Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tapestry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Елизабет Гейдж, Джанет Дейли. Без маска

ИК „Коломбина прес“, София, 1997

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-028-7

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Когато беше на шестнайсет години, Карен Медисън — тогава Карен Ембри — прекара десет месеца в Ню Орлийнз.

Баща й, който бе строителен инженер, бе поканен да участва в реконструкцията на няколко исторически сгради в централната част на града. Карен и майка й го придружаваха. Семейството се настани в малка къща под наем недалеч от Кенер. Добрият успех на Карен от училище до този момент й даде възможност да бъде приета в снобското частно училище „Сейнт Чарлз Акедъми“. Изискано училище, помещаващо се в сградата на едновремешна плантация, на петнайсетина километра нагоре по течението на реката от Ню Орлийнз.

Едва по-късно тя съжали, че родителите й не я бяха записали в най-обикновено държавно училище. Съучениците й, малко на брой, произхождаха от стари южняшки фамилии. Не мина много и Карен разбра, че децата никога няма да я приемат не само защото беше пришълка, но и поради факта, че беше янки. Прикриваха презрението си зад формална учтивост. Когато свикна с характерния им говор, тя започна да долавя ироничните подмятания, преплетени в южняшкото им сладкодумие.

До месец октомври вече бе така отчаяна, че започна да моли баща си да й позволи да се върне сама в Бостън, където можеше да остане при техни роднини и да завърши десети клас. Ала и майка й, и баща й не искаха да чуят за подобно нещо, смятайки, че дъщеря им е прекарала достатъчно време в Бостън и е крайно време да се потопи в друга атмосфера.

Когато се увери, че никакви молби няма да помогнат, Карен се затвори в себе си и реши да поддържа пълна изолация от всичко и от всички до месец юни. Участваше колкото се може по-малко в клас и в нещата, които ставаха около нея. До Коледа вече всички в училището бяха убедени, че тя е саможива, безцветна и скучна и че след последния учебен ден всички ще са забравили за нея.

С Джийни Купърман се запозна в клуба по риторика, единственото извънкласно занимание, в което се бе записала. Джийни се държеше също толкова „дръпнато“ и двете не само много скоро намериха общ език, но и над безброй чаши разхладителни напитки и няколко чийзбургера споделиха тревогите и притесненията си, седнали в едно местно кафене. През витрината можеха само да хвърлят замечтани погледи към най-популярните момчета в училището. В други условия Карен сигурно би се насладила на блестящото чувство за хумор на Джийни, на търпението й и на нейната интелигентност. Ала в този момент момичето бе така потиснато от своето нещастие, че изобщо не бе в състояние да се зарадва на каквото и да е. Ето защо веселите и радостни моменти между тях се брояха на пръсти.

И тогава дойде училищното тържество преди Марди Гра.

То включваше бал с маски, барбекю и танци. Присъствието беше задължително. С шарен костюм в местния стил „кейджън“, Карен с огромна неохота отиде в училището, залепи гръб за стената на голямата зала и заби поглед в танцуващите под звуците на традиционната за Юга музика свои съученици.

По едно време високо тънко момче, чието лице бе скрито от маска на пират, изникна внезапно пред нея и я покани на танц. Тя прие. Той сръчно я понесе по излъскания под, докато я остави без дъх.

Не мина много и момчето отново се появи, този път, за да я покани да се разходи с него. Щом се озоваха навън сред облените в лунна светлина дървета на парка, той свали маската си. Едва тогава Карен видя, че това беше Марк Белфорт. Дори на тази крехка възраст той бе известен женкар. Чувала бе момичетата да си шушнат в банята за скандалната му репутация и за това, какъв дързък любовник бе.

Когато двамата поеха по пътеките на парка около училището, нищо в поведението на Марк не подсказваше неговата прословута безотговорност. Напротив, държеше се сериозно и бе някак замислен. Заговори за това, че се чувства потиснат в семейството си. Тесните кръвни връзки между хората в Ню Орлийнз го отвращавали. Любимите му писатели били от Нова Англия, трансценденталистите и европейски автори като Ницше, Пруст и Томас Ман.

— Ние тук живеем в миналото — продължи момчето. — Едва сме влезли в деветнайсети век, да не говорим за двайсети. С нетърпение чакам мига, когато ще се измъкна оттук.

— И къде ще отидеш? — попита Карен.

— В Европа. — Той се усмихна и улови ръката й. — А може би в Южна Америка. Или пък в Китай. Все едно къде!

Навлязоха още по-навътре между дърветата, докато настъпи момент, когато Карен видя, че няма да може да се върне сама. Спряха сред малко сечище, посребрено от лунната светлина. Седнаха на тревата един до друг. Марк разказваше момчешките си фантазии, своите невероятни планове, които всъщност го карали да се чувства непрестанно изолиран от връстниците си. Целият му живот досега бил изпълнен с дирене на „свеж въздух“. Не помнел някога да е „дишал“ свободно и направо умирал от задушаване.

Всичко това се стори на Карен изключително вълнуващо. С течение на времето Марк успя да изтръгне от нея признание за нейните вълнения, за тайните й мечти, за които освен дневника й, никой друг не знаеше.

Тя за първи път срещаше такъв човек. Душевното изгнаничество от южняшките му корени бе облечено в речник от преди времето на Гражданската война и с нещо й напомняше езика на Шекспир. Стремежът и жаждата му за нови места и други времена бяха облечени в едно тяло сякаш слязло от някой от портретите в Академията по изящни изкуства, тяло, отгледано, за да служи гордо в Гражданската война. Марк бе сложна личност, с единия крак във величественото минало на дедите си, а с другия — в настоящето. Струваше й се прекалено красив, за да е съвсем истински.

Най-накрая, завладян от страст, той постави ръце на кръста й, а устните му докоснаха нейните. Карен откликна на неговия зов и, огряна от бледата лунна светлина, му даде онова, което й бе най-скъпо и което той очевидно желаеше. Марк го направи с уважение и нежност, подходящи за случая. След това, потънали в мълчание, изминаха обратния път до залата за танци, само колкото да видят, че почти всички си бяха отишли. На края на гората той я спря за последна целувка.

— Никога не ме забравяй — прошепна Марк.

Нищо друго освен спомен не й остана, защото след това той не само не й проговори, но и с нищо не показа, че забелязва нейното съществуване. По-самотна от преди, тя със стиснати зъби издържа оставащите й сто дни в училището. Наблюдаваше отдалеч Марк, заобиколен от приятелите си и обожаващите го съученички. И докато чакаше края на учебната година, Карен си даде сметка, че за него тя е била само поредното завоевание, че всичките му красиви думи, поезията и споделените копнежи са имали за цел да я съблазнят.

Карен твърдо реши да направи всичко възможно да изтрие Марк Белфорт от паметта си. Онова, което остана от него в съзнанието й, щеше да й служи като предупреждение. Нужно бе да съхрани себеуважението си и да не позволи на фантазиите си да я поставят в подобна ситуация. Единствената нощ, в която бе си позволила да е красавица от Юга, да е обект на ухажване и развлечение, щеше да остане в миналото.

Колкото и странно да бе, планът й успя. Споменът за Марк Белфорт остана върху плътта й, ала се случваше да минат години и тя да не се сети за него. Карен живееше за настоящето и за бъдещето. Марк бе реликва от миналото. А миналото, според нея, трябваше да бъде превъзмогнато.

Завърши училище в Бостън и се записа в колеж в Ню Йорк. Започна да се интересува от компютри и избра кариерата на програмист. Искрено се наслаждаваше на точността на компютърния език. Харесваше й усещането, че владее и контролира нещата, че може да създаде екип от хора, които се възхищават на нейната опитност и следват инструкциите й до най-големи подробности. Станеше ли някаква грешка, именно Карен се притичваше на помощ, търпеливо обясняваше къде са сбъркали и как да го оправят.

Тя наистина се превърна в жената, каквато винаги бе мечтала да бъде — решителна; съобразителна, с чувство за отговорност, жена от която зависят и мъже, и жени, заради познанията й и заради нейната преценка. Омъжи се за човек, който бе сериозен и държеше на думата си. Двамата започнаха живот, който имаше всички основания да бъде щастлив, защото бе започнал с любов и искрена преданост. Карен никога не мислеше за миналото, защото бъдещето бе нейната стихия.

Именно тогава дойде и поканата на Джийни и съвсем импулсивно Карен я прие. На балкона в библиотеката на Дъчейз пред нея се яви красивият непознат с неговите строфи от „Ромео и Жулиета“ и маска на лицето. За много кратко време слабостите в плана, който бе изпълнявала с успех през всичките тези години, излязоха на бял свят. Борбата й бе кратка, а капитулацията й — пълна. Миналото спечели. Бъдещето потъна в мъгла и неизвестност.