Елизабет Гейдж
Гобленът (10)

Десета глава

Крис беше много щастлив от нейното появяване.

Обадила се бе на служебния му телефон, но той излезе бързо от работа и отиде да се види с нея. Прегърна я сърдечно, след това я отдалечи малко от себе си.

— Искам да те погледам — рече бавно. Лицето му грееше от радост. Изражението му много й напомни за момчешката му усмивка, когато я наблюдаваше през прозореца на трамвая в Ню Орлийнз.

— Момичетата ще бъдат страшно развълнувани — продължи Крис. — Разказах им за теб. Тази седмица са при мен, така че ще можеш да се запознаеш с тях довечера. Стига да искаш, естествено.

— Разбира се, че искам — усмихна се в отговор Карен.

Той поклати само глава, без да спре да й се възхищава, след което отново я привлече към себе си.

— Благодаря ти — въздъхна Крис.

— Няма за какво.

Той съобщи в офиса си, че няма да се връща до края на деня и остана вкъщи с нея, докато момичетата се върнат от училище. Тя искрено се изненада от това, колко красиви бяха децата. Снимките, които баща им й бе показал в Ню Орлийнз, не показваха и половината от очарованието им. Косата на Джоузи бе ягодова на цвят с топлината на есенни листа. Тя бе в годините, когато момиченцата обикновено не могат да спрат да говорят. Разказа на Карен всичко за училище, за приятелите си, за отминалата лятна ваканция и за намеренията си за следващото лято.

Кейт бе по-голямата и естествено по-сдържаната, особено в присъствието на Карен. Много скоро стана ясно, че в лицето на тяхната гостенка тя вижда съвършената грациозност. Нужно й бе известно време, докато се отпусне, след което детето се разбъбри почти колкото по-малката си сестра.

Карен им подари фланелките с емблемата на олимпиадата в Атланта и сложи на главата на Крис шапката. И тримата настояха да не свалят подаръците и до края на вечерта останаха с тях. Младата жена отчете по достойнство старанието им да бъдат гостоприемни и да отдадат дължимото на нейния жест. Това искрено я развълнува и неволно я накара да се почувства като своеобразна част от семейството, като човек, отдавна чакан сред тях.

Внезапно погледът й случайно попадна в едно огледало и тя се спря за миг. Стори й се, че е станала по-хубава, по-одухотворена и изискана. Сякаш бе минала през много вълнуващи и интересни места и те бяха оставили своя отпечатък върху изражението й. Имаше чувството, че от нея се излъчва някакво сияние, усещаше възхищението на момичетата и баща им, като че бе донесла в малкия им дом атмосфера на екзотичност.

Четиримата се заеха да приготвят вечерята. Момичетата помогнаха на Карен за салатата, докато Крис печеше месото отвън на откритата скара. След като се нахраниха, децата заведоха гостенката да разгледа стаите им. Изненада я колко подредено бе всичко — малките им рокли, джинси и фланелки бяха старателно сгънати. Очевидно тук за децата се грижеха добре.

— Майка им пазарува почти всичко за тях — обясни Крис. — Аз само осигурявам мястото, където да се приберат вещите им.

— Ти наистина си чудесен баща, Крис.

— Опитвам се — усмихна се добродушно той. — И въпреки всичко имат нужда от майка.

Карен помогна на децата да почистят съдовете и да ги наредят в миялната машина. Направи й впечатление с какво умение и съобразителност наместват всичко вътре.

— Как сте се научили да подреждате така съвършено? — попита тя.

— Татко ни показа — побърза да се похвали Джоузи. — На мама машината не е толкова голяма, ала в тази е лесно. Ето виж, ако искаш можеш да преместиш този рафт.

Карен си спомни, че Крис бе архитект. Той имаше око и усет за размерите и обемите и бе естествено да знае как най-оптимално да подреди едни съдове.

— Значи и баща ви подрежда миялната машина?

— Да, само че винаги чупи чаши. Много е схванат — заключи Джоузи.

— Като повечето мъже — отбеляза Карен.

— Наистина ли? — Кейт изведнъж прояви интерес към разговора. Тя очевидно се интересуваше от опита на Карен с отсрещния пол.

— Много от тях са доста несръчни — едва прикри усмивката си Карен.

Децата настояха гостенката да ги целуне за лека нощ. Докато ги прегръщаше усети, че интересът им към нея нараства с всяка измината минута. Не можеше да определи каква бе причината — липсата на пълноценно семейство или на необичайната атмосфера, която бе донесла със себе си в техния живот. Едно бе сигурно — накарали я бяха да се почувства у дома си.

 

 

Още същата седмица Карен си намери жилище и започна да си търси работа. Не беше много трудно, защото познаваше добре големите компютърни фирми и техните изисквания. Само след десетина дни й дадоха място в консултантска фирма за компютри. Всекидневието й потече в добре познатия й ход на служебни ангажименти през деня, а вечер отиваше в дома на Крис, за да вечеря с него и децата.

След това те се върнаха при майка си за следващите две седмици и Карен остана сама с Крис. Това бе времето, когато те продължиха да се опознават. В известен смисъл отсъствието на децата улесняваше процеса. Но от друга страна, наблюдавайки как новият й приятел се държи с момичетата си, тя бе сигурна, че той разкрива други свои, не по-малко ценни качества. Крис наистина бе нежен и отзивчив баща. Лесно бе да се види, че докато растат, неговата спокойна самоотверженост ще им бъде от голяма полза. В тяхно присъствие той стоеше на заден план, не искаше нищо за себе си. Изпитваше удоволствие да дава.

 

 

В края на първата седмица без децата Карен спа за първи път с Крис.

В началото и двамата бяха нервни и притеснени.

Той се боеше да не я смути с разгорещеността си. Очевидно и сам не се чувстваше много уверен след развода. А що се отнася до Карен, тя бе така объркана от преживяното наскоро, че никак не бе убедена дали изобщо бе способна на някаква интимност с когото и да било.

След няколко неуспешни опита всичко потръгна и завърши като нежна и естествена връзка. Крис бе внимателен любовник и изглежда мислеше повече за нея, отколкото за себе си и своето удоволствие. В ласките му отсъстваше страстната пронизваща интимност, която излъчваше Марк Белфорт, ала в замяна на това бяха проникнати от топлота и усещане за дом, които Марк никога не можеше да предложи. Стигането до кулминация бе за Карен изненада. Даде си сметка, че в прегръдките на Крис Карпентър можеше да изпита страст, обагрена в съвършено други цветове.

Дълго лежаха прегърнати, наслаждавайки се на своята близост.

— Толкова си красива — прошепна той.

Тя се сгуши в него, изпълнена с благодарност. Знаеше, че нещата между тях се развиха твърде бързо, но изпитваше към този мъж доверие, което не само успокояваше тревогите й, а й даваше и спокойствие за бъдещето.

След тази нощ стана ясно, че връзката им е сериозна. Когато момичетата отново дойдоха при баща си, видяха, че Карен ги очаква. Семейството постепенно започна да се споява около нея. И двете страни имаха още много да учат, с много неща да свикват. Правеха и грешки, ала дори те изглеждаха естествени и необходими. Карен продължаваше да бъде за тях малко екзотично и някак нереално същество, ето защо тя чувстваше, че се налага да се приземи и да покаже на момичетата, че е човешко същество като самите тях.

Постепенно обаче успя да се наложи като най-сръчна с нещата, свързани с домакинството, но разчиташе изцяло на Крис за преценката за добро и лошо, също както и децата. Карен напълно го подкрепяше при възпитанието и активно се включваше в разговорите, когато бяха четиримата.

Младата жена схвана, че момичетата много се тревожат за своята роля при развода на родителите си. Изглежда децата изпитваха известно чувство за вина, че не са били достатъчно добри и послушни и не са успели да задържат родителите си заедно. В различни моменти и по различен начин даваха да се разбере, че не се чувстват много добре. Карен бързо се научи да повдига духа им и да ги разсейва с похвали и насърчения за постиженията им, а и открито даваше израз на привързаността си към тях. Нямаше представа дали майка им успява да прави всичко това, когато е с тях, ала си даваше сметка, че едва ли ще навреди, ако се старае децата да се чувстват обичани.

— Толкова си добра с тях — отбеляза една вечер Крис. — Как го правиш? Никога не си имала деца.

— Аз просто ги харесвам такива, каквито са — отговори Карен. — Никак не е трудно, когато харесваш някого.

И все пак имаше още нещо, което тя знаеше много добре. Години наред бе искала да има деца, а все не бе успявала да създаде истинско семейство. Джоузи и Кейти бяха дошли в живота й като по поръчка. И двете бяха будни, чувствителни, обичливи момиченца, които се нуждаеха от нея. За нея те бяха като сбъднат сън. Трябваше само да преценява внимателно и да разбира чувствата им и в същото време да уважава децата така, както те заслужаваха. В едно нямаше никакво съмнение — носеха й истинско щастие.

Що се отнася до Крис, с всеки изминат ден се чувстваше все по-добре и по-добре с него. Искрено се възхищаваше от начина, по който този мъж подхождаше към живота. Отнасяше се много сериозно към работата си, но на първо място винаги беше семейството му. Виждаше колко важно бе да цени момента и да се радва и на малките неща, да е на разположение на децата. Ясно бе, че разводът го бе научил на някои неща за преуспяването на един мъж в този свят на непрестанно съревнование и конкуренция. Важно бе не да участва в състезанието за власт и пари, а да усъвършенства умението си да е силен за децата си, да им осигури дом и сигурност.

Той не говореше за тези неща и Карен подозираше, че може би невинаги го правеше съзнателно. Ала това личеше във всичките му действия. Винаги, когато децата бяха при него, Крис се прибираше от службата при първа възможност, дори оставяше работата и из къщата за времето, когато те спяха или се занимаваха с нещо свое си. Тя често го сварваше да седи в една стая с тях, дори когато не му обръщаха внимание. В даден момент някое от децата се обръщаше за нещо към него или му показваше какво е направило току-що, или пък задаваше някой от вечните въпроси, които момиченцата задаваха на своите бащи. В такива случаи Карен разбираше, че той държи да е наблизо, за да използва всеки миг с тях, да проявява своя интерес и възхищение от тях. Този човек просто имаше огромния талант да бъде баща.

Месеци минаваха, наближаваше Коледа. С всеки изминат ден Карен ставаше все по-спокойна и щастлива. Времето, което прекарваше с Крис, вече не й се струваше като престъпление, а по-скоро като естествено развитие на нейния живот.

Един ден тя поправяше магнитофона на Кейт.

— Знаеш ли, ти си направо съвършена — подхвърли Крис.

— Какво имаш предвид?

— Спомняш ли си, че в Ню Орлийнз ти казах, че при първата ни среща си ми заприличала на атлет или на състезателен кон?

— Да.

— А по-късно ти обясних, че си се променила, станала си някак по-мека и нежна, все едно слизаш от някаква картина.

— Много добре си спомням — изчерви се леко Карен.

— А сега ми се виждаш съвършена — заключи той. — Имам усещането, че си била тук от край време. А като те наблюдавам, все едно, че винаги сме били заедно, че никога не съм изпитал и миг на нещастие. — Крис въздъхна.

Тя предпочете да замълчи и продължи работата си. Никога нямаше да забрави тези думи.

 

 

Една вечер Крис покани Карен на вечеря.

— В петък вечер — обяви той, — ще те заведа в „Льо Франсе“.

— Сериозно?! — възкликна тя. — Не може, Крис. Много е скъпо.

— Не и за тази вечер. Това ще е една много важна вечер.

„Льо Франсе“ бе най-известният ресторант в района на Чикаго. Карен разбираше, че той никога нямаше да предложи да отидат там, ако случаят не беше толкова важен.

Децата щяха да отидат с майка си в Лейк Форест. Карен и Крис бяха сами.

Тя бе имала тежка седмица по въвеждането на специална компютърна програма в една от банките в центъра на града. В петък си тръгна по-рано от работа и се прибра, за да облече най-красивата си рокля.

Когато се приготви, погледна в огледалото и прочете в очите си очакване, от което се изчерви от неудобство. Предполагаше, че Крис ще й предложи брак. Нищо не можеше да я направи по-щастлива. Беше вече двайсет и осем годишна и най-накрая можеше да каже, че е намерила себе си. Животът й бе поел естествения си ход.

Крис трябваше да й се обади, когато бе готов да тръгне, за да я вземе. Карен седеше в спалнята и довършваше грима си в очакване на позвъняването на телефона.

Мина известно време и тя започна да се пита дали задръстванията в движението не бяха му попречили да се прибере навреме. В петък това бе нещо обичайно, тази вечер навън се сипеше ситен дъжд, който вероятно бе и замръзнал при изходите на пътните артерии.

Шест часа мина. После и шест и половина, Карен набра телефона на Крис. Никой не вдигна отсреща. Тя си сипа чаша вино и седна да почака.

В седем позвъни отново. Отново никой не се обади. Карен се качи в своята кола и се запъти към дома на Крис. Макар дъждът да преминаваше вече в сняг, пътищата не бяха кой знае колко хлъзгави.

Къщата бе потънала в мрак, с изключение на светлината в кухнята. Тя влезе и застана в тъмната дневна, заслушана в тишината.

— Крис? Тук ли си? — Неясен страх пропълзя в сърцето й. С усилие Карен се накара да надникне в малкия кабинет, след което тръгна нагоре по стълбите.

Стаята на децата беше празна и естествено бе тъмна. Надникна в голямата спалня. На това легло бе спала за първи път с Крис. Топлината на този мъж се излъчваше и в момента.

Направи й впечатление, че откъм банята идваше светлина. Тръгна с предпазливи стъпки и разтреперана.

Видя го преди да успее да се приготви за гледката. Въпреки това, когато се спусна към простряното на пода тяло, освен изненадата усети и някакво друго ужасяващо чувство. Нещо страшно я очакваше, нещо, което сякаш бе знаела предварително.

Плочките под главата на Крис бяха целите в кръв. Лицето му бе извърнато в обратна посока. Но отпуснатите му ръце я ужасиха най-много.

— Крис! — Тя коленичи до него. — Крис! Господи!

Бе се навела над тъмното петно зад ухото му, когато чу зад себе си нечий глас.

— Опитах се да те предупредя. Ала ти не искаше да ме чуеш.

Карен се обърна и видя Марк Белфорт, който я наблюдаваше с хладни, преценяващи очи.

— Марк! За бога…

Той стоеше напълно неподвижен, скръстил ръце на гърдите си. Стоеше там студен, без да мърда. Погледът му се движеше спокойно от проснатата на земята фигура към Карен.

— Нещата ти тук ли са? — попита Марк.

Тя чувстваше, че не може да говори. Гледката я бе лишила от дар слово.

— В апартамента — успя да промълви най-накрая.

— Да вървим.

Карен сви пестници.

— Не.

Той не помръдваше.

— Спаси поне момиченцата — рече само Марк. — Идваш с мен.

Очите й се отвориха от ужас.

— Няма да го направиш!

— Направих това, нали?

В същия миг тя почувства, че всички сили я напускат и се олюля.

— Да вървим — отсече той.

Остави се да бъде поведена навън от къщата към колата, която чакаше зад ъгъла. Погледна към смаляващата се в далечината къща, а заедно с нея и бъдещето й с Крис.

— Изпий това. — Марк тикна в ръцете й някакво шише.

Карен го пое и отпи. Почти веднага главата й се замая. Преди да стигнат магистралата, едва държеше очите си отворени.

— Защо? Защо, Марк? — успя да попита само.

— Глупав въпрос — гласеше отговорът му. — Излишно е да питаш мен. По-добре попитай себе си. Всичко това е твое дело.

Това бяха и последните думи, които тя чу. Сетне загуби съзнание, а около нея се носеше тътена на профучаващите коли.