Виктор Юго
Марион Дьолорм (2)

Предговор^[1]

Тази пиеса, представена осемнадесет месеца след „Ернани“, беше написана три месеца преди това. Двете драми са създадени през 1829 г.: „Марион Дьолорм“ през юни, „Ернани“ през септември. С изключение на някои незначителни поправки, които не променят с нищо основната идея на творбата, нито същността на характерите, нито съответните силни страсти, нито хода на събитията, нито дори разпределението на сцените или замисъла на епизодите, авторът публикува през месец август 1831 г. своята пиеса, както я е написал през месец юни 1829 г. След публикуването не е направена никаква сериозна преработка — никакви промени, никакви нови спойки в структурата на пиесата, не е вложен никакъв допълнителен труд освен работата по уточняването, която изисква представянето на всяка драма на сцената. Авторът се е ограничил, тъй да се каже, да направи съвсем в края на своята творба няколко съкращения, без които драмата не би могла така здраво да се вмести в рамките на театралната сцена.

Тази пиеса впрочем бе държана далеч от театъра цели две години. Що се отнася до мотивите за това отлагане от юли 1829 до юли 1830, те са известни на публиката: то беше принудително, на автора се създаваха пречки. Имаше — и един ден авторът ще опише може би тази кратка история, полуполитическа, полулитературна, — имаше и цензурно вето, последователна забрана на две министерства — на Мартиняк и Полиняк^[2] — по изричното желание на краля Шарл X. (И ако авторът току-що произнесе името на цензурата, без да прибави към нея епитет, то е, защото достатъчно открито и дълго се бори, докато тя господстваше, за да бъде в правото си да не я обижда сега, когато нейната мощ е в упадък. Ако някога дръзнат да я възстановят, тогава ще видим.)

През втората година отлагането на „Марион Дьолорм“ от 1830 за 1831 г., беше доброволно. Авторът се въздържа. И тъй като оттогава много хора, които той няма честта да познава, му писаха, за да го попитат не са ли възникнали някакви нови пречки за поставянето на тази творба, той им благодари за проявената добра воля да се интересуват за едно толкова дребно нещо и смята за свой дълг да им обясни следното:

След възхитителната революция от 1830 г., когато театърът сред всеобщата свобода завоюва своята, пиесите, които цензурата на Реставрацията беше погребала живи, „разбиваха с череп камъка на своята гробница“, както казва Йов, и се разпиляваха на рояци с оглушителен шум по театрите на Париж, където публиката идваше, за да аплодира, тръпнеща от радост и гняв. Тържествуваше справедливостта. Това прочистване на цензурните папки продължи много седмици за голямо задоволство на всички. Комеди Франсез си спомни за „Марион Дьолорм“. Няколко влиятелни личности от този театър посетиха автора; те го принудиха да даде позволение да се играе неговата творба, освободена както другите от забрана. В това време навсякъде проклинаха Шарл X и четвъртото действие, забранено от самия него, предвещаваше успех с политически ефект. Авторът е длъжен да каже тук откровено, както заяви и тогава на близки приятели, които правеха постъпки пред него, и особено на прочутата актриса, която така блестящо изпълни ролята на доня Сол^[3]. Именно това основание — вероятността от политически успех — го накара за още известно време да задържи своята творба. Той почувства, че се намира в особено положение.

Макар че от няколко години насам се нареди ако не сред най-знаменитите, то сред най-деятелните от опозицията; макар че след като достигна зряла възраст, посвети познанията си изцяло на идеите на прогреса, на добруването, на свободата, макар че може би им засвидетелства отчасти своята признателност и между другото точно една година преди това по повод на същата тази „Марион Дьолорм“ той си спомни, че бе тласнат на шестнадесет години в света на литературата от политически страсти, че неговите първи възгледи, тъй да се каже, неговите първи илюзии бяха роялистки и вандейски; той си спомни, че написа „Ода на коронясването“^[4] наистина през една епоха, когато Шарл X, народен крал, казваше сред всеобщо ликуване: „Край на цензурата! Край на алебардите!“ Авторът не би искал един ден да могат да го упрекнат за това минало, минало с грешки без съмнение, но също изпълнено с убеденост, добросъвестност, безкористие, с които, както се надява, ще бъде изпълнен целият му живот. Той разбра, че политически успех за сметка на свалянето на Шарл X, позволен на всеки друг, е забранен за него; че не му подхожда да бъде един от отдушниците, откъдето ще се излива народният гняв; че в присъствието на тази опияняваща Юлска революция може да присъедини гласа си към тези, които аплодират народа, не и към тези, които проклинат краля. Той изпълни своя дълг. Направи това, което би направил всеки сърцат човек на негово място. Отказа да разреши поставянето на своята пиеса. Впрочем скандалните успехи, постигани с политически намеци, не го радват, той си го признава. Такива успехи са евтини и нетрайни. Авторът би искал да изобрази добросъвестно, като художник, Луи XIII, а не един или друг от неговите потомци. Тъкмо когато няма вече цензура, авторите трябва сами себе си да цензурират честно, по съвест, строго. Само така те ще издигнат на нужната висота достойнството на изкуството. Когато има пълна свобода, творецът трябва да я пази с цената на всичко.

Сега, когато триста шестдесет и пет дни, ще рече, във времето, в което живеем, когато триста шестдесет и пет събития ни делят от падналия крал; когато потокът от народно недоволство е престанал да бие по последните, обречени на разруха от Реставрацията години, като море, отдръпващо се от пустинен бряг; когато Шарл X е по-забравен и от Луи XIII, авторът даде своята пиеса на публиката; и публиката я прие, както авторът й я е дал, без задна мисъл, като произведение на изкуството, добро или лошо, но само толкова.

Авторът поздравява за това и себе си, и публиката. Това е нещо, това е много, това е всичко за хората на изкуството в този момент на политически пристрастия, защото едно литературно дело трябва да се приема именно като литературно.

И накрая, за да приключи по тази пиеса, авторът трябва да отбележи, че под най-старшия клон на родословието на Бурбоните тя би била безусловно и за вечни времена изхвърлена от театъра. Без Юлската революция тя никога не би била играна. Ако тази творба притежаваше по-големи достойнства, би могло споменатото наблюдение да се изтъкне на онези, които твърдят, че Юлската революция била вредна за изкуството. Би било лесно да се докаже, че това грандиозно сътресение, довело до пълна свобода и разкрепостяване, не само че не беше вредно за изкуството, а дори беше полезно за него; че то беше не само полезно, но и необходимо. И действително през последните години на Реставрацията новият дух на XIX век беше проникнал навсякъде, беше преобразил всичко, обновил всичко: история, поезия, философия, всичко, с изключение на театъра. И това феноменално явление имаше съвсем просто обяснение: цензурата издигаше стени около театъра. Никаква възможност да се покажат на сцената чистосърдечно, законно, в целия им ръст, безпристрастно, но и с присъщата строгост на художника един крал, един свещеник, един феодал, средновековието, историята, миналото. Цензурата бдеше — снизходителна към творбите в духа на господстващите школи^[5], които гримират всичко и следователно маскират всичко, безмилостна към истинското изкуство, искрено и добросъвестно. Намираше се тук-там по някое изключение: с мъка три или четири истински исторически и драматически творби можаха да се промъкнат на сцената в редките моменти, когато полицията, заета с друго, оставяше вратата открехната. Така цензурата не допускаше изкуството в театъра. Видок не даваше път на Корней^[6]. Нали цензурата беше неотделима част от Реставрацията. Едната не можеше да изчезне без другата. Следователно трябваше да се извърши социална революция, за да може да се извърши революция и в изкуството. Един ден юли 1830 г. ще бъде дата колкото литературна, толкова и политическа.

Сега изкуството е свободно: от него зависи да съхрани достойнството си.

Ще прибавим в заключение. Публиката — така трябваше да бъде и така е — не е била никога по-добра, не е била никога по-просветена и по-сериозна, отколкото в настоящия момент. Хубавото на революциите е, че подпомагат бързото, едновременното и всестранното съзряване на умовете. Във време като нашето за две години инстинктът на масите се превръща във вкус. Нищожните и толкова оспорвани думи „класическо“ и „романтично“ потънаха в бездната на 1830-а, както „глукист“ и „пичинист“^[7] — в пропастта на 1789-а. Остана само изкуството. За художника, който изучава публиката и е длъжен непрестанно да я изучава, е голямо насърчение да чувства, че с всеки изминал ден у масите се развива разбиране, усет, съзнание за това какво подхожда на този век не само в политиката, но и в литературата. Какво великолепно зрелище — да гледаш как тази публика, обременена от толкова материални грижи, които я притискат и изтезават непрестанно, се стича на тълпи към първите представления на възраждащото се изкуство, дори те да са тъй, несъвършени и пълни с недостатъци като това тук. Чувства се, че тя е внимателна, доброжелателна, изпълнена с добра воля, независимо дали й поднасят в исторически сцени уроците на миналото или в драма на страстите — уроците на всички времена. Разбира се, според нас не е имало по-благоприятен момент за драмата. Това ще да е часът за надарения от бога с гениалност да създаде цял един театър, театър величествен и прост, единен и разнообразен, национален с историческите си сюжети, народен по своята истинност и непринуденост, човечен, всемирен по изображението на страстите. На работа, поети драматурзи! Този труд е тъй прекрасен и възвишен. Вие си имате работа с едни велик народ, свикнал с велики дела. Той не само е виждал такива, но и сам ги е вършил.

Преходът от миналите векове до настоящите е огромен. Сега театърът може да разтърси масите и да ги трогне до дън душа. Някога народът беше гигантска стена, върху която изкуството изобразяваше само фреска.

Има хора, и в това число възвишени умове, които казват, че поезията е мъртва, че изкуството е невъзможно. Защо? Всичко е възможно винаги и във всички времена и никога повече неща не са били възможни, отколкото във времето, в което ние живеем. Наистина може да се очаква много от тези млади поколения, които призовава едно тъй великолепно бъдеще, на които вдъхва живот една тъй възвишена мисъл, които крепи една тъй законна вяра в самите тях. Авторът на тази драма, който се гордее, че е на тяхна страна, и е щастлив, че понякога чува своето име в техните уста, колкото и скромно да е мястото му сред тях, авторът на тази драма очаква всичко от своите млади съвременници, дори велик поет. Нека този още скрит гений, ако съществува, не позволява да го обезверят тези, които говорят за безплодието, за сухотата и за прозаичността на нашето време. В една толкова напредничава епоха невъзможен ли е самобитен гений?… Не ги слушайте, млади момко! Ако някой беше казал в края на XVIII век след регентството, след Волтер, Бомарше, Луи XV, Калиостро, Марат, че е възможен нов Карл Велики^[8], грандиозният, поетичен и почти приказен Карл Велики, всички тогавашни скептици, тъй да се каже, цялото общество, щяха да повдигнат рамене, щяха да се изсмеят. Е, добре. И началото на XIX век ние имахме империя и император. Защо сега да не се роди поет, който да мери ръст с Шекспир, тъй както Наполеон мери ръст с Карл Велики?