Елизабет Гейдж
Гобленът (6)

Шеста глава

Карен преживя няколко етапа на своето пленничество. Те бяха по-скоро душевни и нямаха нищо общо с физическите стени на сградата, в която бе затворена.

В началото беше бясна, направо полудя от негодувание. Тя бе жена от края на двайсети век, ръководила сама целия си съзнателен живот. Страстната привързаност на Марк към нея вече й се струваше отминала и твърде странна, за да има нещо общо с действителността, сякаш бе слязла от прашните картини, покриващи стените на имението Белфорт. А това, че посегна на независимостта й, й се стори най-абсурдно от всичко. Напомняше за осемнайсети, а не двайсети век. Никой нямаше право да заключва една жена в къщата си.

Късно същата нощ, когато Карен лежеше все още замаяна от дългото пътуване и от възмутителната постъпка на Марк, в тази първа вечер на тяхното завръщане, той безшумно се вмъкна в стаята и легна до нея.

Изгарящата потребност за насилие го бе напуснала. Ласките му я успокояваха, докато постепенно плътта й започна да потръпва от чувствен копнеж. Ръцете му се движеха бавно. Свежият аромат, който се излъчваше от него, сякаш я обгърна с нежен воал. Тя се почувства защитена и закриляна от тялото и привързаността му.

Накрая, сякаш изпитал съчувствие към нея, Марк свали нощницата й и започна да я целува — с непозната досега съкровеност и настойчивост, Карен зарови пръсти в косите му и го привлече по-близо до себе си, като насочи устните му към долната част на корема си. Почувства как за части от секундата той се поколеба, сякаш дързостта й го изненада.

Марк се изправи и свали дрехите си. Завладяното му от напрежение голо тяло с широки рамене накара дъхът й да секне от необикновената заплаха, която се излъчваше от него. Заприлича й на нашественик, който чудесно знае как действат неговите качества на жените.

— О, Марк… — Тя протегна ръце към него.

След миг той я покри с тяло. Ръцете й се плъзнаха към раменете му. В този миг Марк направи нещо, което Карен никога нямаше да забрави. Извит на дъга над нея, той бавно започна да провлачва тялото си върху нейното и докато целуваше стомаха, гръдния й кош, гърдите и накрая лицето й, Марк проникна в нея. Сетне се отдръпна бързо. Всичко това й заприлича на светкавична милувка, намек на онова, което тепърва предстоеше. Но бе толкова неочаквано и така лично, че тя не издържа и извика възторжено.

Любиха се бавно, с много чувство и нежност и Карен отново бе завладяна от мисълта, че най-сетне е у дома. Общуването на кожата й с тази на Марк отново срути всички прегради на съмнение. Заспа в прегръдките му по-спокойна от всякога.

Когато се събуди, беше сама. Госпожа Критендъни донесе закуска от кифлички, плодове, сок и кафе. Мъничка роза бе поставена във ваза на подноса. На масата лежаха вестници и списания, а също и хартия за писане. Цялата сутрин Карен прекара в четене и размисъл. Сега вече мозъкът й бе свеж и буден и тя се мъчеше да прецени ситуацията, в която бе изпаднала.

Следобед Марк се отби при нея. Облякъл бе делови костюм, с какъвто никога не го беше виждала. Стори й се свеж, красив и съвсем цивилизован.

— Виждам, че си си починала. Как мина денят ти?

— Марк… — подзе Карен, очевидно обзета от желание да спори, ала той прекъсна словото й с устни.

— Не казвай нищо — промълви Марк. — Не още. — Прегърна я и започна да я милва. Преди да усети какво става, тя видя, че полата и блузата й, и двете спомен от пътешествието им из Европа, бяха на земята, неговият костюм — също. Всичките й аргументи и възражения отстъпиха място на чувството, на удоволствието от докосването на двете голи тела.

Той се върна за вечеря и я заведе долу в трапезарията, където им сервираха традиционна храна за Ню Орлийнз, приготвена от готвач, който Карен виждаше за първи път. Марк говореше само за незначителни неща. Разказа й за работата си, за новините от света на бизнеса. Трудно й бе да повярва, че такъв всекидневен разговор можеше да е прелюдия към новото й затваряне. Дори не посмя да засегне темата.

Качиха се в библиотеката на горния етаж, за да изпият по чаша бренди. От прозореца се виждаха дебелите клони на дървото отвън и улицата — гледката бе прекрасна като от стара картина. Някъде от вътрешността на къщата долиташе музика, сякаш беше Шопен. Марк започна да й показва книгите по старите рафтове. Тук бе и семейната Библия на Белфорт с родословното им дърво, чиито корени бяха някъде в шестнайсети век. Разказа й и някои от историите за своите роднини, които се предаваха от поколение на поколение.

— Семейството ни е необикновено. В него можеш да срещнеш по малко от всичко. Няколко крадци, трима-четирима алкохолици, не липсват и душевноболни. Сериозна е и бройката на „известните мъже“. Съдии, философи, държавници, писатели. Кръвта на Белфорт вода не става. Можеш да го проследиш във всички портрети.

Той беше прав. Лицата на всички си приличаха — най-вероятно това се дължеше на особеното разположение на веждите, което им придаваше известна дързост на изражението, пък и ги правеше сходни почти като братя и сестри. Обединяваше ги и категоричността в погледа, вътрешната съсредоточеност. Сякаш във всички тях бе въплътена романтичността на времето, в което бяха живели.

Карен местеше поглед от лицата на камината към своя любим. Изразът на Белфорт бе и в очите на Марк — мрачен и загадъчен. Придаваше на този мъж от двайсети век странно великолепие. В паметта й изникна образът на онова красиво момче, което я отведе преди толкова години от танците преди Марди Гра в Сейнт Чарлз Акедъми. Едва сега си даде сметка, че още тогава той я бе омагьосал.

— Как се чувства човек, така силно свързан с миналото? — попита тя: — Особено когато е и неразривна част от предците си?

Марк сви само рамене и завъртя течността в чашата си.

— Миналото е ограничение. Или поне аз го чувствам така. Не ми е приятно животът ми да се определя от неща извън мен. Иска ми се сам да определям своя път. Случва се да гледам на семейство Белфорт като на досадна тълпа роднини, с които съм принуден да седя на задължителен обяд. С огромно нетърпение чакам да се отърва от тях. — Той отпи от чашата с бренди и отново обърна очи към портретите. — Само дето от време на време ми се струват като единствения ми дом. С тях се чувствам по-малко самотен. То си е вид сделка. Като всичко в този живот. А ти? — Марк й се усмихна. — Усещаш ли връзка с прадедите си?

— За мен те са просто лица в семейния албум — отговори Карен. — При това са само няколко поколения. Една пра-пра-баба, която е била суфражетка в Бостън. Пазим един дагеротипен портрет у дома, много стар.

— На север времето върви по друг начин — отбеляза Марк. — Вие сте забързани хора с едно око в бъдещето. Прекалено сте заети, за да се сещате дори за миналото.

Тя се замисли за миг над думите му.

— Като критика ли да го приема? — попита най-накрая.

— За нищо на света. Чела ли си нещо от де Токвил? За неговата обиколка на Америка?

Карен поклати глава отрицателно.

— Непременно го намери. Много неща ще научиш от този пътепис. Един ден де Токвил се озовал на някакво място по течението на Мисисипи, като на единия бряг на реката имало плантация на робовладелец, а на отсрещния — владения на янки. По думите му разликата била като между деня и нощта. При янките кипяла трескава дейност. А там, където били южняците, всичко било като потънало в дълбок стогодишен сън. Нищо не се случвало. Ама абсолютно нищо.

Карен много добре разбираше какво има предвид. Миналото бе чудесно нещо, стига да ти помага да градиш бъдещето си. Но не и когато те парализира.

Така или иначе, тя не можеше да отрече правотата на наблюденията му, поне що се отнасяше до нея. Бъдещето винаги й се бе струвало като скъпоценен гоблен, в който сама трябваше да втъче своята съдба. Замисли се за начина, по който я бяха възпитали родителите й. Винаги говореха за бъдещето й и за това, че то зависи единствено от нея. Като се замисли, си даде сметка, че ако се изключеха няколко весели истории, свързани с времето, когато се бяха ухажвали, те рядко говореха за миналото.

Марк бе прав, Карен идваше от култура, в която миналото беше загърбено, бъдещето се идеализираше и само инициативността на отделната личност имаше значение, в противовес на традициите, които се предаваха от вече починалите предци.

Той не откъсваше очи от портрета.

— Човек може да се замисли над много факти от семейната ни история. Ала има нещо, което, колкото и да търсиш, не можеш да откриеш в тези портрети.

— И какво е то?

— Теб.

Марк пристъпи до стола й, повдигна я и я отнесе в стаята й. Тя не се възпротиви.

Само част от съзнанието й схващаше какво става всъщност. Той използваше различни страни от своята привлекателност, за да парализира напълно волята й. Не успя с разговори, ето защо довърши започнатото с устни и ръце. Когато разтвори бедрата й и се приготви да проникне в нея, Карен усети как умът й започва да се бунтува яростно, но много скоро възмущението й отстъпи място на насладата, с която този мъж я даряваше. Коленете й обвиха кръста му, а дланите й се плъзнаха към слабините. Плътта бе по-силна от мозъка — поне тази нощ.

 

 

На следващата сутрин отново се събуди сама.

Настъпи и втората фаза на нейното затворничество. Това бе период на нерешителност. Знаеше, че е затворничка, ала в този факт имаше и нещо привлекателно. Самотата и тишината на новия й живот й действаха странно успокоително. Удоволствието от близостта й с Марк бе така завладяващо, че сякаш отваряше врата към друг вид съществувание. Продължаваше да иска да се върне в реалния свят, но с изненада откри, че няма нищо против завръщането й да се отложи с ден-два. Не можеше да реши наистина ли иска тази свобода.

Откри, че с всяка изминала минута става все по-зависима от Марк, усеща и вижда през неговите сетива. Часовете, прекарани в самота, й тежаха. Като прежаднял пътник го чакаше да се прибере. Щом чуеше ключът да прещраква в бравата на вратата, дъхът й секваше от нетърпение. Докосването на пръстите му до раменете й предизвикваше истински пристъп на изгарящ копнеж. Отвръщаше на целувката му със страст и притискаше тънкото си тяло до неговото.

— Да разбирам ли, че съм ти липсвал? — питаше той.

Неспособна да проговори от страст, тя само привличаше главата му към гърдите си.

Физическото му въздействие върху нея зае огромна част от връзката им. Като всеки, който държи някого под ключ, Марк й се струваше по-загадъчен от преди. Неговата воля бе нещо непознато и именно то я държеше в плен. И тъкмо за това любовта, с която я даряваше, бе стократно по-екзотична. Ръцете, които я обгръщаха, бяха пълни с тайни, които нямаше как да узнае. И ласките им й напомняха по-скоро за насилие, за забранено, трудно достижимо познание. Тъкмо за това и Карен капитулираше с такова удоволствие. Усещането й са греховност бе като наркотик. Преди време, когато пътуваха из Европа, чувствата й към Марк бяха неин личен избор. А сега бе негов роб в пълния смисъл на думата. Преживяването бе съвсем ново, различно от всичко, на което я бяха учили, което си бе въобразявала, че е. Да му се отдаде, бе страшно вълнуващо, почти равно на това, да нарушиш нечия забрана.

Сега вече Марк познаваше всички нейни еротични тайни. По време на посещенията си той обикновено експериментираше върху сетивата й с думи, ласки и докосвания, а също и с идеи, които не оставиха кътче от нейното въображение и фантазия неизследвано. Напуснеше ли веднъж тази стая, Карен бе сигурна, че никога с никого нямаше да сподели забранените удоволствия, на които се бе насладила.

Подозираше дори, че сега, след като Марк я познаваше по този забранен начин, тя нямаше да успее да установи интимна връзка с друг мъж. А нищо чудно това да бе й неговата крайна цел. Да й стане така необходим, че никой друг да не може да я задоволи.

Ако Карен наистина успееше да се измъкне, дали щеше да е способна да живее без тези наслади? Никак не беше убедена в това.

Сега, когато я имаше само за себе си, той й разказваше много повече за живота си, за най-ранните спомени от детството си, очевидно сложили своя отпечатък върху характера му. Показваше й кътчета от къщата, където се бяха крили с брат си, докато бяха играли на криеница или където за първи път се бе впуснал в сексуални опити е братовчедките си. Заведе я и в таванската стая, от която бе изпитвал панически ужас като малък.

Показа й любимото кресло на майка си, където обичала да седи следобед. Книгите на маркиза дьо Севинье, които бе харесвала, бяха още на рафта до стола, а в чекмеджето под тях все така лежеше и плетката й.

— От нощта, в която почина — отбеляза Марк, — никой не сяда вече тук.

На отсрещната стена висеше портрет на майка му. Имаше вид на крехка и нежна жена, въпреки че очевидно е била пълничка. В очите й прозираше особена нежност. Погледът й бе съчетание от южняшка неувереност и странна мъдрост.

— Тя бе най-качественият човек сред нас — простичко каза той. — Не съм очаквал, че ще живее вечно, ала и не съм предполагал каква празнина ще остави след себе си.

Колкото повече опознаваше къщата, толкова повече неща научаваше Карен и за самия Марк, за страхотната му връзка с този дом. Убедена бе, че след като сподели с нея множество от съкровените си тайни, той със сигурност нямаше да й позволи да го напусне. Доверяването на тайни бе неразривна част от заробването. Сега тя му принадлежеше изцяло и той можеше да й каже каквото си поиска. Убеден бе, че и да искаше, нямаше пред кого да го повтори.

 

 

Случваше се да й разреши да се разходи свободно из къщата, но само при условие, че бе придружена от госпожа Критендън.

Един ден Карен спря пред портрета на красив млад мъж, облечен е редингот от деветнайсети век и високи лъснати ботуши. Мъжът поразително приличаше на Марк.

— Кой е той? — попита тя.

— Марсел Огюст Белфорт — усмихна се жената. — Пра-пра-пра-дядо на господин Марк. Поетът в семейството. Много от стихосбирките му са публикувани тук, в Ню Орлийнз. Някои от стихотворенията му все още се срещат в антологии на поезията на Конфедерацията. Бил е ранен при Гетисбърг и е завършил дните си тук, в този дом.

Карен си спомни нещо, което Марк й бе разказал за един от роднините си.

— Той ли се е самоубил заради жена? — попита тя.

Госпожа Критендън присви леко очи.

— Господин Марк ли ви го каза?

— Не — тутакси излъга Карен. — Чух да се говори за това по време на бала в Сан Суси.

— Историята е по-дълга. Марсел Белфорт се влюбил в момиче от известно католическо семейство от Мериленд. Ала Белфорт са протестанти. Нейното семейство категорично се противопоставило на връзката. Марсел прелъстил момичето и го довел в Ню Орлийнз. Купил къща край реката и я държал в нея с години. Никога не я изпускал от погледа си.

— Не се ли опитала да избяга?

— В началото, да — отговори старата жена. — Но Марсел, така поне гласи мълвата, я държал с поезията си. Пишел всеки божи ден сонети и стихове за нея. Пъхвал ги под вратата или й ги четял на глас. Любовта му била толкова силна, че думите на Марсел я държали в робство тогава, когато стените не успявали.

— Тук, в къщата, има ли негови стихове? — попита Карен.

— Унищожил всичко — поклати глава жената. — Хвърлил ги в камината на библиотеката на горния етаж преди да се самоубие.

— Значи се е самоубил от любов — опита се да уточни Карен.

— Младото момиче забременяло — продължи госпожа Критендън. — Строгото й религиозно възпитание не й позволило да понесе този срам. Пуснала газта в стаята си и се самоубила заедно с нероденото им дете. Когато господин Марсел я намерил, се застрелял. Открили тялото му до нейното.

Значи Марк ме е излъгал, помисли си Карен. Историята, която й бе разказал, чувствително се различаваше от това, което току-що чу.

А от друга страна нямаше нищо чудно в това, че се бе опитал да скрие част от истината, и то онази, която бе най-съкровена за него. Отвличането на жена, без която знаеш, че не можеш да живееш.

— А другите роднини на Марк? — продължи Карен. — И за тях ли има подобни истории?

— Във всяко семейство има разни истории — заключи госпожа Критендън, очевидно загубила желание да продължи разговора. За Карен бе ясно, че жената криеше нещо от чувство за лоялност към Марк.

 

 

С всеки изминат ден зависимостта на Марк от тяхната любов нарастваше. Случваше се Карен да го държи в прегръдките си като малко дете — милваше косите му, шепнеше нежни успокоителни слова.

В такива моменти усещаше, че има сериозна власт над него и дори се питаше дали няма да настъпи момент, когато ще пожелае да използва влиянието си над него, за да го накара да се вразуми и да я освободи. Ала щом се извърнеше с лице към нея, той очевидно се чувстваше освободен и мигом де превръщаше в нейния господар, който й се надсмиваше и в същото време я докарваше до лудост от страст.

Бяха навлезли в третата фаза на пленничеството на Карен. Тя се чувстваше нужна, чувстваше се важна за Марк. Съзнаваше; че привързаността му към нея отдавна бе прехвърлила рамките на чисто физическото привличане. Той живееше за нея. Връзката, която я свързваше с него, бе станала още поздрава.

Все по-малко изпитваше нужда да излезе навън. Примамливата мелодия на отшелничеството й бе прекалено силна, за да й устои. Манията на Марк за собственост, която преди я караше да мисли, че той се държи с нея като с предмет, проникваше в нея като зараза. Започнала бе да чувства, че постепенно се превръща в една от онези красиви стари картини по стените и от време на време, водена от Марк, се загубва в техния свят, наситен с пламенни страсти и идеи фикс. Подобно на насекомо, оплетено в паяжината на грамаден паяк, Карен за нищо на света не можеше да се отскубне.

Очевидно Марк усещаше, че я бе лишил от свободната й воля, защото започна да я взима от време на време със себе си. Ходеха в ресторанти, нощни клубове и дори на различни събирания в домовете на хора от неговата среда. Присъстващите поздравяваха Карен с уважение, любезно разговаряха с нея за живота й. През всичките тези вечери на нея и през ум не й мина да се измъкне и да избяга. Лепкавата му паяжина се простираше над целия град. Единственото й възражение бе, че излизаха единствено вечер. Очевидно той смяташе, че оживлението на деня ще е прекалено голямо изкушение за нея. Нощем светът изглеждаше не толкова реален, а Марк тъкмо това искаше.

Взимаше я дори със себе си и по време на своите пътувания. Посещаваха казината на Аруба, Антигуа, Сейнт Мартин и Сан Хуан. Заминаваха само за почивните дни. Тръгваха в петък от летището в Ню Орлийнз и се връщаха късно в неделя. Животът, който бяха водили в Европа, постепенно се връщаше за Карен. Тя винаги седеше до него като някакъв талисман и както винаги се гордееше, че му принадлежи, че е особено важна за него.

Връщаше се от тези пътувания винаги изтощена, но винаги приятно възбудена от залагането на толкова големи суми, а после дълго се любеха, докато сънят не ги пребореше.

Сега вече нишките на паяжината се простираха не само през града, ала и отвъд океана. Затворът на Карен бе в самата й душа. Можеше да пътува с Марк на край света, но не желаеше да избяга от него.

Постепенно спря да мисли за свой собствен живот и приспособи въображението си към стените на своя затвор. Поглеждаше назад като насън към живота, който дълги години бе водила и който й се бе струвал единственият възможен. Сетне се обръщаше напред към своето бъдеще с Марк — съществувание, което бе водила любимата му майка, към място в една от онези картини в имението Белфорт. Сега вече подобна съдба й се струваше изискана и желана. Защо да се бори с нея?

Решила, бе, че битката е приключена. Марк бе победил и тя нямаше нищо против.