Елизабет Гейдж
Гобленът (7)

Седма глава

Времето минаваше.

Обзета изцяло от собственото си опиянение, Карен загуби представа за дните и седмиците. Ала сезоните следваха своя ход. Във въздуха се долавяше мразовития полъх на есента. На Карен вече й бе разрешено да се разхожда в околността. Госпожа Критендън имаше куче, очарователен малък корги на име Спенсър, когото тя водеше от време на време със себе си на работа. Карен обикаляше с него улиците на Гардън Дистрикт.

Сградите наоколо твърде малко се отличаваха по размер и възраст от дома на Марк и тя нямаше усещането, че е извън живота, който води. Те всички говореха за свят, отдалечен по време и дух от настоящето. Карен можеше да измине поне шест преки във всяка посока, без да почувства, че е избягала.

Животът тук бе спокоен и без каквито и да било сътресения. Тя имаше време за размисъл и мечти през дългите самотни часове. Крачеше неуморно из къщата и се потопяваше в атмосферата на предметите от отдавна минала епоха. Случваше се да включи телевизора или радиото и хаосът на настоящето нахлуваше в дома, но Карен бързо ги затваряше.

Марк винаги се връщаше и винаги я даряваше със своята любов. Когато се изморяваше да мисли или мечтае, тя се отдаваше на очакване. Следеше стрелките на часовника и броеше часовете до завръщането му.

И тогава се случи нещо неочаквано.

Една сутрин Карен бе сама в библиотеката на долния етаж и намери купчина писма за Марк. Няколко от тях й заприличаха на писма от кредитори. Едното бе от адвокатска фирма. Никое не беше отворено.

Пликът само на едно, от брат му, беше отворено. Тя познаваше лицето на този човек от един семеен портрет над камината. Той бе няколко години по-възрастен от Марк, ала в лицето му нямаше и следа от неговата красота. Напомняше по-скоро на негов чичо, а не на по-възрастен брат.

„Зная какво мислиш за мен и баща ми. Може и да сме скучни хора, но имаме нещо, с което ти не можеш да се похвалиш, Марк — чувство за реалност. Семейство Белфорт винаги са имали пари, ала сега сме двайсети век. Ние вече не сме собственици на плантации. Налага се да обединим всичките си сили и умения, за да запазим семейното състояние. Страстта ти по хазарта става все по-голямо бреме.

А последният ти номер да задигнеш пари на семейството, за да платиш дълговете си от комар, положително ще те вкарат в затвора! Говорих с нашите адвокати и те се съгласиха, че не остава нищо друго, освен да заведем дело, освен ако ти сам доброволно…“

Карен предпочете да не продължава нататък. Сгъна писмото и го прибра в плика.

Значи всичко е било лъжа. И хубавия делови костюм, и всекидневното му отиване „на работа“, и животът на човек от двайсети век. Всичко това е имало за цел да й направи впечатление, да я съблазни, за да остане негова робиня.

Осъзнаването на този факт не успя да я върне напълно в реалността, а само я изпълни със силно безпокойство. Когато Марк се прибра същата вечер, тя поиска да се любят веднага. Помогна му да съблече дрехите си, завлече го в леглото и покри тялото му с целувки. Него обаче трудно можеше да го излъже. Попита я случило ли се е нещо в негово отсъствие. Карен поклати глава. Нима можеше да му признае, че в момента изпитва дива наслада от контраста между лъжите му и любовта му. Винаги бе усещала, че не знае всичко за него, че в характера му съществуват тайни кътчета, където нея не я допускат. Сега вече бе получила и съответните доказателства. Това направи тяхната интимност по-тревожна и в известен смисъл по-вълнуваща.

На следващия ден той съобщи, че напуска града за няколко дни по работа.

— Първо Батън Руж, после Савана и Атланта. Ще ми липсваш — заключи Марк.

— Ще те чакам да се върнеш — промълви Карен с онази мекота в гласа, която обикновено бе знак за нейното подчинение.

Когато на следваща сутрин тя отвори очи, него вече го нямаше. Сетивата й все още бяха приспани от ласките му, но тревожността не беше изчезнала. Карен закрачи неспокойно из къщата. Знаеше, че, инструктирана от Марк, госпожа Критендън я следи.

Ала съдбата си имаше свои планове. Карен четеше в библиотеката, когато чу госпожа Критендън да вдига телефона. По гласа на жената разбра, че се бе случило нещо неприятно. След няколко минути тя се появи на вратата на стаята.

— Дъщеря ми е постъпила в болница. Тази сутрин е катастрофирала.

— Сериозно ли е? — попита Карен.

— Не ми казаха. Трябва да отида сега. Ще се справите ли сама, госпожице?

— Разбира се! — Карен се приближи до жената и улови ръката й. — Обадете ми се, щом разберете нещо определено. И не се тревожете. Ще се погрижа за всичко тук.

— Много ви благодаря.

Много скоро Карен чу как външната врата се отваря и затваря. Отиде до прозореца и видя как старата жена бърза надолу по улицата.

Карен знаеше, че Марк отдавна не се бои, че тя ще избяга. Вече бе убеден в силата си над нея. Уверен бе, че може да отсъства цял месец, да я остави да се грижи сама за къщата, а когато се върне, тя ще го чака.

Но писмото бе променило всичко.

Карен се качи горе, облече пола и блуза и излезе. Отиде до Сейнт Чарлз Авеню и се качи на трамвай за центъра. Навлезе в административната част на града, изпълнена с копнеж да забрави за малко едновремешното очарование на Вийо Каре и да попазарува. Стигна до Кенъл Плейс и Ривъруок, като влизаше последователно във всички магазини. Нарочно избягваше старите магазини на Ню Орлийнз и предпочиташе „Сакс“, „Лорд енд Тейлър“, „Мейсис“. Искаше й се да се потопи в съвременна Америка, да се отърси от съня, в който така дълго бе плувала.

Към обяд се сети, че от сутринта не бе хапвала нищо. Влезе в една претъпкана закусвалня и си взе пълнен картоф с всички подправки. Вдъхна с наслада миризмата на пица и пържени картофи, с удоволствие наблюдаваше майки и деца по масите. Сетивата й се разбудиха за подвикванията на майките и раздразнението от прекалено шумните реакции на хлапетата. Това бе истинският свят. Онзи свят, който бе нейната реалност.

Ала докато преглъщаше последните хапки и последните глътки диетична напитка, усети, че решителността й започва да се стопява. Усети привличането на къщата на Белфорт. В началото това бе по-скоро образ на мрак и тишина — тишина, която означаваше сигурност и защита, място, където тя бе ценена и желана. Сетне дълбоко в нея, от дълбините на съществото й се надигна вълна на копнеж към насладите, познати единствено на жените, сближавали се някога с Марк Белфорт. Жените, държани в плен от своя любим, в кула от слонова кост, далеч от останалия свят.

Станало бе така, че именно светът на Марк й се струваше истински, а не претъпкания с хора и шумен търговски център, в който се намираше. Тъкмо се канеше да стане, за да се прибере вкъщи, когато познат глас прекъсна мислите й.

— Кой можеше да допусне, че ще ви срещна точно тук? При това без маска.

Карен вдигна очи и видя дружелюбно усмихващото се лице на мъж над трийсетте. Убедена бе, че никога не го беше виждала до този момент.

— Не ме познахте, нали? Не се учудвам. Без одеждите ми на Дон Жуан не бихте могла. Крис Карпентър. Срещнахме се на бала с маски у семейство Дъчейз.

Карен положи гигантско усилие да се откъсне от дълбините, в които се бе потопила.

— О, да, разбира се. Как сте?

— Горе-долу. Мъча се да свържа двата края, както обикновено. А вие?

— Добре съм, благодаря.

Почувства се като дете, което се мъчи да си припомни правилата на доброто поведение.

— Защо не седнете? — предложи тя.

— С най-голямо удоволствие — въздъхна мъжът. — Честно да ви кажа, крака не ми останаха с това пазаруване. Хич не си падам по търговските центрове. От край време не ги обичам.

— Като повечето мъже — усмихна му се Карен.

Крис Карпентър се настани до масата. Тя се изненада от физическото му присъствие не само защото не го бе разгледала добре по време на празненството у Дъчейз, но и защото, откакто се бяха върнали с Марк от Европа, просто нямаше очи за никакви други мъже. Почти бе забравила, че има и такива същества. Нормални, заети, обути в обикновени памучни панталони и спортни блузи, пораздразнени от пазаруването и е определено чувство за хумор към всекидневните грижи. Крис Карпентър й се струваше в момента почти толкова екзотична птица, колкото й се бе видял Марк, когато го видя за първи път.

— Какво ви води в Ню Орлийнз? — попита Карен. — Мислех, че живеете в Чикаго.

— Така е. Оттогава за първи път идвам в града. А вие? Споменахте, че сте на работа в Кънетикът.

— Така беше. — Тя се изчерви. — Пътувах известно време… По работа. И аз съм за първи път в града след онзи бал.

Дори да бе усетил, че лъже, той с нищо не го показа.

— Много ми е приятно да ви видя отново. Никак не очаквах, че това ще се случи някога. Имаше нещо особено в онзи бал в Сан Суси. Нещо… Как да кажа, нереално. Имах чувството, че съм попаднал в измислен свят. Не предполагах, че ще срещна някой от хората, с които се запознах там. — Крис Карпентър широко се усмихна. — Точно затова ми е още по-приятно, че се срещнахме.

Мъжът се огледа.

— Пазарувахте ли? — попита той.

Тя показа торбата от „Лойд енд Тейлър“.

— Да.

— Обещах на дъщерите ми да им занеса нещо от Ню Орлийнз — въздъхна Крис. — А както виждате, за сега не съм успял да открия нищо.

— На колко години са?

— На седем и девет. Вече са достатъчно големи, за да не мога да измисля нещо подходящо. Двамата с жена ми имаме родителски права и всеки път, когато се върнат от посещение при нея, им се струвам все по-загубен. Доста е трудно за един мъж да гледа две дъщери.

— Предполагам, носите тяхна снимка.

— Разбира се, колко мило от ваша страна да искате да ги видите. — Той извади портфейла си и измъкна две малки снимки и една на момиченцата заедно, правена във фотоателие.

— Много са сладки — отбеляза Карен. — Мисля, че приличат на вас.

— В интерес на истината Джоузи прилича на майка си. Ето вижте носа й. А Кейт се е метнала на моето семейство. Странно, че по характер е тъкмо обратното. Джоузи е работяга, точно като мен, докато Кейт кипи от въображение.

Карен не можеше да откъсне очи от снимките. Момиченцата й се струваха като живи и поради приликата си с Крис, тясно свързани с него.

— От колко време сте разведени? — попита тя.

— От четири години. — Лицето му изведнъж стана малко тъжно. — Тогава ми се виждаха съвсем мънички. Толкова бързо порастват.

Карен му върна снимките.

— И бившата ви жена ли живее в Чикаго?

— Аз не живея в самия град. Казвам Чикаго за по-удобно. Всъщност домът ми е в Ивънстън, градче на север от Чикаго.

— Била съм там. — Карен помнеше масивните каменни сгради с просторни зелени морави. — Моя приятелка се премести да живее на север и й гостувах.

— Значи сигурно познавате и Лейк Форест? — попита Крис. — Там живее жена ми.

— Не сте ли мислили да се ожените отново?

— Така и не срещнах подходящо момиче — сви той рамене и се замисли. — Грижите за децата искат доста време, нали знаете как е? Тревогите около тях отнемат нещо от теб. Силите, които са ти необходими да ходиш по партита, да излизаш от време на време с жени нещо започват да се изчерпват. — Мъжът се засмя. — Не че не ми се иска.

— Разбирам. — Думите му напомниха на Карен за собственото й сложно положение.

— Значи отдавна сте били близо до моя дом?

Тя кимна.

— Преди седем-осем години. Кънетикът е доста далеч все пак, особено когато си достатъчно зает. Не се намира лесно време.

— Имате ли много ангажименти?

— Да, доста.

Карен се боеше, че той ще започне да й задава въпроси за собствения й брак, а нямаше сили да измисля точно в този момент. Ала той седеше и я съзерцаваше.

— Знаете ли — обади се по едно време Крис, — изглеждате някак по-различно от последния път, когато ви видях на бала.

— В какъв смисъл?

— Някак омекотена. — Той се замисли, очевидно търсеше по-подходящо определение. — Има нещо въздушно сега във вас. Все едно, че слизате от някаква картина.

Тя се изчерви.

— Звучи необикновено.

— Зная. — Мъжът срещу нея свъси вежди. — Там, на бала, бяхте изпълнена с енергия, и някак нащрек. Като състезателен кон, стига това сравнение да не ви обижда. Останах с впечатлението, че препускате през живота и заобикаляте всяко препятствие, което ви се изпречи. Никакви отклонения, ако разбирате какво искам да кажа. А сега сте някак по-спокойна, от вас се излъчва мекота.

Карен се замисли над думите му. Значи промяната бе наистина очевидна. Нима толкова много бе се отделила от предишния си образ?

— Момичетата ви спортуват ли? — внезапно попита тя.

— Само Джоузи. Играе футбол в училище. Кейт трудно можеш да я накараш да се размърда.

— Защо да не ви помогна да им потърсите подарък? — предложи Карен. — Нямам момиченца, но преди години самата аз съм била като тях. И мисля, че си спомням това време.

— Наистина ли? — възкликна той. — Колко любезно от ваша страна! Вече бях готов да се откажа и да им занеса по една плюшена играчка.

Повече от час двамата обикаляха магазините и Карен избра красива дреха за Кейт, а за Джоузи — мебели за куклите й. Когато приключиха, тя вече имаше чувството, че добре познава и двете деца.

Струваше й се, че познава и Крис. Той бе съвсем типичен съвременен мъж — работлив, дружелюбен, искрен. Неочаквано Карен осъзна, че е и много интелигентен. Един твърде здравомислещ човек, който прави всичко възможно да направи детството на децата си приятно и безгрижно.

Преди да се разделят, седнаха в едно малко кафене.

— Направо ми спасихте живота — въздъхна Крис, стискайки пакетите си. — За първи път ще им поднеса нещо, без да умирам от притеснение. Не знам как да ви се отблагодаря.

— Единственото, което искам, е да знам, че са ги харесали — усмихна се Карен.

— Ала как ще разберете? — попита Крис. — Ще бъда толкова далеч.

— Все някога ще се срещнем отново — рече тя. — Тогава ще ми разкажете как е минало.

Той кимна мълчаливо. Изглежда схвана, че не бива да се опитва да се свърже с нея.

— Излишно е да ми казвате — обади се по едно време Крис, — че самата вие много бихте искали да имате деца, но сте твърде заета, за да се решите на такава стъпка.

— Как ви хрумна подобно нещо? — удивено вдигна вежди Карен.

— Предположих. — Мъжът въртеше пластмасовата чашка между пръстите си. — Като ви гледам си мисля, че от вас ще стане чудесна майка, ала в същото време държите много на работата си.

— Прав сте и за двете — призна тя. — Макар че колко добра майка мога да бъда ще проличи, когато ми остане време за деца.

При тези думи по гърба й пробяга тръпка. В последно време все повече се замисляше за деца. За онези деца, които не бе имала е Брет, и тези, които би могла да има с Марк. Изведнъж си даде сметка, че от връзката с Марк не бе успяла да забременее. Защо ли? Дали цялата тази липса на връзка с реалността изключваше децата? Не й се искаше да се задълбочава много над това.

— Гарантирам ви, че ще се справите чудесно — увери я мъжът. — Изобщо не се съмнявам в това.

Карен забеляза, че по ръцете на Крис личеше сериозен загар от слънце. Косата му беше пясъчно руса, кожата на лицето му бе доста порозовяла. Това бе само добавка към връзката му с реалността, която и без това се излъчваше от него.

— Голф ли играете? — попита тя.

— Защо попитахте тъкмо за голф?

— Стори ми се, че сте загорял от слънцето.

Крис погледна ръцете си.

— Разбирам какво имате предвид. Не, не играя голф. Не мога да си го позволя. Пък и никога не съм имал кой знае какъв талант за тази игра. Не, просто тичам, когато намеря време.

— Сериозно?

— Да. Гледам да откъсна по един час на ден. Невинаги успявам, но пък иначе ще натрупам килограми. — Той се усмихна широко. — Имам голяма слабост към пицата. И към чипса също и към още поне сто вкусни неща, които не са никак полезни. Тялото, което виждате сега, е резултат от последната ми диета. Шест месеца на слабо калорична храна и много тичане.

— Би трябвало да се гордеете, че толкова дълго сте издържали — похвали го Карен.

— Опитвам се. Децата непрестанно повтарят, че трябва да се поддържам във форма, та когато важното момиче се появи, да не го отблъсна.

— Не вярвам да отблъснете когото и да било. — За миг тя се смути от своята откровеност, ала не можеше да не признае, че по един своеобразен, съвсем земен начин, Крис Карпентър бе много привлекателен мъж.

— Обзалагам се, че вие нямате никакви проблеми с теглото.

— Мислите ли? — повдигна вежди Карен.

— Абсолютно! — Крис се стараеше да не изглежда впечатлен, но очевидно тялото й го интересуваше.

— Е добре, ако не внимавам какво слагам в устата си, положително щях да хвърля много килограми — уточни тя. И в същия миг си даде сметка, че откакто беше с Марк, бе отслабнала в сравнение с времето, когато живееше в Кънектикът. Храната бе престанала да я интересува. Страстта и любовта я бяха направили безразлична към онова, с което се хранеше. Случваше се тънката й фигура да я прави да изглежда толкова ефирна в огледалото, сякаш съвсем бе загубила връзка с реалния свят.

Крис сякаш бе прочел мислите й, защото забеляза:

— Струва ми се, че в момента ви вълнуват неща много по-важни от яденето.

— Наистина ли?

— Да. — Мъжът огледа минувачите по тротоара пред витрината на кафенето. — Не ми приличате на никой тук. Не мога да се закълна естествено, ала сте съвсем различна.

— Вероятно… — Карен не успя да измисли по-смислен отговор. Този човек като че ли усещаше каква бе истината за нейното положение.

— Нещо важно става в живота ви — продължи той. — Не става дума за ония прости неща, които се случват в живота на обикновените хора. Нещо наистина важно. И то ви откъсва от света.

— Не мисля. Струва ми се, че отдавна не ми се е случвало нещо наистина важно — излъга тя.

— Може да е само привидно — побърза да се оттегли Крис. — Около вас витае някаква екзотична атмосфера.

— Предполагам, трябва да го приема като комплимент. Никога не съм мислила за себе си като за екзотична личност.

— Обаче сте, и още как. — Очевидно смутен от своята откровеност, Крис извърна поглед.

Замълчаха. Карен усещаше интереса, който възбуждаше в този мил и съвсем земен човек, и неговото искрено възхищение й доставяше удоволствие. То предизвикваше в нея топло чувство, съвършено различно от страстта, която я караше да изпитва Марк Белфорт. Това бе нежна, спокойна топлина, а не гореща, тревожна страст. И въпреки всичко й харесваше и не искаше да мисли, че само след миг ще я загуби. Знаеше, че стрелките на часовника й показват, че е крайно време да си тръгва, но тя продължаваше да седи.

— Слушайте — прекъсна мислите й Крис. — Заминавам утре рано сутринта. Ако не сте прекалено заета, не искате ли да вечеряме заедно тази вечер? Това ще е начин да ви се отблагодаря.

Карен се замисли над поканата. Само преди час бе готова да се прибере в дома на Марк, напълно подчиняваща се на своя наркотик, отделил я толкова далеч от света. Ала Крис Карпентър говореше съвсем спокойно за всичко. Обичта му към двете му момиченца, жаждата му за щастие сякаш разпръснаха мъгливите облаци в съзнанието й и я обгърнаха с онзи свеж въздух, който не бе дишала от толкова много време.

Тя, разбира се, знаеше, че рискува. Нещо повече. Чудесно знаеше, че не може да отсъства нито една вечер, без да разруши крехкия мир, който цареше между нея и Марк. Това нарушение на негласните им правила щеше да я върне в дните на нейното пленничество в заключената стая. Но в момента това не я интересуваше.

— С най-голямо удоволствие — рече Карен.

— Страхотно! Да мина ли да ви взема?

— Не — с лека уплаха побърза да го спре тя. — Трябва да свърша някои неща. По-добре да се срещнем някъде.

— Настанен съм в хотел „Роял Сънеста“ — каза Крис. — Ще се срещнем във фоайето за по едно питие първо. След това можем да отидем да вечеряме някъде.

— Звучи прекрасно — усмихна се Карен.

— В седем?

— В седем.

Тя стана от масата и едва сега посмя да погледне часовника си. Минаваше три часа. Отдавна бе време да се прибере.

— Нека ви изпратя до колата ви — предложи мъжът.

— Не, останете и довършете кафето си — спря го Карен. — И без това трябва да се отбия още на няколко места.

Тя излезе от кафенето и се насочи към реката. Докато се отдалечаваше, с периферното си зрение видя, че Крис я наблюдава, а радостната усмивка бе застинала на лицето му. Пръстите му все така въртяха пластмасовата чашка. Заприлича й на щастливо малко момче.