Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tapestry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Елизабет Гейдж, Джанет Дейли. Без маска

ИК „Коломбина прес“, София, 1997

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-028-7

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Нещата се промениха коренно.

Госпожа Критендън вече не се появи. Марк бе наел нова жена — мургава, прегърбена, казваше се Селесте, която освен че се грижеше за къщата и за храната им, държеше под око Карен. Селесте не разменяше нито дума с нея и ако Карен се опиташе да я заговори, тя само извръщаше глава.

След време Карен разбра, че всъщност жените бяха две. Толкова си приличаха, че в началото тя изобщо не ги отличаваше. Сигурно бяха сестри, защото имаха еднаква стойка, бяха с еднакъв тен на лицето и дори въздишаха по един и същи начин по време на работа.

Един ден, когато ги видя да си предават смяната, тя въздъхна с облекчение. Поне не съм полудяла, каза си Карен. Трябваха й още две седмици, за да разбере, че името на сестрата бе Аугустин и че и двете бяха от малък остров в Карибите, имаха още шест братя и сестри в Ню Орлийнз.

Фактът, че ги бе различила, не означаваше, че бе възвърнала чувството си за реалност, от което отново бе лишена. Животът загуби своята спонтанност. Часовете се нижеха, без да се случва абсолютно нищо. Дните си приличаха толкова много, че започнаха да се сливат. Всяка сутрин тя се събуждаше и откриваше, че вратата бе заключена. Селесте донасяше закуската и оставяше подноса на малката масичка. Карен прекарваше сутринта сама. Разрешаваха й да напуска стаята за обяд, но никога без съответния придружител. Връщаше се в стаята си за следобеда. Марк се прибираше за вечеря. Обикновено се любеше с нея. След това се хранеха и той се оттегляше, вероятно четеше или работеше. Сетне отново идваше в стаята при нея и отново се любеха. Случваше се да прекара нощта в нейното легло, ала това бе рядко. Обикновено Карен спеше сама.

Ласките и докосванията му бяха лишени от каквото и да е чувство. Поне онова, което човек обикновено влага в тези отношения — споделяне и доверие. Държеше се с нея като с машина, над която работеше. Целувките му не съдържаха абсолютно нищо, единствено физическа нужда, която всъщност и го водеше при нея.

Рядко си даваше труд да разговаря с нея. Пристигаше, получаваше удоволствието си и си отиваше. Щеше й се да покаже гнева си или дори да я набие, само и само да демонстрира някакво отношение. Ала това не се случваше. Той беше студен, делови и лишен от всякаква проява на човешки качества.

Останала сама в стаята си, Карен започна често да се връща в мислите си към времето на съвместния им живот с Брет. Спомни си първите им срещи, когато Брет за първи път се престраши да посегне към нея, предпазлив и плах. Възстанови в паметта си моментите, когато интимността между двамата се задълбочи, когато той постепенно се научи какво да прави, за да й достави удоволствие, а накрая — времето, когато сексът бе единственото средство, за да се разсеят малко от напрежението на всекидневието.

Съвместният й живот с Брет може да беше несъвършен, близостта им невинаги в хармония, но през всичките тези години неговото докосване означаваше за нея дом. А сега тя се носеше като отломка по течението, където Марк й създаваше усещането именно за отсъствие на дом. Озовала се бе извън собственото си аз, извън всичко. В тишината на стаята си Карен чакаше ласките на един мъж, който не я обичаше, ала не можеше да живее без нея. Сбогувала се бе с онзи, другия живот, и не знаеше ще може ли някога да го види отново.

 

 

Една вечер седеше на масата за вечеря с Марк. Отвън вече личаха всички признаци на застудяването. Настъпваше есен. Там, на север, откъдето беше Карен, вероятно падаха слани. Хората положително бързаха към колите си, за да се скрият от студа. Тук, разбира се, промяната ставаше постепенно.

— Защо сме сами тук? — попита тя неочаквано.

Марк се сепна, откъснат от мислите си.

— Какво имаш предвид?

— Къде е баща ти? Това не е ли неговият дом?

— Вече ти казах. В Европа е, пътува. Всяка година предприема подобно пътешествие.

— От доста време го няма, нали? — не спираше Карен.

Той не отговори.

— И защо никога не съм виждала брат ти?

— Предупредих те, че ще те отегчи до смърт. Освен това не ме харесва твърде. Срещата няма да е приятна.

Тя отмести очи.

— Лъжеш…

— Не! — Лицето на Марк пламна. — Няма такова нещо. А и дори да е така, теб какво те засяга?

— Прав си. Не ме засяга. — Карен го изгледа продължително.

Нещо в думите й го предизвика. Той се изправи, приближи и я улови за ръка.

— Хайде, качваме се горе.

Тя издърпа ръката си и тръгна сама нагоре по стълбите. Чувстваше, че Марк наблюдава как бедрата й се движат. Карен нарочно забави стъпки. Пред вратата на стаята той я сграбчи отзад и притисна гърдите й с длани. Тя стоя така доста време, без да се движи. Сетне посегна и отвори вратата.

Тази вечер отношенията им бяха съвършено различни. В нея се надигна неудържимо усещане за бунт, докато го наблюдаваше как затваря вратата на стаята зад себе си.

Карен разкопча блузата, след това и сутиена си.

— Хубаво гледай — рече тя, докато стоеше права, разголена до кръста.

С дългата пола и разпуснатите до слабичките голи рамене коси, от Карен се излъчваше заплаха. Кожата на гърдите й бе съвсем бяла на слабата светлина.

Марк стоеше неподвижно и се наслаждаваше на гледката. Това бе очевидно.

— Жена-янки — продължи тя и разкопча полата си. Пусна я да падне и добави: — Жена от Севера.

Карен прекрачи купчината плат на пода. Тънката фуста очерта бедрата й — сочни и добре оформени.

— Това ли искаш? — попита тя и остави фустата да се плъзне надолу.

— Исках… — Марк имаше вид на измъчен човек, очите му неспокойно шареха по тялото й, после бързо се връщаха на лицето. — Исках жена…

— Искаше жена, която да притежаваш — уточни Карен и пъхна пръсти под ластика на бикините си. — Да се грижи за теб, да задоволява нуждите ти.

Той дишаше тежко. Дланите му се свиваха неспокойно в юмруци, после бързо се отпускаха.

— Жена, която да е реална, защото ти си неспособен на това. — Тя свали горния край на бикините си до хълбоците, ала спря. — Да има свое мнение, което ти да преодоляваш. Това те възбужда, нали?

Бикините се спуснаха още малко надолу, тъмният триъгълник между бедрата й вече се очертаваше под тънката материя.

— Права ли съм? — попита Карен. — Не някоя красавица от Юга, сякаш слязла от картина. Искаше свободна жена… Която да бъде твоя пленничка.

С леко мръдване на бедрата тя бутна бикините си и те се спуснаха на пода. Очите й искряха в полумрака на стаята.

— Търсех любов… — промълви Марк, който буквално я изпиваше с поглед.

— Много добре знам какво търсеше. През цялото време ти…

С един скок той се озова до нея и я сграбчи в прегръдките си. Висок, грамаден, напълно облечен мъж, в чиито прегръдки дребничката гола жена буквално се загуби. Ала и двамата чувстваха, че тази вечер Карен диктуваше положението. Марк я полюшваше в прегръдките си, но тя го привлече по-силно към себе си и го целуна. Когато той я вдигна на ръце, нейните се сключиха около врата му като вериги.

Остави я на леглото и се загледа в нея. Карен изви нагоре гръб и разпери ръце върху покривката.

Тъмната й коса обвиваше лицето като тъмен облак. Раздвижи краката си, за да може Марк да я разгледа по-добре.

— Свали дрехите си — рече тя.

Нареждането й го завари така неподготвен, че той не посмя да мръдне. Карен подви крака под себе си, надигна се и посегна към колана му.

— Не. — Марк отстъпи назад.

Тя го остави и отново се отпусна назад, като сви единия си крак в коляното и продължи да го наблюдава хладно и спокойно.

— Хайде, свали ги — подкани го Карен с много ирония в гласа.

Той я гледаше с изгарящи от гняв очи. След миг разкъса дрехите си с едва сдържано ръмжене и се хвърли върху нея. Тя отдавна не му се бе струвала толкова податлива. И в същото време всяко потрепване на копринената й кожа бе знак за бунт, което го вбесяваше. Целуваше я навсякъде, наслаждавайки се на усещането, че му се изплъзва. Карен го притискаше към себе си, обгръщаше го с крехкото си тяло, мълчеше застрашително и го съблазняваше все повече и повече.

Когато ръцете й се плъзнаха към центъра на тялото му, Марк пое рязко дъх изненадан и затвори очи. Тя го милва, докато усети, че е напълно готов и го поведе бързо в себе си, съзнавайки, че никога не е бил толкова възбуден. Този път всичко свърши много бързо.

— Хайде — промърмори Карен. — Не се плаши.

Тласъците му бяха като на безумен, загубил разсъдъка си човек. Сякаш разбираше, че всяко проявление на неговата сила бе вече в нейно владение. Твърдите ръце под гърба й бяха всъщност пожелани от нея. Отчаяните, енергични тласъци бяха предизвикани от нея. Сега Карен го притежаваше, неговата страст бе нейна собственост.

— Хайде. — Тя го докосна леко с върховете на нежните си пръсти, които знаеха всичко.

— Ти си вещица — задъхано прошепна той.

— Не. Само жена.

Последният му спазъм бе като вулкан. Марк се разлюля в ръцете й. Цялото му тяло гореше. Ръцете й го държаха, а гъвкавото й тяло, от което се излъчваше неподозирана сила, стоеше неподвижно.

Той дълго лежа така и дишаше накъсано, сякаш ридаеше. Карен то милваше и целуваше, ала той нито веднъж не я погледна. Когато Марк се изправи, за да си тръгне безмълвен, тя го изпрати с поглед, скръстила ръце под главата си. За първи път го видя като мъж. Не като фигура от гоблен или портрет, а като човешко същество, което е разкрито и засрамено.

Карен лежа така известно време и безпристрастно разглеждаше предметите наоколо. Едва тогава стана и се приготви да си върви, прегледа нещата, които Марк й бе купил, и реши да вземе само вещи от първа необходимост — тоалетни принадлежности и нищо друго.

Сложи си най-семплата пола, която откри, и една блуза. Съжали, че нямаше пуловер, защото там, където отиваше, вече бе студено. Внимателно отвори вратата. Изобщо не се изненада, че не бе заключена.

Слезе на долния етаж. Портретите на семейство Белфорт надничаха в мрака, но тя не ги удостои дори с поглед. Мина на пръсти покрай вратата на Марк. Вътре не светеше. Никой не се опита да я спре. Карен завъртя ключа в бравата на старата врата и затвори след себе си.

Спря за миг на площадката и хвърли последен поглед към света на Белфорт зад гърба си. Една много стара тъмна сграда, пропита с миризма на лак и старо дърво. Дори не е страшна, помисли си тя. Населена с духове и само един за компания.

Спусна се надолу по стълбите с пъргавината на младо момиче и с бързи стъпки пое по „Притания стрийт“. В началото искаше да тръгне направо за летището и да се качи на първия самолет, който излиташе от града. Ала някакъв вътрешен инстинкт, нещо средно между благоразумие и суеверие, я подтикна да напусне града по малко по-нестандартен начин. Взе автобус, който пътуваше нагоре по течението на реката. На последната спирка слезе, попита кой е следващият автобус и седна да го чака.

Вече бе късна нощ. Полумесецът на луната огряваше околността със сребриста светлина. Неочаквано Карен осъзна, че се намира само на около два километра от старото си училище Сейнт Чарлз Акедъми. След няколко секунди колебание тя тръгна по шосето.

Обзе я странно усещане, когато видя сега на лунна светлина местата, по които бе вървяла като дете. Мина покрай ливади, малки горички от обрасли с мъх дървета и стари сгради, били неизменна част от пейзажа преди толкова време в самотната й година, прекарана тук. Прекоси разорана от дъждовете пътека, по която бе вървяла с Марк в онази нощ, когато се бяха любили като ученици. Не изпита никакво желание да мине пак по нея.

Влезе в празния двор на училището, разходи се между покритите с бръшлян сгради и седна за малко на стълбите на главната сграда. Усети присъствието на духовете на своите съученици, които сякаш витаеха наоколо. Какво ли бе станало с тях през изминалите дванайсет години — време, през което собственият й живот бе претърпял толкова драстични промени? Дали и те като Марк не се бяха вкопали в миналото, което не искаше да ги пусне? Или и те бяха преживели онзи трус, който превърна нея в зряла жена?

След известно време осъзна, че не желае да знае. Животът на всеки човек е своеобразна битка между миналото и бъдещето. При дадени условия си в състояние да се промениш, да пораснеш. Но понякога не можеш да се пребориш с миналото. Стойността и характера на всеки човек се определят от неговия или нейния отклик на това предизвикателство. Предизвикателството да пораснеш.

Остана дълго време на стълбите, преценявайки чувствата и спомените си. Сетне с бавни стъпки тръгна по пътя към града. Спомни си, че недалеч от училището навремето имаше малко кафене и магазин, който се използваше и като автобусна спирка. Когато стигна мястото, заревото на изгрева вече осветяваше линията на хоризонта. Вратата на кафенето беше заключена, ала през стъклената врата се виждаше, че собственикът бе вътре. Карен му помаха с ръка и човекът отвори вратата.

— Добро утро, госпожо — заговори той пръв. — Не сме отворили още, но искате ли нещо?

Мъжът се огледа над рамото й, за да види къде е колата й.

— Минава ли оттук някакъв автобус? — попита тя.

— Не и преди десет сутринта.

— Жалко.

Карен разбра, че той не я позна. Ала тя си го спомняше от онези години. Странно е наистина да се срещнеш по този начин с миналото си! То вече не я помнеше. Това се оказваше истински късмет.

— Жена ми се кани да пътува към Батън Руж при сестра си след половин час — продължи човекът. Очевидно я беше съжалил. — Мисля, че може да ви откара нататък.

— Наистина ли? Би било чудесно.

— Влезте да закусите — покани я той. Трогната от южняшкото му гостоприемство, Карен го последва към кухнята в дома им. Настани се на масата и отпи от силното кафе от цикория, докато съпругата му приготвяше закуската. Вестникът на масата бе пълен с новини за президентската кампания, за войната в Босна, за болестта на руския президент Елцин, за катастрофата на полет 800. Малко от съобщенията бяха приятни, но те всичките бяха от двайсети век и тя жадно ги поглъщаше.

В мига, в който седнаха в колата, жената на собственика започна да говори за двете си дъщери, заоплаква се от неспособните да свършат нищо смислено техни приятели и не спря да говори до Батън Руж. Карен скоро разбра, че тя вероятно не бе сред майките с най-голямо чувство на отговорност. И въпреки това изпита дълбоко чувство на благодарност към жената, която я отведе до самото летище на Батън Руж.

 

 

Карен прегледа кои бяха най-ранните полети. След половин час имаше самолет за Атланта. За щастие имаше място в машината.

На летището в Атланта обмисли своите възможности. То бе огромно и имаше полети до всеки по-голям център в страната. Свободна бе да отиде където пожелае. Тя спря пред мониторите с разписанията, където едно по едно се изреждаха имената на летищата в Лос Анджелис, Финикс, Сиатъл, Ню Йорк. Усети, че смелостта й започва лека-полека да се стопява при мисълта, че никой никъде не я чака. Откъснала се бе от всички хора, които познаваше. Останала бе сам-сама в света.

И тогава пред нея изникна името на Чикаго. Имаше полет след четирийсет и пет минути. Без да му мисли много, Карен си купи билет.

По пътя към изхода за пътниците видя малък сувенирен магазин. Купи оттам две детски фланелки с емблемата на Олимпиадата в Атланта и мъжка шапка с надпис „Брейвс“. Влезе в самолета само с торбичката с подаръците.

В мига, в който самолетът се отлепи от пистата, тя заспа и не се събуди, докато машината не се насочи за кацане. Жената до нея, която носеше пуловер с надпис на „Чикаго Булс“, й се усмихна.

— Добре ли си починахте?

— О, да — сънливо се засмя Карен.

— А сега — отново в реалния свят, а? — додаде жената. — След петнайсет минути ще бъдем на летище „О’Хеър“. Съобщиха, че е много студено.

— Да, отново в реалния свят — кимна Карен. На „О’Хеър“ взе автобусче до местния хотел от веригата „Холидей Ин“, където прекара нощта. На следваща сутрин нае кола и се насочи към Ивънстън. Паркира пред сградата на банка в центъра на града и набра от близкия телефон номер, който гледаше от листче в чантата си.

Отсреща се обади Крис Карпентър.