Елизабет Гейдж
Гобленът (11)

Единадесета глава

Когато Карен дойде на себе си, главата й туптеше от опиата, който й бяха дали да изпие. Лежеше в леглото на Марк, сякаш нищо не се бе случило.

Стаята нямаше прозорци и тя не можеше да добие представа кое време на деня беше. Нямаше как да разбере дори кой ден бе. Доста време й беше нужно, за да си припомни какво й се бе случило, да проумее, че това бе истина, а не някакъв кошмар и много скоро ще се събуди в апартамента си в Чикаго.

Най-сетне прие истината. Карен отново бе в измисления свят на Белфорт, който отново я поглъщаше. Истинският, огрян от слънце свят на работа и щастие, с малките момиченца и обичащите ги бащи, бе съвършено чужд на това лишено от въздух място на лудост и тишина. По свой начин тя бе направила избора си в нощта, когато за първи път се отдаде на Марк след бала в семейство Дъчейз в Сан Суси. Съдбата нямаше да й позволи да се върне назад.

Няколко минути след като се събуди, ключът се обърна в бравата и една от сестрите влезе с поднос с кафе и кифлички. Значи я наблюдаваха. Жената безмълвно остави подноса и излезе, като не забрави да заключи вратата след себе си. Карен си наля от силната напитка с дъх на цикория. Това повъзвърна силите й, но не се докосна до кифлите.

Тя провлече крака към банята, за да потърси аспирин. За неин късмет в чекмеджето на тоалетната масичка там намери цяло шишенце. Взе три таблетки и се върна в леглото, омаломощена от усилието. Изпи цялото кафе от каничката. Под влияние на кофеина я обзе трескаво неспокойствие, ала бъркотията в главата й не се проясни. Карен седеше в леглото, нервите й вибрираха от напрежение. Огледа стаята.

Нищо не се бе променило тук. Гобленът, закачен на стената, все така изобразяваше красива жена, облечена в цялото великолепие на своето време. Образът на пра-пра-бабата на Марк все така я наблюдаваше от отсрещната стена. Приликата с Марк, макар и далечна, бе очевидна. Всички дреболии и украшения бяха на предишните си места, почистени от прахта, но лакът по тях само подчертаваше тяхната възраст. Тежкият бронзов бюст на непознатата, поставен върху нощната масичка, бе все така неразгадаем.

Въпреки погълнатия кофеин, Карен изглежда отново се бе унесла в сън, защото сякаш само след няколко минути Селесте или Аугустин се появи на вратата с обяда. Сигурно от съжаление към Карен обядът бе много специален — салата от раци, студено пилешко с вълшебен, ако се съдеше по аромата, сос и бяло вино. Карен погледна с копнеж храната, ала отказа да се храни.

Часовете се нижеха и тя се чувстваше все по-слаба. Някаква вътрешна нейна решителност й бе отнета, а без нея й се струваше, че е безсмислено да крепи силите си. Подобно на стотици затворници преди нея, Карен се бе предала.

Тя равнодушно проследи как прислужничката влезе в стаята, поклати глава и изнесе подноса. След като чу ключът да се завърта в бравата, Карен се отпусна и отново заспа. Сънува много, предимно епизоди от детството си. Събуди се от нечие присъствие. Когато отвори очи, видя лицето на Марк над себе си.

— Събуди ли се? — попита той. — Хайде, ела.

Помогна й да отиде в банята. Ваната беше вече пълна, а във водата бе сипана ароматизираща сол. Марк свали нощницата й и й помогна да влезе във водата. Карен беше пасивна като болно дете. Остави го да сапуниса тялото й.

— Дръж главата си назад — рече той. Изля малко шампоан върху косата й. Разнесе се аромат на манго и треви. — Ето така, добро момиче.

Когато свърши, Марк я обгърна с мека хавлиена кърпа и я отнесе обратно в леглото. Тя се отпусна замаяна, с все още зачервена от топлата вода кожа. Той я милваше бавно и нежно, върховете на пръстите му докосваха гърдите и корема й. Плъзгаше устни по кожата на краката й, целуна коленете й. Косата й още миришеше на чужди места и невидени гледки.

Най-накрая Марк свали дрехите си и легна до нея. Карен не оказа никаква съпротива, а кротко разтвори крака и той потъна в нея. Тихи въздишки от време на време се отронваха от гърдите й, от което неговата възбуда нарастваше. Никой от тях не говореше. Телата им знаеха да общуват и думите бяха излишни.

Марк завърши с леки спазми, които отекнаха в сетивата й. Тя потрепна като птица в ръцете му. Той полежа известно време до нея, вдъхвайки аромата на тялото й. След това си отиде.

Карен не помръдваше. Тя дори не се облече. Лежеше гола, вперила очи в тавана, докато не се унесе в дрямка. Когато й донесоха вечерята, само извърна лице към стената. Селесте или Аугустин дори не остави подноса.

Когато Марк се върна отново в стаята, бе вече късно. Разбра го по халата, който той обикновено носеше преди да си легне.

Като видя, че лежи гола, Марк я покри със завивката.

— Селесте ми каза, че нищо не си яла — обади се той. — Не може така, Карен.

— Не съм гладна. — Слабичкият й глас идваше някак отдалеч.

В тъмните му очи се четеше загриженост.

— Ти мина през труден период — отбеляза Марк. — Ще ти трябва известно време, докато се съвземеш. Но не може да се предаваш просто така.

Тя извърна лице от него.

— Обичам те, и ти го знаеш — продължи той. — Много повече, отколкото можеш да си дадеш сметка.

Карен мълчеше.

— Живея през всичкото това време единствено за теб. Откакто си тук, имам желание да живея. Ще те направя най-щастливата жена на света.

Тя бе неподвижна като статуя. Празнотата в погледа й го разтревожи.

— Толкова ли го обичаше?

Единствената й реакция бе леката тръпка, която пробягна по тялото й.

— Колкото и много да е било, аз те обичам стократно повече. Някой ден ще разбереш какво е това любов, Карен. Какво значи да не можеш да живееш без човека, когото обичаш. Да не можеш да дишаш…

Марк вдигна завивката и плъзна очи по голото й тяло.

— Ах, Карен…

Дланите му се плъзнаха по бедрата й и той се наведе да целуне гърдите й. Те настръхнаха от докосването на устните му. В гърлото му се надигна едва доловим стон.

Ръката на Карен се протегна почти несъзнателно, повдигна бронзовата статуя от нощното шкафче с неподозирана сила и стовари предмета върху слепоочието му. От устата му се отрони тих вик и Марк се отпусна върху гърдите й.

Тя лежеше цялата разтреперана и изтощена от дългата концентрация в това единствено движение. Главата му бе отпусната трогателно на гърдите й, сякаш бе малко дете. Позата изглеждаше нелепо нежна, ако не бе усетила как струйка кръв се спуска по кожата й.

Карен цялата се стегна и се измъкна с рязко движение. Сетне стана от леглото. Бързо отиде в банята. Грозна ивица се спускаше между гърдите й към стомаха. Изми се и с припрени движения се облече.

Планирала бе добре този момент. Беше вече късна нощ. Прислужничките, спокойни, че Марк е при нея, си бяха легнали.

Тя навлече първата дреха, която й попадна, и се спусна надолу по стълбите. Завъртя много бавно ключа в бравата на външната врата, толкова бавно и полека, че дори не успя да чуе превъртането. Отвори вратата и е бързи стъпки се отправи надолу по „Притания стрийт“.

Взе такси на ъгъла на Сейнт Чарлз Авеню и поиска да я закарат на летището. Залите на летището бяха като заспали, само тук-там се мяркаше някоя жива душа. Качи се на самолет до Савана. Машината беше почти празна.

Пристигна в ранните часове на деня и отиде да прегледа мониторите с разписанията на следващите самолети. В седем имаше полет за Чикаго. Изгледа надписа с копнеж, ала само тъжно поклати глава. След това си купи билет за първия полет до Ню Йорк.

На изхода за самолета беше първа. Персоналът я завари да чака пред вратата. Карен не се помръдна дори да си купи кафе или да прочете списание, докато самолетът не пристигна. Щом съобщиха на пътниците да се качват, тя бе първа.

 

 

Полетът до Ню Йорк трая два часа. На „Ла Гуардия“ Карен намери полет до Ню Хейвън, но реши, че е по-добре да отиде в Манхатън. Взе такси и се озова в сърцето на града. Купи си дрехи от някакъв универсален магазин и пусна копринената си рокля в кофа за боклук на Петдесет и пета улица.

Обядва в Музея за модерно изкуство, където прекара по-голямата част от следобеда. След това се сля с тълпата на шумните улици, обзета от желание да попие от забързаните хора наоколо чувство за реалност. Ню Йорк й се видя шумен и груб. Тук нямаше и следа от очарованието на търговския център, където се бе видяла повторно с Крис Карпентър. Ала бе по свой жесток начин реален. Отпусна се и остави тътенът на движението и писъците на сирените да проникнат в нервите й. Искаше да усети дразненията на живия живот. Истинският живот никога не бе бил удобно място.

С напредването на времето, усети, че краката започват да й изневеряват. Спря за чаша кафе и малко кексче в едно кафене. Едва тогава взе такси и се върна на летище „Ла Гуардия“, за да се качи на самолета за Ню Хейвън, чийто полет си бе записала сутринта.

Когато слезе в Ню Хейвън, си взе кола и даде адреса си в Уолингфорд. Вечерта настъпваше с бързи стъпки. Докато пристигнат пред вратата на нейния дом, бе станало съвсем тъмно.

— Май никой не ви чака — обади се шофьорът на таксито.

— Няма нищо — отговори Карен. — Какво ви дължа?

Изчака колата да се скрие зад ъгъла и едва тогава извади ключовете си и приближи вратата. Тъмнината й се стори още по-дълбока. Дворът изглеждаше съвсем запуснат. Това беше невъзможно, ако Брет живееше тук. Той обичаше да се занимава с градината в почивните дни.

Тя отключи първо задната врата. В кухнята я лъхна на застоял въздух.

Сърцето й се сви. Знаеше, че Брет бе напуснал дома. Как можеше да очаква, че ще е тук?

Запали само ключа на лампата в кухнята. Надникна през вратата в малката стаичка, където държаха телевизора си и сядаха там, за да гледат спортни предавания или някой филм. Всичко й се видя студено и запуснато.

Въздъхна и се върна в кухнята. На плота намери бележка: „Ако се върнеш, ще разбереш как съм се чувствал“.

От устните й се отрони ридание при вида на почерка на съпруга й. Спомените от времето, прекарано с Брет, изникваха един след друг, сякаш се откъсваха от стените на стария им скромен дом. Животът им заедно бе добър. Не беше лесен, но бе посвоему щастлив. Грешка, ужасна грешка бе да му обърне така дръзко гръб. Страстно й се поиска да можеше да върне назад стрелките на времето. Трябваше да се бори за този живот, длъжна бе да се бори за Брет.

Бавно се отправи по стълбите към спалнята им. Посрещна я тишината на стаята. Отвори гардероба и видя празните закачалки, останали от костюмите на Брет, от якетата и панталоните. От него тук нямаше и следа. Видя само своите дрехи.

— Господи, какво направих?

Карен се отпусна на леглото и потънала в сълзи, захлупи лице. Почувства се напълно изоставена. Едва сега проумя ужасната истина в бележката на Брет. Връщайки се в празния им дом, тя усети какво бе изпитвал той, когато се бе прибирал сам тук. Знаеше какво му бе струвало да обърне гръб на толкова години съвместен живот и обич.

Остана да лежи така дълго. Остави студения мрак да проникне в плътта й. Чувстваше, че бе стигнала края на своето пътуване. Разбила бе живота си и празнотата наоколо й бе отплатата за това.

Опита се да седне, ала безсмислието на пропиляния й живот я притискаше и Карен не можеше да се надигне. А и защо ли да се изправя? Къде можеше да отиде? Какво можеше да стори? Изчерпала бе всичките си възможности.

Все пак очевидно й бе останал някакъв живот, защото се изненада и изплаши до смърт, когато чу гласа, проехтял в тъмнината.

— И така — чу тя Марк Белфорт да казва, — ти се прибра у дома.

Мъката на Карен се превърна в паника. Тя направи опит да се надигне от леглото, но в тоя миг Марк бе вече над нея. Лицето му не се виждаше, ала Карен усети обзелата го ярост в силата на пръстите му, които я стиснаха здраво.

— Има един-единствен начин да се отървеш от един особен вид жени — продължи той. — Моите прадеди го знаят. Въдиците им се забиват прекалено дълбоко в теб. Никога не можеш да се освободиш от тях. Поне докато жената е жива.

Ръцете му обвиха врата й. Започна да ги стяга.

— Погледни ме в лицето — рече Марк. — Ти го направи, Карен. Ти успя да ми сториш това.

Тя усети, че не й достига въздух. Опита се да изкрещи. Видя как лицето на мъжа над нея се доближава все повече и повече. Видя и кървавия белег от своя собствен удар. Марк го носеше като знак за насилието, което бе понесъл.

— Виж добре това лице — просъска той. — То е последното лице, което ще видиш в този живот.

Притъмня й. Марк съвсем доближи лицето си до нейното, сякаш се канеше да я целуне за последен път.

— Обичам те.

Карен усети, че се вдига от леглото. Агонията в дробовете й отстъпи място на необичайна лекота. Ето сега ще свърши, помисли си тя. Всичко ще свърши. Всичките перипетии, през които мина, са вече минало. Искаше да се сбогува, но вече беше късно. Светът се разделяше с нея.

— Карен…

Тя сепнато отвори очи, чула името си. Пред нея бе не лицето на Марк, а на някакъв Ромео. Същата маска, която бе видяла по време на бала в семейство Дъчейз, преди векове. Очите на човека святкаха в полумрака. Той се доближи до нея и устните й се разтвориха, за да приемат целувката му. Карен си даде сметка, че е жива и дори в безопасност.

Целувката й се стори позната. Вкусът на устните й се стори познат, прегръдката му — също. Тя усети лекия натиск на тялото му върху нейното и откликна.

— Обичам те. — Той ли го промълви или тя? Вече в нищо не беше сигурна. Връщането към собственото й аз бе толкова дълго, че главата й се замая.

— Толкова ми липсваше! — Гласът бе на Брет. Слисана, Карен започна да се бори да си поеме въздух, за да му отговори.

— Брет… — възкликна тя. — О, Брет…

— Сърдиш ли ми се? — попита той и я притисна по-силно до себе си.

— Да ти се сърдя ли? Но защо?

— За това, че те последвах тук. Може би не биваше.

Едва тогава Карен забеляза отворената врата на терасата. Чарлз Дъчейз с костюма си на Наполеон мина покрай вратата и спря очи за миг върху нея. Стените на Сан Суси бяха все същите. Всичко си беше така, както го помнеше, включително и тя самата. Пътешествието с Марк Белфорт не беше я поместило нито от мястото й, нито от тази нощ. Всичко е било плод на въображението й.

Чарлз тактично затвори с лека усмивка вратата.

Брет свали маската си. Познатите тъмни очи и обсипаното с лунички лице й се сториха като дар от небесата.

— Просто не можех да те оставя да си тръгнеш така — продължаваше той. — Много мислих за нас двамата и исках на всяка цена да те видя.

Карен погледна стената. Там бе онзи портрет на млад мъж в костюм за езда, с тъмни очи и малко отнесено изражение в тях. Без съмнение някакъв отдавна забравен прадядо от семейство Дъчейз. Само преди няколко часа този поглед я бе зашеметил. Сега й се стори далечен и странен като самия портрет. Въображаем романтичен копнеж по отдавна минало време.

— Не биваше да те оставям да заминеш толкова далеч — продължаваше Брет. — Отсега нататък нещата ще се променят.

— Далеч… — Тя погледна над рамото му към лицето на портрета. Притисна се към съпруга си и тихо повтори: — Отсега нататък нещата ще се променят.