Елизабет Гейдж
Гобленът (8)

Осма глава

Когато Карен стигна вкъщи, видя, че госпожа Критендън все още не се беше върнала. В четири телефонът иззвъня. Жената се обаждаше да предупреди, че няма да успее да дойде.

— Дъщеря ми е претърпяла катастрофа с кола тази сутрин на път за работа. Със счупен крак е. Лекарят казва, че ще се оправи, но все още има някакъв вътрешен кръвоизлив. Трябва да остане, за да бъде под наблюдение.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита Карен.

Госпожа Критендън въздъхна тежко.

— Би трябвало да съм с вас…

Карен разбра. От жената очакваха да стои вкъщи и да я държи под око.

— Не се тревожете, ще се справя. — Младата жена вложи в гласа си цялата кротост, на която бе способна.

— Предполагам. Очаквам господин Марк да се обади малко преди вечеря.

— Всичко ще му обясня.

— Ами вечерята ви, госпожице? — попита жената загрижено.

Карен се засмя.

— Няма проблеми. Зная местата на всичко.

— Много сте любезна.

Карен усети в гласа на жената мълчаливия упрек, че живее с Марк без брак, а в същото време и верността на старата служителка към семейство Белфорт. Това бяха вярност и подчинение, които я караха да приеме ролята на пазач на любовницата на скъпия господар, стига той да е поискал това.

— Наистина ли не мога да направя нещо за вас? — попита Карен.

— Не, няма какво. Благодаря ви, госпожице.

— Бъдете до дъщеря си. Аз ще се погрижа за всичко тук. Все пак познавам добре къщата.

— Да, така е.

През следващия час Карен се разходи из стаите и коридорите на къщата, наслаждавайки се на свободата и усамотението си. Сега, когато пазачите й отсъстваха, жилището й се стори по близко, по-дружелюбно. Обзе я отдавна забравено усещане за свобода, което до преди няколко месеца бе част от самата нея. Можеше да докосне каквото си пожелае, да надникне, където и както си поиска. Беше слънчев следобед на 1996. Ако й хрумнеше, можеше да дръпне завесите и да остави светлината на деня да залее старите стаи. Свободна бе за прави каквото пожелае:

Малко след пет позвъни Марк. Тя му обясни какво се бе случило с дъщерята на госпожа Критендън.

— Мислиш ли, че ще се справиш сама? — попита той.

— Разбира се — с леко засегната гордост отвърна Карен.

— Най-вероятно няма да имаш проблеми. Ще ти се обадя утре по същото време. А брат ми… Възможно е утре да ти се обадят… Не вдигай телефона. Ще е по работа.

— Сигурен ли си? Мога да приема съобщението.

— Не се съмнявам. Ала въпреки всичко не се обаждай.

Карен предполагаше, че на Марк не му е приятно някои хора да знаят, че тя е в дома му.

— Как вървят твоите неща? — попита Карен.

— Не е кой знае колко забавно, но и нямам много време да мисля за това. Редят се среща след среща все с хора, които са скучни до смърт. А ти как си?

— Горе-долу. — Нотка на радост се промъкна в отговора й и тя побърза да каже: — Много ми липсваш.

— И ти ми липсваш. Какво не бих дал да се кача на първия самолет и да се прибера.

— Няма да се бавиш дълго, нали?

— Ще се прибера при първа възможност.

Щом затвориха, Карен се облече с новата рокля, която си бе купила същия ден, измъкна се от вкъщи и се качи на трамвая от Вийо Каре. Слезе на няколко пресечки от „Роял Сънеста“ и измина пеша останалата част от пътя. Този път атмосферата на Френския квартал не я учуди както преди. Напротив, създаде й усещане за приключение.

Както бе обещала, се срещна с Крис в бара „Дизайър Ойстър“. Чудесно малко заведение, чийто стени бяха облицовани с тъмна дървена ламперия, а подът бе покрит с мрамор. Пиха бяло вино с раци, след което взеха трамвай и отидоха да вечерят в „Къмандърс Палъс“. След това поеха на дълга разходка из Гардън Дистрикт.

— Този град ме изумява — въздъхна Крис. — Старите сгради съвсем не приличат на реликви. Като живи са. И хората, които са живели в тях преди сто години, сякаш продължават да са там, зад прозорците.

Карен гледаше пред себе си, докато крачеха бавно по „Притания стрийт“. Много скоро щяха да стигнат дома на семейство Белфорт.

— Разбирам какво имате предвид — рече тя.

— Веднъж бях в Чарлстън и ни разведоха по забележителните места на Юга — продължаваше Крис. — Усещането беше същото. Сградите бяха толкова красиви. Ала Ню Орлийнз е още по-забележителен заради смесването на културите. Само тук миналото е толкова реално.

В дясно от двамата се издигаше вече сградата на Белфорт.

— Красива е, нали? — отбеляза Крис по повод на сградата. — Погледнете само колоните!

Карен мълчеше. Усещаше мълчаливия упрек на тъмните прозорци. Сториха й се някак по-малки. Сега, когато Крис бе до нея, имаше чувството, че къщата няма такова силно въздействие върху нея. Дори се запита как е било възможно една тиха и стара къща като тази да е владяла душата й толкова дълго. Неочаквано си даде сметка, че не сградата, а мъжът бе този, който я бе държал в плен.

— И въпреки всичко, не мисля, че бих се чувствала добре, ако трябва да живея продължително на такова място. Миналото би тегнало над мен. Струва ми се, че предпочитам живот в покрайнините на града, дори да липсват тази красиви околности.

— Може и да сте права — кимна Крис. — Ако живеех тук, сигурно щеше да се наложи дълго да се приспособявам. Предпочитам своята малка къща в Ивънстън, нищо че алеята към гаража има нужда от нова настилка, а прозорците са се поизметнали и ми предстои ремонт.

— Там поне всичко си е ваше — рече Карен. Крис я погледна и в очите му тя прочете нещо, която не успя да разбере докрай.

Не след дълго завиха и поеха по „Сейнт Чарлз“ Авеню, където се качиха на трамвай, за да се върнат във Френския квартал. Във вагона имаше малко хора, очевидно прибиращи се от работа. Никой не гледаше през прозореца, за да се наслади на красотата навън. В познатата делова атмосфера, проникната от умората на всекидневието, Карен се почувства добре и щастлива.

— Имате ли нещо против да ми разкажете за бившата си жена? — обади се тя.

— Не — усмихна се той. — Наистина нямам нищо против.

— Не бих искала да си пъхам носа в чужди работи. Просто ми се иска да науча малко повече за вас.

— Запознахме се в колежа. Идвах от друг щат. Последен курс архитектура. А тя бе от Уилмет, завършваше английска филология. Не мога да твърдя, че бе любов от пръв поглед. Доста време я ухажвах. Тя имаше няколко други приятели. Момчетата изглеждаха по-добре от мен, а и във финансово отношение имаха с какво да се похвалят.

Карен се усмихна. Самокритичността му я забавляваше.

— Вложих всичките си сили и упоритост — продължи Крис. — Един ден я заведох на вечеря в „Нантъкет Коув“ в Чикаго. По това време това ми се струваше най-изисканото място. Поръчах й омари и в момента, в който й завързваха специалната престилчица, казах: „Виж какво, време е да те попитам направо, ще се омъжиш ли за мен?“. Тя ме погледна, погледна и престилчицата, й рече: „Точно сега, когато съм с тази престилка, мисля, че не мога да ти откажа“. По-късно често повтаряхме този епизод пред наши приятели.

Карен наблюдаваше лицето му. Приглушената светлина в трамвая и люлеенето на вагона го правеха да изглежда някак уязвим и момчешки беззащитен.

— А как се казва тя? — попита Карен.

— Сюзън. Хубаво име, нали?

Помълчаха известно време. Тя чувстваше, че той ще продължи да й разказва за семейството си и за причините, довели до разпадането му. Не беше убедена, че иска да чуе подробностите.

— Не се налага да ми разказвате повече.

— Не, но бих искал. — Погледна ръцете на Карен, а сетне и лицето й. — След колежа и двамата тръгнахме на работа. Решихме, че ще е най-добре да останем да живеем в Чикаго, защото там имаше повече възможности за работа за мен, а и семейството на Сюзън живееше там. Известно време всичко беше прекрасно. Погълнати бяхме един от друг, от идеята, че сме семейство. Не забелязвахме дори лошото време. Ходехме на кино, пазарувахме, ходехме с метрото да играем боулинг или в Музея на изкуствата… Бяхме съвсем като истинско семейство. Много честно и много истинско. Чудесно!

— Истинско семейство — повтори израза Карен изненадана.

— Да, така беше. Струва ми се, че неприятностите започнаха малко преди Кейти да бъде зачената. И двамата искахме деца. Често говорехме за това… Стараехме се. И Сюзън забременя. Някъде по същото време в главата ми започне да витае идеята, че нещо не е съвсем наред и тъкмо затова го правим. Не можех да го формулирам, ала се чувствах някак несигурен. Естествено нищо не казах на Сюзън. Оставих нещата такива, каквито бяха, и се отдадох на очакването на бебето. Кейти се роди, а знаеш как е с малко бебе. Кой има време да мисли за брака си, когато храниш бебе в три през нощта.

На „Къмън стрийт“ слязоха от трамвая и продължиха с бавни стъпки към „Роял Сънеста“.

— И тогава нещата излязоха от моя контрол. — Крис очевидно бе решили да завърши историята. — Мина една година и Сюзън забременя с Джоузи. Семейството си имаше свой собствен живот. Почти забравих безпокойствата си. И тогава, Кейти беше на четири, а Джоузи на две… — Лицето на Крис посърна.

— Стига вече — опита се да го прекъсне Карен и улови ръката му. — Няма нужда да продължавате.

— Един ден, двете момиченца спяха в стаята си, Сюзън ми съобщи решението си да иска развод. Имало друг мъж. Не се въздържах и попитах: „Защо сега? Защо не ми каза по-рано, когато имаше някаква възможност нещата да се оправят?“. А тя ми отвърна, че…

— Че просто не е могла да постъпи по друг начин — довърши Карен.

Мъжът я изглед с тъжна усмивка.

— Виждам, че сте наясно с някои характерни черти на жените.

— Достатъчно много знам.

— Права сте. Тя наистина не можела другояче. Опита се да обясни, че не очаквала нещата да стигнат толкова далеч. Ала вече била сигурна. Искаше да напусне къщата. — Тежка въздишка се отрони от гърдите му. — Последва класически развод. Сюзън се изнесе и остана да живее известно време при родителите си, докато си намери жилище. Естествено непрестанно идваше и си отиваше заради децата. Много мъчително бе за мен да я виждам почти всеки ден, но просто друг изход нямаше. Момичетата имаха нужда от майка. В крайна сметка Сюзън заживя с нейния приятел, ала след около година се разделиха. Тя остана да живее в тяхното жилище. Децата прекарват две седмици при нея и две при мен. Случва се, когато ми докривее, да ми се иска тя да е нещастна. Ала после си давам сметка, че не бива и не го искам истински. Трябва да е щастлива, заради децата. Дори се надявам да си намери мъж, някой добър човек, за да имат те втори баща, който да се грижи за тях, когато са при нея. Разводът е странно нещо. Ако Сюзън внезапно бе умряла или изчезнала, нямаше да е така болезнено. Заради децата тя постоянно присъства в живота ми, въпреки че съм я загубил завинаги.

— Разбирам — кимна Карен.

— Наистина ли? — Крис все още държеше ръката й.

— Естествено. — Тя стисна леко пръстите му. — В сърцето си носите много болка, но в същото време имате и две прелестни момиченца. Един ден, когато пораснат, ще разберат през какво сте минали заради тях.

— Мислите ли?

— Ако имат усет за нещата, непременно ще разберат. — Карен се взря в очите му. — Правите за децата си точно това, което трябва.

Изминаха остатъка от пътя до хотела на Крис в мълчание и само от време на време се усмихваха на странната смесица от минувачи. Когато стигнаха до входа, Крис я погледна спокойно.

— Вижте какво — започна той. — Не се налага да заминавам веднага. Някои неща мога да довърша и тук. Много ми се иска да остана още известно време.

Карен чудесно разбираше какво имаше предвид той. Краткото им познанство имаше огромно значение за него. За нея — също.

— Ако остана, ще може ли да ви виждам?

В главата й бързо мина мисълта за Марк и госпожа Критендън.

— Да — гласеше спокойният й отговор. — Ще можете.

— Няма да ви притеснявам. Знам, че си имате и свой живот.

— Не ме притеснявате — засмя се тя. Светлината от уличната лампа хвърляше златисти отблясъци върху чертите й. — Ще се срещам с удоволствие с вас.

— Сигурна ли сте? — попита Крис. — С един стар, разведен мъж с две дъщери?

— Сигурна съм. — И наистина беше сигурна.

Следващите няколко дни бяха като сбъднат сън. Преживяването бе още по-вълнуващо и поради факта, че Карен не се бе надявала на подобно нещо.

Всяка сутрин се будеше рано. Звънеше на Марк на телефона, който й бе оставил. Обаждаше се и на госпожа Критендън. Взимаше вестника и оправяше къщата.

След това излизаше.

Срещаха се с Крис на Джаксън Скуеър — това бързо се превърна в техен ритуал — и се втурваха да посещават малко известните забележителности на Ню Орлийнз. Посетиха музея на Марди Гра, Ботаническата градина, гробището Метери. Обядваха в прекрасни малки кафенета и ресторанти, където сервираха местни специалитети. Прекарваха дълги часове в разговори и разходки, като минаваха покрай забележителностите, понякога без да им обърнат особено внимание. И пак разговаряха.

Помежду им се създаде особена връзка. Карен успя да накара Крис да разкаже още подробности за дъщерите и миналото си. И колкото повече научаваше за него, толкова повече се изпълваше с уважение към този човек.

Крис се разтоварваше и споделянето с Карен сякаш му помагаше да види живота си в развитие. Преди съпругата си не бе имал сериозна връзка с жена, а и след развода не бе допуснал никоя в живота си. Опитваше са да намери своя нова идентичност. Усилието очевидно му струваше много, ала укрепваше духа му и го правеше по-добър.

Карен не му каза почти нищо за себе си. Според нея той бе усетил, че в живота й има тайни, които тя предпочита да останат скрити, поне засега, и Крис уважаваше желанието й. Вероятно бе разбрал и че единственият му шанс с нея бе да не я притиска с въпроси. Ето защо той охотно говореше за себе си.

Крис нямаше как да знае, че с всяка следваща подробност от живота си на съвсем обикновен американец я привличаше все по-силно към себе си. Това, че темите бяха съвсем обикновени, й действаше като тонизираща напитка. Карен дълго не отместваше поглед от загорялото му от слънцето лице, от къдравата коса, от интелигентните очи и чувстваше, че с всеки изминат ден все повече и повече се привързва към този мъж.

Постепенно започна да опознава по-добре и тялото му. Макар да бе добре сложен и силен по природа, Крис имаше особена, ненатрапчива за околните походка, сякаш правеше всичко възможно да не привлича вниманието. Когато смяташе, че никой не го наблюдава, погледът му ставаше замечтан, а синият цвят на очите му — още по-зелен. Ръцете му, обсипани с лунички, бяха смайващо деликатни и чувствителни. По всичко личеше, че този мъж бе пословично несръчен.

— С тези две ръце съм направил толкова поразии, колкото нито една от дъщерите ми не е успяла да направи.

Седмицата отмина като жизнерадостен миг на спокойствие, ваканция от реалността, която много скоро напомни за себе си. Госпожа Критендън се обади, за да съобщи последните новини за състоянието на дъщеря си, но все още имаше много ангажименти около нея и не можеше да се върне на работа. Марк продължаваше да звъни всеки ден.

— Липсваш ми — уверяваше го Карен. — Кога си идваш?

— Правя всичко възможно да ускоря нещата тук. Кажи ми какво ще си облечеш за вечерта, когато се прибера?

— Ти какво предпочиташ?

— Нека бъде коприна.

— Защо?

— Харесва ми как се спуска на земята — гласеше отговорът му.

Тя неволно потръпна.

— Добре.

— Гласът ти ми звучи някак различно — отбеляза той.

— Така ли? — попита Карен с известна нервност.

— Сигурно защото ти липсвам — засмя се Марк.

— Като си дойдеш ще разбереш колко.

Тя продължаваше с тези разговори с ясното съзнание, че само след няколко часа ще се срещне с Крис отново. С всеки изминат ден чувството й за вина за двойната роля, която играеше, се задълбочаваше, ала не можеше да овладее вълнението си. За първи път, откакто се бе върнала в Ню Орлийнз, Карен имаше усещането, че инициативата е в нейни ръце и е свободна. Крис Карпентър бе олицетворение на тази свобода.

 

 

В последната им вечер Крис я заведе на разходка с двуколка из Вийо Каре. Минаха покрай познати вече места, които им приличаха на стари приятели и създаваха настроение на копнеж.

Крис улови ръката й.

— Много ми е трудно тази вечер — въздъхна той. — Не ми се иска да се разделяме.

— И аз не искам да заминавате. Но вие имате свой живот, към който трябва да се върнете.

— Вече не ми се вижда кой знае какъв живот.

— Глупости — възрази Карен. — Имате дъщерите си, работата си…

— Вие много добре знаете какво имам предвид.

Тя кимна мълчаливо. Крис отново въздъхна.

— Не ми разказахте нищо за себе си. Може и да не съм искал да зная. По-скоро не бих желал да ви притискам. — Той обгърна плахо кръста й и нежно докосна бузата й с устни. — Само ми кажете мога ли да продължавам да се надявам?

— Нищо такова не мога да ви обещая. — По лицето на Карен се изписа тревога. — Просто няма да е честно.

Той кимна тъжно.

— Тогава поне ми кажете беше ли ви приятно тази седмица?

— Беше прекрасно.

— И ще я запомните?

— Разбира се. Завинаги!

— Струва ми се, че това би било за мен някаква сламка, за която да се хвана.

Той целуна устните й. Целувката му бе изпълнена с уважение, бе почти целомъдрена. Нямаше нищо общо с драматичните пронизващи целувки на Марк, които предхождаха техните нощи. В докосването на Крис имаше друго очарование, което й подейства не по-малко съблазнително.

— Много ще ми липсваш — промълви той.

— Ти също, Крис.

Двуколката се бе върнала вече в началото на маршрута си. Карен се сбогува с Крис. Вероятно никога вече нямаше да се видят. Ала мисълта, че можеше и да греши в това, не я напусна почти до входа на дома Белфорт.

Прибра се малко преди полунощ. Завари Марк да я чака.

— Не те очаквах — подхвърли тя, стараейки се да придаде на гласа си колкото се може по-безгрижен тон.

С чаша бренди в ръка той стоеше по средата на хола. Не се усмихваше. Очите му бяха студени.

— Не е трудно да се досетя.

Карен разбра, че ще си има неприятности. Тя не само че се бе облякла за последната си вечер с Крис в нова памучна пола и блуза, която нямаше нищо общо с коприната, която Марк очакваше, но и доста се бе постарала с грима си. И за най-непредубедения бе ясно, че е излизала с мъж.

— Добре ли прекара? — изсъска Марк.

Карен мълчеше.

— Говорих с госпожа Критендън — продължи той. — Дъщеря й се оправя. Утре се връща на работа.

— Това е добре.

Отново настъпи мълчание. Карен знаеше, че я чака сцена. Изобщо не можеше да си представи как би искала тя да завърши. Изминалата седмица я бе променила. Ала Марк продължаваше да има доминиращо присъствие в живота й. От начина, по който я наблюдаваше, коленете й омекваха.

— Вярвах ти — процеди той.

Говореше сравнително спокойно, но Карен усещаше упрека в гласа му. Марк негласно признаваше своята грешка. Искаше да каже, че никога не е трябвало да й се доверява. Това не можеше да го отрече.

И въпреки всичко през цялото време, докато бяха заедно, тя беше негов роб и телом, и духом. Вероятно той никога нямаше и да узнае как всецяло му се беше отдала. А и нямаше начин да му го обясни.

— Най-добре да поговорим — рече Марк. — Ела горе.

Карен мълчеше и покорно го последва по стълбите. Мъчеше се да формулира своята реч за това, че въпреки своята любов към него, не можеше да продължава да живее като затворник. Нужно й бе да си върне свободата. По един или друг начин, той трябваше да й я върне.

Ала Марк не й даде време за такива неща.

— Свали си дрехите — рече той, хвърляйки презрителен поглед към новите й дрехи.

— Не, Марк — поклати тя глава.

— Тогава аз ще ги сваля.

Хвърли се към нея като пантера. Разкъса красивата й блуза. Красивият и тъничък сутиен също изхвърча. Той я блъсна грубо на леглото и смъкна полата й.

За миг спря, преди да сграбчи бикините й.

— Това също е ново, нали? — попита яростно. — Какво каза онзи за тях?

— Марк, престани.

С едно рязко движение той смъкна и тях. Карен лежеше съвършено гола и го гледаше с широко отворени очи. Никога не бе предполагала, че Марк бе способен на такава грубост.

— Имах късмет, че взех всички предпазни мерки — обади се той. — Ти наистина ли си мислеше, че си сама тук с госпожа Критендън? Нима допускаше, че доверието ми към теб е стигнало дотам?

Наблюдаваше я с презрение и особен вид любопитство.

— Не си губиш времето — продължи Марк. — Заминах само за една седмица. Изобщо не оставяш тревата да поникне под краката ти. На това ли учат момичетата там, на север?

Слисана, тя следеше всяко негово движение. Гневът му приличаше на някакъв енергиен заряд, който го осветяваше от вътре. Лицето му бе като озарено с вътрешна светлина.

— Кой е този? — попита той. — Някакъв бизнесмен, дошъл в командировка? Или просто турист, като теб самата?

Едва сега Карен осъзна за какво ставаше дума. Марк произхождаше от семейство, в което мъжете се биеха на дуели за своята чест. Цял живот бе чакал този момент. Почти бе изпитал облекчение, че му се удава подобна възможност. Готов бе на всичко, само и само да я задържи за себе си.

— Марк… Нека да поговорим. — Въпреки уплахата си, тя разбираше, че всичко бе свършило. Никога повече нямаше да може да живее като нечия собственост, в предишния страх. Време бе да се върне в реалния свят.

— Да говорим ли… — Устните му се свиха презрително. — Ти дори не знаеш колко много бъркаш, Карен. Не е време за разговори.

Той започна да разкопчава ризата си.

— Марк, моля те… Недей.

Ръцете му бяха вече на колана на панталоните му. След миг той ги пусна на земята. Тялото му й се стори невероятно силно. Тънките му крайници някак се бяха налели и сега изглеждаха застрашително здрави.

Марк разглеждаше голото й тяло.

— Толкава си нежна — промълви той. — С кожа като кадифе и сърце от камък под нея. Трябваше да се досетя за това от самото начало.

Той бе възбуден, но по-скоро от гняв, отколкото от желание.

— Дадох ти всичко — продължаваше Марк. — Всичко, с изключение на това.

В докосването му нямаше любов, единствено насилие, подплатено от съзнанието, че всичко в нея му принадлежи, че всичките й тайни места са само негови. Притисна я със силните си ръце и само я придвижваше насам или натам, за да проникне в нея всеки път все по-жестоко.

— Предпочиташ разнообразие, така ли? — изсъска той. — Ето, опитай и това!

Карен се мъчеше да се скрие като с щит зад новото си себеуважение, което бе изградила през последната седмица, ала без да иска старата пасивност и зависимост започнаха да се надигат в нея и тя си даде сметка, че съвсем не е така силна, както би й се искало да е. Неговата власт над нея не бе отслабнала.

— Той направи ли ти това? — попита Марк. — Обзалагам се, че не е посмял.

— Марк, недей…

— Хайде, не можеш да се скриеш от мен. Искам всичко.

Движеше се по-бързо в нея.

Имаше нещо нечовешко механично в него в този момент. Сякаш бе някаква бездушна машина и това напълно парализира мозъка й, но сетивата й реагираха по добре познатия й начин.

— Ето така. И така — повтаряше той.

Марк долови трепета на тънкото й тяло и се усмихна злорадо. Ръцете му грубо мачкаха гърдите й. Бедрата му я притискаха здраво.

— Виждаш ли? Твърде късно е за теб. Ти си моя.

Усетил, че тя бе готова за последната вълна, движенията му станаха още по-бързи.

— Хайде… Хайде…

Спазъмът избухна в нея като вулкан и в гърдите й се надигна вик, който заседна в гърлото й. Очевидно му дожаля за нея в този момент и той не каза нищо повече. Остана в нея, докато и последните спазми отзвучаха с агонизираща бавност.

— Черна като ада, тъмна като нощта — рече Марк.

Карен нямаше сили да говори. Лежеше по корем, неспособна да се движи. Той се наслаждаваше на нейната голота.

— Отново си моя — промълви Марк. — Кажи го.

Карен се опита да се раздвижи, ала не успя.

— Кажи го! — повтори той и я притисна по-здраво. — Кажи го, защото ще го убия!

— Твоя съм. — Думите се отрониха от устата й срещу възглавницата и се загубиха в меката материя.

Марк се засмя лениво и с горчивина. Сетне се отдели от нея и излезе от стаята, без да пророни нито дума повече. Тя лежеше сред парчетата от новите си дрехи и остатъците от своята решимост да се освободи.

Чу как ключът се завърта в ключалката на вратата.