагера в Империята: Йоан Кантакузин адресирал до българския цар (както и до Стефан Душан) писмо, което вероятно съдържало определени предложения. Но то не стигнало до адресата, тъй като било заловено от Кантакузиновите противници, които зорко охранявали „цялата околност по суша и море“[39]. Кантакузин не повторил опита си да се свърже с Търново, а изворите не подсказват никакви намерения на Иван Александър да се намеси в разгарящата се междуособица, която създавала великолепни условия за активни действия на съседите. Зимата на 1341–1342 г. била много тежка за претендента, който губел голяма част от позициите си в Тракия, т.е. територията близо до столицата, без която титлата му василевс оставала без покритие. Ето защо той отправил своя поглед и своите надежди към западните предели на Византия. Намеренията му са били очевидни: да овладее Солун и оттам да упражнява по-силен контрол поне върху част от Империята. През месец март 1342 г., след като оставил съпругата си Ирина в Димотика, чийто гарнизон бил командван от нейния брат и негов шурей Мануил Асен[40], Йоан Кантакузин напуснал Тракия и се отправил към Солун, придружаван от синовете си Матей и Мануил и другия си шурей Йоан Асен[41]. Намеренията за овладяване на втория град в Империята останали неосъществени, обстановката ставала все по-тежка[42] и узурпаторът решил да потърси помощ на север, в Сърбия. Стефан Душан бил готов да даде тази помощ, защото гражданската война във Византия откривала пътя към големи териториални придобивки във византийския Запад (Македония, Епир, Тесалия) — политика, чиито основи били положени от Стефан Урош II Милутин още през 80-те години на XIII в.[43] — и преди всичко към осъществяване на идеята му за създаване на ново царство — идея заимствана от българските царе Симеон и Иван II Асен[44]. Срещата между крал Стефан Душан, който вече гледал към царската титла, и Йоан Кантакузин, който бил узурпирал титлата василевс, но трябвало да я защити, станала през месец юли 1342 г. в Пауми, край Прищина (Косово). След радушното посрещане, двамата се споразумели всеки да задържи градовете, които щял да завладее в борбата срещу регентството в Константинопол[45]. След като първородният син на Кантакузин Матей останал в Сърбия в качеството на заложник, двамата съюзници започнали своите съвместни действия, като нападнали Сяр, но неуспешно[46].

Какво правел Иван Александър през първата половина на 1342 г.? За съжаление няма никакви сведения за негови действия, както срещу претендента, така и срещу регентството. Разбира се, той не можел да си позволи да не наблюдава, макар и отдалече, какво ставало на полуострова. Особено връзките между Стефан Душан и Йоан Кантакузин. Нещо повече, той бил много добре осведомен за тях: в Търново пристигнала неговата сестра Елена[47]. Сръбската кралица едва ли дошла само да види брат си. Очевидно тя трябвало да убеждава Иван Александър да съгласува плановете си със своя зет и неговия съюзник. Но Кантакузин не казал нищо за водените в българската столица разговори. Факт е, че известно време след посещението на Елена българският цар продължавал да бъде пасивен наблюдател на това, което ставало на Балканите. Едва през зимата на 1342–1343 г. Иван Александър решил да се намеси отново в междуособиците. Сигналът за действие дошъл от Димотика. Както вече бе посочено, Кантакузин оставил в Димотика съпругата си Ирина Асенина Кантакузина, трите си дъщери Мария, Теодора и Елена, както и годеникът на най-голямата му дъщеря Никифор Дука (по-късно деспот и владетел на Епир). Те трябвало да бъдат охранявани от 1000 конници и осем „архонти“, всеки с по 1000 стрелци. Техен главнокомандващ (στρατηγὸς ἐπὶ πᾶσι) бил братът на Ирина Мануил Асен[48]. Най-сериозният опит за овладяването на града бил отхвърлен (август-септември 1342 г.)[49], но неуспехите на Кантакузин, който в края на 1342 г. отново се оттеглил в Сърбия само с 500 души[50], влошили положението на Димотика. Ето защо Ирина се обърнала за помощ към Иван Александър (двамата били далечни братовчеди). Пратениците, които вероятно намерили българския цар в Търново, му предложили договор, според който българите трябвало да защитят Димотика от регентството в Константинопол. Както съобщава Кантакузин, и двете страни, сключвайки споразумението, не били съвсем искрени; ромеите искали с българска помощ да отстранят опасността, която идвала от законната власт в Константинопол, а българският цар желаел да се възползва от създаденото положение, за да завладее Димотика[51]. Иван Александър веднага пристъпил към изпълнението на това си намерение. Преди всичко той искал с помощта на сръбския крал да задържи Йоан Кантакузин далеч от Димотика и по този начин да принуди Ирина да му предаде града, спазвайки сключения договор. Ромеите обаче не се поддали на този натиск, а Иван Александър не сторил нищо повече, за да превземе Димотика със сила. Въпреки това опасността оставала и Ирина решила да потърси подкрепа от Умур паша. Написаното от нея писмо (от името на василевса-узурпатор!) било занесено в Смирна от „текфур Асен“, както пише Енвери[52], т.е. Мануил Асен[53]. По-нататък събитията разказани от турския хронист, могат да бъдат съпоставени с писаното от Йоан Кантакузин (той премълчава пратеничеството, ръководено от Мануил Асен[54]): мисията на Мануил била резултатна и турците, предвождани лично от Умур (380 кораба и 29 хиляди бойци[55]) дебаркирали в Тракия, което принудило българите да се оттеглят[56]. Така Иван Александър отново се завърнал в Търново, без да е постигнал някакъв успех.

Ходовете, които Иван Александър предприел през първите две години на гражданската война не криели никаква изненада, повтаряли се и били лесни за разгадаване. Той бил оставил целия Запад (както се изразяват византийските автори) на своя зет (и Стефан Душан не пропуснал да се възползва от тази свобода) и на неговия съюзник Кантакузин. Загърбвайки Македония, на Иван Александър оставала само Тракия, където най-силно се сблъсквали интересите на узурпатора и регентството. И естествено неговите действия били обречени на неуспех. Особено когато българския цар се колебаел в избора си: с кого против кого? Това колебание правело от Иван Александър зрител, който понякога се опитвал да изскочи на сцената, но без да успее да се включи пълноценно в играта. Той отново се завръщал сред зрителите, докато останалите актьори действали пълноценно в тази сложна и многопланова пиеса. През зимата на 1342–1343 г. се появили първите признаци за раздор между двамата съюзници, Стефан Душан и Йоан Кантакузин. И те постепенно започнали да действат всеки за своя сметка. През 1343 г. узурпаторът успял да се наложи в Тесалия, която го признала за василевс и той изпратил там за свой наместник Йоан Ангел. През април 1343 г. Кантакузин бил във Верея, а през втората половина на същата година — началото на 1344 г. той вече бил овладял голяма част от Тракия. И тогава най-сетне дошъл часът на Иван Александър, тъй като успехите на претендента вече заплашвали подстъпите към Константинопол. Тази явна опасност принудила императрицата майка Анна Савойска да се обърне за помощ към българския цар. Иван Александър съзрял в тази молба възможността да спечели нещо за сметка на губещата страна в гражданската война и поискал градовете край Станимака и Цепена, общо девет: Цепена, Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник[57]. В Константинопол се съгласили на драго сърце с това искане, тъй като въпросните градове всеки момент можели да минат под властта на Йоан Кантакузин, който вече бил господар на Тракия. Освен това приближените на императрицата смятали, че българският цар лесно можел да бъде убеден да воюва на тяхна страна, тъй като турците, съюзници на Йоан Кантакузин, вече опустошавали и българските предели[58]. Така споразумението било сключено. При тази обстановка трудно можело да се прецени доколко българите можели да задържат получените градове или част от тях (освен че изворите не съобщават дали те били заети от български войски), но Иван Александър бил длъжен да стори тази крачка, която щяло да го противопостави на Кантакузин, бъдещият господар на Константинопол. Постигнал своето, а и верен на политиката си, Иван Александър не бързал да изпълни поетото задължение. Той побързал да уведоми регентството, че щял да се намеси в конфликта едва след като турците напуснели Балканския полуостров. И наистина малко по-късно българските войски се появили край Стилбно (Сливен)[59], но този поход по-скоро бил демонстрация на желание, отколкото сериозна военна кампания.

През цялата 1344 г. Иван Александър продължавал да бъде пасивен (и да чака събитията да идват при него, а не той при тях); пасивност, която граничела, ако не била и идентична с бездействието, основаващо се на лоша преценка на обстановката — както на Балканите, най-общо, така и в Тракия, в частност. И то тъкмо тогава, когато в трудната битка за Тракия се намесил един българин. Момчил, чиито действия отдавна били го поставили извън закона — първо в родината му, а сетне във Византия[60] — към края на 1343 г. или началото на 1344 г. се появил в Тракия, по-точно в Родопската област, начело на няколко хиляди души. Едва ли бихме могли сериозно да го наречем кондотиер, какъвто стремеж се появи напоследък[61], но че той е искал да продаде изгодно своята военна сила, поне на първо време, няма съмнение. И сполучил. Установил връзки с Кантакузин, той бил назначен за управител на Меропа (Западните и Средни Родопи) от претендента, тъй като бил ὁμόφιλον на тамошното население[62]. Така представя нещата самият Кантакузин. За разлика от него турският поет и историк Енвери твърди, че Момчил станал „съюзник“, „наемник“ или дори „васал“ на пашата, тоест на Умур. Двете твърдения сякаш се разминават. Но всъщност могат да бъдат примирени. Момчил безспорно се е преклонил пред силата на Смирненския паша (съюзник на Кантакузин), уважил неговото могъщество, приел да воюва под върховното му командване, но управлението на Меропа той получил от Йоан Кантакузин — настоящ, а и бъдещ господар не само на Родопите, но и на цялата Империя. Няма съмнение, че Момчил дошъл при претендента с цел да му предложи услугите си (своите и на четирихилядния си отряд) в замяна на определени привилегии. И получил управлението („игемон“) на Меропа, която току-що била минала доброволно на страната на Кантакузин[63]. Вероятно още от самото начало Момчил не бил примерен съюзник или васал и гледал повече към независимост, стремейки се сам да си бъде господар. Тези му стремления сигурно били забелязани (или пък той е бил подтикнат към тях?) от притесненото регентство в Константинопол: Анна Савойска и Алексий Апокавк предложили на доскорошния разбойник най-високата дворцова титла в Империята — деспот[64]. Кантакузин, макар и изпреварен в ухажването, решил да не изостава повече и удостоил Момчил със севастократорско достойнство[65]! Ето как Момчил, който разполагал със солидна военна сила, получил за кратко време двете най-високи достойнства във Византия и това окончателно открило пътя му към независим владетел на част от Родопите и Беломорието[66]. И наистина твърде бързо той успял да създаде едно почти независимо „княжество“, защото Константинопол, чието върховенство приел, бил далече.

Действията на Момчил, силното му присъствие в Родопската област, променили неочаквано тамошната политическа и военна обстановка. И което е по-важно, създавали условия за още по-сериозни и преди всичко по-трайни изменения. Това можело да стане не без някои трудности, разбира се, при наличието на политическа мъдрост и добра военна стратегия у българския цар Иван Александър. Всички останали условия били налице. След споразумението с регентството в Константинопол Иван Александър получил една територия, чиито граници се очертавали от Пловдив-Перущица-Цепина (югозапад) и от там през Беаднос към Косник (на югоизток); от другата страна границата на новополучената област се определяла от Пловдив-Станимака и оттук на юг-югозапад към Косник. Тази област не била чужда, тя тепърва трябвало да бъде усвоявана и приобщавана, тъй като нейното население в по-голямата си част било българско; факт, който византийските автори не пропускат да отбелязват[67]. От друга страна, земите, където Момчил градял своето „княжество“ също били населени с българи: Кантакузин го назначил за „игемон“, тъй като бил техен „сънародник“[68]. Разстоянието между двете области, едната от които през 1344 г. вече била част от Българското царство, а другата по същото време давала основата за независимо българско владение, по права линия не е повече от 50–75 км (до Ксанти-Перитеорион-Абдера или Полистилон). А то едва ли щяло да бъде пречка при по-сериозни намерения.

От Иван Александър се изисквало да оцени тази обстановка в Родопите, да огледа силните и слабите страни на евентуалната кампания (първите били безспорно повече) и, което е най-важно, да пристъпи към осъществяването на тези планове. На първо време да влезе във връзка с Момчил. След като за българина се „карали“ претендентът и представителите на законния василевс, българският цар можел да стори една крачка повече от тях, за да постигне и нещо повече. Иван Александър бил длъжен да стори тази крачка, защото нямал право не само на грешки, но и на бездействие. Разбира се и Момчил е трябвало да извърви своята част от трудния, но важен път. Идеята за независимост била много привлекателна, но едва ли имала сериозно бъдеще. Момчил се свързвал с губещата страна — регентството, олицетворявано от императрицата майка Анна Савойска и непопулярния Алексий Апокавк; в същото време, дори и да бил продължил своите връзки с Кантакузин, Момчил нямал никакви шансове след победата на претендента, която всички обстоятелства вече подсказвали. Българската история вече познавала такова сътрудничество между български цар и българин — византийски отцепник[69]. През 1344 г. нито царят, нито отцепникът били на необходимата висота. За съжаление Иван Александър и този път изиграл удобната, но затова пък губеща роля на зрител. А зрелища имало. Деспотското достойнство направило от Момчил верен съюзник на регентството. А инстинктът му за самосъхранение, а може би амбиции, го накарали да воюва без колебание срещу по-силните от него врагове. Той успял да нанесе сериозно поражение на турците на Умур край Абдера, а след това едва не пленил самия Кантакузин в едно сражение край Месина[70]. Момчил успял да овладее Ксанти и както пише Кантакузин „владееше всички крепости в Меропа и достигна чак до Мора“[71]. Но времето не било в негова полза. През пролетта на 1345 г. Кантакузин и Умур решили да се справят с Момчил, който единствен пречел на узурпатора да наложи своята власт над Родопите. След грижлива подготовка съюзните сили дали решително сражение на непокорния българин край Перитеорион. Българите били притиснати от многократно превъзхождащия ги противник, а жителите на града затворили портите и не ги допуснали вътре. Така Момчил и голямата част от неговата войска били унищожени. Спасили се само братовчед му Райко[72] с петдесетина войници, които пресметливите граждани на Перитеорион предвидливо приютили[73]. Така на 7 юли 1345 г.[74] независимото „княжество“ на Момчил било унищожено, а самият той убит[75]. И Кантакузин, и Енвери не пропуснали да изразят своята възхита от подвизите на Момчил — подвизи, които го направили герой на народния епос на балканските народи[76].

Смъртта на Момчил била важен епизод от настъплението на Кантакузин срещу Константинопол. Само четири дни по-късно, на 11 юли 1345 г.[77] бил убит великият дук Алексий Апокавк — най-яростният противник на узурпатора. Властта в столицата преминала в ръцете на Исаак Асен (един от синовете на бившия български цар Иван III Асен[78]), мистика Кинам и патриарха. В същото време големи успехи в западната част на Балканите постигнали сърбите. Действията на Стефан Душан били значително улеснени както от Йоан Кантакузин, който след раздора си със сръбския крал и след като наложил своята власт в Тесалия, се обърнал към Тракия, така и от Иван Александър, който наблюдавал с мълчаливо одобрение завоеванията на своя зет[79]. През 1343 г. Стефан Душан бил вече завладял голяма част от Албания с Берат, Канина и Кроя (само Драч останал извън неговите владения); на юг в Македония сърбите стигнали до Воден, Костур и Лерин и вече гледали към земите на изток от Вардар. Първо бил овладян Мелник, сетне Зихна (Зъхна) и накрая на 25 септември 1345 г. Стефан Душан влязъл тържествено в Сяр[80]. В края на 1345 г. той вече приел царската титла (през януари 1346 г. вече се подписвал „благоверен цар“ и „василевс и автократор на Сърбия и Рашка“[81]), а официалната коронация била извършена на 16 април 1346 г. в Скопие. На нея присъствал търновският и всебългарски патриарх Симеон, а според някои съвременни изследователи и българският цар Иван Александър[82].

Следващата 1346 г. — последна за гражданската война във Византия — не донесла нищо ново за България, освен още една пропусната възможност. След като Иван Александър не изпълнил своята част от договора с регентството (а може би не заел всичките девет града и крепости, които му били отстъпени по този договор), Анна Савойска, която разчитала само на стените на Константинопол, се обърнала за помощ към „някой си Балик, архонт (владетел) на Карвуна“[83]. Балик (Μπαλίκ?) и двамата му по-малки братя Тодор и Добротица, вероятно били свързани чрез своя баща (Тертер?) с династията на Тертеровци и като близки роднини получили във владение част от черноморското добруджанско крайбрежие[84]. Незабележими през първите години, без участие във важни събития, те не привличали вниманието на съвременните им автори. Техният час настъпил тогава, когато Анна Савойска вече не виждала никаква друга възможност освен да потърси съдействието на тримата братя от Карвуна[85]. Това обръщение разбира се подсказва, че те не били неизвестни, но тяхната роля дотогава, свързана с българското царство или не, едва ли е надхвърляла границата на владяната от тях област. Този призив за помощ, отправен от една византийска императрица по всяка вероятност ги поласкал. И не би могло да бъде друго. Те не закъснели да предложат своята скромна помощ на голямата столица. Балик, след като приел с радост византийското пратеничество, изпратил „в помощ на императрицата“ двамата си братя Тодор и Добротица, които предвождали хиляда подбрани добри войници (στρατιώτας ἄγοντας[86]). Какво било отношението на Търново към участието на братята от Карвуна в последната фаза на гражданската война в Империята? Логично е да се допусне, че Иван Александър не е бил осведомен за пристигането на ромеите в Карвуна (те по всяка вероятност дошли с кораб от Константинопол), но едва ли решението на братята да се отправят към византийската столица е останало в тайна. Кантакузин е категоричен: те преминали през градовете по Черноморското крайбрежие[87], т.е. движели се по пътя Варна-Анхиало (Поморие)-Созопол (те били част от Българското царство) и след това през Ахтопол и Мидия — към Константинопол[88]. Това не би могло да стане без позволението (колкото по-независими били тримата братя, толкова по-голяма била необходимостта от разрешение; от друга страна, по-голямата зависимост от Търново, също не ги освобождавала от нуждата да осведомят Иван Александър). Тогава какво било отношението на българския цар към този поход на Тодор и Добротица? Кантакузин е недвусмислен: никой не е направил опит да ги възпре. Но няма и никакви сведения, че някой ги е подпомогнал. Или казано по друг начин, Иван Александър и този път останал неутрален. Той навярно проследил пътя на малкия отряд и толкова. Не се е решил да се намеси. Защо? Трудно е да се намери задоволително обяснение или да се предпочете някое от възможните: следване на едно традиционно поведение в продължаващата вече пет години гражданска война, но отдавна интернационализирана, или пък съзирайки, че каузата на регентството вече е загубена, Иван Александър не виждал смисъл от активна намеса в събитията във Византия? Българският цар не можел да стори това, което можели да си позволят братята от Карвуна.

Как завършила тази авантюра, защото действията на Тодор и Добротица по-скоро наподобяват приключение, отколкото сериозна военна кампания? Принудени сме да следваме разказа на Кантакузин. Двамата братя пристигнали в Константинопол, след като убедили крайбрежните градчета да се отметнат от Кантакузин и да се присъединят към регентството (?). В столицата те били приети радушно от Анна Савойска. Тя омъжила дъщерята на великия дук Алексий Апокавк за Добротица, когото назначила за стратег на ромейската войска[89]. Наскоро след това с обединените сили на българи и ромеи Добротица нападнал Силиврия, която била подчинена на Кантакузин. За съжаление той не се проявил като добър командир (все пак той имал оправдание, не познавал местността и изпратил конницата си към „ровове, теснини и лозя“) и бил напълно разбит. Едва не бил пленен, но успял да избяга и се завърнал в Константинопол посрамен. След това поражение, с което безславно приключил походът в помощ на регентството, Тодор се завърнал у дома с останалите живи и свободни българи, а Добротица останал в ромейската столица[90]. И което е по-интересно, независимо от провала, неговата кариера продължила. Наистина трудно е да се тълкуват думите на Кантакузин „радваше се на голяма почит от императрицата“ в смисъл, че тъкмо тогава получил деспотското достойнство, с което бил известен по-късно[91], но той получил нов пост в оредяващата константинополска администрация: бил назначен за архонт на черноморския град Мидия. След влизането на Кантакузин в столицата Добротица не се подчинил, запазил своеобразна самостоятелност и с „плячкаджийската си войска“ грабел и опустошавал съседните селища. Дори Кантакузин (ако трябва да вярваме безусловно на неговия разказ) се отправил на поход срещу непокорника, придружен от Йоан V Палеолог. След като се убедил, че не би могъл да издържи обсада или да се срази с техните сили, Добротица предал града. Кантакузин се отнесъл към него с „внимание и грижа и го причислил към по-знатните ромеи“[92].

Последните събития във Византия се движели само в една посока: пълно надмощие и скорошен окончателен успех на претендента. На 2 февруари 1347 г. Йоан Кантакузин влязъл в Константинопол, от 8 февруари той поел върховната власт в империята, която споделил с Йоан V Палеолог, оженвайки го за дъщеря си Елена, а три месеца по-късно, на 21 май (празника на св. св. Константин и Елена) бил за втори път коронясан за василевс[93]. Този път Иван Александър нямал избор и бил само наблюдател. Може да се допусне, че той се стараел да запази териториалните придобивки от 1344 г., но толкова. Докато наблюдавал спокойно последното действие на византийската драма, покрай него преминали значителни събития, които оставили трайни следи в международното положение на Балканите. Гражданската война приключила и Византия, макар и чувствително отслабнала, отново била единна държава. Макар и с двама василевси (всеки самостоятелен, а не съимператор на другия), тя била старата Империя, която запазвала, макар и на теория, универсалистичните си претенции и вдъхвала нов живот на идеята за вечната империя (aeternitas Imperii). В същото време на Балканите се родило ново царство — Сърбия. Това че Стефан Душан следвал българския модел на „славянското царство“, успореден на византийския, едва ли трябвало да бъде утеха в Търново. Не само защото „царствата“ ставали три — твърде много за вече ограничената територия на полуострова (почти цяла Мала Азия била турска), но и защото сърбите, след като с лекота овладели голяма част от Албания, част от Епир и Тесалия, и почти цяла Македония (изоставена от Византия принудително, а част от България — доброволно), се превърнали в първа сила на Балканите. И това не било изненада, за да се оправдаят с нея в Търново и в Константинопол. Но това не било всичко. Защото политическата география на полуострова имала по-сложен релеф. Турците — първо селджуки, сетне османци — от съюзници на Кантакузин в амбициозната му шестгодишна война, след 1347 г. бързо се превърнали във врагове на Византия, а и на останалите балкански държави. Унгарското кралство вече две столетия не криело своите сериозни интереси на юг, към Балканите, а Венеция и Генуа контролирали не само стопанския живот на Черноморския басейн, но от тях зависел до голяма степен и стопанският живот на Византия. Така „вътрешните“ проблеми на Балканския полуостров като никога дотогава били така „интернационализирани“, че на полуострова не се случвало нищо сериозно без „външна“ намеса.

Първата стъпка на Иван Александър, подготвена още в края на гражданската война във Византия, била сторена в изненадваща посока — Венеция, и имала за резултат излизането на България от своеобразната „балканска изолация“. Републиката на св. Марко търгувала с българските земи още в края на XIII в. И постепенно създала свои колонии във Варна, Месемврия, Анхиало, Созопол[94]. Венецианските търговци изкупували и изнасяли от България преди всичко земеделски продукти — зърнени храни, особено жито, кожи, восък, мед. Но тяхната дейност не била регламентирана и често те търпели големи щети. Понякога това ставало дори по заповед на българския цар, какъвто случай бил отбелязан през 1343 г.[95] Така се стигнало до договора, сключен през 1346–1347 г. и онасловен: „Клетва и договор на господин императора на Загора Александър“ („Sagramento et patto del messer limperator Alexandra del Zagora“)[96], който уреждал дейността на венецианските търговци и преди всичко „да идват и да се връщат със своите кораби и стоки през цялото ми царство здрави и сигурни“. Договорът бил потвърден с писмо на българския цар до венецианския дож Андреа Дандоло (1352 г.) подписано собственоръчно: „Йоан Александър цар на всички българи и гърци“[97]. Тези връзки между България и Венеция продължили почти до края на Иван-Александровото царуване, но не надхвърлили сферата на търговията и по-точно на венецианския износ от земите на българското царство. Републиката на св. Марко нямала политически интереси в България или ако имала, не ги изявявала открито. Регламентираните условия, при които нейните граждани купували така необходимото жито я задоволявали напълно. България, дори и да имала нужда от венецианското съдействие, очевидно не успяла да го получи. Почти по същото време, когато се уреждал договорът с Венеция, България установила, макар и не на същото равнище, отношения с Генуа. През май 1352 г. двама пратеници на Паганино Дория, командващ генуезката флота воювала срещу Венеция в Босфора[98], потеглили към България[99].

Постепенно и понякога неусетно централно място в българската външна политика започнала да заема нова сила, която идвала от Изток — турците. Първите относително точно датирани турски нападения, засегнали някои български земи, се отнасят към първата половина на 40-те години и съвпадали с разгара на гражданската война във Византия[100]. На първо време това били турците на Умур бег, владетеля на Смирна[101]. Съюзници на Кантакузин, в продължение на пет години, наред с битките срещу войските на константинополското регентство те плячкосвали, грабели и отвличали пленници от южнобългарските земи. За съжаление част от сведенията за турските грабежи (приписката към Cod. Vat. Slav. 2, f. 95r и Българската хроника[102]) са несигурни от фактологическа и особено от хронологическа гледна точка; в сведенията на турския хронист Енвери пък липсват точни посочвания за териториите, в които били опустошаванията[103]. А някои от най-често използваните извори са в такова състояние (Търновския надпис), че трудно биха могли да предложат приемливи сведения[104]. По-сигурни са сведенията на Кантакузин, които се отнасят за времето след 1347 г. До това време съюзници на претендента, след неговото влизане в Константинопол турците твърде бързо се превърнали в основен враг на балканските народи. Тези нападения продължавали да имат същия грабителски характер: обикновено турците отвличали хора и добитък, които прехвърляли в Мала Азия. Така направил към лятото на 1350 г.[105] Сюлейман, синът на султан Орхан. За съжаление Кантакузин е отбелязал само, че той преминал „през брод Марица“ и след това се отправил „да плячкосва Мизия“[106]. Следващото нападение на турците (същата 1350 или 1351 г.?)[107] вероятно било по-сериозно, защото Кантакузин пише: „Когато императорът се върна във Византион, научи за царя на мизите Александър, че много се огорчил от станалото внезапно нападение на варварите, които опустошили извънредно много страната му“[108]. Тъй като българският цар заподозрял Кантакузин, че той е изпратил турците срещу България, византийският император проводил пратеничество в Търново[109], което първо трябвало да го оправдае и след това да предложи на Иван Александър съвместни действия срещу турците. Тази коалиция зависела от поведението на Стефан Душан и от желанието на българския цар да осигури средства за поддръжката на византийската флота, която щяла да плава в Хелеспонта и да пречи на варварите да преминават в Тракия. На първо време Иван Александър приел идеята като разумна и обещал да достави необходимите пари (Кантакузин дори описва възторга на търновското население от това решение), но по-късно под въздействието на Стефан Душан, Иван Александър не изпълнил дадените на пратениците обещания. И получил упреците на Кантакузин[110]. И най-лошите предвиждания започнали да се осъществяват само година по-късно, през 1352 г. Докато в Империята се разраствал конфликт между двамата василевси, Йоан VI Кантакузин и Йоан V Палеолог, в който по традиция се намесили Иван Александър, Стефан Душан и турците, Орхановият син Сюлейман успял да овладее малката крепост Цимпе (на Галиполския полуостров) и да стъпи здраво на Балканите[111]. А две години по-късно след разрушителното земетресение на 1/2 март 1354 г., турците овладели и важната крепост Галиполи, която превърнали в своя постоянна база на полуострова[112].

Трайното настаняване на турците на Балканския полуостров било сериозен сигнал, ако не за Сърбия, то поне за Византия и България. Как реагирал Иван Александър в тази нова обстановка? По вече изработения модел: в 1355 г. между българския цар и император Йоан V Палеолог (от 9–10 декември 1354 г. самостоятелен василевс и автократор, след абдикацията на Кантакузин[113]) бил сключен мирен договор, който бил подкрепен с брак между Иван-Александровата дъщеря Кера Мария[114] и византийския престолонаследник Андроник IV[115]. Защо по познатия вече модел? Защото повтарял действията от 1331 г., когато Русокастренският мир бил придружен от споразумение за брак между Михаил Асен и Мария-Ирина (бракът бил осъществен през 1338–1339 г.)[116]. Това споразумение не само че било изчерпано отдавна — все пак били минали почти двадесет и пет години — но и българският престолонаследник Михаил Асен вече бил покойник[117], а вдовицата му през същата 1355 г. се завърнала във византийската столица[118]. Новото брачно споразумение между Търново и Константинопол реално заменило предходното и създало здрава основа за добри отношения между двете страни в една съвсем различна политическа атмосфера, както в международен, така и във вътрешен план, особено във Византия. Присъствието на българската принцеса в града на Босфора (тя пристигнала там в края на декември 1355 г.[119]) засилвало българското влияние във византийската столица.

Договорът в Константинопол, който следвал традиционното русло на българо-византийските отношения, сякаш не забелязвал събитията, идващи едно след друго. Наистина Йоан V Палеолог се бил успокоил след абдикацията на Йоан VI Кантакузин, но бил принуден дълго време да се бори със синовете на ексимператора. И ако в крайна сметка успял да се справи с Матей, който носел титлата съимператор, то усилията му да подчини Морея, където управлявал деспот Мануил Кантакузин, се провалили. Но тези дребни успехи и неуспехи не могли да решат най-важното: турската опасност. И Йоан V Палеолог скоро щял да тръгне на Запад и то като молител. За пръв път в ромейската история. В същото време Сърбия изведнъж се сринала: на 20 декември 1355 г. Стефан Душан починал[120]. И веднага започнали междуособици, на първо време между Урош V (1355–1371 г.) и Душановия брат Симеон Урош Палеолог (Синиша); междуособици, в които по-късно се намесил и един крал — Вълкашин[121]. Така следващото десетилетие-десетилетие и половина било за турците. Създали си постоянна база на Балканите (Галиполи — 1354 г.), те се почувствали още по-сигурни в Тракия и преминали от традиционната си практика — грабеж и прехвърляне на награбеното в Мала Азия — към завладяване и задържане на основни градове и крепости. Така към 1359–1361 г. те овладели Димотика[122], а няколко години по-късно, към 1368–1369 г. в техни ръце бил и Адрианопол[123].

Какво било отношението на България към това, което ставало, по-близо или по-далеч от нейните граници? Минава едно десетилетие, без тя да реагира на променената външнополитическа обстановка или поне изворите не подсказват такава реакция (може би вниманието на царя било заето с вътрешните проблеми на страната[124]). Освен един конфликт в малко неочаквана посока: Константинополската патриаршия. Този сблъсък на Вселенската патриаршия с нейната търновска сестра е познат от един документ (в самия текст той носи различни наименования — паренесис, дидаскалия и апология, енграфос синодикос, но по същество е „отговор на доклад на монаси от Търново“[125]), който напоследък се датира в 1361 г. или в краен случай срокът за неговото издаване се продължава до 1362 г.[126] С този текст патриарх Калист (1350–1353 г.; 1355–1363 г.), от името на Синода на Константинополската патриаршия, обвинява българската църква в няколко пункта: първо, Търновският патриарх не възпоминава имената на четиримата патриарси (константинополски, александрийски, антиохийски и йерусалимски), въпреки че е задължен да го прави, тъй като не притежавал същия ранг[127]; второ, българските свещеници не са кръщавали според каноните[128]; в България не използвали свещено миро, приготвено във Великата църква („Света София“). Калист очаквал, че антиканоническата практика на българската църква щяла да бъде поправена и в Търново щели да получат Божието опрощение, тъй като действали от незнание. В противен случай той щял да изпълни своя дълг[129]. Обикновено се приема, че получателят на това писмо (и съответно автор на „доклада“ дошъл от Търново) е Теодосий Търновски[130], а самото то, както бе посочено, е написано около 1361 г. Атаката на патриарх Калист — тя е израз на вселенските претенции на Константинополската църква (особено в първия и третия пункт) и на традиционната византийска политическа идеология — едва ли получила очаквания отговор от Търново. И то не само благодарение на един argumentum ex sillentio, но и поради обстоятелствата, съпътстващи това писмо. Справедливо се отбелязва, че тази размяна на мнения между Търново и Константинопол станала „без никакво официално участие на българската [църковна] йерархия“. Очаквало се от йеромонаха и монаха (в ръкописа има празно място за имената им) да въздействат на българския епископат и свещеничество, тъй като „писмото е адресирано по непряк начин към българската църковна йерархия“[131]. Дали този йеромонах (Теодосий Търновски?) е бил в състояние да въздейства на Българската патриаршия в очакваната от патриарх Калист посока, е трудно да се каже. Но другото е очевидно: Търновската патриаршия се чувствала достатъчно независима от Константинопол и сигурна, за да отговаря на неоснователните претенции на Калист. Писмото било оставено без отговор[132], превръщайки се в сигнал за един от поредните безсмислени сблъсъци между двете църкви.

Няколко години по-късно обаче избухнал конфликт, който бил в друга плоскост, политическа и военна, и имал сериозни практически измерения. Това била поредната и последната българо-византийска война. През 1364 г. император Йоан V Палеолог предприел изненадващ поход към българското Черноморие[133]. Ромеите превзели Анхиало (Поморие) и след това обсадили Месемврия (Несебър) — откъм сушата, където била построена кула и с кораби откъм морето. Действията на Иван Александър вероятно изненадали ромеите, а не би трябвало. Защото той посегнал към оръжие, което вече им било познато и въведено, преди всичко от Йоан Кантакузин: турците. Край Месемврия българският цар изпратил „собствената си войска“ и „варварите в Тракия“, които били привлечени с пари. Това решило краткотрайната война: Иван Александър компенсирал сторените от ромеите разходи (?), убедил византийския василевс да предпочете мира и Йоан V Палеолог, след като разрушил кулата, се завърнал в столицата[134]. Това е разказът на Кантакузин. Както винаги представящ ромеите в добра светлина. Но независимо от пристрастията, той представя най-важното и не дава основание за изводи, които се правят понякога[135].

Едва затихнала войната в югозападното Черноморие, тя избухнала в противоположна посока — българския северозапад, вече ограничен до Видин и неговата област, които формирали Видинското царство[136]. Заслугата или в случая вината за това пренасяне на военните действия, отново не била българска. През пролетта на 1365 г. унгарската политика, която имала традиционни интереси на Балканите вече няколко столетия, тласнал унгарските войски, предвождани лично от крал Лайош I (1342–1382 г.), към Видин[137]. Как се стигнало до този изненадващ, поне за българите, конфликт? Без колебание може да се каже: тъкмо традицията. Унгарските крале още от началото на XIII в. се титулували и rex Bulgarie. Тази им претенция — тя не е нищо изключително и е естествен елемент от средновековната политическа идеология[138] — вече ги отвела към искането Иван Срацимир да се признае за унгарски васал[139]. Отказът на българския цар — той едва ли е изненадал или учудил унгарския крал — е довел до войната. В края на април 1365 г. унгарските войски се събрали, на 1 май потеглили и в края на същия месец вече преминали Дунав при Оршова и навлезли в земите на Видинското царство[140]. А на 30 май вече се били разположили край Видин[141]. Трудно е да се каже кога Иван Срацимир разбрал за унгарското нахлуване и с какви сили разполагал, но явно само стените на Видин не могли да го спасят. Защото на 2 юни унгарците превзели столицата на малкото царство[142]. Последвали действия, които целели овладяване на цялата територия на Иван Срацимировото владение[143], назначаване на унгарска администрация — още в първите дни на унгарското господство за управител на Видин бил назначен Бенедикт Химфи[144]. И след това се стигнало до най-страшното, което постигнало българите от Видинското царство: за първи път в петвековната история на християнска България поданици на български владетел били насилвани да изоставят православната си вяра и да приемат католицизма. Основният инструмент в тази престъпна процедура, особено в морален план, били францисканците, които успели да „покръстят“ около 200 000 души, които се равняват на около една трета от населението на Видинското царство[145]. Атмосферата на унгарското господство е предадена по впечатляващ начин от братята Драган и Райко в тяхната приписка към един Апостол (днес в атонския манастир „Св. Павел“): „Написа тази книжка многогрешният и несмисленият по ум Драган, заедно с брата си Райко в дните, когато унгарците владееха Видин и голяма мъка бе за народа по това време“[146]. Мъката не подминала Иван Срацимир и семейството му. След като били пленени, те били изведени от Видин и затворени в крепостта Хумник (дн. Босилево — Хърватия)[147]. След това — а може би и преди да бъдат изведени от столичния град (?) — и те били принудени да приемат католическата вяра[148].

Следващата 1366 г., първата от унгарската окупация на Видин, преминала в някои неясни действия — плод на легендарни свидетелства — за освобождението на града[149] и преди всичко в усложнена международна обстановка, която превърнала конфликта от двустранен в конфликт на Югоизточна Европа. Още в края на предходната година византийският василевс Йоан V Палеолог, придружен от синовете си Мануил и Михаил, както и от Георги Маникаит, се отправил за Буда[150]. В унгарската столица той пристигнал през февруари 1366 г. и останал в нея повече от шест месеца за разговори с Лайош I и преговори с папата (до Рим пътувал Георги Маникаит)[151]. В края на лятото, след като оставил сина си Мануил в Буда, Йоан V Палеолог потеглил към родината си. Последната спирка на унгарска територия по пътя за Константинопол бил Видин. Оттук нататък императорът трябвало да премине през Българското царство, за да достигне до ромейските предели. Но тази последна част от дългото му пътуване не се състояла. Иван Александър, не без намесата на Андроник IV Палеолог (първороден син и престолонаследник), който бил зет на българския цар, не позволил на императора да продължи пътя си[152]. Задържането на Йоан V Палеолог във Видин било не само епизод от българо-унгарската война, но и открило нова страница в нея. Почти едновременно със заминаването на Йоан V от Буда, от Венеция към Константинопол се отправил граф Амедей VI Савойски („Зеленият граф“[153]), чиято цел била да воюва срещу турците. И наистина през месец септември 1366 г. савойците освободили Галиполи, вече дванадесет години под турско владение. Наскоро след това във византийската столица дошла вестта за принудителния престой на Йоан V Палеолог във Видин и за нежеланието на българите да го пропуснат през своите земи. Тогава Анна Савойска решила, че нейният роднина Амедей VI можел да бъде използван, за да окаже въздействие върху българския цар и савойците се отправили на поход по българското Черноморие[154]. Така кръстоносният поход вместо антитурски, станал антибългарски. На 4 октомври 1366 г. савойците се отправили с 14 кораба към българското крайбрежие и бързо завладели Ахтопол, Созопол и Скафида; на 21 октомври в техни ръце били Анхиало и Месемврия, а на 25 октомври те обсадили Варна. И тук вече претърпели неуспех[155]. Това принудило Амедей VI да започне сложни преговори с деспот Добротица и цар Иван Александър (междувременно савойците завладели двете крепости Емона и Козяк[156]). Преговорите продължили два месеца и завършили окончателно към края на декември[157]. Няма пълна яснота около всички въпроси, които били разисквани по време на преговорите в Търново. Най-ясна е съдбата на Йоан V Палеолог. „Заточението“ на византийския император най-сетне свършило. По всяка вероятност той прекарал известно време в Калиакра (края на декември-началото на януари 1367 г.), където разговарял с деспот Добротица[158] и към 20 януари вече бил в Несебър. След срещата му с неговия роднина Амедей VI и продължителните разговори, които двамата имали, Йоан V Палеолог най-сетне се завърнал в Константинопол (след 15 март 1367 г.[159]).

Основният проблем за България — съдбата на Видин и войната с унгарците — оставал. По всяка вероятност Иван Александър преговарял, освен с Амедей VI, и лично с Йоан V Палеолог[160]. За съжаление разговорите между двамата владетели остават тайна. Известна светлина върху тази среща хвърля едно писмо на видинския бан Петър Химфи[161]. С това писмо, отправено до унгарската кралица Елизабета (?), се съобщава за споразумение, което звучи странно: българският цар и византийският император били постигнали тайно съглашение. Иван Александър трябвало да плати 180 000 флорина на влашкия воевода Влайку, който пък трябвало да освободи Видин от унгарска окупация и да го върне на българите. От тази сделка — ясна за двете страни — най-печеливша била третата страна — Йоан V Палеолог трябвало да получи Анхиало, Месемврия и Варна[162]. Споразумението, ако е имало такова, а не само слух, звучи странно, защото ролята на Йоан V да свърже българи и власи (?) била нищожна, а печалбата му значителна (вярно, по това време Анхиало и Месемврия не били български, тъй като били окупирани от Амедей VI, но Варна?[163]). Така или иначе 1367 г., въпреки плановете за тристранна коалиция, не донесла нищо ново за Видин. Не настъпили съществени промени и през 1368 г. В центъра на събитията била войната между унгарците и влашкия воевода Владислав Влайку. Унгарските войски били разбити край Дъмбовица и това влошило позициите им в България[164]. Действията на Иван Александър — той едва ли прекратил усилията си за освобождение на покорените от унгарците български земи — остават скрити[165]. Но през следната 1369 г. започнали да дават резултати. Първо въстанали гражданите на Видин, които насочили своята ярост към францисканските монаси, предизвикали негодуванието им с „кръстителската“ си дейност. Но основният удар бил отправен към маджарските власти и не без помощта на местното население влашкият воевода успял да овладее Видин. Наистина след шест месеца унгарците успели да си върнат града, но краят на тяхната окупация вече идвал. През август-септември 1368 г.[166], след активните действия на Владислав Влайку и Добротица, унгарският крал бил принуден да отстъпи и като придал доброжелателен оттенък на своето решение, наредил освобождаването на Иван Срацимир и връщането му във Видин след изтеглянето на унгарците[167]. Това станало през есента на 1369 г. и след четири години унгарска окупация, донесла много беди и мъки на българското население, Видинското царство било възстановено. Влашкият воевода вероятно получил своите 180 000 флорина, а Добротица разширил владенията си, като към тях били присъединени Варна, Емона и Козяк, а може би и Дръстър[168]. Българските черноморски градове от Месемврия до Ахтопол преминали под властта на Йоан V Палеолог. Този успех, макар и скъпо заплатен, била последната външнополитическа проява на Иван Александър. Българската политика отново насочила своя интерес към Тракия — там където бил основният сблъсък между балканските християнски народи и турците.

Бележки

[1] Радић. Jован V Палеолог, с. 113.

[2] Радић. Jован V Палеолог, с. 83: Йоан V е роден на 18 юни 1332 г.

[3] Радић. Jован V Палеолог, с. 116, както и бел. 6 и 7.

[4] За събора: J. Meyendorff. Introducton à l’étude de Grégoire Palamas. Paris, 1959, 86-94; Darrouzès. Regestes, V, n° 2212; Радић. Jован V Палеолог, с. 114.

[5] Острогорски. Историjа Византиjе, с. 475; Nicol. Kantakouzenos. №22, p. 44; Byzantium 1261–1453, 191–194.

[6] За него: Љ. Максимовић. Регентство Алексиjа Апокавка и друштвена кретања у Цариграду. ЗРВИ, 18 (1978), 165-188; PLP, 1, №1180.

[7] Радић. Jован V Палеолог, 124–126.

[8] За него: Божилов. Асеневци, I, №30, 142-144; Българите, просопографски каталог, №460, с. 361.

[9] Божилов. Асеневци, I, №29, с. 140, както и тук по-горе, с. 575.

[10] Cant., II, 19-20; Божилов. Асеневци, с. 142.

[11] Cant., II, p. 20 (той изрично казва, че Шишман пристигнал в Константинопол след смъртта на император Андроник III, т.е. 15 юни 1341 г.). Според П. Льомерл (Lemerle. Aydin, 142, 157) българското посолство пристигнало във византийската столица към юни-юли 1341 г. Радић. Jован V Палеолог, с. 118 (юли 1341 г.?).

[12] Присъствието на личност като Шишман (възможен кандидат за престола на съседна страна) в Константинопол било обосновано от византийската политическа теория, изразена по един блестящ начин от Йоан Кантакузин: „А на молбата ни той [Кантакузин] отвърна, че не е присъщо на ромейските василевси да предават на неприятелите бегълци, намерили убежище при тях. Защото още от времето на Константин Велики и досега при ромейските василевси, които са по-велики и по-знатни от василевсите и велможите на който и да е народ, мнозина от управляващите сред тези народи, изпадайки в нещастие и загубвайки властта си, са отивали като молители [при тях — ромейските василевси] и едни искали да си върнат властта, а други получавали по друг начин някакво внимание и покровителство. И те [ромейските василевси] са подпомагали всички в нещастията като общи спасители и закрилници на изпадналите в тежка участ и на едни от тях са връщали властта, като ги подпомагали с голяма войска, а други са облагодетелствали много и са ги карали с премного подаръци да забравят отечеството си завинаги, като ги убеждавали да им служат през целия си живот, смятайки, че службата при василевса е много по-добра и по-достойна от властта над съотечествениците им“ (Cant., II, 56–58). Подробно за българите — политически емигранти във Византия: Божилов. Българите, 65–72.

[13] Вж. бел. 11.

[14] Cant., II, p. 20; Божилов. Асеневци, с. 142.

[15] Cant., II, p. 20; Божилов. Асеневци, с. 142.

[16] Cant., II, 20–22. Тук патриархът се е позовал на т.н. азилно право, т.е. лице, укрило се в „Св. София“ не можело да бъде предадено на хората, които го преследвали. Българо-византийските отношения познавали такъв случай: през 913 г. цар Симеон поискал да му бъде предаден един български емигрант, който потърсил спасение в „Св. София“. Това искане породило спор между българския владетел и патриарх Николай Мистик. Вж. Божилов. Цар Симеон Велики, с. 103 (в този случай патриархът нарушил традицията и склонил българинът да бъде предаден, за да отклони Симеон от похода му през август 913 г.).

[17] Cant., II, 20–25.

[18] Cant., II, p. 52.

[19] Cant., II, p. 55.

[20] Cant., II, p. 55.

[21] Cant., ІІ, 55–56. За експедицията на Умур подробно у Lemerle. Aydin, p. 136 и сл. Вж. напоследък един ненужен спор у Андреев. България, 183–187 (по повод статията на Р. Diaconu. Kilia et l’expédition d’Umur beg., RESEE, 1983, 1, 23–29).

[22] Cant., II, 56–57.

[23] Cant., II, 57–58.

[24] Cant., II, p. 58.

[25] Lemerle. Aydin, 137–138.

[26] Cant., II, p. 69.

[27] Виж тук бел. 12.

[28] По всяка вероятност Шишман останал във византийската столица, където прекарал остатъка от живота си. От извънбрачна връзка той имал син — по-сетнешният Константинополски патриарх Йосиф II (1416–1439). Подробно у Божилов. Асеневци. Приложения ІІ/3, 459-462; Българите, просопографски каталог, №371.

[29] Радић. Jован V Палеолог, с. 119.

[30] Chr. Byz. Brev. I, №34: p. 81; II, p. 252; Радић. Jован V Палеолог, 119–120.

[31] I. Ševčenco. Alexios Makrembolites and his „Dialogue between the Rich and Poor“, ЗРВИ, 6 (1960), 187–228. Изследванията върху тази интересна творба на византийската литература са посочени у Радић. Jован V Палеолог, 129, бел. 26 и 27.

[32] Радић. Jован V Палеолог, 124–126.

[33] Острогорски. Историjа Византиjе, с. 467; Nicol. Kantakouzenos, p. 47; Byzantium 1261–1453, 196-197; Радић. Jован V Палеолог, p. 126.

[34] Nicol. Byzantium 1261–1453, p. 200; Радић. Jован V Палеолог, 128–129.

[35] Cant., II, p. 154; Божилов. Асеневци, с. 154.

[36] Cant., II, p. 179.

[37] Cant., II, с. 180.

[38] Cant., II, 181–183. Разказът на Григора (Nic. Greg., II, 596–597) се различава значително от текста на Кантакузин, като не посочва никакво конкретно събитие.

[39] Nic. Greg., II, p. 616.

[40] За него Божилов. Асеневци, II, №15, 301–306.

[41] Cant., II, 195-196; Nic. Greg., II, p. 628; Nicol. Kantakouzenos, p. 49; Byzantium 1261–1453, p. 200; Радић. Jован V Палеолог, 134–135. За Иван Асен: Божилов. Асеневци, II, №14, 295–301.

[42] Нищо не могло да му помогне, дори и Хрельо, който му предложил услугите си: Nicol. Kantakouzenos, p. 49; Радић. Jован V Палеолог, с. 135.

[43] Вж. тук по-горе, с. 538.

[44] Радић. Jован V Палеолог, с. 135.

[45] Nicol. Kantakouzenos, p. 51; Soulis. Dušan, 15-17; Fine. Balkans, II, 297-298; Радић. Jован V Палеолог, с. 136.

[46] Nicol. Kantakouzenos, p. 52; Soulis. Dušan, p. 19; Радић. Jован V Палеолог, 136-137; Ферjанчић. Сер, 57–58.

[47] Cant., II, p. 260; Nicol. Kantakouzenos, p. 51; Божилов. Асеневци, с. 154; Радић. Jован V Палеолог, с. 136.

[48] Божилов. Асеневци, с. 302.

[49] Chr. Byz. Brev. I, №8, 38: p. 82; II, 255-256; Божилов. Асеневци, с. 302.

[50] Nicol. Kantakouzenos, p. 52; Soulis. Dušan, p. 19; Радић. Jован V Палеолог, с. 137.

[51] Cant., II, 337-338; Nicol. Kantakouzenos, p. 53; Божилов. Асеневци, 154, 302.

[52] Enveri. Destãn d’Umur pacha, vv. 1335–1372, 93–94.

[53] Lemerle. Aydin, 51, 161–164 (p. 62, n. 10: доказателства, че въпросното пратеничество, описано от Енвери не е идентично с пратеничеството от 1343 г., за което говори Йоан Кантакузин); Божилов. Асеневци, с. 302.

[54] Lemerle. Aydin, p. 163: убедителни размишления относно липсата на вести за това пратеничество в съчиненията на Никифор Григора и Йоан Кантакузин (първият го е „пропуснал“, тъй като то било тайно, а вторият не желаел да изтъкне, че нему принадлежи инициативата да намеси турците в гражданската война във Византия).

[55] Cant., II, 344-345; Lemerle. Aydin, p. 150.

[56] Целият разказ на Enveri. Destãn d’Umur pacha, vv. 1037-1400; Cant., II, 344-348; Nic. Greg., II, 648-652; Lemerle. Aydin, 149-164; Божилов. Асеневци, 154, 302.

[57] Cant., II, 406-407; Asdracha. La région des Rhodopes, p. 253; Божилов. Асеневци, с. 155. За локализацията и идентификацията на Света Юстина, Аетос, Беаднос и Косник, вж. Soustal. Thrakien, 168 (Аетос 2), 288, 317, 371; Гагова. Тракия, 122, 127 (Айтос 2), 138–139, 177–178.

[58] Ранните турски нападения срещу някои български области в Тракия, т.е. преди средата на XIV в., чиято цел е грабежи и плячкосвания, трудно се поддават дори на относително точна хронология, поради липса на извори или твърде неясната информация в някои от тях. Вж. подробно тук по-долу бел. 103.

[59] Cant., II, p. 420. Малко по-късно Иван Александър се опитал да овладее Хиперперакион (Перперакион — близо до дн. село Перперек, между Кърджали и Хасково — Soustal. Thrakien, 395-396; Гагова. Тракия, 211–212), но твърдата съпротива на Кантакузин отново го накарала да отстъпи.

[60] Според Кантакузин (Cant., II, p. 420) Момчил водел „… ληστρικὸν βίον…“, което дава основание на някои съвременни автори да го наричат „the Bulgarian Adventurer Haiduk Momčilo“ (Д. Никъл), „The Bulgarian Hajduk (Brigand) Momčilo“ (Г. Сулис), Brigand Chief (Дж. Файн). Подробно, с цялата литература, у Божилов. Българите, просопографски каталог, №407, 333–335.

[61] Мутафчиев, Мутафчиева. История, с. 311 (В. Мутафчиева).

[62] Cant., II, p. 402.

[63] Cant., II, p. 402.

[64] Cant., II, p. 432.

[65] Cant., II, p. 432

[66] Така той станал „independent prince“ и „feudal lord“ (Дж. Файн). Вж. Божилов. Българите, с. 334.

[67] Acropolita. Historia, 107-109; Божилов. Асеневци, с. 109, бел. 24 (цялата литература).

[68] Вж. тук, по-горе, бел. 62.

[69] Наистина Кантакузин пише, че Момчил „се отметна едновременно от император Кантакузин и от императрица Анна… Той воюваше едновременно и с двете страни и си подчини градове и села“ (Cant., II, 436–437). Но в действителност военните действия на Момчил са били насочени предимно, ако не изцяло, срещу претендента и неговия турски съюзник.

[70] Цар Калоян и Иванко-Алексий. Вж. Божилов. Асеневци, I, №3, 44-45; Българите, просопографски каталог, №359, с. 312.

[71] Cant., II, 427-432; Nic. Greg., II, 705–707. Месина-Мосинопол, 6 км. западно от дн. град Комотини (Гърция); Soustal. Thrakien, 369-370; Гагова. Тракия, с. 201.

[72] Cant., II, p. 530. За Мора (Ахридос): Soustal. Thrakien, 368-369; Гагова. Тракия, с. 200.

[73] Божилов. Българите, просопографски каталог, №439а.

[74] Cant., II, p. 531.

[75] За датата: Божилов. Българите, с. 335 и бел. 11.

[76] Cant., II, 529-534; Nic. Greg., II, 727-729; Enveri. Destãn d’Umur pacha, 123–134.

[77] В. Гюзелев. Момчил юнак. София, 1967, 91-189; Soulis. Dušan, p. 260 n. 16 (литература). Конкретни текстове: СбНУН, LIII. Български юнашки епос. Р. Ангелова, Л. Богданова, Цв. Романска. Е. Стоин, Ст. Стойкова. София, 1971: Показалец, с. 1030; СбНУН, LX/2. Български народни балади и песни с митически и легендарен мотив. Л. Богданова, Ст. Бояджиева и др. София, 1994, n° 1161, с. 438.

[78] Chr. Byz. Brev. II, 263; Радић. Jован V Палеолог, 149–153.

[79] Божилов. Асеневци, II, №7, 283–287.

[80] Историjа, 1, с. 528 и бел. 14: Допуска се, че Стефан Душан принудил България към сътрудничество. Подобна идея едва ли би могла да се аргументира с факта, че в Душановата кралска титулатура след „гръцки“ се споменават и „български“ предели. По-скоро сътрудничеството на Иван Александър се изразявало в свободата на действие, която той оставил на сръбския крал. Вж. Божилов. Асеневци, 158–159, както и тук по-долу.

[81] Историjа, 1, 519-523; Ферjанчић. Сер, 58–62.

[82] Actes d’Iviron. IV Des 1328 au début du XVIe siècle. Edition diplomatique par J. Lefort, N. Oikonomidès, D. Papachryssanhou, V Kravari avec la collaboration d’H. Métrévéli. Paris, 1995, n° 89, редове 42-43: Στέφανος ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς βασιλεὺς καὶ αὐτοκράτωρ Σερβίας καὶ Ῥωμανίας. Надписът на печата, придружаващ документа, гласи: стефань благоверни црь. Вж. и Д. Корач. Света гора под српском властћу (1345–1371), Београд, 1992 (= ЗРВИ, 31), 44, 49. За понятието „Романия“ в царската титла: Oikonomidès. Emperor of the Romans — Emperor of the Romania. — В: Byzantium and Serbia in the 14th Century. Athens, 1996, 121–128.

[83] За царската титла на Стефан Душан: Историjа, 1, 524–540 (М. Благоевич); Soulis. Dušan, 32; Fine. Balkans, II, 309-310; Радић. Jован V Палеолог, 159-160; S. Čirkovič. Between Kingdom and Empire: Dušan’s State (1346–1355). — В: Byzantium and Serbia in the 14th Century. Athens, 1996, 110-120; Љ. Максимовић, Српска царска титула, — Глас CCCLXXXIV Српске академиjе наука и уметности — Одељење историjских наука, књ. 10. Београд, 1998, 173–188. (Като говори за модела, който е използван, Максимович отбелязва: Душан, женен за сестрата на българския цар и коронясан в присъствието на търновския патриарх, е следвал по свой начин примера на България и нейното вековно изкуство в „царските дела“. — с. 177). В същото време идеята на М. Благоевич (Историjа, 1, с. 528), че на коронацията в Скопие присъствал и Иван Александър, не може да бъде подкрепена с извори и е неприемлива.

[84] Cant., II, p. 584; Кратка история на Добруджа (Ив. Божилов), Варна, 1986, с. 62; Гюзелев. Политическа история, с. 51.

[85] Кратка история на Добруджа, 62–63. За произхода на Балик и братята му, вж. и Билярски. Институциите, с. 74.

[86] Карвуна се отъждествява с Балчик или Каварна. Вж. А. Кузев. Каварна и Карвуна. — В: Български средновековни градове и крепости, І, 278–285 (идентификация с крепостта край Балчик).

[87] Cant., II, p. 584.

[88] Cant., II, p. 584.

[89] Гюзелев. Политическа история, с. 51 (косвено свидетелство за васални отношения между Балик и цар Иван Александър).

[90] Cant., II, 584–585.

[91] Cant., II, p. 585.

[92] За деспотската титла на Добротица: Билярски. Институциите, 74–79, спец. 78–79.

[93] Cant., III, 62-63; A. Carile. Giovanni VI Cantacuzeno e la Bulgaria. — Atti del 8o Congresso internazionale di Studi sull Alto Medioevo, Spoleto, 3–6 novembre, 1981. Spoleto, 1983, 41–48. Трудно е да се каже дали тези думи означават, че тъкмо тогава Добротица е получил някаква титла (деспотска?). Но не може да се отрече, че това бил удобният момент. Защото той едва ли би бил удостоен с дворцово достойнство, след като се е настанил в Калиакра, колкото и действията му да са били в руслото на Византия (Билярски. Институциите, 78–79). Затова ако се приеме, че титлата е дошла от Константинопол, то това би трябвало да е станало преди завръщането му в Добруджа (terminus ante quem: 1360). Аз продължавам да предпочитам другата възможност, а именно: Иван Александър е владетелят, който е дал деспотската титла на Добротица и, ако първото споменаване от 1366 г. е сигурно, то това не пречи деспотската промоция на добруджанския владетел да се свърже със събитията от 1365–1369 г.

[94] Nicol. Kantakouzenos, p. 65 (Кантакузин бил коронясан за първи път на 21 май 1346 г. в Адрианопол от йерусалимския патриарх Лазар — пак там, с. 61).

[95] Iv. Dujčev. Rapporti fra Venezia e la Bulgaria nel Medioevo. — В: Venezia e il Levante fino al secolo XV Vol. І/1. Firenze, 1973, 237–259 (също в: Iv. Dujčev. Medioevo Bizantino-Slavo. Vol. IV /2, n° LII); В. Гюзелев. България и Венеция през първата половина на XIV в. — В: Българско средновековие. — Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Ив. Дуйчев, София, 1980, 82-92; V. Gjuzelev. Les relations bulgaro-venitiennes durant la première moitié du XIV siècle. — Etudes historiques, 9 (1979), 39–76 (спец. 42).

[96] В. Гюзелев. България и Венеция 84–86, 89–92.

[97] V. Gjuzelev. Les relations bulgaro-venitiennes, 72–73.

[98] V. Gjuzelev. Les relations bulgaro-venitiennes, 72–73.

[99] M. Balard. A propos de la bataille de Bosphore: l’expédition génoise de Paganino Doria à Constantinople. — TM, IV (1970), 431-469; Μ. M. Costa. Sulla bataglia del Bosforo (1352). — Studi veneziani, XIV (1972), 197–210.

[100] M. Balard. Les Génois et les régions bulgares au XIVe siècle. — Byz. Bulg., 7 (1971), p. 90; В. Гюзелев. Войната за проливите (1348–1355) и вплитането на България в нея през 1351–1352 г. — В: В. Гюзелев. Очерци върху историята на българския североизток и Черноморието (края на XII-началото на XV век), София, 1995, 41–48.

[101] Вж. Андреев. България, passim.

[102] Enveri. Destãn d’Umur pacha, vv. 1603–1611 (p. 102); vv. 1679–1682 (p. 104); vv. 2301–2306 (p. 123). За действията на Умур паша в Тракия и евентуалните грабителски походи срещу българските земи, вж. Lemerle. Aydin; Андреев. България, 186–204.

[103] На приписката на л. 95r обърна внимание Ив. Дуйчев („Наблюдения върху ватиканския препис на Манасиевата летопис“. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. София, 1983, с. 102), който предложи следното четене: о црю нбныи помози на(мъ) на бєзбожныа варварь хѡтащи бранємъ. Според него „ако тази приписка е била действително добавена от ръката на писача“, то в нея би могло да се намери „загатване за най-ранните нашествия на османските турци… преди средата на XIV в.“ Веднага след това приписката бе публикувана два пъти от Кр. Станчев („За една приписка във Ватиканския препис на Манасиевата хроника“. — Старобългарска литература, 18 (1985), с. 140; А. Джурова, Кр. Станчев, М. Япунджич. Опис на славянските ръкописи във Ватиканската библиотека. София, 1985, с. 45), който внесе съществено изменение в нейното четене, добавяйки доста свободно след помози — црю нашєму вѣрному. Едновременно с това той категорично заяви, че този кратък текст, свидетелстващ за голяма турска опасност (той направи варварь на варвары) е дело на ръката, която е преписала текста на летописа. Първо, данните на палеографията едва ли биха могли да бъдат така категорични — личните ми наблюдения ме карат да мисля обратното; второ, не мога да допусна, че книжовникът, преписал цялата книга, ще добави тази малка бележка, преди тя да бъде завършена и поднесена на царя (идеята да бъда изрязана при подвързването очевидно е била неосъществена!). За данните на Българската хроника вж. тук, бел. 118.

[104] Вж. посочванията в бел. 102.

[105] Всички опити досега, включително и последните, да се извлече положителна информация, са възпрепятствани от фрагментарното състояние на надписа.

[106] Този набег се датира различно — 1349 г. (Е. Werner. Die Geburt einer Grossmacht. Die Osmanen. Berlin, 1966, 133: Сюлейман жестоко оплячкосал Южна България) или 1350 г. (ВИИНJ, VI, 494–497).

[107] Cant., III, p. 116: „ἐκ τοῦ κατὰ τὸν Ἕβρον πόρου πρὸς τὴν Μυσίαν ἐπὶ λεηλασίᾳ ἀπεχώρει“, т.е. „през брод на Хеброс се отправил да плячкосва Мизия“ (Андреев. България, 222: „… посочката на Кантакузин, че нашествениците преминали на север от р. Марица и след това се отправили към София…“, е свободно тълкуване на текста). Според целия разказ на Кантакузин турците достигнали до Христопол (Кавала), плячкосали Мизия и се завърнали в Мала Азия. При това положение те преминали Марица от изток на запад и грабили земите на север от Кавала и Места.

[108] Най-вероятно втората половина на 1350 г. За датата на пратеничеството (terminus ante quem за нападението) вж. бележка 110. Вж. Божилов. Асеневци, с. 171, бел. 60 (литература).

[109] Cant., IІІ, p. 162.

[110] За Кантакузиновото пратеничество в Търново и преговорите с Иван Александър: Cant., III, 162-166; Ив. Тютюнджиев. Българската анонимна хроника от XV век. Велико Търново, 1992, с. 80 (Текст, който е близък до Кантакузиновия, но е объркана хронологията: присъствието на цар Урош V, деспот Йоан Углеша и крал Вълкашин, поставят събитията след края на декември 1355 г.; в същото време Кантакузин вече е абдикирал и е монах Йоасаф); Nicol. Kantakouzenos, p. 74; L. Jončev. Die politischen Beziehungen zwischen den Balkanstaaten um die mitte des 14. Jh. (1347–1362) nach der „Historia“ von Johannes Kantakuzenos. — Etudes historiques, VIII (1978), p. 133; Радић. Jован V Палеолог, 175–177.

[111] Виж текстовете, посочени в предходната бележка.

[112] Cant., IІІ, p. 242; Nic. Greg., IІІ, p. 224; Радић. Jован V Палеолог, 223–225 (с посочената там литература).

[113] Cant., IІІ, 277-278; Nic. Greg., IІІ, 220–222. Това събитие е намерило място в дванадесет кратки хроники. Вж. Chr. Byz. Brev. II, 283-284; Радић. Jован V Палеолог, 237–239 (бел. 282: всички извори и цялата литература).

[114] През последните години се появиха големи противоречия по въпроса за точната хронология на Кантакузиновата абдикация и основните събития, свързани с нея. Противоречията се дължаха преди всичко на различията при четенето на бележката в Bibl. Laut., Plut. LXXXV, 6, f. 2, публикувана два пъти в срок от две години. Вж. A. Failler. Nouvelle note sur la chronologie du règne de Jean Cantacuzène, REB, 34 (1976), 119–124 (с позоваване на предходното издание). В крайна сметка за дата на абдикацията на Йоан Кантакузин бе приет 10 декември 1354 г. Подробно у Радић. Jован V Палеолог, 239–47 (с. 245, бел. 309: история на различните публикации на хронологическата бележка от флорентинския ръкопис).

[115] За нея: Божилов. Асеневци, I, №43, 218–224.

[116] MM, I, n° CLXXXV, 432-433; Darrouzès. Regestes, V, n° 2381; допълнително сведение у D. Cydonis. Ῥωμαίοις συμβουλευτικός — PG, 154, col. 976 A-B; Божилов. Асеневци, 219–220.

[117] Божилов. Асеневци, 153, 193–194.

[118] За смъртта на Михаил Асен има едно-единствено изворно посочване — това в „Българската хроника“ (Ив. Тютюнджиев. Цит. съч, с. 81). Там е казано, че най-големият син на Иван Александър е погинал в сражение с турците през 6834 (= 1326 г.) и при Мурад (в текста Аморат), син на Орхан. За съжаление това сведение не може да бъде полезно, понеже: 1) ако се приеме, че е сгрешена годината, но събитието е станало при султан Мурад (1360–1389), смъртта на Михаил трябва да бъде поставена след 1360 г. А от Григора се знае, че царският син е починал преди 1355 г.; 2) Ако се приеме, че датата е вярна, а е сгрешено името, т.е. султанът е Орхан, то в 1325/26 г. Михаил е бил тригодишен, а турците все още не са почнали своите нападения на Балканите. При това положение смъртта на Михаил може да бъде поставена между 1344/45 (изготвянето на Cod. Vat. Slav. 2, където е изобразен Михаил) и 1355 г. Вж. подробно у Божилов. Асеневци, 194–195.

[119] Божилов. Асеневци, с. 195, както и бел. 36 и 37 (по-нататъшната съдба на Ирина).

[120] Божилов. Асеневци, с. 195.

[121] Историjа, 1, с. 556.

[122] Историjа, 1, 566-592; R. Radiœ. Ὁ Συμεὼν Οὐρέσης Παλαιολόγος καὶ τὸ κράτος τοῦ μεταξὺ τῆς βυζαντινῆς καὶ τῆς σερβικῆς αὐτοκρατορίας. — В: Byzantium and Serbia in the 14th Century. Athens, 1996, 195–208. Подробно за разпадането на царството: Р. Михаљчић. Краj српског царства. Београд, 19892.

[123] Радић. Jован V Палеолог, 293–294.

[124] Годината, в която Адрианопол паднал в ръцете на турците, била обект на спорове. Напоследък надделява мнението, че това е станало между септември 1368 и август 1369 г. Вж. Chr. Byz. Brev., II, 297–299 (П. Шрайнер); Радић. Jован V Палеолог, 342-344; Љ. Максимовић. Византиjа и Турци од Маричке до Косовске битке. — Глас CCCLXXVIII Српске академиjе наука и уметности. Отдељење историjских наука — књига 9. Београд, 1996, с. 35, бел. 8. Тази дата се приема макар и без обстойно обсъждане на проблема и в някои български публикации: Хр. Матанов, Р. Михнева. От Галиполи до Лепанто. София, 1988, с. 44; Ив. Тютюнджиев, Пл. Павлов. Българската държава и османската експанзия, 1369–1422. Велико Търново, 1999, с. 7.

[125] Вж. тук по-долу.

[126] MM, I, n° 186, 436-442; Darrouzès. Regestes, V, №2442.

[127] Darrouzès. Regestes, V, №2442: убедителни доказателства, че този интересен документ не е съставен в 1355 г., както се приемаше дълго време (поради това че в регистъра следва n° 185 — договорът от 1355 и споразумението за брак между Кера[ца] Мария и Андроник IV), а към 1361–62 г.

[128] Някога търновският патриарх бил епископ и само по настояване на българския цар получил сегашния си сан. Но това не му дава право на равенство с останалите четирима патриарси и да бъде вписан в диптихите. Търновският патриарх, за да покаже своето подчинение, е длъжен да извършва въпросното възпоминание. Но българският патриарх пренебрегва църковните правила, не показва никакво подчинение и не извършва този важен акт.

[129] При кръщение българските свещеници не правят трикратно потапяне, каквото е изискването, а само еднократно. Или пък само поръсват. Трикратното потапяне символизира Светата Троица и тази символика е установена от Дионисий Ареопагит.

[130] Калист не посочва в какво се състоят мерките, които би предприел.

[131] Darrouzès. Regestes, V, №2445: литература (р. 369). В българската литература е воден интересен спор за „деянието“, извършено от Теодосий Търновски. Вж. В. Н. Златарски. Бил ли е Св. Теодосий Търновски доносчик пред цариградската патриаршия. — Библиотека — Приложение към „Църковен вестник“, VII, VIII и IX (1903), 97–116.

[132] Darrouzès. Regestes, V, №2442: критика (р. 369).

[133] Регистърът на Константинополската патриаршия не съдържа никакви следи от обсъждане на подобен отговор в Светия Синод. Вж. подробно J. Darrouzès. Le registre synodal du Patriarcat byzantin au XIVe siècle. Etude paléographique et diplomatique. Paris, 1971.

[134] Кантакузин говори за някакъв спор между двамата владетели, но нищо повече. За проблем намеква в своето писмо патриарх Филотей (вж. бел. 135), но той оставя впечатление, че причината е в ромеите.

[135] Cant., III, 362–363. През октомври-декември 1364 г. патриарх Филотей изпратил писмо до Иван Александър, адресирано „До превисокия василевс на българите“ (MM, I, n° 196, 453-454; J. Darrouzès. Regestes, V, n° 2464). Писмото, написано с „пастирски“ тон, има една цел — да съхрани мира между България и Византия, като се напомня за мирния договор от 1355 г. („πρὸ καιροῦ ἱκανοῦ“). Българският цар да се въздържа от военни действия; дори ако възникне някакъв проблем, мирът да не се нарушава заради това. Не само тонът на писмото, но и неговото съдържание, противоречат на Кантакузиновия текст.

[136] Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 234: „Според мен конфликтът възникнал поради привличането на турците като определящ фактор в отношенията между България и Империята. При това по-голяма вина в случая носела българската страна“(sic!). Трудно е да се обясни подобно твърдение: дали авторът не е прочел съответния текст у Кантакузин? Или пък съзнателно го представя превратно?

[137] За Видинското царство: Божилов. Асеневци, I, №40, 201–206 (с посочената там литература), както и тук по-долу, с. 647 сл.

[138] За унгарско-българската война вж. В. Гюзелев. Из историята на България през 1358–1365 г., ИПр., 1975, 1, 102-110; V. Gjuzelev. La guerre bulgaro-hongroise au printemps de 1365 et des documents nouveaux sur la domination hongroise du Royaume de Vidin (1365–1369). — Byz. Bulg., 6 (1980), 153-160; Beiträge zur Geschichte des Königreichs von Vidin im Jahre 1365. — Südost Forschungen, 39 (1980), 1-16; P. Rokai. Prilog istoriji Bugarske banovine. — Godišnjak Filozofskog fakulteta u Novom Sadu, 13–1 (1970), 81-86; Радић. Jован V Палеолог, 306-317; Димитров. Българо-унгарски отношения, 235–239.

[139] V. Gjuzelev. La guerre bulgaro-hongroise, p. 155. Иван Срацимир едва ли би могъл да отговори по друг начин, след като за своите поданици той е „… благоверен и превисок, и самодържавен наш цар на българи и гърци Йоан Срацимир“. Вж. Bdinski zbornik. An Oldslavonic Menologium of Women Saints. — A.D. 1360. Edited and annoted by J. L. Scharpé and F. Vyncke. With an Introduction by E. Voordeckers. Bruges, 1973, p. 242.

[140] Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 251, бел. 21: „Според някои историци маджарската акция представлява своеобразен превантивен удар спрямо турското нашествие на Балканите и установяването на българо-влашко-турския съюз, насочен срещу Унгария и западните сили… (sic!)“. Оставянето без коментар на това, меко казано, странно твърдение, присъединява автора на книгата към него. Самият той твърди, че casus belli за унгарския крал бил „българо-турския съюз, насочен главно срещу Византия“ (пак там, с. 235).

[141] V. Gjuzelev. La guerre bulgaro-hongroise, p. 157.

[142] V. Gjuzelev. La guerre bulgaro-hongroise, p. 157, както и документ №1 у V. Gjuzelev. Beiträge, 11–12.

[143] V. Gjuzelev. La guerre bulgaro-hongroise, p. 158; Beiträge, p. 12, №2.

[144] V. Gjuzelev. La guerre bulgaro-hongroise, p. 159.

[145] V. Gjuzelev. La guerre bulgaro-hongroise, p. 158; Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 236.

[146] К. Иречек. История на българите. София, 1978, с. 373; Iv. Dujčev. Il francescanesimo in Bulgaria nel secoli XIII е XIV — В: Dujčev. Medioevo, 1, 413–420 (дейността на францисканците); Bdinski zbornik, p. 25 (E. Voordeckers).

[147] Иванов. БСМ2, 276 №142; Дуйчев. СБН, 2, с. 172; Божилов. Асеневци, с. 204.

[148] К. Иречек. История на българите, с. 373, бел. 32; В. Гюзелев. Из историята на България, с. 109. За Bosiljevo — 30–35 км югозападно от Карловац (Хърватия). Вж. A Concise Atlas of the Republic of Croatia and of the Republic of Bosnia and Hercegovina. Zagreb, 1993, с. 20 (лист: Загреб-Сисак-Карловац).

[149] J. Meyendorff. Projet de Concil Oecuménique en 1367: Un dialoge inédit entre Jean Cantacuzène et le légat Paul. — DOP, 14 (1960), p. 173; Божилов. Асеневци, с. 202 и бел. 38.

[150] Идеята, че българите направили опит с помощта на турците да изтласкат унгарците от Видин (Димитров. Българо-унгарски отношения, 235–236) почива на тълкуването на една грамота от 1372 г., в която загатнатите събития не са датирани. Що се отнася до Мариацелската легенда и надписа в катедралата (20 000 унгарци победили 80 000 българи и турци с решителната помощ на св. Богородица), вече не сме във времето на Франьо Рачки, който я споменава, без да я обсъжда. Вж. Ф. Рачки. История на България. Увод, текст, превод от хърватски и обяснителни бележки Р. Божилова, Ив. Божилов. София, 1999, с. 205.

[151] Радић. Jован V Палеолог, 305–309 (с по-стара литература).

[152] Радић. Jован V Палеолог, 309–312.

[153] Радић. Jован V Палеолог, 313–314.

[154] За него: Радић. Jован V Палеолог, с. 314, бел. 37 и 38 (литература).

[155] Л. Горина. Походът на граф Амедей VI Савойски против България през 1366–1367, ИПр. 1970, 6, 71-78; Гюзелев. Политическа история, 54–55.

[156] Гюзелев. Политическа история, с. 55.

[157] Гюзелев. Политическа история, с. 56.

[158] Гюзелев. Политическа история, с. 57.

[159] Гюзелев. Политическа история, с. 57; Радић. Jован V Палеолог, 320 (разговори за бъдещия брак на дъщерята на Добротица и Михаил Палеолог).

[160] Радић. Jован V Палеолог, 322.

[161] Гюзелев. Политическа история, 57.

[162] L. Thallóczy. Nagy Lajos és a bulgar bánság. — Századok, 1900, VII Füzet, p. 607, №VI; Божилов. Асеневци, с. 202; Димитров. Българо-унгарски отношения, 236–237 (за различните дати: с. 253, бел. 37).

[163] Вж. бел. 162.

[164] Вж. тук, по-горе. Ролята на Йоан V Палеолог остава неясна, още повече заслугата му в решаването на конфликта, за да получи толкова много.

[165] Вж. някои посочвания за мерките, които предприел унгарският крал: Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 238.

[166] Буди недоумение твърдението, че едва в края на 1368 г. Иван Александър изоставил съюза си с турците (sic! — Димитров. Българо-унгарски отношения, с. 237)!

[167] Божилов. Асеневци, 202-203; R. M. Gleminson. Брашовская грамота царя Иван Страцимира — Археографски прилози, 20 (1998), 369-372: Усилията на Людовик I (Лайош) не се оправдали; той не могъл да създаде стабилна администрация и т.н.

[168] Божилов. Асеневци, с. 157. За съдбата на Дръстър — мненията са различни — пак там, с. 172, бел. 68.